Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2022 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Дванайсетте

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Митко Илиев

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-189-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1932

История

  1. —Добавяне

Шейсет и четири

— Дани, събуди се.

Гласът беше познат. Принадлежеше на някого, когото познаваше. Носеше се към нея отвисоко, изричаше онова любопитно, полупознато име.

— Дани, трябва да си отвориш очите. Опитай се, настоявам.

Сара усети как се пробужда, тялото й приемаше форма около нея. Изведнъж почувства студ. Гърлото й беше схванато и сухо, сладнееше й. Трябваше да си отвори очите — това й казваше гласът — но клепачите й тежаха по цял тон.

— Ще ти дам нещо.

Това не беше ли гласът на Лайла? Сара почувства убождане в ръката си. Нищо.

О!

Стана права, сви се свирепо в кръста, сърцето й биеше в гърдите. Въздухът нахлу в дробовете й и беше изхвърлен от суха кашлица, която стържеше по издраната лигавица на гърлото й.

Лайла притисна чаша до устните й, подпряла тила на Сара с длан.

— Пий.

Сара усети вкуса на вода, студена вода. Образите около нея започнаха да се сливат. Сърцето й пърхаше като на птица. Връхлиташе я болка, истинска и от спомените, заби се в крайниците й. Имаше чувството, че главата й не е стабилно свързана с тялото й.

— Ти си добре — рече Лайла. — Не се притеснявай. Аз съм лекар.

Лайла лекар ли беше?

— Трябва да побързаме. Знам, че няма да е лесно, но можеш ли да се изправиш?

Сара не вярваше, че може, но Лайла я принуди. Прехвърли краката си от едната страна на количката, Лайла я придържаше за лакътя. Под ръба на нощницата на Сара бели превръзки бяха увити високо на бедрата й. Други превръзки бяха увити над китките й. Всичко се беше случило, без да го осъзнава.

— Какво са ми направили?

— Взимат костен мозък. Започват от бедрата. Това е болката, която усещаш.

Сара спусна крака на пода. Чак тогава й хрумна, че присъствието на Лайла е необичайно — че именно тя я освобождава.

— Защо имаш оръжие, Лайла?

Нямаше я вече крехката, несигурна жена, която Сара познаваше. По лицето й се четеше, че бърза.

— Ела.

Сара видя първия труп, щом излязоха в коридора: мъж в лабораторна престилка лежеше по лице на пода, по разперените му ръце и крака се виждаше, че смъртта му е настъпила бързо. Върхът на черепа му беше прострелян, вътрешността му — плиснала по стената. Близо до него лежаха още двама, единият застрелян в гърдите, другият в гърлото — вторият мъж все още беше жив. Седеше, подпрян на стената, ръцете му обвиваха гърлото му, гърдите му се движеха на бавни потрепвания. Беше доктор Върлин. През дупката във врата му, бързото му дишане пораждаше прищракване. Устните му беззвучно се движеха, погледна Сара с умоляващи очи.

Лайла я дърпаше за ръката.

— Трябва да побързаме.

Не трябваше да го повтаря. Още трупове — пръски от кръв, тела в разкривени пози, изражение на изненада в невиждащите им очи. Беше касапница. Дали Лайла го беше направила? Стигнаха до края на коридора, където тежка стоманена врата стоеше отворена. До нея лежеше помагач, застрелян в главата.

— Извади я от сградата — нареди Лайла. — Това е последното, за което ще те помоля. Направи каквото е необходимо.

Сара разбра, че говори за Кейт.

— Лайла, какво правиш?

— Каквото трябваше да направя много отдавна — по лицето й се четеше мир, в очите й сияеше топлота. — Скоро всичко ще приключи. Дани.

Сара се подвоуми.

— Името ми не е Дани.

— Помислих си, че може и да не е. Кажи ми името си.

— Сара.

Лайла кимна бавно, сякаш се съгласяваше, че това е правилното име за нея. Взе ръката на Сара.

— Ще й бъдеш добра майка, Сара — рече тя и стисна ръката й. — Знам го. Сега бягай.

 

 

Над тълпата се разнесе шъткане, когато Гилдър излезе на игрището. Всичките седемдесет хиляди лица се извърнаха към него. Той застина за момент, пиеше тази неподвижност, докато погледът му обхождаше трибуните. Щеше да направи скромно въведение, като свещеник. Времето сякаш се беше удължило, докато той вървеше към платформата. Кой да знае, че толкова дълго ще върви четирийсет и пет метра? Тишината около него се задълбочаваше с всяка стъпка.

