Джъстин Кронин
Дванайсетте (57)

Петдесет и четири

— Толкова е… странно.

Лайла току-що беше приключила с храненето си и беше под силното му въздействие. Вероятно Гилдър беше донесъл кръвта, докато Сара и Кейт играеха на двора. След два последователни дни с по-високи температури снегът се беше превърнал в лепкава обвивка, идеална за снежни топки. Двете се замеряха с часове с тях.

Сега играеха на пода до огъня. Сара не знаеше играта, Кейт я научи на нея. Още едно удоволствие, да се научи на игра от собственото си дете. Сара се помъчи да не мисли колко краткотрайно може да е това. Съобщението от Нина можеше да дойде всеки ден.

— Да, добре — каза Лайла, сякаш двете със Сара са разговаряли, — скоро ще изляза да свърша някои дела.

Сара почти не й обърна внимание. Умът на Лайла май се беше отнесъл в мечтания. Къде щеше да излезе?

— Дейвид каза, че трябва да отида — обърната към огледалото, Лайла се намръщи, както винаги правеше, щом говореше за Дейвид. — Лайла, поводът е благотворителност. Знам, че не харесваш операта, но задължително трябва да отидем. Лайла, този човек е управител на голяма болница, всички съпруги ще бъдат там, как ще изглежда, ако отида сам? — Тя въздъхна примирено, четката й спря върху буйната й грива. — Поне веднъж да помисли какво аз искам да правя, за местата където аз искам да отида. Виж Брад беше грижлив. Брад беше от онези мъже, които се вслушваха. — Очите й срещнаха погледа на Сара в огледалото. — Кажи ми нещо, Дани. Имаш ли си приятел? Някой специален в живота ти? Ако нямаш нищо против въпроса ми. Божичко, ти несъмнено си красива. Обзалагам се, че имаш купища обожатели, които се бият пред вратата ти.

За миг Сара се обърка от въпроса; Лайла рядко задаваше на Сара лични въпроси.

— Не е точно така.

Лайла се замисли.

— Много мъдро. Имаш още много време. Позабавлявай се, не се установявай още. Ако срещнеш правилния мъж, ще разбереш — жената отново се залови да се реши. Изведнъж гласът й стана тъжен: — Не забравяй, Дани. Навън някой те чака. Щом го откриеш, не го изпускай от погледа си. Аз допуснах тази грешка и виж ме сега как съм вързана.

Забележката, както и много други, сякаш се рееше във въздуха и не можеше да докосне никаква здрава повърхност. Въпреки че през дните на тяхното затворничество Сара беше започнала да разпознава моделите на смисъла на тези неясни изказвания. Те бяха сенки на нещо истинско: действителна история на хора, места, събития. Ако казаното от Нина за жената беше истина — а Сара вярваше, че е така — Лайла беше във всяко отношение чудовище, както и червенооките. Колко Еви са били изпратени в мазето, понеже Лайла беше… какви бяха думите на Нина? Изгубила интерес. Но Сара не можеше да отрече, че у жената имаше нещо, достойно за съжаление. Изглеждаше така залутана, толкова крехка, така пълна със съжаления. Понякога, отбелязала беше веднъж Лайла без някаква причина и с една от най-тежките въздишки, просто не разбирам как така нещата продължават по този начин. А една вечер, докато Сара втриваше лосион в краката й, Дани, минавало ли ти е през ума просто да избягаш? Да оставиш целия си живот и да започнеш наново? Все по-често оставяше Сара и Кейт насаме, като че ли изоставяше ролята си в живота на момиченцето — сякаш на някакво ниво знаеше истината. Гледам ви и си мисля колко съвършено изглеждате заедно. Момиченцето те обожава. Дани, ти си парченцето от пъзела, което липсваше.

— Е, какво мислиш?

Вниманието на Сара се върна върху играта. Тя вдигна очи и видя, че Лайла я наблюдава вторачено.

— Дани, твой ред е — каза Кейт.

— Минутка, слънчице — обърна се към Лайла. — Съжалявам. Какво мисля за кое?

На лицето й имаше принудена усмивка.

— Да дойдеш с мен. Мисля, че ще си ми от голяма полза. Джени може да се грижи за Ева.

— Къде да дойда?

Сара познаваше по очите на Лайла, че където и да се готвеше да ходи, жената при никакви обстоятелства не искаше да отиде сама.

