Джъстин Кронин
Дванайсетте (67)

Шейсет и три

Събитията протекоха според предвижданията на Ейми. Времето и мястото на екзекуцията й бяха определени. Оставаше само да стане известен методът — последната подробност, от която зависеше планът им. Дали Гилдър просто щеше да я застреля? Или да я обеси? Но ако беше намислил подобно жалко зрелище, защо беше наредил да се яви цялото население, всичките седемдесет души на Отечеството, за да наблюдават? Ейми беше пуснала стръвта, щеше ли Гилдър да клъвне?

Питър прекара следващите четири дни в люшкане между емоционалните полюси — редуващи се състояния на съжаление и удивление, към които се притуряше силното усещане за дежавю. Случващото се носеше стряскащо чувство за вече преживени събития, сякаш никакво време не беше изминало, откакто се изправиха пред Бабкок на върха на планината в Колорадо. Ето ги всички, отново заедно, съдбите им, събрани в едно като от мощна гравитационна сила. Питър, Алиша, Майкъл, Холис и Гриър: те бяха стигнали по различни пътища дотук, по различни причини. И въпреки това отново Ейми ги водеше.

Гриър беше разказал историята на промяната в нея: Хюстън, Картър, Шеврон Маринър, пътуването на Ейми до вътрешността на кораба и завръщането й. Пълните подробности на случилото се между Ейми и Картър Гриър не можеше да им разкаже, знаеше само, че Картър ги е насочил насам. Друго Ейми или не можеше, или не искаше да каже.

Онази нощ в сиропиталището, когато двамата стояха до вратата и върховете на пръстите им се бяха слели: Дали тя е знаела какво й се случва? Ами той? Питър беше доловил в допира на Ейми натиска на нещо неизречено. Заминавам. Момичето, което познаваш, следващия път, когато се срещнем, няма да го има. Така и беше станало: Момичето, което бе Ейми, си беше отишло. На нейно място се беше появила жена.

Групата прикриваше тревогите си в излишни повторения на различни приготовления. Почистване на оръжията. Оглед на плановете и картите. Преговор на списъците и избраните психологически средства, които щяха да използват в битката. Холис и Майкъл в последните дни станаха неразделни. Тяхната цел се беше свела до спасяването на Сара и Кейт. Алиша се справяше с напрежението така, както се справяше с всичко — преструваше се, че не е важно. Куршумът от пистолета на Питър беше пропуснал костта и излязъл чисто, късмет, но въпреки това си беше раняване. След ден-два щеше да е оздравяла, а междувременно превръзката на ръката й постоянно напомняше на Питър как е бил на косъм да я убие. Когато Алиша не ревеше заповеди, тя се затваряше в недостъпно мълчание, с което даваше на Питър негласно да разбере, че е влязла вече в битката. Гриър я принуди да му довери, че нещо й се е случило в килията, че са я били жестоко, но всеки опит да я разпитва повече в това отношение, да предложи утеха беше остро отблъскван.

— Добре съм — отсичаше властно Алиша, което показваше само, че изобщо не е. — Не се притеснявай за мен. Мога да се погрижа за себе си.

Изглеждаше, че всячески се стараеше да го избягва, изчезваше задълго и ако не я познаваше по-добре, би решил, че му е ядосана. Връщаше се след часове, миришеше на конска пот, а когато Питър я питаше къде е била, казваше, че е разузнавала периметъра. Питър нямаше причина да се съмнява в това, но обяснението му се струваше плоско, прикритие за нещо неизречено.

У Тифти също беше настъпила лека, но значима промяна. Връзката му с Гриър беше по-силна, отколкото беше очаквал Питър. Заедно бяха служили в Експедиционния, неоспорима връзка, но Питър се изненада от голямото им приятелство. Между двамата имаше искрена сърдечност. Питър си задаваше въпроси за отношението им един към друг, но отговорът беше очевиден: преди много години Гриър и Тифти бяха разузнавали това място с Кръкшанк. Историята на полето. Дий и двете момиченца: измежду всички хора на земята, Гриър най-добре познаваше сърцето на Тифти Ламонт.

Ето така отминаваха часовете и дните. Над всичко бяха надвиснали два въпроса: ще сработи ли планът? И ако сработеше, дали щяха да стигнат навреме до Ейми?

През третата нощ, когато Питър вече не издържаше да чака и секунда повече, излезе от мазето на полицейското управление, където всички спяха, качи се по стълбите и излезе. Входът на сградата беше покрит от широк навес, който го пазеше от снега. Алиша седеше, подпряла гръб на стената, с придърпани към гърдите колене. Превръзката беше махната. В едната си ръка държеше дълъг, лъскав байонет, нащърбен близо до основата, в другата държеше острило. Със спокойни, равни движения тя прокарваше острието на ножа по камъка, първо от едната страна, след това от другата, спираше при завършека на всяко и оглеждаше работата си. Отначало сякаш не забеляза Питър, толкова съсредоточена беше в работата си, след това долови присъствието му и вдигна поглед към него. Това, изглежда, беше нейната възможност да проговори, но мълчеше, лицето й беше безизразно, скрито зад някаква разсеяност.

— Нещо против малко компания? — попита той.

— Щом искаш, седни.

Настани се до нея на земята. Сега вече го чувстваше. Въздухът около Алиша сякаш пращеше от едва сдържан гняв. Струеше от нея като електрически ток.

— Бива си го този нож.

Тя отново беше подхванала търпеливо да остри ножа.

