Джъстин Кронин
Дванайсетте (6)

Пет

Дълго време, много дълго време, което изобщо не беше време, мъжът, известен като Лоурънс Грей — някога затворник в Бийвил и регистриран за сексуално посегателство в Отдела за обществена безопасност на Тексас, цивилен служител на Проекта НОЙ и Отдела за специални оръжия. Грей Източникът, Началото на Нощта, Приближеният на Онзи, когото наричат Нула — никакъв го нямаше. Той беше нищо и го нямаше никъде, унищожено създание, което не притежаваше нито памет, нито минало, а съзнанието му се носеше разпръснато над безбрежно море, което не познаваше граници. Необятно, мрачно море от гласове, които мърмореха името му. Грей, Грей. Те бяха там и не бяха там, зовяха го, докато той се рееше сам, самотен в тъмнината, плаваше в океан от вечност и над него бяха звездите.

Но не само звездите. Защото сега се беше появила светлина — мека, златиста светлина, която огряваше лицето му. Пронизваха я остриета от мрак, въртяха се като колело със спици и с тази светлина идваше и звук: като от аорта, като от сърце, бум-бум-бум, който пулсираше в ритъма на своето въртене. Грей наблюдаваше тази прекрасна, въртяща се светлина и в мислите му се промъкна, че онова, което вижда, е Бог. Светлината беше Бог в рая отгоре, движи се над водите, докосва лицето на света като подгъв на завеса, допира се и благославя своето творение. Идеята разцъфтя у Грей и разпръсна у него сладост. Каква радост! Какво разбиране и опрощение! Светлината беше Бог и Бог беше любов. Грей трябваше само да влезе в нея, да влезе в светлината и винаги да чувства тази любов. Тогава един глас произнесе думите:

Време е, Грей.

Ела при мен.

Той почувства как става, надига се. Издигаше се и докато се издигаше, небето простря крилете си и го прие, понесе го към светлината, която беше непоносимо силна, и тогава се появи ослепителна и унищожителна бистрота, като крясък, нададен от него.

Грей вървеше нагоре. Грей, прероден.

Отвори очи. Грей.

Отвори очи. Зрението му бавно се фокусира. Над лицето му неприятно се въртеше тъмна фигура.

Вентилатор на тавана.

Запримигва да махне мръсотията. В устата си чувстваше силно нагарчане, като влажна пепел. Стаята, в която лежеше, носеше непогрешимите белези на стая в мотел от верига мотели — дращещо одеяло и евтина възглавница, под него продънен матрак, над него таван, усещаше мириса на застоял, прекалено дълго въртян един и същи въздух. Мозъкът му беше празен като продънена кофа, тялото му беше безформена маса, отпусната като желатин. Дори за да си помръдне главата, му беше необходима сила, надхвърляща възможностите му. Лепкава дневна светлина, която се процеждаше пред завесите, осветяваше стаята. Над лицето му вентилаторът се въртеше неспирно, люлееше се на халката си, а износените му лагери ритмично скърцаха. Гледката беше толкова дразнеща за сетивата му, колкото помирисването на амонячна сол, ала въпреки това не можеше да откъсне очи от нея. (А и този тракащ звук не беше ли някак свързан със съня? Ярката светлина, която го вдигаше нагоре? Вече не си спомняше.)

— Събуди се, това е хубаво.

На ръба на второто легло със сведен поглед седеше мъж. Дребен, фин мъж, който изпълваше гащеризона си като наденица обвивката си. Един от цивилните служители от Проект Ной, наричани чистачи; мъже като Грей, чиято работа беше да чистят пикнята и лайната, да записват и да наблюдават пръчките в продължение на безкрайни часове, докато бавно полудяват. До един извършили сексуални посегателства, презирани и забравени, мъже без минало, за което други хора да ги е грижа, с размекнати от хормоните тела, умове и духове, неутрализирани като на кастрирани кучета.

— Помислих си, че вентилаторът ще те събуди. Да ти кажа истината, дори не мога да погледна към тая проклетия.

Грей се опита да отговори, но не можа. Езикът му беше като спаружен, все едно е изпушил един милион цигари. Зрението му отново се размаза, проклетата глава го цепеше. От години не беше изпивал повече от две бира една след друга — лекарствата докарваха сънливост и човек губеше интерес почти към всичко — но Грей си спомняше какво е махмурлук. Сега имаше махмурлук. Май беше най-лошият махмурлук в света.

