Джъстин Кронин
Дванайсетте (65)

Шейсет и две

В основата на стълбата Ейми приближи картата до факлата си. Хартията веднага пламна и изгоря бързо в син пламък. Загаси факлата в ручейчето вода в краката си и се качи по стълбата. Махна настрани капака, през който можеше да се провре човек.

Намираше се на уличката зад аптеката. Затвори плочата и надзърна иззад ъгъла на сградата, над сърцето на кръга Куполът се издигаше величествено, повърхността му отчетливо блестеше на светлината. Смъкна воала си и бързо тръгна по уличката. Мъже с кучета се движеха покрай барикадите. Отиде до къщичката на пазачите, където двама мъже се опитваха с дъха си да стоплят ръце, и показа пропуска си.

— Има нещо нередно в този — единият пазач го подаде на другия. — На теб истински ли ти се струва?

Помагачът го погледна, после погледна Ейми.

— Вдигни си воала.

Направи, каквото поискаха от нея.

— Нещо не е както трябва ли?

Той огледа за момент лицето й. После върна пропуска й.

— Забрави. Наред е.

Ейми мина покрай тях и тръгна нагоре по стълбите. Нито един от другите мъже не й обърна внимание, охранителите на входа бяха преценили присъствието й като основателно. Вътре в сградата мина покрай пазача на входното гише, който едва я погледна, прекоси фоайето към асансьора и тръгна към шестия етаж.

Асансьорът се отвори към кръгъл балкон, който опасваше атриума на сградата. От асансьора тръгваха четири коридора като спици на колело. Ейми пое по балкона към третия коридор и вървя по него, докато не стигна до последната врата, където пазачът, мъж със сънливо изражение и тонзура от сива коса, седеше на метален сгъваем стол, прелистваше оръфаните страници на стогодишно списание. На корицата му имаше изобразена жена в оранжеви бикини, заровила ръце в косата си.

— Директорът е поискал да ме види — рече Ейми и махна воала си.

Онзи вдигна очи от списанието, срещна погледа на Ейми и повече не беше необходимо. Тя остави тялото му на пода, подпря гърба му на стената и взе ключа от колана му. Брадичката му се опираше на гърдите му. Приближи устни до ухото му.

— Сега ще вляза вътре. Искам да броиш до шейсет, можеш ли?

Очите му бяха затворени. Той леко кимна и измърмори съгласието си.

— Добре. Брой до шейсет и после се хвърли от балкона.

Ейми отключи вратата и влезе. В стаята имаше нещо измамно благо. Два стола с високи облегалки гледаха към огромно бюро, полираната им повърхност леко блестеше. Подът беше покрит с дебел килим, който заглушаваше всичко друго, освен шума от дишането на Ейми. Книги покриваха една цяла стена. На другата имаше огромна картина, осветена от малка лампа, изобразяваща три силуета на дълъг плот и четвърти с бяла шапка, гледани през прозореца откъм притъмняла улица. Ейми спря, за да прочете малката табелка в основата на рамката: Едуард Хопър, Нощни разходки, 1942.

От дясната й страна имаше двойна салонна врата с прозорци от оловно стъкло. Ейми завъртя топката на бравата и влезе.

Гилдър лежеше по пижама над одеялата. До него имаше разпилени картонени папки. От носа му се носеше тихо, просвирващо хъркане. Къде би трябвало да застане Ейми? Избра долната част на леглото.

— Директор Гилдър.

Той сепнато потрепери и се събуди, ръката му се мушна под възглавницата. Издърпа се към горната част на леглото, отдалечи се от нея, с две ръце се прицели с пистолета и вдигна петлето. Ейми си помисли, че ще я застреля по случайност, толкова силно трепереше.

— Как влезе тук?

Долови несигурността му. Носеше рокля на прислужница, но лицето й му беше непознато.

— Охраната отвън беше много отзивчива. Защо не свалите оръжието?

— Мътните те взели, коя си?

От коридора дочу гласове, по външната врата затропаха юмруци.

— Аз съм Серджо — рече тя. — Дойдох да се предам.