— Юстас ми го даде.

— Дали е достатъчно остър, как мислиш?

— Държа си заети ръцете.

Питър помисли какво да каже, нищо не се сети. Къде отиде, Лиш?

— Трябва да съм ти сърдит — рече той. — Трябваше да ми кажеш какви заповеди са ти дадени.

— И какво щеше да направиш? Да ме последваш ли?

— Аз съм самоотлъчил се. Малко повече дни няма да имат никаква разлика.

Тя духна върху върха на ножа.

— Тези заповеди не бяха твои, Питър. Не ме разбирай погрешно, радвам се да те видя. Дори не съм изненадана. По един странен начин — има смисъл да си тук. Ти си добър офицер и ще имаме нужда от теб. Но всички имаме своя работа за вършене.

Той се слиса. Добър офицер ли? Само това ли беше той за нея?

— Не звучиш като себе си?

— Няма значение как звуча. Така е и толкова. Може би е време някой да го изрече.

Питър не знаеше какво да каже. Това не беше Алиша, която познаваше. Каквото и да се беше случило в килията, заради него се беше скрила дълбоко у себе си, толкова дълбоко, че приличаше на друг човек.

— Тревожа се за теб.

— Ами недей.

— Наистина се тревожа, Лиш. Станало е нещо. Можеш да ми кажеш.

— Няма какво да ти казвам, Питър — тя го погледна в очите. — Може би аз просто се… събудих. Погледнах истината в очите. И ти трябва да го направиш. Няма да е лесно.

Жегна го. Взря се в лицето й, търсеше някаква частица топлина, но не откри никаква. Питър пръв се извърна.

— Според теб какво й се случва? — попита той.

Излишно беше да уточнява за кого говори. Алиша знаеше за кого става дума.

— Опитвам се да не мисля за това.

— Ти защо я остави?

— Не съм я оставила да прави каквото и да е, Питър. Не аз решавам.

Обгърна ги ледено мълчание.

— Бих пийнал нещо — рече Питър.

Тя се позасмя.

— Виж, това вече е нещо ново. Май не съм чувала преди подобни думи от теб.

— За всичко си има първи път. Спомняш ли си нощта в бункера при Туентинайн палмс, когато намерихме уискито?

Бутилката беше в чекмедже на бюрото. За да отпразнуват поправянето на хъмвитата и предстоящото им отпътуване от бункера, те си я подаваха от ръка на ръка, вдигаха наздравици за голямото приключение, което им предстоеше по пътя им на изток към Колорадо.

— Боже, всички се изпонатряскахме — каза Алиша. — Най-зле беше Майкъл. Той не беше близвал дотогава.

— Не, според мен Маратонката беше най-зле. Помниш ли как счупи една от светещите пръчки и намаза оная лепкава гадост по лицето си? „Вижте ме, вижте ме, аз съм вирал!“ Страхотно беше хлапето.

Грешката му веднага пролича. Пет години по-късно смъртта на момчето все още беше незараснала рана. През цялото това време Питър нито веднъж не беше чувал Алиша дори да изговори името му.

— Съжалявам, не исках…

Ярка светлина проблесна на хоризонта. Мълния? През зимата? Мигове по-късно чуха взрива, приглушен, но непогрешим.

Юстас се показа на долното стъпало.

— И аз го чух. Откъде дойде?

От юг. Трудно беше да се предположи разстоянието, но решиха, че е на около седем-осем километра.

— Добре — кимна на себе си Юстас, — предполагам, че на сутринта ще разберем повече.

 

 

Малко след зазоряване дойде вестител, изпратен от Нина. Експлозивите в тяхното скривалище бяха свършили работа. Хитростта им минала. Министър Съреш, когото Гилдър беше изпратил лично да надзирава залавянето им, бил обявен за мъртъв. Всички се надяваха това да е предзнаменование за успех в наближаващите събития.

Но втората част от съобщението беше най-обещаваща. Още от предишната вечер пред Проекта бил паркиран камион. Охранявал го многоброен отряд, поне двайсет души. Последното парченце си беше дошло на мястото, виралите бяха на път. Гилдър беше разкрил намеренията си.

Всички бяха наясно какви са възможните последствията от онова, което се опитваха да направят. Планът изглеждаше разумен, но залогът беше висок. Заповедите на Гилдър да откарат населението в стадиона означаваше, че останалата част от града ще е съвсем леко охранявана и ако всичко протечеше според замисъла, бунтът щеше с един удар да обезглави буквално всяка структура на режима. Но времето беше от критично значение. С толкова много елементи на съпротивата, които действаха независимо и без да имат възможност за връзка помежду си, щом клопката се задействаше, нямаше да мине много и всичко щеше да се разпадне. Всяка променлива можеше да тласне операцията към хаос.

Най-несигурната точка беше Сара. Ако се приемеше, че е в мазето на Купола да се организира спасителна операция беше стратегически трудно, а и никой не знаеше къде е дъщеря й. Можеше да е в Купола или на съвсем друго място. Веднъж щом атакуваха сградата и започнеше стрелбата, да се прави разлика между приятел и враг на практика ставаше невъзможно. Решението, до което стигнаха, беше Холис и Майкъл начело на преден отряд да слязат в мазето. Имаха само пет минути. След това сградата и всички обитатели щяха да бъдат под прицел.

