Джъстин Кронин
Дванайсетте (62)

Петдесет и девет

Тримата лежаха по корем на полегатата стена на канала. Гриър оглеждаше сцената с бинокъла. Късното следобедно слънце палеше огньове сред облаците.

— Сигурна ли си, че това е мястото? — попита Ейми.

Алиша кимна. Лежаха почти три часа. Вниманието им беше насочено към широко зейналата дренажна тръба, която се показваше от основата на ниския хълм. По снега около отвора имаше следи от гуми.

Минутите минаваха. Алиша започна да се колебае, когато Гриър вдигна ръка.

— Тръгваме.

От тръбата беше излязъл силует, облечен в черно яке. Мъж или жена, Алиша не можеше да каже. Шал прикриваше долната част от лицето, имаше вълнена шапка, нахлупена до очите. Силуетът спря, погледна на юг с ръка на челото.

— Май този чака някого — рече Гриър.

— По какво позна, че е мъж? — попита Алиша.

— Не съм — Гриър подаде бинокъла на Ейми, която отметна кичур коса и притисна очи към лещите. Удивително беше да се види, помисли си Алиша, как във всяко отношение, дори в най-малкия жест, Ейми беше едновременно предишното момиче и напълно нов човек. Гриър й разказа историята как Ейми влязла във вътрешността на кораба Шеврон Маринър като едно създание и излязло като друго. Дори Ейми не можеше да го обясни. За Алиша най-странното в цялата работа беше фактът, че изобщо не изглеждаше странно.

— И аз не мога да кажа. Но онзи, който трябва да се срещне с него, закъснява — Ейми свали бинокъла. Под голямото за нея вълнено палто все още носеше безформената туника на Ордена. Носеше още дебели вълнени панталони и ботуши от напукана кожа с връзки. — Ако ще намираме Серджо, не вярвам да имаме по-удобна възможност.

Алиша кимна.

— Съгласна съм. Майоре?

— Не възразявам.

Единственото прикритие за приближаването им беше редица от храсти от източната страна на тръбата и поредица от дървета с голи клони на хълма над нея. Ейми и Алиша оставиха Гриър да наблюдава и тръгнаха приведени по канала в другата посока. Ейми щеше да поема надясно на нивото на земята, Алиша щеше да скочи отгоре. Щом заемеха позиция, Гриър щеше да изсвири, за да отклони вниманието на мъжа и двете щяха да продължат.

Всичко се разви според плана. Алиша запълзя по корем към горната част на тръбата. Покритото с шапка теме на мъжа беше точно под нея. От този ъгъл нямаше да вижда Ейми, но Гриър я виждаше. Зачака сигнала и изведнъж се сепна.

Къде отиде той?

Изправи се на колене, завъртя се и цялата му тежест се стовари върху нея. Не неговата, ами нейната. Вкопчили се една в друга във въздуха, те паднаха върху ръба. Алиша падна по гръб, а жената се стовари отгоре й.

— Коя си, по дяволите? — жената беше приковала ръцете на Алиша с коленете си и държеше нож на гърлото й, острието бодеше кожата й. Алиша не се съмняваше, че ще го използва.

— Спокойно. Приятел.

— Отговори на въпроса.

— Ейми? Малко помощ?

Ейми се появи отзад. Приближи се съвсем безшумно. Преди жената да успее да реагира, Ейми я грабна за яката и я дръпна настрани. Жената скочи на крака и се втурна напред с ножа, Ейми го изби, стрелна се зад нея и я улови в хватка, а с другата си ръка я улови през кръста. Алиша си помисли само: Гръм да ме удари.

— Спри — рече Ейми. — Искаме да поговорим, това е всичко.

— Вървете по дяволите — процеди жената през зъби.

— Не мислиш ли, че ако исках да ти строша врата, вече нямаше да съм го направила?

— Заповядай. Предай на Гилдър следното: И ти си го начукай.

Ейми погледна към Алиша, която взе ножа на жената и изчистваше снега от панталоните си. Гриър вървеше към тях.

— Името говори ли ти нещо? — попита Ейми.

Алиша поклати глава.

— Кой е Гилдър? — попита тя жената.

— Как така „кой е Гилдър“?

— Как се казваш? — попита Ейми. — Можеш да ми кажеш.

Момент на колебание.

— Нина, разбра ли? Казвам се Нина.

— Сега ще те пусна, Нина — рече Ейми. — Обещай ми, че ще изслушаш онова, което имаме да ти кажем. Само това те моля.

— Майната ти.

Ейми стегна хватката, за да подсили смисъла на думите си.

— Обещай.

Отново борба, след това жената отстъпи.

— Добре, добре. Обещавам.