— Какво става, Грей? Да не би котка да ти изяде езика? — мъжът се закиска на някаква негова си шега. — Странно е, да знаеш. При дадените обстоятелства. Бих си хапнал една котка със сос тартар — обърна се към Грей, извил вежди в дъги. — Не се прави на втрещен. Ще разбереш какво имам предвид. Отнема няколко дни, но после здраво те вкопчва.

Грей си спомни името на мъжа: Игнасио. Макар че онзи Игнасио, когото Грей си спомняше, беше по-стар, по-изнурен, с провиснало, насечено от бръчки лице с пори, в които кола да паркираш, и провиснали като на булдог бузи. Този Игнасио беше в разцвета на силите си — буквално цъфтеше, страните на лицето му руменееха, кожата му беше гладка като на бебе, а очите му искряха като фалшиви диаманти. Дори косата му изглеждаше подновена. Но нямаше съмнение кой е заради татуировката — направена със затворническо мастило, размазано и избледняло, качулатата змия надигаше глава от отворената яка на гащеризона му.

— Къде съм?

— Ти си обикновен метежник, нали си наясно? В „Червения покрив“ сме.

— Къде?

Мъжът изсумтя леко.

— В шибания „Червен покрив“. Грей. Да не си въобразяваш, че ще ни пратят в Риц?

Те ли? — помисли Грей. — Кои бяха те? И какво имаше предвид Игнасио под „изпратят“? С каква цел са ги изпратили? Грей забеляза, че Игнасио стиска някакъв предмет в ръка. Пистолет ли беше?

— Иги? Какво ще правиш с тая работа?

Игнасио лениво вдигна оръжието, 45-и калибър с дълга цев, и се намръщи към него.

— Малко работи, очевидно — наклони глава към вратата. — Онези другите типове и те бяха известно време тук, но вече ги няма.

— Какви типове?

— Стига, Грей. Познаваш другите. Кльощавия, Джордж. Еди-как-му-беше-името. Джуд с конската опашка — погледът му се насочи покрай Грей към завесите. — Да ти кажа истината, никога не съм го харесвал. Чух какви ги е вършил, не съм аз човекът да го съди. Ама тоя тип е противен.

Игнасио говореше за другите чистачи. И какво са правили всички те тук? Той какво правеше тук? Оръжието не беше добър знак, но Грей нямаше никакъв спомен как се е озовал на това място. Последно си спомняше как вечеря в столовата на комплекса: бьоф бургиньон с вкусен сос, голям куп картофи и зелен фасул, както и черешова кола, с която да полее вечерята. Това му беше любимото ястие, винаги с нетърпение чакаше бьоф бургиньон. Но сега, като си помисли за мазния му вкус, стомахът му се присви и му се заповдига. В гърлото му внезапно се надигна жлъчен сок. Наложи му се за момент просто да диша, за да потисне гаденето.

Игнасио махна вяло с пистолета към вратата.

— Ако искаш, погледни сам. Но съм почти убеден, че са си тръгнали.

Грей преглътна.

— Къде са отишли?

— Зависи. Където се предполага, че трябва да идат.

Грей се почувства напълно изгубен. Не знаеше дори какво да попита. Струваше му се обаче, че изобщо няма да хареса отговорите. Май най-добре беше да продължи да си лежи кротко. Надяваше се да не е направил нещо ужасно, като в онова другото време. Времето на Стария Грей.

— Ами щом като си буден — прокашля се Игнасио, — аз по-добре да тръгвам. Дълъг път ме чака — стана и подаде оръжието: — Дръж.

Грей се подвоуми.

— За какво ми е пистолет?

— В случай че ти се прииска, нали се сещаш, да се застреляш.

Грей не можа да проговори от слисване. Последното, което искаше, бе оръжие. Ако някой открие пистолет у него, със сигурност ще го върнат отново в затвора. Като не посегна да вземе оръжието, Игнасио го постави на масичката до леглото.

— Все пак поразмисли. Само не се мотай, както направих аз. Колкото повече чакаш, толкова по-трудно става. Погледни ме сега докъде се докарах.

Игнасио тръгна към вратата, а когато стигна до нея, се обърна и за последно огледа стаята.

— Направихме го, наистина. В случай, сещаш се, че се чудиш — пое дълбоко въздух, изду пухкавите си бузи и изви глава към тавана. — Странното е, че не проумявам какво толкова съм сторил, че да заслужа подобна съдба. Чак толкова лош не бях, наистина. Нямах намерение да направя и половината от нещата, които сторих. Просто така бях устроен — отново погледна към Грей, в очите му имаше сълзи. — Така ми каза психото: Игнасио, просто така си устроен.

