Джъстин Кронин
Дванайсетте (61)

Петдесет и осем

Вал вече го нямаше, което означаваше, че идваше редът на Сара.

Джени също беше изчезнала. Два дни след взрива на стадиона на мястото й дойде ново момиче. С тях ли беше? Не, Сара щеше да го разбере. Съобщение под чинията, размяна на успокоителни погледи. Нещо. Но момичето — бледо, нервно, Сара не знаеше името й и никога нямаше да го научи — дойде и си отиде мълчаливо.

Лайла си беше легнала. Цял ден и цяла нощ се мята и въртя. Стана само да се изкъпе, но отхвърли предложенията на Сара да й помогне. Гласът й беше безжизнен, дори говоренето изпиваше цялата й енергия.

— Остави ме на мира — каза тя.

Сара беше сама. Системата се беше срутила.

Прекарваше дните си с Кейт, но този път беше различно, финално. Детето също го долови, както правят децата. Откъде идваше способността им да долавят? Всичко беше оцветено от настроението на безсмисленост. Играеха обичайните игри, без да ги е грижа коя ще спечели. Сара четеше обичайните истории, но детето слушаше разсеяно. Нищо не помагаше. Наближаваше краят на общото им време. Дните бяха дълги и едновременно с това прекалено кратки. Нощем спяха заедно на дивана, преплели се като едно. Нежната топлина на тялото на момиченцето беше изтезание. Сара лежеше будна с часове, слушаше тихото й дишане, пиеше уханието й. Какво сънуваш? — чудеше се тя. Сънуваш ли сбогуването, както аз го сънувам? Ще се видим ли отново двете? Има ли такова място? Държеше Кейт близо, спомни си думите на Нина. Ще я измъкнем. Иначе тя няма шанс. Детето ми, мислеше си Сара, ще направя каквото трябва, за да те спася. Ще отида, когато ме повикат. Само това имам.

На третата сутрин Сара изведе Кейт навън. Студът беше режещ, но тя го посрещна с доволство. Известно време люля Кейт, след това двете се люляха на люлката за двама. Кейт не казваше нищо за Лайла от нощта, в която Гилдър я преби. Каквато и нишка да ги беше свързвала, тя беше прекъсната. Студът стана прекалено силен и те се запътиха навътре. Когато стигнаха до вратата, Кейт спря.

— Един човек ми даде това — каза тя и го показа на Сара. В ръката й лежеше розово пластмасово яйце.

— Кой ти го даде?

— Не знам. Стоеше ей там.

Сара проследи жеста на момиченцето през двора. Нямаше никого. Кейт сви рамене.

— Там беше преди секунда.

Само за няколко минути, не повече от пет, Сара беше оставила Кейт да се разхожда сама.

— Даде ми го, за да го дам на теб — Кейт й подаде яйцето.

Жената сигурно е била Нина, разбира се. Сара мушна яйцето в джоба на роклята си. Тялото й стана безчувствено. Когато Джени изчезна, тя си беше позволила да изпита слабата надежда, че този товар ще я отмине. Колко глупава е била.

— Нека това си остане наша тайна, става ли?

— И тя каза същото — после с просветляло лице Кейт я попита: — Това тайно съобщение ли е?

Сара се насили да се усмихне.

— Точно такова е.

Не отвори веднага яйцето, страхуваше се. Когато се върнаха в тъмния апартамент, завариха Лайла да пали свещниците с дълга клечка. Лицето й беше безцветно, косата й — отъняла и разрешена. Извика ги към дивана и вдигна някаква книга.

— Ще ми почетеш ли?

Малки жени. Сара отвори корицата сред облак прах от пожълтелите й страници.

— От цяла вечност не съм слушала тази история — въздъхна Лайла.

Накара Сара да й чете цели часове. Част от съзнанието й отбелязваше, че историята е интригуваща, но останалото беше в мъгла. Езикът беше труден, често се губеше. Вниманието на Кейт се стопи и накрая тя заспа. Сякаш Лайла се готвеше да накара Сара да й прочете цялата книга.

— Налага ми се да отида до банята — рече накрая Сара. — Веднага се връщам.

Преди Лайла да каже нещо, тя отиде бързо до тоалетната и затвори вратата. Вдигна роклята си и седна на чинията, измъкна яйцето от джоба. Сърцето й биеше лудо. Миг на колебание, след това го отвори и разгъна хартията.

Пакетът е в градинската барака в края на двора. Погледни под дъските вляво от вратата. Целта е срещата на висшия персонал в съвещателната зала утре в 11:30 часа. Вземи средния асансьор до четвъртия етаж, след това тръгни по първия коридор вдясно. Последната врата вляво е съвещателната зала. Кажи на охраната пред нея, че Гилдър те праща.