Юстас щеше да оглавява операцията срещу стадиона. Съдържанието на пакета с експлозиви, разновидност на нитроглицерин, беше откраднат от мястото на Проекта по време на строежа и впоследствие обработен за техните цели, направиха по-силен, но също и доста по-нестабилен. Същият тип взрив беше доставен на Сара в Купола и сега се смяташе за изгубен. Колкото и мощен да беше експлозивът, за да се гарантира резултат, трябваше да се отнесе до единайсетте вирала, както Юстас се изрази — „лична доставка, бомба на крака“. Отначало Питър не разбра думите му, след това проумя смисълът им. Краката щяха да бъдат на Юстас.

Според плана отрядите им влизаха в града от четири места, всички тръгваха от основната отводнителна тръба. Отрядът на Юстас, който включваше Питър, Алиша, Тифти, Лор и Гриър, щеше да използва объркването на стадиона, за да проникне сред тълпата. Бунтовниците под командването на Нина щяха вече да са заели позиции на пейките сред зрителите, за да установят контрол, дойде ли моментът. Оръжията бяха скрити в мивките и под краката на високите пейки. Появата на Юстас на полето щеше да е сигнал за нападение.

Тръгнаха на смрачаване. Нямаше смисъл да прикриват следите си, по един или друг начин никога нямаше да се върнат. Нощта беше ясна, небето широко и звездно, просторно безразлично присъствие, което гледаше надолу. Добре, помисли си Питър, може би не беше чак толкова безразлично. Той със сигурност се надяваше, че някой там горе го е грижа, както Гриър беше казал. Трудно беше да се повярва, че само няколко седмици са изминали от разговора им в затвора. Стигнаха до тръбата и тръгнаха. Питър се улови, че мисли не само за Ейми, но и за сестра Лейси. Ейми беше едно, сестра Лейси беше друго. Изправи се пред Бабкок с абсолютно безстрашие, истинско приемане на резултата. Питър се надяваше да докаже, че си е струвало.

При най-близкия до стадиона капак към канализацията групата си размени последни думи. Останалите отряди се придвижваха към определените места из цялата територия на Отечеството и щяха да останат скрити под земята, докато не чуеха взрива на стадиона, който щеше да служи като сигнал за нападение. Само Холис и Майкъл щяха да тръгнат по-рано. Нямаше начин да предвидят в кой момент да започнат да действат, трябваше да се водят от инстинктите си.

— Късмет — рече Питър. Тримата си стиснаха ръце, после непривично се прегърнаха. Лор се повдигна на пръсти и целуна Холис по брадясалата буза.

— Помни какво ти казах — рече му тя. — Тя те чака. Ще я намериш, знам го.

Холис и Майкъл тръгнаха надолу по тунела, силуетите им избледняха и изчезнаха. С ръкувания и пожелания за късмет другите групи също се разделиха с тях. Питър и останалите зачакаха. Студът беше вледеняващ, краката на всички бяха мокри, обувките им прогизнали от водата в канализацията. Юстас носеше кафеникаво яке, под което беше скрит смъртоносният му товар. Никой не говореше, но мълчанието на Юстас беше по-отчетливо. В момент на усамотение Юстас беше уверил Питър, че просто няма друг начин. С радост го правеше. Много хора бяха изпратени на смърт по негова заповед. Правилно беше и неговият ред да дойде.

Малко след пет следобед от горната част на стълбата Тифти обяви:

— Започва. Да тръгваме.

Излизаха един по един на интервал от минута. Изходът беше под пикап, който човек от отряда на Нина паркира предварително от южната страна на стадиона. Рано или късно щяха да го забележат и да се заинтересуват от него — Какво прави тук? — но засега не беше привлякъл вниманието. След като излезеше, всеки от тях тръгваше към редицата от хора, които се стичаха към стадиона. Труден момент, но само един от многото.

Юстас излезе пръв. Гриър наблюдаваше от върха на стълбата.

— Добре — рече той. — Мисля, че ще успея.

След това бяха Лор и Гриър. Щом влязоха, имаха срещи на определени места на стадиона. Алиша беше предпоследна, Тифти щеше да е последен. Питър застана на позиция в основата на стълбата. Алиша стоеше зад него. Като всички тях, и тя беше предрешена в дращещата туника и панталони на жителите на равнината.

— Съжалявам за ръката ти — рече той за стотен път.

Алиша се усмихна по своя си многозначителен начин. Това беше първата усмивка, която виждаше от дни.

— Да му се не види, май беше крайно време един от нас да простреля другия. На практика сме направили всичко друго. Само се радвам, че мерникът ти е толкова скапан.

— Много трогателна сцена — сухо се обади Тифти, — но наистина трябва да вървим.

Питър се подвоуми, не искаше това да са последните думи, които си разменяха.

— Казах ти, че ще имаш своя шанс, нали? — бързо го прегърна Алиша. — Чу човека, шавай. Ще те видя, когато прахта се уталожи.

И въпреки това не го гледаше в очите — докато говореше, извърна погледа на насълзените си очи.

 

 

Въпросът пред него беше: Какво, по дяволите, да облече?

Епохата на костюмите и вратовръзките беше приключила за Хорас Гилдър. Дошъл беше краят на тази част от живота. Костюмът беше облеклото на правителствения чиновник, не на върховния жрец на Храма на Вечния живот.

Всичко беше малко изнервящо. Много-много не беше посещавал църкви, дори като дете. Майка му го водеше от време на време, но баща му не стъпваше там. Доколкото Гилдър си спомняше, имаше някакво расо, което си беше стандарт. Фуста някаква беше.

