Джъстин Кронин
Дванайсетте (63)

Шейсет

Предателство. Предателство.

Как бунтовниците се бяха промъкнали толкова близо? Можеше ли някой да му каже? Първо червенокосата, после Вал, а сега и прислужницата на Лайла? Тая трепереща мишка? Тази никоя, която забиваше поглед в пода винаги, когато той влезеше в стаята? Колко дълбоко в Купола беше проникнал заговорът?

За най-голям яд на Гилдър червенокосата все още беше на свобода. Убила беше единайсет души при бягството си; как изобщо беше възможно подобно нещо? И името й не бяха научили. Викай ме, както ти се иска, беше казала, само рано сутрин не ме викай. Шеги от жена, която е била пребивана непрекъснато в продължение на дни. Колкото до Чука, Гилдър, като си помислеше сега, признаваше, че обстоятелствата го тласнаха към грешката му. Да остави подобен мъж без каишката му беше еднопосочен билет към бедствието.

Гилдър сам надзираваше разпита на прислужницата. Каквото и да беше давало сила на рижата, тази беше направена от по-податлив материал. Три потапяния във ваната я бяха накарали да проговори. Бомбата в колибата. Прислужницата Джени, която никой не беше виждал от дни. Не знаеше къде е скривалището, защото я бяха упоили, което имаше смисъл, и Гилдър би направил същото. Жената на име Нина, макар че единствената Нина според документите беше умряла преди четири години, и мъж на име Юстас, за когото изобщо нямаше никакви документи. Всичко беше много интересно, но нищо, което да му е от полза.

Искате ли да опитаме по-сериозно, попита охраната. Можем, нали знаете, да направим още няколко опита. Гилдър погледна към жената, която все още беше привързана към дъската, с мокра от леденостудената вода коса, последните влажни поемания на дъх я разтърсваха. Сара Фишър, №94801, обитателка на Блок 216, работничка в завод за биодизел 3. Върлин си спомни, че са я довели от улова, който бяха докарали от „Розуел“. Значи е една от онези адски тексасци. Сега, след като бяха пристигнали единайсет вирала, наистина трябваше да направи нещо сериозно по отношение на положението в Тексас. Жената не му се струваше такъв тип, наложи му се да си напомни, че е възнамерявала да го убие. Въпреки че, разбира се, никакъв тип не съществуваше, това го бяха научили последните жестоки месеци. Бунтовниците бяха всички и никой.

Няма значение, каза той на охраната. Вържи я на куката. Мисля, че Грей ще се зарадва на това, което тази има да му предложи. Винаги си е падал по младичките.

Изкачи се по стълбите от мазето към офиса си, сложи си очилата и махна завесите. Слънцето тъкмо се спускаше зад хоризонта, хвърляше по облаците панделки от ярък цвят. Гледката беше красива, нещо такова. Гилдър предполагаше, че преди век би се зарадвал на подобна гледка. Но човек наблюдаваше толкова много залези през живота и вкусът му се префинваше. Проблемът с вечното живеене и т.н., и т.н., и т.н.

Уилкс му липсваше. Човекът невинаги беше добра компания — прекалено гореше от желание да се хареса — но поне с него можеше да си поговориш. Гилдър му вярваше, доверяваше му се. През годините не беше останало много неизказано. Гилдър дори му беше разказал за Шона, въпреки че замаза историята с ирония. Курва, можеш ли да си представиш? Какъв кретен бях! Боже, но се бяха посмели здраво над това. Лошото беше, че тече онзи неустановен, неясно тревожен час, когато Гилдър пъхаше глава през вратата и извикваше приятеля си в своя офис под някакъв служебен претекст: „Фред, ела тук!“, а в действителност само си говореха.

Неговият приятел. Предполагаше, че са такива. Бяха.

Смрачи се. Погледът на Гилдър се спусна по хълма към Проекта. Сега щеше да е необходимо ново име. Хопъл трябваше да го измисли, не ще и дума, биваше го с думите. В предишния си живот работел като момче от рекламата в голяма агенция в Чикаго. Вля, без да се скъпи, опита си при съчиняването на приковаващите вниманието фрази и леснозапомнящи се мелодии, които държаха стадата в риторичен ред, чак до думите на химна. Отечество, наше отечество, обричаме живота си на теб. Труда си ти даряваме безвъзмездно, безусловно. Отечество, наше отечество, тук се отглежда нацията. Сигурност, надежда, безопасност от море до море сияйно. Плодотворни до откат думи. Гилдър не беше много убеден за „безвъзмездно“ — струваше му се много книжовна — но тя пасна добре и беше, съгласно стандарта на жанра, лесна за възприемане от ухото.