Ейми я пусна. Жената тромаво пристъпи напред и се завъртя. Младо лице, не повече от двайсет, но очите й разказваха друга история — сурова, почти свирепа.

— Кои сте?

— Добра хватка — рече Алиша на Ейми. Завъртя ножа около показалеца си и й го подаде. — Откъде го научи?

— Откъде мислиш? Наблюдавах те — погледът й се насочи към Гриър. По дългата му брада беше полепнал сняг, като по муцуна на куче. — Лушъс, може ли да те помоля отново да застанеш на пост? Кажи ни, когато колата приближи.

— И толкова? Само да ти кажа?

— Ще е много добре, ако ти е възможно… да ги позабавиш. Докато свършим разговора.

Гриър изкачи склона до билото тичешком. Ейми отново се обърна към жената, направи лек, но многозначителен жест с ножа.

— Седни.

Нина я гледаше отбранително.

— И защо?

— Защото ще ти е по-удобно. Ще ни трябва малко време — Ейми плъзна ножа в колана си. Приключих с размахването на ножове, ако се държиш добре. — Изобщо не сме хората, за които ни вземаш. Сега сядай.

Неохотно Нина седна на снега.

— Нищо няма да ви кажа.

— Много се съмнявам — рече Ейми. — Мисля, че ще ми кажеш всичко, което ми трябва, щом ти обясня какво се случва тук.

 

 

— Искам да си играя с Дани!

— Ева, слънчице…

Лицето на момиченцето почервеня от гняв. Грабна една от кожените купи от пода и я запрати към Лайла, за малко не я уцели.

— Марш в леглото! — кресна Лайла. — Веднага марш в леглото!

Момиченцето не помръдна. Лицето й беше станало алено от ненавист.

— Не можеш да ме накараш!

— Аз съм ти майка! Ще правиш каквото ти кажа!

— Искам Дани!

Шепите й бяха пълни със сухи бобови зърна. Преди Лайла да успее да направи нещо, момиченцето се дръпна и ги запрати с учудваща, изпълнена с омраза сила, към лицето на Лайла. Други зърна се пръснаха по пода зад нея, дъжд от потрепващи зърна. Скочи на крака и хукна из апартамента — събаряше книги от лавиците, буташе предмети от масите, хвърляше възглавници във въздуха.

— Веднага престани!

Момичето вдигна голяма керамична ваза.

— Ева, недей…

Момиченцето я вдигна над главата си и я хвърли на земята като някой, който затваря багажник на кола. Не пукот, ами взрив: вазата се пръсна на милиони рикоширащи парчета.

— Мразя те!

Нещо ставаше, нещо окончателно. Лайла го разбра, също както в някакво далечно кътче на мозъка си знаеше, че всичко това се е случвало и преди. Но мисълта не отиде по-нататък, по главата я удари острият ръб на някакъв предмет. Момиченцето хвърляше книги.

— Махай се! — крещеше тя. — Мразя-те-мразя-те-мразя-те!

Лайла наблюдаваше как устата й оформяше ужасните думи, но те сякаш идваха от другаде. Оформяха се в главата й. Тя се втурна напред, сграбчи момиченцето през кръста и го вдигна. Момиченцето риташе, пищеше, гънеше се в хватката на Лайла. Лайла искаше само… какво? Да успокои момиченцето? Да се справи с положението? Да заглуши писъците, които разкъсваха мозъка й? На всяка частица сила, която Лайла прилагаше, момиченцето отвръщаше по същия начин, крещеше с всички сили, сцената се разду до гротеска, някаква лудост, накрая Лайла отпусна краката й, двете политнаха назад и паднаха, удариха се в тоалетката.

— Ева!

Момиченцето избяга от нея. Спря се при дивана, гледаше й ядосано. Защо не плачеше? Ранена ли беше? Какво беше направила Лайла? Лайла се приближи на ръце и колене.

— Ева. Съжалявам, не исках…

— Дано умреш!

— Не говори така. Моля те. Умолявам те, не говори така.

И най-накрая след тези думи от очите на момиченцето потекоха сълзи, но не бяха сълзи на болка, унижение или дори страх. Ще те презирам до края. Ти не си ми майка, никога не си била, знаеш го, както и аз го знам.

— Моля те, Ева, обичам те. Не знаеш ли колко много те обичам?

— Не го казвай! Искам Дани! — Малките й дробчета издадоха удивително силен звук. — Мразя-те-мразя-те-мразя-те!

Лайла запуши уши с ръце, но нищо не можеше да заглуши крясъците на детето.

— Престани! Моля те!

— Дано-умреш-дано-умреш-дано-умреш!