Грей не знаеш какво да каже. Понякога нямаше изобщо какво да се казва и той предположи, че случаят е точно такъв. Погледът на Игнасио му напомни за някои от затворниците в Бийвил — мъже, прекарали в затвора толкова време, че бяха заприличали на зомбитата от старите филми. Хора, които нямаха за какво да живеят, имаха само своето минало, а пред тях се простираше безкрайна пустота.

— Мамка му! — Игнасио подсмръкна и изтри носа си с опакото на китката си. — Няма полза от вайкания. Каквото си постелиш, на това ще легнеш. Ще помислиш над думите ми, нали? Довиждане, Грей.

През отворената врата нахлу светлина и Игнасио вече го нямаше.

Какво ли да мисли за случилото се? Дълго време Грей лежа неподвижно, а умът му беше неудържим като изтрита гума по лед. Част от него не беше сигурна дали е буден, или продължава да спи. Премисли фактите, за да даде възможност на разума си да се спре на нещо. Лежеше в легло. Леглото беше в мотел „Червения покрив“. Мотелът се намираше вероятно някъде в Колорадо, ако се приеме, че не се е отдалечил. Светлината от прозорците показваше, че е сутрин. Не изглеждаше да е ранен. По някое време през последните двайсет и четири часа, може би повече, може би по-малко, но вероятно не повече от ден, беше припаднал.

Трябваше да си тръгне оттук.

Понадигна се на лакти. Стаята вонеше на пот и дим. Гащеризонът му беше изцапан и скъсан на коленете, беше бос. Поразшава пръстите на краката си, ставите изпукаха и изщракаха. Изглежда, всичко си функционираше.

И като се замислеше, не беше ли истина, че се чувства по-добре? Не просто „по-добре“, ами много по-добре. Главоболието и замаяността бяха изчезнали. Зрението му се беше прояснило. Чувстваше крайниците си здрави и силни, пълни с нова, изобилна енергия. В устата си имаше гаден вкус — задача номер едно беше да си намери четка за зъби или пакетче дъвки — но като се изключи вкусът. Грей се чувстваше като нов.

Спусна крака на пода. Стаята беше малка, имаше място само за леглата с техните кафяво-оранжеви кувертюри и малка масичка с телевизор. Но когато взе дистанционното да го включи, се оказа, че няма друго, освен празен екран и пращене. Прещрака през каналите: местните мрежи. Си Ен Ен, Военния канал, обществената телевизия — нищо, освен син екран. Ако се поразмислеше обаче, не беше платил за стаята — портфейлът му беше конфискуван още преди месеци, когато пристигна в комплекса.

Комплексът, помисли си Грей, думата се стовари в стомаха му като камък. Каквото ще друго да е вярно, но беше загазил. Човек не си тръгва оттам просто така. Спомни си Джак и Сам, двамата самоотлъчили се чистачи и как се вбеси Ричардс. А той не беше някой, когото ти се иска да вбесиш, меко казано. Стомахът на Грей се присвиваше дори само като го видеше.

Може би затова чистачите до един бяха избягали. Може би се страхуваха от Ричардс.

Връхлетя го жажда — налудничава, неудържима жажда, сякаш не е пил вода от дни. В банята завря лице под чешмата и настървено загълта, водата се стичаше по лицето му. По-бавно, Грей, помисли си той, ще ти прилошее, ако пиеш така.

Прекалено късно: водата стигна до стомаха му като всепомитаща вълна и в следващия момент той вече беше коленичил, обгърнал с две ръце тоалетната чиния, и изкара водата обратно навън до капка.

Ама че тъпотия. Сам си беше виновен. За момент постоя на колене, чакаше да преминат спазмите, дишаше вонята на собственото си повръщано — най-вече вода, но накрая се появи лепкава, подобна на жълтък бучка, несъмнено несмлени останки от бьоф бургиньона. Сигурно се беше и напъвал, защото ушите му бучаха: леко, почти нечуто, като шума от мъничък мотор, който бръмчи дълбоко в черепа му.

Изправи се колебливо на крака и пусна водата, за да отмие повръщаното. На шкафчето видя малка бутилка с освежител за уста на поднос със сапуни и лосиони, съвсем нови, и отпи от освежителя, за да прочисти устата си. Дълго се гъргори упорито и се изплю в мивката. После погледна лицето си в огледалото.

Първата мисъл на Грей беше, че някой си прави шега с него: неразбираема, плоска, невъзможна шега, според която огледалото някак е заместено с прозорец, а от другата страна стои мъж — много по-млад, по-добър на външен вид мъж. Подтикът да протегне ръка и да докосне образа беше толкова силен, че му се подчини, мъжът в огледалото съвършено повтори жеста му. Какво става, мамка му? — помисли си Грей и после го произнесе:

— Какво става, мамка му?