Серджо е жив.

Върна хартията в яйцето, когато по вратата се чу рязко потропване.

— Дани! Трябваш ми!

— Секунда!

Дръжката замърда. Заключила ли беше?

— Имам ключ, Дани! Моля те, отвори вратата!

Лайла стана от тоалетната, яйцето се изтърколи по пода. Да му се не види! Ключът се завърташе в ключалката. Успя само да скрие яйцето в долното чекмедже на шкафа на умивалника, преди да се обърне и да види как Лайла стои на прага.

— Готово — рече тя. Изобрази усмивка на лицето си. — От какво имате нужда, Лайла?

Лицето на жената беше пребледняло от объркване.

— Не знам. Мислех, че си отишла някъде. Изплаши ме.

— Ами, отидох. До тоалетната.

— Не чух водата.

— О, съжалявам — Сара се обърна и дръпна веригата, — колко невъзпитано от моя страна.

За момент Лайла не каза нищо. Изглеждаше напълно откъсната от реалността.

— Би ли направила нещо за мен? Услуга.

Сара кимна.

— Бих искала малко… шоколад.

— Шоколад?… А какво е шоколад?… Откъде да го взема?

Лайла зяпна невярващо.

— От кухнята, разбира се.

— Правилно. Май е очевидно — може би някой в кухнята знаеше за какво говори Лайла. Сара не вярваше, че ще е добра идея да се върне с празни ръце. — Веднага се връщам.

Лицето на Лайла се отпусна.

— Всичко ще свърши работа. Дори чаша какао — очите й станаха разсеяни, леко въздъхна. — Винаги съм обичала чаша какао в зимен следобед.

Сара излезе от апартамента. Какво беше видяла Лайла? Защо Сара не се сети да пусне бележката в тоалетната? Дали беше затворила чекмеджето? Тя си припомни действията си наум: да, затвори го. Няма причини Лайла да поглежда там, но за по-сигурно Сара трябваше да го измъкне, преди прислужницата да се върне.

Кухнята се намираше в другия край на сградата. Трябваше да прекоси атриума, където винаги беше пълно с помагачи. Все още под влиянието на прилива на адреналин тя вървеше по коридора с прикован към пода поглед.

Когато влезе във фоайето, попадна в суматоха. Двама пазачи водеха една от прислужниците, жалните й викове отекваха силно от акустиката на залата.

— Недейте! Моля ви, умолявам ви! Ще го направя по-добре! Не ме водете в мазето.

Жената беше Карън Молиноу.

— Сара! Помогни ми!

Сара се закова на място. Как Карън видя лицето й? И тогава осъзна, че е допуснала фатална грешка, единственото, което не биваше да забравя да прави. Не си беше спуснала воала.

— Сара, умолявам те.

— Спри.

Заповедта дойде от трети мъж. Когато той излезе напред, Сара веднага го разпозна. Кръглият корем, замазаните очила, които висяха ниско на носа му, веждите като крила. Третият мъж беше доктор Върлин.

— Ти — той наблюдаваше съсредоточено лицето й. — Как се казваш?

Устата й пресъхна.

— Дани, сър.

— Тя те нарече Сара.

— Тя греши — очите й инстинктивно се стрелнаха към изхода. — Казвам се Дани.

— Сара, защо го правиш? — Карън се мяташе като риба в мрежа. — Кажи им, че не съм от бунтовниците!

Погледът на Върлин се ожесточи. Ъгълчетата на устата му се повдигнаха в усмивка.

— О, спомням си те. Хубавицата. Никога не забравям лица, не и лице като твоето.

Сара се втурна към вратата. Три стъпки и изхвърча от него. Летеше по стълбите към слънцето и вятъра, зад нея се надигнаха крясъци.

— Спрете я! Спрете тази жена!

Къде би могла да избяга? Нямаше къде. Помагачите тичаха към нея от всички страни, обкръжаваха я в стесняваща се примка. Ръката на Сара се насочи към джоба й и напипа пликчето от сгънатото фолио. Ето това беше, краят. Спря на пътеката, нямаше накъде да тича повече — имаше секунда или две. Пакетът се отвори и се показа смъртоносното му съдържание. Взе попивателната хартия с палец и показалец и я вдигна към устата си. Сбогом, детето ми, обичам те, сбогом.

Но не било писано. Щом допря попивателната към устните й, някой я удари по тила и тя падна; земята изчезна и се надигна отново, бавно, после бързо и накрая изведнъж черепът й се удари в настилката и всичко потъна в мрак.