Стигна до платформата. Огледа тълпата, първо от едната страна на игрището, после от другата. Ръката му се плъзна към кръста му и намери копчето.

— Всички на крака за химна.

Нищо не се случи. Дали беше натиснал правилния бутон? Погледна към Съреш, който стоеше до страничната линия и бясно въртеше ръка.

Казах да се изправите, моля.

Тълпата неохотно стана.

Отечество, наше отечество — запя Гилдър, — обричаме живота си на теб…

Труда си ти даряваме безвъзмездно, безусловно. Отечество, наше Отечество, тук се отглежда нацията. Сигурност, надежда, безопасност от море до море…

Разтреперан, Гилдър осъзна, че почти никой друг не пее. Чу няколко отделни гласа тук и там — персоналът на Човешки ресурси и, разбира се, щабът смело грачеха думите от другата страна на линията — но това само подсилваше впечатлението, че множеството, като цяло, беше в бойкот.

Отечество, наше Отечество на мир и справедливост. Светлината на небесата сияе над красотата ти безкрайна и рядка. Един ум! Една душа! Любовта ти е всичко, което виждаме. Нека към нея прибавим сърце и ръце: едно Отечество, силно и свободно!

Песента заглъхна, сякаш зави зад ъгъла и утихна. Това не беше добър знак. Първата от няколкото капки пот потекоха под мишницата му и се плъзна надолу по тялото му. Може би трябваше да намери някой, който би могъл наистина да пее, за да подгрее тълпата. Въпреки това Гилдър имаше няколко намислени дейности, с които да ангажира хората напълно в тазвечершните празненства на промяната. Той се прокашля, погледна отново към Съреш, получи одобрително кимване от него и заговори.

— Заставам пред вас днес в навечерието на нова ера…

— Убиец!

Из тълпата се надигнаха гласове. Викът беше дошъл иззад него, някъде от по-високите трибуни. Гилдър се завъртя, наслуки търсеше сред морето от лица.

— Кръвник!

Гласът беше на жена. Гилдър я видя да стои на перилата. Диво размахваше юмрук във въздуха.

— Кръвник!

— Някой да арестува онази жена! — лавна Гилдър в микрофона прекалено високо.

Изригна всеобщо освиркване. Във въздуха политнаха предмети, осеяха игрището. Тълпата го замеряше с единственото, което имаше. Хвърляше обувките си.

— Чудовище! Убиец! Мъчител!

Гилдър замръзна. Изобщо не беше очаквал подобно развитие.

— Демон! Тиранин! Свиня!

— Дявол! Сатана! Сатрап!

Ако не направеше нещо, щеше напълно да ги изпусне. Даде сигнал на Съреш. Бутонът беше натиснат. Оркестриран взрив от цветни светлини и дим. Пикапът, който караше жената в каросерията си, заподскача по игрището, зад него идеше камионът. Едновременно с това огнегълтачите затичаха по краищата на игрището, запалиха тръби с напоено в етанол дърво и образуваха пламтящ периметър. Когато пикапът спря при платформата, камионът направи широк кръг и започна да се отдалечава. Пазачите свалиха вратата на пикапа, измъкнаха жената и я хвърлиха на калната земя в основата на платформата.

— Стани.

Тълпата вече вдигаше оглушителен шум — подвикваше, освиркваше, мяташе обувки като ракети.

— Казах да станеш.

Гилдър я срита силно в ребрата. Когато от нея не излезе и звук, той я срита отново, вдигна я на крака и завря лицето си в нея толкова близо, че върховете на носовете им се допряха.

— Нямаш представа какво те чака.

— Всъщност имам. Може да се каже, че ние с теб сме стари познати.

Гилдър не знаеше как да разбира това любопитно твърдение, но и не го беше и грижа. Даде сигнал на охраната да я отведат. Жената не оказа съпротива, докато я влачеха към основата на желязната структура и я накараха да коленичи. По лицето й, по туниката, по косата й имаше кал. Под ослепителната светлина изглеждаше слаба, почти като кукла и въпреки това Гилдър видя в погледа й предизвикателство, пълен отказ да бъде сплашена. Надяваше се, че виралите няма да бързат с нея, може дори да си я подхвърлят известно време. Охраната отключи оковите й, после отново заключи тези на китките й към веригите, които висяха от желязото.

Започнаха да я провесват.