Лайла се втурна към банята и тръшна вратата. Нищо не постигна: сякаш писъците идваха отвсякъде, заличаващо всичко бучене. Падна на колене, хлипаше, скрила лице в ръцете си. Какво ставаше с нея? Моята Ева, моята Ева. Какво направих, за да я накарам така да ме мрази? Тялото й потръпна от болка. Мислите й се въртяха, препъваха, тресяха, тя беше една потрошена на милиони парчета Лайла Кайл, пръсната по пода.

Защото момиченцето не беше Ева. Независимо колко силно Лайла искаше да бъде, нямаше никаква Ева. Ева си беше отишла завинаги, призрак от миналото. Признанието я заля като киселина, изгори всички лъжи. Върни се, помисли си Лайла, върни се. Но никога не би могла да се върне назад, вече не.

О, Боже, ужасните неща, които беше направила! Ужасните, страшните, непростимите й действия! Тя зарида и потръпна. Изплака, както баща й се изразяваше, докато нанася боя по малките си лодки, „цяла река“. Тя беше отвратителна. Тя беше зло на земята. Всичко се разкри пред нея, всичко стана истинско, времето спря и се задвижи отново в събрана протяжност вътре в нея, разказваше й срамна история.

Дано умреш. Дано умреш… дано умреш, дано умреш…

После стана нещо друго. Лайла се озова, седнала на ръба на ваната. Беше навлязла в състояние, което не се подчиняваше на волята, не избираше нищо, всичко избираше нея. Отвори крана на чешмата. Натопи ръка в течащата вода, наблюдаваше как водата минава през пръстите й. Значи тук беше, помисли си тя. Тъмното решение. Сякаш винаги го беше знаела, сякаш в най-скритите кътчета на ума си беше изпълнявала непрекъснато този последен акт в продължение на години. Разбира се, ваната щеше да е средството. В продължение на часове беше стояла потопена в топлината, цели десетилетия бяха преминали в успокояващото потапяне, прекрасното заличаване на света, но въпреки това той винаги й беше нашепвал: Тук съм. Лайла, нека бъда последното ти освобождение. Парата се заизвива нагоре, обгърна стаята с влажния си дъх. Обзе я съвършено спокойствие. Тя запали свещите, една по една. Беше лекар, знаеше какво прави. Сой медико.^[1] Съблече се и огледа голото си тяло в огледалото. Красотата му — защото то беше красиво, — изпълнена със спомени: как като млада, като дете излиза от банята. Ти си моята принцеса, дразнеше я баща й и подсушаваше косата, загръщаше я в нежната топлина на току-що изпрана хавлия. Ти си най-хубавата на земята. Спомените нахлуха през водата. Тя беше дете, после младо момиче, в синята си рокля от тафта с плътен корсаж, закрепен на рамото, всяка картина се преливаше в следващата, докато не стана жена, пълна със зряла, млада сила, застанала пред огледалото в сватбената рокля на майка си. Корсажът беше от фина коприна, спускаща се искряща, бяла копринена завеса: как животът й с всичките си обещания изглеждаше уловен в този образ. Днес е денят, в който се омъжвам за Брад. Ръката й се плъзна към корема й, сватбената рокля беше изчезнала, заместена от прозирна нощница. През прозорците нахлуваха лъчите на зората. Тя се обърна настрани и обгърна издадената крива на корема си. Ева. Ето това ще бъдеш, това си. Ще те нарека Ева. Парата се издигаше, ваната беше почти пълна.

Брад, Ева, идвам. Много дълго отсъствах. Идвам, за да съм с вас.

Три сини линии пулсираха в основата на всяка китка: цефалната вена, която се извиваше нагоре към радиалния край на предмишницата, базалната вена, която започваше от дорсалната венозна система, а после се изкачваше към задната част на улнарната страна, за да се присъедини към вена медиана кубити; спомагателната цефална издигаща се от трибутарния сноп, за да се слее с цефалната на гърба на лакътя. Трябваше й нещо остро. Къде са ножиците? Онези, които Дани и всички останали, които бяха идвали преди, използваха, за да подрязват косата й? Заотваря едно след друго чекмеджетата на шкафа и когато стигна до най-долното, ги намери, блестяха в остротата си.

А това какво беше?

Яйце. Пластмасово великденско яйце, като онези, които беше търсила в тревата като дете. Как обичаше онзи ритуал: лудешкото тичане през полето, малката кошничка, полюляваща се в ръката й, росата по краката й и бавното събиране на съкровищата, умът й си представяше големия бял заек, чието нощно посещение беше оставило тези съкровища. Лайла улови в шепа яйцето. Почувства слабо потракване в него. Възможно ли беше…? Дали…? Но какво друго би могло да бъде?

Имаше само един отговор. Лайла Кайл щеше да умре с вкуса на шоколад върху езика си.