— Съреш!

Съреш влезе с куцане в спалнята. Ама че гледка представляваше! Лицето му беше подуто и розово, опърлените му вежди и мигли придаваха на очите му изненадан вид. Целият беше в синини и драскотини, набръчкан и в рани. Всичко щеше да мине за няколко дни, но междувременно щеше да прилича на кръстоска от великденска пуйка и изгубилия в неравен мач боксьор.

— Донеси ми рокля на прислужница.

— За какво?

Гилдър махна към вратата.

— Донеси ми и толкова. Да е голяма.

Донесоха дрехата. Съреш се помота, очевидно с надеждата да получи някакво обяснение за любопитната молба или може би просто чакаше с нетърпение да види как Гилдър се намъква в дрехата.

— Не те ли чака някъде някаква работа?

— Мислех, че искаш да остана тук.

— Иисусе, не бъди натрапчив. Иди да видиш готова ли е колата.

Съреш закуцука. Гилдър застана пред голямото огледало и сложи роклята пред себе си. В името Божие, в тази дреха щеше да прилича на клоун. Но часовникът тиктакаше. Човешки ресурси щяха да откарат обитателите на равнината в стадиона всяка минута. Леко закъснение не беше задължително лошо — щеше да изостри нетърпението — но контролът над тълпата щеше да се превърне в проблем, ако той се задържеше прекалено дълго. Най-добре да приеме положението и да нахлузи роклята през главата си. В крайна сметка образът в огледалото не приличаше на клоун, по-скоро на булка на сватба на амиши. Дрехата беше безкрайно безформена. Извади две вратовръзки от закачалката в гардероба си, завърза ги и ги стегна в кръста. Несъмнено подобрение, но нещо липсваше. Свещениците, които той си спомняше от мимолетните си срещи с религията, винаги носеха някакъв шал. Гилдър отиде до прозореца. Завесите се придържаха към рамката на прозореца от тежки златисти въжета с пискюли в краищата. Той ги развърза и ги преметна през раменете си, пискюлите се олюляха на кръста му и той се върна при огледалото. Не беше зле за човек, който не знаеше нищо за религията, нито за модата в нея. Какъв шок щяха да преживеят историците на бъдещето да научат, че Хорас Гилдър, Първожрец на Храма на Вечния живот, Възродител на Цивилизацията, Пастир от Зората на новата епоха на Сътрудничество между Човека и Вирала се беше самоосветил с две връзки за пердета.

Отвори вратата и завари Съреш да го чака. Оголените очи на мъжа се ококориха.

— Да не си казал и дума.

— Нямаше да кажа.

— Точно така.

Слязоха с асансьора до фоайето. Сградата беше стряскащо притихнала. Гилдър изпрати по-голямата част от личната охрана към стадиона. Това разреди помагачите и намали броя на червенооките, контролът на стадиона беше първостепенна задача. Колите чакаха, бълваха изгорели газове в студа: колата на Гилдър — камион с великолепен товар, два ескортни автомобила и ван на охраната. Той припряно отиде до вана, където двама помагачи стояха в задната част. Облеклото на свещеника имаше един основен недостатък: не предлагаше защита от студа в зимната вечер. Да беше си взел палто.

— Отвори го.

Трудно беше да повярва, че особата, която седеше пред него на пейката, беше източник на толкова много проблеми. Можеше да се каже, че е хубавица, стига мислите на Гилдър да вървяха в тази посока. Не че беше изящна — не беше. Под подутината и бледността имаше очевидно здрав вид. Хлътнали очи, силни черти, стегната, мускулеста фигура, но все пак женствена. Само че във въображението на Гилдър Серджо беше мъж и не просто някакъв мъж — въображаемият образ, който си беше съставил, беше имитация на Че Гевара, революционер от някаква бананова република, с яден поглед и чорлава брада. А тук имаше Жана Д’Арк.

— Искаш ли да кажеш нещо за себе си? — Гилдър изобщо не го беше грижа ще казва ли, или няма, въпросът беше в забавлението.

Китките и глезените й бяха оковани. Разцепените й и подути устни придаваха на гласа й дрезгавина, сякаш се беше простудила лошо.

— Бих искала да кажа, че съжалявам.

Гилдър се разсмя. Серджо съжалявал!

— Кажи ми за какво съжаляваш?

— За онова, което ще ти се случи.

До последно нагла. Гилдър предполагаше, че си е съвсем в реда на нещата, но въпреки това беше вбесяващо. Не би имал нищо против да й дръпне още няколко удара.

— Последна възможност — рече жената.

— Интересна гледна точка имаш — отвърна Гилдър. Отдръпна се от отворената врата.

— Затворете.

 

 

Седнала на ръба на леглото, Лайла дълго време я наблюдаваше. Наклонени снопове светлина от прозореца падаха върху лицето на спящото дете, русите й коси бяха разпилени по леглото. От дни не можеше да си намери място, редуваха се часове на мрачен отказ да говори и изригващи делириуми, в които хвърляше играчки, но в съня си агресивността й изчезваше и отново се превръщаше в дете: доверчиво и спокойно.

Как ти е името? Питаше се Лайла. Кого сънуваш?

Протегна ръка да докосне косата на момиченцето, но се възпря. Детето нямаше да се събуди, не затова си отдръпна ръката. Беше заради недостойността на ръката на Лайла. Толкова много Еви през годините. И въпреки това тя си оставаше само една.