С всяка стъпка на издигането й виковете от тълпата се засилваха. В знак на протест? На нетърпение? От завладяващата тръпка да видят как разпарят човек? Мразеха го, Гилдър го разбра, но сега те бяха част от случващото се, тъмната им енергия се беше сляла с мощта на нощта на промяната.

Издигането на жената спря. Висеше високо във въздуха, ръцете й бяха разперени, тялото й се олюляваше.

— Последни слова?

Тя се замисли.

— За сбогом?

Гилдър се разсмя.

— Това се казва дух.

— Теб имах предвид.

Гилдър се беше наслушал. Обърна се към задната част на камиона. Помагачите с тежки наколенници стояха до вратите. Съреш го наблюдаваше напрегнато от страничната линия. Гилдър улови погледа му и кимна.

Ей, Лайла, помисли си той, изпаднало в делириум създание такова, чуй само!

 

 

И изведнъж се възцари тишина. Стадионът потъна в мрак и всички се вледениха.

Синя светлина.

Спектакълът започва. Гриър и Лор изскочиха от скривалището си и тръгнаха нагоре по стъпалата. Вратата към контролната зала се охраняваше само от един помагач. Гриър пръв стигна.

— По дяволите, какво става? — пазачът видя ножовете и успя само да възкликне уплашено.

Гриър го улови за ушите — удобно възголеми, щръкнали от главата му като две ръчки — и заби челото си в черепа му. Помагачът падна, покосен като дърво.

Връхлетяха през вратата. Отново само един човек чакаше, червеноок. Носеше тежки слушалки с микрофон, седеше пред панел от лампички и бутони. Стена от прозорци гледаше към игрището, окъпано в синьо. Слушалките бяха плюс, влизането им остана незабелязано. Гриър и Лор се спогледаха, с очи Гриър й каза, че сега е неин ред.

Червеноокият вдигна лице.

— Ей, вие не трябва да сте тук.

— Прав си — съгласи се Лор. Мина зад него, постави лявата си ръка на челото му и прокара ножа през гърлото му, сряза го като хартия.

 

 

Вратите на камиона зейнаха широко.

Появиха се величествено, като крале. Движенията им бяха тържествени, премислени, не бързаха, държаха се овладяно, както беше типично за вида им. Всеки безпогрешно разбираше какво представляват. Те се извисяваха. Заеха пространството с величествената си осанка и мощния си дъх. Хранили се бяха с кръвта на поколения, раздули бяха личностите си до колосални размери. Дори Картър, със скромния си ръст, в компанията на своите събратя като че споделяше величието им. Удивителната гледка, която представляваха, накара тълпата вкупом да занемее. Щеше да има писъци, затова Гилдър не се съмняваше, но в момента на появата на единайсетте вирала се възцари дълбока, предивременна дълбока тишина. Могъщите създания излязоха напред и се показаха в цялото си величие, изправили гърбове. Силните им ръце с грабливи нокти се движеха като огромни съоръжения за причиняване на болка. Изглеждаха като гиганти. Бяха легенда, облечена в плът, великите властелини на земята. Охранителите хукнаха към страничните линии, за да живеят още един ден. Гилдър не им обърна внимание. Умът му беше пълен с блаженство.

Братя мои, мислеше Гилдър, поднасям ви този символ, това предястие. Тази крехка хапка, това начало. Братя мои, елате напред и заедно ще властваме над Земята.

 

 

Отрядът на Нина тичаше по стълбите. Излязоха на нивото на игрището при скамейката на треньорите, разположена точно под пейките, където седяха членовете на висшия щаб. Щом Юстас се затичаше, те щяха да хукнат по игрището, да се обърнат с лице към враговете си и да изстрелят патроните на полуавтоматичните си оръжия.

Но сега, приклекнали в последните мигове, в които се криеха, и те като всички други бяха обзети отчасти от ужас, отчасти от почуда, отчасти от чувство, което не можеха да назоват и за пръв път изпитваха в живота си. Питър се опитваше да осмисли трите съперничещи си зрителни факта. Последните от Дванайсетте бяха пред него, на няколко метра от него, Ейми, провесена на вериги, беше примамката, която ги привличаше; Ейми не беше момичето Ейми, ами истинска жена. Гриър и Алиша се бяха опитали да го подготвят, но думите не можаха да го подготвят за този факт.

Къде беше Юстас?

Питър го видя. Стоеше на перилата в крайната зона, просто още един жител на равнината, докаран със сила да бъде свидетел. Единайсетте вирала стояха пред Гилдър като отряд войници, които чакат нареждания. Мътните го взели, помисли си Питър, много сте се разпрострели. Посъберете се един до друг, копелета.