— Има ли значение всъщност? Едно от… нещата на Дейвид. Обикновено са пълни със смърт, ако трябва да съм честна. Наистина ми трябва компания — тя се приведе от стола си и се обърна към детето. — Ти какво ще кажеш, Ева? Какво ще кажеш за една вечер с Джени, докато мама отсъства?

Момичето отказа да срещне погледа й.

— Искам да остана с Дани.

— Разбира се, тиквичке. Всички обичаме Дани. Няма по-специален човек от нея в света. Но понякога големите трябва да излизат сами, да правят неща за пораснали. Просто понякога е така.

— Тогава ти върви.

— Ева, ти май не ме слушаш.

Момиченцето се улови за роклята на Сара.

— Кажа й.

Лайла се намръщи.

— Дани? За какво става дума?

— Не… знам — тя погледна Кейт, която се беше скрила зад нея на пода и притиснала тяло в Сариното, за защита. Сара я прегърна с ръка. — Какво има, миличка?

— Ева — намеси се Лайла, — какво искаш да ми каже Дани? Кажи ми веднага.

— Не те харесвам — промърмори момиченцето в роклята на Сара.

Лайла се отдръпна, лицето й изгуби цвета си.

— Какво каза?

— Не те харесвам! Харесвам нея.

По лицето на Лайла се четеше истински потрес. Олицетворение на пълното отхвърляне. Изведнъж Сара разбра интуитивно какво се е случило с другите Еви. Ето това се беше случило.

— Добре — Лайла се прокашля, наранените й очи неспокойно шареха из стаята, търсеха предмет, към който да приковат вниманието си. — Разбирам.

— Лайла, тя нямаше предвид това — момиченцето отново се беше скрило в защитата на тялото на Сара, притиснало лице в робата й, същевременно гледаше Лайла предпазливо с ъгълчето на окото си. — Кажи й, миличка.

— Излишно е — рече Лайла. — По-ясно нямаше как да го каже. — Жената се изправи нестабилно от стола си. Сега всичко беше различно, думите бяха изречени. — Ако ме извините, мисля, че трябва да си полегна. Дейвид скоро ще дойде.

Тръгна към стаята си, като едва-едва вървеше. Гърбът й беше приведен, сякаш я бяха ударили.

— Все още ли искате да дойда с вас? — внимателно попита Сара.

Лайла спря, улови се за рамката за равновесие. Не погледна към Сара, когато отговори.

— Разбира се, Дани. Защо да не искам?

 

 

Отидоха до стадиона в тъмнината. Конвой от десет коли, пикапи отпред и отзад, всеки с команда от въоръжени помагачи в каросерията, с осем лъскави джипа между тях с висшия персонал. Лайла и Сара пътуваха на задната седалка на втората кола. Лайла беше облечена с черен плащ с качулка, завързана на шията й, огромни тъмни очила, покрили горната половина на лицето й като щит. Шофьорът беше познато лице, което Сара не можа да си спомни откъде познава. Слаб мъж, само кожа и кости, с провиснала кестенява коса и бледи шарещи очи, които срещнаха погледа на Сара, когато потеглиха от Купола.

— Ти. Как се казваш?

— Дани.

Засмя се в огледалото. Сара усети тревожно жегване. Дали я познава? Дали погледът му не е проникнал през затъмняващата завеса на воала й?

— Ами тази вечер ще се поглезиш, Дани.

Гилдър отначало беше отказал Сара да дойде, но Лайла не отстъпи. Дейвид, как си мислиш, че се чувствам да ме влачиш на всичките си глупави празненства с твоите глупави приятели? Няма да отида без нея — или го одобри, или го преглътни. Повтаряше го постоянно, непрекъснато, докато накрая Гилдър намусено не отстъпи. Добре, рече той, нека да е на твоето, Лайла. Може би една от прислужниците ти трябва да види какво представляваш наистина. Колкото повече, толкова по-голяма ще е шибаната веселба.

Сега прекосяваха равнината, вървяха покрай реката, успокоена под кожух от зимен лед. Нещо се случваше с Лайла. С всяка изминала минута светлините на Купола се смаляваха зад тях, личността й се променяше. Тя изпъна гръб като котка, започна да издава гърлено мъркане, галеше лицето и косата си.

— Мммм — измърка Лайла с почти сексуално удоволствие. — Чувстваш ли ги?