Лицето, което гледаше, беше слабо, с чиста кожа, привлекателно. Сресаната му зад ушите коса представляваше буйна грива в наситенокестеняво. Очите му бяха бистри, ясни и искряха. Никога през живота си Грей не беше изглеждал толкова добре.

Нещо друго привлече погледа му. Някакъв белег на врата му. Приведе се напред и отметна глава нагоре. Две редици симетрично разположени и големи колкото мъниста вдлъбнатини, оформящи груб кръг, външната линия на кръга стигаше до челюстта му, долната му част се докосваше до ключицата. Раната розовееше, сякаш скоро е зараснала. Какво, по дяволите, се беше случило? Като дете веднъж го ухапа куче, на такова нещо приличаше. Начумерен стар помияр от обора, но въпреки всичко Грей го обичаше, то си беше негово — до деня, в който без особена причина ухапа Грей по ръката. Грей искаше само да му даде бисквита, а баща му го завлече в двора. Два изстрела. Грей си спомняше ясно: първият, последван от високо протяжно проквичаване, вторият накара кучето завинаги да замълчи. Името на кучето беше Бъстър. Грей от години не се беше сещал за него.

Но това на врата му… Откъде ли се е взело? Някак познато му беше — имаше чувството за дежавю, сякаш споменът е поставен в погрешно чекмедже в ума му.

Грей, не знаеш ли?

Грей се извърна от огледалото.

— Иги?

Тишина. Върна се в стаята. Отвори гардероба, коленичи и погледна под леглата. Никой.

Грей. Грей.

— Иги, къде си? Спри да се бъзикаш с мен.

Не помниш ли. Грей?

Нещо с него не беше наред, направо не беше наред. Не чуваше гласа на Иги, гласът беше в главата му. Където и на каквото и да се спреше погледът му, то започваше да пулсира от живот. Разтри очи, но това само влоши положението. Като че не само му се привиждаха разни неща, но и ги докосваше, усещаше мириса и ги вкусваше, сякаш жиците в мозъка му се бяха преплели.

Не помниш ли как… умря?

Изведнъж той си спомни. Споменът го прониза като стрела в гърдите. Морското синьо на херметизираното помещение, вратата бавно се отваря. Обект Нула се издига отгоре му и се изправя в пълния си и ужасяващ ръст, усещането от челюстите на Нула във врата си и притискането на пробиващите зъби, наредени в редици. Нула го няма, оставил го е сам, воят на алармата и пукотът от стрелбата, писъците на умиращите мъже, той тромаво влиза в залата, адска гледка, навсякъде кръв, по стените, по пода и отвратителни останки, касапница, останки от крака, ръце, разкъсани торсове, от които се точат вътрешности. Лепкавата артериална струя кръв през пръстите му, там, където ги притиска до врата си, въздухът му излиза, бавно се плъзга до пода, обгръща го мрак, пред очите му всичко плува и изведнъж се отпуска.

О, Боже!

Ела при мен, Грей. Ела при мен.

Той изхвърча от стаята, дневната светлина го заслепи. Лудост беше, той беше луд. Затича по паркинга като огромно, тромаво, сляпо животно, изгубило посоката, притиснал ръце към ушите си. На паркинга имаше няколко коли, паркирани под странни ъгли, на много от тях вратите зееха. Но в своето превъзбудено състояние умът на Грей пропусна този факт, както пропусна да забележи и други притеснителни подробности: изпотрошените прозорци на фасадата на хотела; магистралата, по която нямаше нито една кола; празната бензиностанция от другата страна на отклонението за мотела, чиито прозорци бяха омазани в червено, а върху една от бензиновите колонки имаше проснат труп на мъж, който сякаш внезапно е решил да подремне и се е подпрял на нея; разрушеният „Макдоналдс“, чиито столове, маси и пакети с кетчуп, играчки от хамбургерите с награди, клиенти на всяка възраст и от всички раси бяха изхвърлени през прозорците, безмилостно обезглавени; димът с мирис на химикали от все още горящия трактор влекач на три километра по-нататък; птиците. Грамадни, кълбести облаци от огромни, черни птици, гарвани, свраки, мишелови, лешояди, които лениво кръжаха отгоре. Цялата обстановка беше като след ужасяваща битка, окъпана в безжалостната лятна светлина.

Виждаш ли, Грей?

— Престани! Млъкни!

Препъна се в нещо меко. Нещо месесто, кашесто под краката му. Подхлъзна се и падна на ръце и колене, подхлъзна се на битумната настилка.