Съжалявам, момиченце. Не го заслужаваш, никоя от тях не го заслужаваше. Аз съм най-себичната жена на света. Направих всичко от любов. Надявам се, че ще ми простиш.

Детето се размърда, уви по-плътно завивките около себе си и извъртя лицето си към това на Лайла. Устата й се отвори, тя простена. Дали ще се събуди? Не. Дланта й се плъзна под извивката на бузата й, един сън премина в друг и мигът отлетя.

По-добре така, помисли си Лайла. По-добре просто да се стопя в мрака. Тя внимателно стана от леглото. На вратата се обърна и погледна назад за последно, завладяна от спомени: за времето, когато стоеше на прага на детската стая с Брад, в дома, който бяха съградили заедно с любов, за да наблюдават момиченцето си — повито новородено вързопче, чудо на земята, спящо в люлката си. Как й се искаше на Лайла да беше тя умряла, още преди толкова много години. Ако раят беше място на сънища, в този сън тя щеше да прекара вечността.

Сбогом, помисли си тя. Сбогом, нечие дете.

 

 

Сцената пред стадиона беше организиран хаос от движещо се човешко множество. Питър се сля с потока. Никой дори не го погледна. Той беше едно анонимно лице, още една обръсната глава и мръсно тяло в дрипи.

— Не спирайте! Не спирайте!

В четири редици се изкачиха по рампата и преминаха през желязна врата в стадиона. От лявата страна на Питър поредица от бетонни стълбища се качваха към обозначени с букви входове. Пред него дълга и широка пътека се изкачваше към горните трибуни. Тълпата беше разделена — две редици към долните пейки, две нагоре по стълбите. Полето беше ярко осветено, през вратите нахлуваше светлина. Питър се опита да улови погледа на Лор или на Юстас, но те бяха далеч напред. Може би вече се бяха откъснали. Входовете вече бяха означени с буквите от втората половина на азбуката.

Питър коленичи, престори се, че завързва връзките на обувките си. Човекът отзад се блъсна в него и изръмжа от изненада. Каквото и да правиш, не бива да спираш.

— Съжалявам, върви напред.

Редицата се изви, докато го заобикаляше. През пристъпващите бавно нозе видя най-близкия пазач. Той разсеяно гледаше в посока на Питър от разстояние десетина метра — вероятно се опитваше да разбере кое причинява спирането. Извърни поглед, помисли си Питър.

Мигновено отклоняване на погледа на помагача и Питър се шмугна в ниското място под стълбите. Зад него никой не се развика. Или никой не го беше забелязал, или на тълпата не й пукаше, заключена в навика си да се подчинява. Входът към мъжката тоалетна беше на десетина стъпки, при най-долните редици от пейки. Нямаше врата, само циментова стена, увита за осигуряване на уединение. Питър надзърна иззад стълбите. Тъмна бариера от вървящи жители на равнината се точеше покрай него. Сега.

Помещението беше удивително просторно. От дясната страна имаше дълга линия от писоари и прегради. Бързо отиде до последната и отвори вратата, вътре стоеше свирепа наглед жена с къса тъмна коса, седеше на ръба на тоалетната чиния, и се целеше в лицето му с тежък револвер.

— Серджо е жив.

Тя свали пистолета.

— Питър?

Той кимна.

— Нина — рече тя. — Да вървим.

Поведе го към стаичка зад умивалника: бюро и стол, кофи на колелца и парцали, редица метални чекмеджета. От едно от чекмеджетата Нина издърпа две оръжия, каквито Питър виждаше за пръв път, нещо между пушка и голям пистолет с удължен магазин и втора дръжка, издадена от долната страна на цевта.

— Знаеш ли как да ги използваш? — попита тя.

Питър издърпа затвора, за да покаже, че знае.

— Кратки откоси и стреляй от кръста. Изстрелва дванайсет куршума в секунда. Ако държиш спусъка, пълнителят бързо ще се свърши.

Подаде му допълнителни пълнители, след това отвори подобен на чекмедже панел в стената.

— Това какво е? — попита Питър.

— Каналът за изхвърляне на боклука.

Питър се качи на стол, пъхна се вътре и скочи с краката напред. Коридорът беше наклонен като пързалка и омекоти спускането му, но не достатъчно. Приземи се твърдо, краката му се приплъзнаха под него.

— Ти пък кой си, по дяволите?

Бяха двама, облечени в костюми. Червенооки. Безпомощно проснат по гръб, Питър нищо не можеше да направи. Стискаше оръжието на гърдите си, но изстрелите щяха да се чуят. Докато се опитваше да се измъкне и едновременно да се изправи на крака — и двамата мъже извадиха пистолети от кобурите на коланите си.

Появи се Тифти. Изникна зад онзи вляво и стовари приклада на пушката си от долу на горе в лицето на мъжа. Когато вторият се обърна, Тифти го изрита и събори, коленичи и го възседна, сграбчи го за косата и изви главата му нагоре, уви врата му със свободната си ръка и го изви. Изхрущяване и тишина.

— Добре ли си? — Тифти гледаше към Питър. Главата на мъртвия все още беше в гънката на лакътя на Тифти, увита в неестествен ъгъл. Питър погледна другия червеноок. От главата му на пода се стичаше тъмна кръв.

— Да — успя да каже Питър.

Зад тях с протракване и Нина се спусна от канала. Приземи се като котка, ловко вдигна оръжието си и обходи с него помещението.

— Виждам, че съм закъсняла — изви оръжието към тавана. — Ти ли си Тифти?