Сара не отговори.

— Прекрасно… е.

Минаха през портата. Сара видя стадиона пред тях, осветен отвътре, сияещ на зимната светлина. Не чувстваше толкова страх, колкото разпростиращата се чернота. Конвоят намали скоростта, когато изкачи рампата и излезе на ярко осветено игрище, заобиколено от пейки. Колите спряха зад сребрист товарен камион, където чакаха дванайсет помагачи, размахваха палките си и пристъпваха от крак на крак в студа. Насред полето беше забит висок стълб.

— Мммм — каза Лайла.

Отвориха се вратите, всички слязоха. Застанала до колата, Лайла вдигна воала на Сара и нежно докосна бузата й.

— Моята Дани. Сладкото ми момиче. Не е ли прекрасно? Моите бебета, моите прекрасни бебета.

— Лайла, какво става тук?

Тя залюля главата на врата си с чувствено удоволствие. Очите й бяха нежни и далечни. Лайла, която Сара познаваше, вече не беше там. Тя наклони лице към лицето на Сара и ненадейно я целуна сухо по устните.

— Така се радвам, че си с мен — рече тя.

Шофьорът улови Сара за лакътя и я поведе към пейките. Двайсет мъже в тъмни костюми седяха на две редици, говореха оживено помежду си, размахваха юмруци.

— Толкова е яко — чу Сара да казва единият, докато показваха мястото й на четвъртата редица, сред група помагачи. — Нямам насита.

Отпред долу Гилдър стоеше с лице към групата. Носеше черно палто, тъмна вратовръзка, видима на гърлото му. Държеше нещо в облечената си в ръкавица ръка: радио.

— Господа от висшия персонал, добре дошли — заяви той с радостна усмивка. Дъхът му образуваше облаци пара пред лицето му и подчертаваше думите му. — Тази вечер има малък подарък за вас. Представление за благодарност за упоритата ви работа, след като сме на път да стигнем до края на тежкия си труд.

— Докарай ги! — извика в шепи един от червенооките и предизвика възгласи и смях.

— Сега, сега — махна Гилдър за тишина. — Всички сте добре запознати с представлението, което ще се разиграе. Но тази нощ имаме специален план. Министър Хопъл, бихте ли излезли напред?

Червено око от втората редица се изправи и присъедини към Гилдър. Висок, с квадратни челюсти и късо подстригана коса. Ухилен от объркване, той рече:

— Боже, Хорас, дори не ми е рожден ден!

— Може би ще те понижи! — провикна се друг глас.

Нов изблик на смях. Гилдър изчака смехът да спре.

— Тук присъстващият господин Хопъл — постави той бащински ръка на гърба на мъжа, — както всички знаят, е с нас от самото начало. Като министър на пропагандата той ни осигури ключова подкрепа за нашите усилия — изражението му рязко се промени и стана строго. — Затова с най-голямо огорчение трябва да ви призная, че сигурни доказателства доведоха до мое знание, че министър Хопъл е в съюз с бунтовниците. — Ръката му се стрелна към лицето на мъжа, свали очилата му и ги захвърли. Хопъл изпищя от болка и закри очи с ръце.

— Стража — рече Гилдър, — хванете го.

Двама помагачи сграбчиха ръцете на Хопъл, още по-бързо го наобиколиха, измъкнаха оръжие. Момент на объркване, гласове се носеха из пейките. Какво? Какво говори той? Хопъл, възможно ли е…?

— Да, приятели. Министър Хопъл е предател. Тъкмо той е предоставил на бунтовниците решаваща информация, довела до бомбата от миналата седмица, в която двама наши колеги загинаха.

— Иисусе, Хорас! — мъжът се свлече на колене. Държеше очите си здраво стиснати. Опита се да се отскубне от хватката на мъжете, но, изглежда, беше изгубил цялата си сила. — Познаваш ме! Всички ме познавате! Съреш, Уилкс, някой да му каже!

— Съжалявам, приятелю. Ти сам си си виновен. Отведете го на полето.

Завлякоха го. До сребристия камион Хопъл беше завързан за стълба с дебело въже. Един от помагачите донесе кофа и изля съдържанието й върху него с червен плисък, то се разля върху дрехите, върху косата и лицето му. Мъжът се гърчеше безпомощно, надаваше жаловити крясъци: Спрете. Моля ви, кълна се, не съм предател. Копелета, кажете нещо!