Виждаш ли какъв свят създадохме.

Затвори очи. Затаи дъх. Разбра, без да поглежда, че месестата каша е тяло. Моля те, помисли той, без да е сигурен кого или дори какво моли. Себе си. Гласът в главата му. Бог, в чието съществуване не беше докрай убеден, но в което сега искаше да вярва. Съжалявам за стореното от мен, каквото и да е. Съжалявам, съжалявам, съжалявам.

Когато най-накрая погледна, никаква надежда не му остана. Тялото беше на жена. Плътта от лицето й беше изсмукана с такава стръв до костите, че не можеше да се каже каква е възрастта й. Беше облечена в долнище на анцуг, тениска с широко бие и лек набор от розова дантела по него. Грей предположи, че е била в леглото и е излязла да види какво става. Лежеше просната на земята с увити гръб и рамене. Над нея кръжаха мухи, влизаха и излизаха от устата и очите й. Едната й ръка лежеше простряна на земята с обърната нагоре длан, другата беше превита под гърдите й, върховете на пръстите й докосваха раната на гърлото й. Нямаше нито порязване, нито разрез, къде ти толкова чиста рана. Гърлото й беше прегризано чак до костта.

Не беше само тази жена. Погледът на Грей обхвана по-голямо пространство като камера, която се издига над сцената. От лявата му страна на около шест метра имаше паркиран пикап шевролет, вратата на шофьора беше отворена. Едър мъж с панталони и тиранти беше измъкнат от мястото си и лежеше наполовина вътре, наполовина вън от пикапа, висеше с главата надолу върху стъпалото, ала главата му не беше на тялото му; главата му беше другаде.

До входа на хотела лежаха още трупове. Не тела в истинския смисъл на думата, а по-скоро части от човешки тела. Жена полицай беше изкормена, както е слизала от полицейската кола. Стоеше с гръб, опрян на бронята, в ръката си продължаваше да стиска пистолет, гърдите й бяха разтворени като ревери на тренчкот. Мъж в блестящ лилав работен костюм, с толкова злато около врата си, че стигаше да се напълни пиратски сандък, беше захвърлен нагоре, торсът му лежеше като граблива птица в клоните на клен, долната половина на тялото му се беше озовала върху капака на лъскав черен мерцедес. Краката на мъжа бяха кръстосани в глезените, все едно долната част на тялото му не беше разбрала, че горната липсва.

Грей вече знаеше, че е изпаднал в някакъв транс. Човек не може да гледа подобна картина и да си позволи да чувства каквото и да било.

Онзи, който в крайна сметка е запазил способността си да чувства, не е бил на подобно място. Две коли — хонда акорд и крайслер кънтрисайд — се бяха сблъскали челно близо до изхода, предниците на колите бяха смачкани една в друга като хармониковата мембрана на акордеон. Шофьорът на седана беше застрелян през предното стъкло. Иначе седанът беше невредим, но миниванът изглеждаше ошушкан. Плъзгащата му се врата беше изтръгната и запратена към другата страна на паркинга като фризби. На настилката до отворената врата в купчината отломки — куфари, играчки, пакет пелени — лежеше простряното тяло на жена, малко по-далеч от протегнатата й ръка, обърната на една страна, лежеше бебешка количка. Какво се е случило с бебето? Запита се Грей.

И изведнъж се стъписа.

 

 

Грей избра пикапа. На драго сърце би покарал мерцедеса, но реши, че пикапът е по-разумният избор. Някога, в живота, който сега, изглежда, беше без значение, имаше шевролет пикап, така че беше нещо познато, към което да се придържи. Измъкна тялото на обезглавения шофьор и го остави на паважа. Притесняваше се, че не може да намери главата и да я върне на клетника. Не му се струваше редно да го оставя там без нея. Но главата не се виждаше никъде, а Грей се беше нагледал на всичко, което го заобикаляше. Потърси обувки неговия размер — доста голям, каквото и да беше направил Нула с него, стъпалата му не се бяха смалили — и най-накрая избра половинките от краката на мъжа в мерцедеса. Обувките бяха направени от агнешка кожа, меки като масло, малко го стягаха при пръстите, но кожата най-вероятно щеше да се отпусне. Влезе в пикапа и запали двигателя. Три четвърти от резервоара беше пълен. Грей реши, че с това гориво ще измине по-голямата част от пътя до Денвър.

Тъкмо се канеше да потегли, когато му хрумна и друго. Отново паркира колата и се върна в стаята. Понесъл пистолета малко отдалечено от тялото си, се върна в пикапа и го постави в жабката. Включи на скорост и потегли, единствената му компания беше оръжието.