За миг мъжът остана безмълвен. Наблюдаваше я настойчиво.

— Можеш да го пуснеш, знаеш ли — рече тя. — По-мъртъв от това няма да стане.

Тифти отклони погледа си. Пусна главата на мъжа и стана. Изглеждаше леко разтърсен. Питър се почуди какво ли го е разтърсило така.

— Най-добре да скрием тези тела — рече Тифти. — Успя ли Юстас да влезе?

— Щяхме да чуем, ако не е успял.

Намираха се в нещо като товарно отделение. Тунел, достатъчно широк, за да може в него да влезе камион с прилични размери, водеше наляво, вероятно навън; отдясно имаше по-малък коридор. На нарисувана на стената стрела бяха изписани думите СЪБЛЕКАЛНЯ ЗА ПОСЕТИТЕЛИ.

Завлякоха труповете зад куп кафези и тръгнаха по коридора. Сега бяха под игрището, от южната страна. Коридорът свърши с площадка, от която тръгваха стълби нагоре. Светлината стигаше, за да се вижда. Над главата си Питър чу шума на тълпата.

— Тук ще чакаме, докато започне — рече Нина.

 

 

В задната част на вана Ейми не виждаше нищо. Малко прозорче разделяше товарното помещение от кабината, но шофьорът го беше оставил затворено. Чувстваше тялото си така, сякаш го е влачил бягащ кон, но умът й беше бистър и съсредоточен. Ванът слезе по склона и тръгна по равно, пръскаше кал и сняг от коловозите.

— Ей ти, отзад.

Прозорчето се отвори. Шофьорът погледна към Ейми в огледалото със злорада усмивка.

— Как си?

Мъжът на пасажерското място се разсмя. Ейми не отговори.

— Шибани хора — рече шофьорът. Очите му се присвиха в огледалото. — Знаеш ли колко от приятелите ми бяха убити?

— Така ли ги наричаш?

— Сериозно — разсмя се мрачно той, — трябва да видиш тия създания. Ще те разкъсат.

Ванът отскочи от дълбоки дупки, веригите се раздрънчаха.

— Как се казваш? — попита Ейми.

Шофьорът се намръщи, не очакваше точно такъв въпрос от жена, която вървеше към екзекуцията си.

— Хайде, кажи й — намеси се другият. После извърна лице към отвора. — Казва се Къси.

— Къси? — повтори Ейми.

— Да, така му викат всички, понеже му е къс.

— Ха, ха — рече шофьорът. — Ха, ха, ха, ха.

Явно разговорът приключи. Шофьорът отново погледна в огледалото.

— Онова, което каза на Гилдър — пак подхвана той. Ейми усети несигурността в гласа му. — За онова, което ще се случи. Ти го бъзикаш, нали?

Ейми изви крак под пейката и изстреля мислите си дълбоко в очите му. Изведнъж шофьорът натисна рязко спирачките и залепи втория мъж по лице на предното стъкло. С трясък от строшено стъкло и стържеш метал колата зад тях се удари в бронята им и от удара той се люшна назад.

— Какво ти става, по дяволите? — Вторият мъж държеше ръка на лицето си. През пръстите му капеше кръв. — Счупи ми носа.

Наложи се конвоят да спре. Ейми чу почукване на прозореца на шофьора.

— Какво става? Защо спря?

Шофьорът отвърна вяло:

— Не знам. Кракът ми се схвана или нещо такова.

— Иисусе, виж само — рече вторият пазач. Показваше окървавените си ръце на мъжа на прозореца, за да ги види. — Погледни какво направи този кретен.

— Трябва ли ти друг шофьор?

Ейми наблюдаваше лицето на шофьора в огледалото. Той поклати глава отрицателно.

— Добре съм. Просто… не знам. Странно беше. Добре съм.

Мъжът на прозореца замълча.

— Добре, внимавай, разбра ли? Почти стигнахме. Стегни се.

Тръгна си, ванът потегли бавно напред.

— Ти си невероятен тъпак, знаеш ли?

Шофьорът не отговори. Стрелна очи към тези на Ейми в огледалото, погледите им рикошираха от огледалото. Частица от секундата, но тя видя страх в неговите. Той отклони поглед.

 

 

21:40 часа. Холис и Майкъл стояха приклекнали в алеята зад аптеката. С бинокъл наблюдаваха как товарят Ейми във вана и потеглянето на конвоя към стадиона. Атакуващия отряд, който щеше да превземе Купола, дузина мъже и жени, въоръжени с огнестрелни оръжия и бомби, все още се криеше в отводнителната тръба петнайсет метра по-надолу.

— Колко ще чакаме? — попита Майкъл.

Въпросът беше риторичен. Холис просто сви рамене. Въпреки че градът беше като опустял, входът на Купола все още се охраняваше от поне двайсет души, които се виждаха от алеята. Лошото беше, че нямаше как да разберат дали Сара и Кейт са в сградата и как да ги намерят, ако са там, при условие че успеят да минат покрай охраната — навързани един след друг рискове, които абстрактно изглеждаха непреодолими, но сега се изправяха пред тях с непоклатима решимост.

— Не се притеснявай за Лор — рече Холис. — Това момиче знае да се грижи за себе си, повярвай ми.

— Да съм казал, че се притеснявам? — но Майкъл се притесняваше, разбира се. Притесняваше се за всички им.

— Лор ми допада — добави Холис. Продължаваше да оглежда сцената с бинокъла. — Подхожда ти. Повече от Лиш.