И как да го нарекат? „Бункерът“ беше прекалено военно. „Дворецът“ беше правилният избор, но в това място нямаше нищо дворцово. Приличаше на грамаден бетонен блок. Нещо религиозно? Светилището? Кой не би влязъл доброволно в светилище?

На колцина от жителите на равнината щеше да се наложи да влизат и колко често, трябваше да се изчисли. Гилдър чакаше да получи изрични указания от Нула в тази насока, здравият разум говореше, че нещата щяха да се изяснят. Дванайсетте — или по-скоро Единайсетте — можеха да се окажат различни от вирала домашен любимец, но те бяха такива, каквито са — ядящи машини в основни линии. Независимо какви нареждания щеше да получи отвисоко, нямаше да им е лесно да се отърсят от навика цял век да плюскат всичко, което има пулс. Диетата им щеше да се състои главно от комбинация от дарена човешка кръв и домашни животни. Правилните дажби трябваше внимателно да се поддържат, налагаше се човешката популация да се увеличи. Поколение след поколение, човек и вирал щяха да си сътрудничат, а това, като се замислеше, беше нелош път да се представят нещата. Със сигурност беше в духа на Хопъл. Какъв се наричаше? Ребрандиране? От това имаше нужда Гилдър. Свежа гледна точка, нова лексика, нова визия. Да ребрандира живота на вирала.

Май беше напипал вярната нишка в тази работа със светилището. Сградата приличаше на нещо, което е част от официална религия, с цялото си иху-аху и ритуални уловки можеше да се окаже точно необходимата за механизмите на човешката психология смазка. Служенето на държавата е само служене на тоягата без никакъв морков. Създаваше единствено огорчено подчинение и никакъв авторитет. Но надеждата беше най-големият социален организатор от всички. Дай на хората надежда — и можеш да ги накараш да направят каквото и да е. И не просто обикновената средностатистическа, всекидневна надежда — за храна, дрехи, липса на болка, добри училища в предградията или облекчаване на плащанията с лесно финансиране. Хората имаха нужда от надежда, която надхвърля границите на видимия свят, света на тялото и на изпитанията, на житейското безкрайно глупаво върволене на нещата. Надеждата, че не всичко е такова, каквото изглежда.

И ето че името се появи. Колко просто, колко елегантно. Не светилище, а храм. Храмът на Вечния живот. И той, Хорас Гилдър, щеше да е негов жрец.

Значи все пак денят не беше чак толкова безплоден. Странно как нещата имаха навика да се случват от само себе си, помисли си той с усмивка, първата му от седмици. Майната му на Хопъл и неговите песнички. И като е започнал, майната му и на Уилкс, този неблагодарник. Гилдър имаше всичко.

 

 

Инжекция, след това замайване и Сара, която лежеше на носилка с колела, вече наблюдаваше как таванът лети покрай нея.

— Хайдееее… Хоп.

Намираше се на друго място. Стаята беше в полумрак. Нечии ръце я повдигнаха на маса, овързаха с каиши ръцете, краката и челото й. Под нея металът беше студен. По някое време роклята й беше свалена и заместена от памучна нощница. Умът й се движеше с животинска тромавост през тези факти, без да ги съпътства никаква емоция. Трудно беше да я е грижа за каквото и да било. Тук беше доктор Върлин, който се взираше надолу към нея през очилцата си по своя добродушен маниер на дядо. Веждите му й се сториха изключителни. Държеше сребрист форцепс, върховете му притискаха тампон памук, натопен в кафява течност. Предложи, че понеже е лекар, да й направи някаква медицинска процедура.

— Може да ти се стори студен допирът.

Студен беше. Доктор Върлин триеше надолу ръцете и краката й, в същото време някой постави пластмасова туба под носа й.

— Катетър.

Това вече не беше приятно. Изобщо не беше. От гърлото й се надигна стон. Започнаха да се случват и други неща, различни убождания и промушвания, отчужденото усещане за чужди обекти, които влизат под кожата й — под лактите й, вътрешността на бедрата й. Чуваше се бипкащ звук, после свистене на газ и странна миризма под носа си, учудващо сладка. Диетилов етер. Произвеждаха го в завода за биодизел, въпреки че Сара никога не беше виждала как се прави. Спомняше си само резервоарите с думата ВЗРИВООПАСНО, написана с червено отстрани, и тракащите им грамади, които се пренасяха на колички до очакващия ги камион.

— Само дишай, моля.

Каква странна молба! Може ли да не диша?

— Това е.

Понесе се нависоко върху нежен облак.