Гилдър вдигна ръце.

 

 

Лайла беше сама. Куполът беше притихнал, като огромно животно, притаило дъх. Това място, мислеше си тя. Това вместилище на болката. Как е възможно да се допусне съществуването на подобно място на земята?

Пушката беше празна. Остави я на пода и забърза към коридора. Зад всяка врата лежеше човек в лабораторна престилка, животът им насила бавно се източваше. Нямаше време да ги спаси, само за това съжаляваше Лайла, но поне можеше да ги освободи от мъчението им.

Вървеше стая след стая, отваряше вратите с връзката ключове, която беше взела от охраната. Няколко думи на благословия за всяка душа, уловена в капана им, после отваряше клапаните на резервоарите с етер. Наситена сладникавост изпълни въздуха. Движенията й се забавиха, трябваше да действа бързо. Оставяше вратите зад себе си отворени, продължи по коридора. Предупредителни табели бяха поставени на равни интервали по стените на коридора: НАЛИЧИЕ НА ЕТЕР. ЗАБРАНЕН Е ОТКРИТИЯТ ОГЪН.

Стигна до последната врата. Опита с един ключ, после втори, трети, пръстите й бяха тежки и тромави, газът вече беше в нея. Зъбците захванаха и задържаха.

Сърцето на Лайла заби учестено, когато го видя. Бяха го оковали към пода. Лежеше гол и се разлагаше, висеше вечно над пропастта на смъртта. Чудовища! Как би могла да остави подобна сцена на страдание да съществува? Как можа да чака сто години, преди да облекчи болката му?

— Лоурънс, какво са ти сторили?

Падна на колене до него. Очите му бяха отворени, но погледът му, изглежда, минаваше през нея към друг свят. Погали сбръчканите му бузи, набръчканото му чело. Сведе главата си до неговата, челата им се докоснаха, когато тя погали лицето му.

— Лоурънс — повтаряше тя шепнешком, — моят Лоурънс.

Устните му изрекоха думи:

— Спаси… ме.

— Разбира се, скъпи мой — сълзите й рукнаха като поток. Газът изпълваше залата. От джоба на роклята си Лайла извади кибрит. — Ще се спасим един друг.

 

 

Високо горе над игрището Гриър и Лор също чакаха единайсетте вирала да се раздвижат.

— Мамка му — рече Гриър, притиснал бинокъла до очите си, — защо нищо не правят?

Ръцете на Гилдър все още бяха вдигнати. Какво ставаше? Той ги отпусна до тялото си и отново ги вдигна, махаше от вълнение. Все още никакъв отговор.

— Копеле нещастно!

Ръката на Лор беше на бутона. Гласът й звучеше истерично.

— Какво да направя? Какво да направя?

— Не знам!

Тогава Гриър видя движение по игрището. Един силует тичаше от крайната зона.

— Хайде! Пусни светлините!

Дори тогава беше прекалено късно.

 

 

Сара тичаше, летеше през атриума — това навън изстрели ли бяха? — после по коридора към апартамента на Лайла връхлетя през вратата.

— Кейт!

Детето спеше в леглото си. Сара я взе на ръце, очите й потрепнаха.

— Мамче?

— Тук съм, миличка, тук съм.

Сега вече беше сигурна: отвън се стреляше. (Тя не знаеше, но в този момент брат й Майкъл, който тичаше бясно по стълбите, получи куршум в дясното си бедро, болката беше странно маловажна, до такава степен беше изпълнен с адреналин. Холис не беше излъгал: щом веднъж нещата тръгнеха, нямаше да е трудно да застреля човек и той премахна още двама пазачи, преди кракът му да се прегъне под него, оръжието се изплъзна от ръцете му — така или иначе беше празно — а пред очите му излязоха звезди.) Сара хукна обратно по коридора, носеше детето. Детето ми, детето ми. Щяха да живеят или да умрат, но щяха да го направят заедно, повече никога нямаше да се разделят.

Влезе в атриума със спринт и видя някакъв мъж да се втурва през входната врата. По ризата му имаше кръв, държеше оръжие. Брадясалото му лице беше осветено от дива решимост. Сара се закова на място.

Холис?