Майкъл остана втрещен.

— За какво говориш?

Холис отдръпна бинокъла и го погледна в очите.

— Стига, Верига. За лъжец не те бива открай време. Помниш ли като бяхме деца, как се нападахте? Дори тогава си беше съвсем очевидно.

— Беше ли?

— Поне за мен. Всичко. Ти, тя — вдигна широките си рамене и отново погледна през бинокъла. — Най-вече за теб. Никога не бих разгадал Лиш.

Майкъл се опита да отрече, но не успя. Доколкото си спомняше, в ума му винаги имаше запазено място за Лиш. Направил беше всичко по силите си, за да потисне чувствата си, защото от тях нищо хубаво не можеше да излезе, но така и не беше успял да ги заличи напълно. Всъщност, изобщо не беше успял да ги заличи.

— Дали Питър знае, как мислиш?

— Лор е единствената, която трябва да се тревожи. Но ти би трябвало да го попиташ. Това е съветът ми, но има начин да разбереш нещо и без да питаш. — Холис се напрегна: — Задръж.

Приближаваше се кола. Прилепиха се до вратата. Надолу по алеята светеха фарове. Майкъл затаи дъх. Пет секунди, десет, камионът потегли.

— Стрелял ли си по човек? — тихо попита Холис.

— Само по вирали.

— Отидат ли натам нещата, не е толкова трудно, колкото си мислиш. Повярвай ми.

Майкъл започна да се поти, въпреки студа. Сърцето му биеше лудо в ребрата.

— Каквото и да се случи, просто я измъкни, става ли? — рече той. — Измъкни и двете.

Холис кимна.

— Говоря сериозно. Ще те прикривам. Само влез през тази врата.

— И двамата ще влезем.

— Май няма да стане така. Трябва да си сам, Холис. Разбра ли? Не спирай.

Холис го погледна.

— Това е, давай — рече Майкъл.

 

 

Също като останалите, Лор и Гриър бяха успели успешно да се слеят с тълпата. Там, където редиците на жителите на равнината се разделяха, те се насочиха в потока, който вървеше към втората редица, след това третата и накрая стигнаха върха на трибуните. Срещнаха се под стъпалата, които водеха към контролните зали.

— Добра работа — прошепна Гриър.

Извадиха оръжията си: чифт револвери, които щяха да използват само като последна възможност, и два ножа с дължина на острието петнайсет сантиметра с извити стоманени глави на ефеса. Последните от тълпата бяха подтикнати да побързат към местата си. Гриър се дивеше на дисциплинираността на жителите на равнината, нямото подчинение, с което позволяваха да бъдат водени. Това бяха роби, но не го знаеха или може би го знаеха, но отдавна бяха приели този факт. Всичките ли? Може би не. Онези, които не бяха, щяха да са от решаващо значение.

— Би ли се помолила с мен? — попита той.

Лор го погледна скептично.

— Много време мина. Не съм сигурна, че знам как.

Коленичиха един срещу друг.

— Хвани ме за ръце — каза Гриър. — Затвори очи.

— Така ли?

— Опитай се да не мислиш. Представи си празна стая. Дори не стая. Нищо.

Тя улови ръцете му, лицето й беше леко объркано. Дланите й бяха влажни от тревожна пот.

— Мислех си, че ще кажем нещо, така, както правят сестрите. Свети това. Бог да благослови онова.

Той поклати глава.

— Този път няма.

Гриър я наблюдаваше как затвори очи и след това затвори своите. Мигът на потапянето: почувства разпростираща се топлина. В следващия момент умът му се разпръсна в необятната енергия, надхвърляща мисълта. О, Боже, помоли се той, бъди с нас. Бъди с Ейми.

Но нещо не беше наред. Гриър усети болката. Ужасната болка. После тази болка изчезна, погълната от мрака. Премина през съзнанието му като сянка, минаваща над полето. Затъмнение от смърт, ужас, черно зло.

Аз съм Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард…

Той потръпна. Омаята се разнесе, отново се върна в света. Какво беше видял? Дванайсетте, да, но другото? Чия болка беше усетил? Лор, все още на колене, с протегнати празни ръце, също го беше почувствала: Гриър го виждаше по изненаданото й лице.

— Кой е Улгаст? — попита тя.

 

 

Краката на Лайла сякаш не докосваха земята, докато вървеше по коридора към атриума. В действията й имаше чувство на непобедимост. Взети ли са веднъж някои решения, вече нямаше път назад. Стъпалата, които търсеше, бяха в другия край по дълъг коридор на отсрещната страна на сградата. Зави по коридора и се затича, устремила се към вратата, като че я преследваха. Набитият охранител стана от стола си и й препречи пътя.

— Къде си мислите, че отивате?

— Моля ви — едва проговори тя, — умирам от глад. Никого няма.

— Трябва да се махнете оттук.

Лайла вдигна воала си.

— Знаеш ли коя съм?

Охранителят се вцепени.

— Съжалявам, госпожо — запелтечи той, — разбира се.

Извади ключа от шнур, привързан към колана му, и го постави в ключалката.

— Благодаря ви — Лайла изигра прекрасно облекчение. — Вие сте дар Божи.

Слезе по стълбището. На края му тя се озова при втори пазач, който стоеше пред стоманена врата, водеща към помещенията за обработване на кръвта. От години не беше слизала тук, но си спомняше ясно целия им користен ужас: телата по масите, огромните хладилници, системите с кръв, сладникавият мирис на газ, който държеше обектите във вечен унес. Пазачът я наблюдаваше, уловил с ръка пистолета си. Лайла през живота си не беше стреляла с оръжие. Надяваше се да не е трудно.