 

 

От високото си място на игрището Ейми наблюдаваше цялата сцена. Ревящата тълпа; Гилдър с нелепо вдигнатите си ръце, появата на отряда на Нина при треньорските скамейки, последвалите изстрели над редиците от облечени в костюми мъже, които крещяха и се хвърлиха да търсят прикритие, други нищо не направиха, седяха неразбиращо, докато телата им паднаха покосени от смъртоносни светли дъги. Алиша се появи на игрището с оръжие, готова за стрелба, Юстас тичаше с всички сили към тях от крайната зона, бомбата беше притисната до гърдите му, помагачът зад него падна на коляно, вдигна пушка и се прицели, рукна кръв, Юстас се завъртя и падна, бомбата изхвърча. Тези събития се движеха около нея като планети в своите орбити, въртящ се космос от събития. Присъствието им я докосна само мимоходом, допря се до сетивата й като бриз. Тя стоеше в центъра, тя и нейните сродници по кръв, и там, на сцената всичко щеше да бъде решено.

— Братя мои, здравейте. Много време мина.

Ние сме Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард…

— Аз съм Ейми, сестра ви.

И тогава го почувства. Сред злото — ярка светлина. Ейми потърси Картър с поглед. Той стоеше леко встрани, приклекнал в характерната за вида му поза.

Не беше Картър.

— Татко.

Да, Ейми. Тук съм.

Любов нахлу в сърцето й. Сълзи се надигнаха в гърлото й.

— О, татко, съжалявам. Не ме гледай. Не ме гледай.

Ярка светлина обля игрището, Ейми затвори очи. Щеше да е като отваряне на врата. Така си го беше представяла. Действие не по силата на волята, ами на предаването, да отдадеш живота си, този свят. През ума й прелетяха образи, по-бързо от мисълта. Коленичила до нея, майка й я прегръща, силата на прегръдката й, след това видя гърба й, когато си тръгваше; Улгаст, голямата му ръка лежеше на гърба й, стоеше зад нея, докато тя се въртеше на въртележката под светлините и музиката, гледката на зимното звездно небе в нощта, когато правеха снежни ангели, Кейлъб, който я гледа с всезнаещите си очи, докато тя подпъхва завивките около него в леглото и пита „Някой обичал ли те е?“; Питър, стои на вратата на сиропиталището им, ръцете им се срещат в пространството и с допир казват онова, което не може да бъде изречено с думи. Дните протекоха през нея един по един, а когато изминаха, Ейми изпрати съзнанието си нататък, към онези, които обичаше, каза им сбогом.

И отвори вратата.

 

 

В края на игрището Питър и останалите бяха изпразнили оръжията си в ниските редици, хвърляха пачките, за да презаредят. Все още не знаеха, че Юстас е прострелян, знаеха само, че прожекторите бяха светнали по план и дали сигнал за неговото бягство, всеки миг очакваха изпод тях да се чуе експлозия.

Такава нямаше.

Питър се завъртя към платформата. Виралите, замаяни от светлините, бяха заели различни пози на самозащита. Някои се отдръпваха бавно назад, скрили лица в сгъвките на ръцете си. Други бяха паднали на земята, присвити като бебета в люлка. Гледката беше страховита, Питър нямаше да я забрави до последния си ден, но въпреки това бледнееше в сравнение с онова, което се случваше на платформата.

Нещо ставаше с Ейми. Тя се гърчеше във веригите, разтърсвана от гърчове с такава свирепост, че сякаш ще се разпадне на парчета. Спазъм след спазъм, силата им нарастваше. С една последна, разтърсваща конвулсия, тя се отпусна. За един изпълнен с надежда миг Питър помисли, че е приключило.

Не беше.

Не беше приключило.

С мощен животински вой Ейми отметна назад глава. И Питър разбра какво вижда. Нещо, което би трябвало да отнеме часове, се случваше за секунди. Чертите на лицето се стопиха в предродилна неяснота. Гърбът се удължи, пръстите на ръцете и краката й се удължиха и извиха като на хищник. Зъбите се показаха напред със заострени върхове и в редица, кожата й стана по-плътна, дебела кристална черупка. Пространството около нея засвети, сякаш самият въздух беше подпален от ускорената сила на преобразяването й. С жестоко потреперване Ейми издърпа веригите около гърдите си, изтръгна ги от блоковете и когато слезе на земята, приклекнала, с плавна грация, за да смекчи удара от падането си, вече нямаше единайсет вирала на игрището, ами дванайсет.

Те бяха Дванайсет.

Тя се изправи. Тя нададе рев.

И в този момент в мазето на Купола Лайла Кайл и Лоурънс Грей, чиято съдба щеше да си остане завинаги неизвестна, сплетоха ръце, преброиха до три, драснаха клечката и всички прожектори угаснаха.