Пристъпи към него с уверена походка, вдигна лице в последния миг и го погледна дълбоко в очите.

— Уморен си.

 

 

Скрита под скамейката на треньорите в северната част на стадиона, Алиша дръпна магазина на оръжието си, огледа го безцелно, издуха въображаема прашинка от повърхността му и го върна обратно, постави го на мястото с основата на дланта. Вече десет пъти беше махала и връщала на място магазина. Оръжието беше .45АСР с гравирани пресечени щрихи върху дървената дръжка, дванайсет куршума във всеки пълнител. Дванайсет, помисли Алиша и забеляза иронията. Странно, но не неприятно странно, как понякога действаше вселената.

През тълпата тръгна мърморене. Алиша се повдигна на колене, за да огледа игрището. Започнало ли беше? Любопитен обект влачеха към игрището — желязна арматура като детска прашка, висока шест метра, прикрепена към широка платформа. От разклоненията се полюляваха вериги. Камионът спря в средата на игрището, появиха се двама помагачи и скочиха отзад на платформата. Поставиха блокове под гумите, повдигнаха носа, откачиха платформата от камиона и заминаха с него.

Тя се приготви за последно. Байонетът беше привързан с груба връв към бедрото й. Освободи го и го пъхна в колана си.

Ейми, помисли си тя, сестро моя по кръв. Всичко, което искам, е това.

Остави ме аз да убия Мартинез.

 

 

Когато редиците от коли спряха пред главната рампа на стадиона, нервите на Гилдър все още се люлееха от удара с вана. Късмет извадиха, че не беше по-лошо.

Но ако си мислеше, че безпрепятственото им пристигане ще донесе успокоение, гледката на стадиона, окъпан в светлина в зимния сумрак, бързо го разубеди. Слезе от колата сред силен човешки грохот. Грохот, който не идваше от поздравите на присъстващите — тези хора прекалено много се страхуваха. Това беше шум на тълпа от седемдесет хиляди събрани на едно място души; присъщ на множеството, което я съставляваше. Седемдесет хиляди чифта дробове, които вдишваха и издишваха, седемдесет хиляди лениви потропвания с крака, седемдесет хиляди тела, които се въртят и местят на циментовите пейки в опита да се настанят по-удобно. Чуваха се и гласове, кашляния, плачеха деца, най-вече Гилдър чуваше нещо като подземен тътен, подобни на вторични трусове след земетресение.

— Отведете я на мястото — рече той.

Охранителите я измъкнаха от вана. Гилдър не почувства нужда да я погледне, докато я влачеха. Даде знак на Съреш да се прицели с оръжието си. Камионът тръгна и плавно мина по рампата към крайната зона.

Гилдър дълго беше мислил по въпроса с представянето. Наложи се да прибегне до известна пищност. Беше се мъчил над въпроса с какво да подгрее тълпата, докато не измисли подходящ метод: спектакъл от ефекти и спортни прояви. Съреш щеше да изпълнява ролята на режисьор, координиращ различните визуални и аудиоелементи, които да повдигнат настроението на вечерната демонстрация до нивото на спектакъл. Заедно бяха прегледали списъка с въпросите: звук, осветление, сцена. Направили бяха тренировка на сухо следобеда. Появили се бяха няколко проблема, но нищо, с което да не могат да се справят. Съреш го успокои, че всичко ще мине гладко.

Тръгнаха по рампата. Съреш, куцукайки, направи най-доброто да се справи. Въоръженият персонал на Човешки ресурси стоеше в две редици. Членовете на щаба вече бяха настанени в по-ниските ложи. Шумът на тълпата сякаш течеше към Гилдър като вълна, обливаше го с енергията си. Снегорините бяха изринали снега и оставили зад себе си кална земя, в центъра чакаха платформата и съоръжението. Елегантно устройство. Съреш го беше измислил. Бунтовниците почти го бяха взривили, кой не би откачил малко или много? Като лекар явно знаеше като никой друг интересни начини за убиване на хора. Когато я провесеха високо във въздуха, всички щяха да видят как отварят вътрешностите й, тя самата щеше да го почувства по-силно, щеше да го чувства и по-дълго.

Докато Гилдър преглеждаше бележките си, Съреш нагласи микрофона му, прокара кабела по гърба му до предавателя, който закачи към импровизирания от вратовръзки колан на Гилдър.

— Натискаш тук — рече Съреш и насочи вниманието му към продълговат ключ — и си в ефир.

Съреш се отдръпна. Свали слушалките си, нагласи микрофона и започна да брои:

— Студио.

(Проверено.)

— Осветление.

(Проверено.)

— Стрелци.

(Проверено.)

И така нататък. Гилдър слушаше разсеяно, разтърси облечените в ръкавите на роклята си ръце като боксьор, който се приготвя да излезе на ринга. Винаги се беше чудил на този жест, който му се струваше празно позьорство. Сега вече разбираше смисъла му.

— Започваме, когато си готов — рече Съреш.

Най-накрая мигът беше дошъл. Каква изненада чакаше тълпата. Гилдър постави очилата си и за последно пое дълбоко въздух.

— Добре, хайде всички — рече той. — Да си отваряме очите. Вдигаме завесите.

Излезе напред в светлината.