Гилдър сви шепи около устата си.

— Вързан ли е затворникът?

— Вързан.

Той вдигна радиото към устата си.

— Загасете светлините.

 

 

Тракане на ключалка и скърцане от отваряне на врата.

Алиша стоеше провесена от тавана, вързаните й китки бяха вдигнати над главата, държаха нависоко нейното бавно скърцащо тегло. Беше уморена, страшно уморена. Струйки засъхнала кръв се спускаха по голите й крака. Мъжът, известен като Чука, в дните на мрачните си дела не беше оставил недокосната част от нея. Изпълни ушите й и носа й с горящата воня на грухтящия си възторг. Беше я дращил, удрял, хапал. Хапал като животно. Гърдите й, нежната кожа на врата й, вътрешността на бедрата й, всичко носеше белезите на зъбите му. През всичкото време тя не беше плакала. Викала беше, да. Крещяла. Но не му беше доставила удоволствието да плаче. И ето че сега отново се появяваше, лениво полюляваше подрънкващата връзка ключове около пръста си, здравото му око обхождаше тялото й, по наклоненото му лице имаше лъстива, животинска усмивка.

— Помислих, че понеже всички са навън на стадиона за представлението, може да прекараме известно време насаме.

Какво можеше да каже? Нищо.

— Мисля, че двамата да опитаме нещо ново. Пейката изглежда толкова… безлична.

Започна да се съблича, сложна дейност от махане на кожа и катарами. Изрита ботушите си, панталоните си. Докато той се събличаше в пълната си прелест, Алиша можеше само да наблюдава в нямо отвращение. Имаше чувството, че е десет различни Алиша в главата си, всяка с отделна информация, лишена от връзка с останалите. И въпреки това: време насаме. Това беше новост, помисли си тя. Несъмнена промяна в начина на действие. Обикновено бяха четирима: един, който действаше с макарата, двама, които да я свалят, и Чука. Къде бяха другите?

Насаме.

— Умолявам те — рече тя дрезгаво, — нека да не боли. Ще направя така, че да ти хареса.

— Съвсем честно.

— Спусни ме долу и ще ти покажа колко ще ти е хубаво.

Той обмисли думите й.

— Само ми кажи какво искаш и ще ти го дам.

— Глупости говориш.

— Можеш да оставиш оковите. Обещавам да ти съдействам. Ще ти дам всичко, което поискаш.

По лицето му видя, че идеята му допадна. Беше гола, пребита. Какво би могла да направи жена в нейното положение? Ключовете бяха прикачени към гайката на панталоните му, които лежаха на пода до него. Алиша се насили да не поглежда към тях.

— Може и да излезе нещо от предложението — рече Чука.

Веригите, които минаваха през макара, закачена на тавана, се задвижваха от лост, прикрепен към стената. Без панталони, надървен. Чука отиде и освободи лоста. Над нея се чу дрънкане. Краката на Алиша стъпиха на пода.

— Пусни още малко — рече тя, — трябва да се движа.

Сънлива, развратна усмивка.

— Харесва ми идеята ти.

Натискът върху китките й се отпусна.

— Още малко.

Тактиката й беше очевидна, но нетърпението на мъжа притъпи последните остатъци от разсъдъка му. Ръцете на Алиша паднаха от двете й страни. Вече разполагаше с осем стъпки луфт, в който да се движи.

— Сега без шеги.

Тя застана на четири крака приканващо. Чука клекна зад нея на пода.

— Ще ти доставя удоволствие — рече тя. — Обещавам.

Щом постави ръце на бедрата й, тя издърпа десния крак към гърдите си и го изрита по лицето. Трошене и вик: Алиша скочи на крака и се завъртя. Седеше на пода, държеше носа си, през пръстите му шуртеше тъмна кръв.

— Кучко мръсна!

Политна към нея, насочил се към гърлото й. Въпросът беше кой кого ще улови първи. Алиша отстъпи, вдигна ръка, направи ласо от веригата и го метна напред.

Примката падна на главата му. Тя го придърпа към нея, отстъпи и използва устрема му, да го завърти. Сега стоеше зад него. С другата си ръка направи втора примка от веригата и я прехвърли през врата му. Подскочи и уви крака около кръста му. Той хъхреше, ръцете му се мятаха във въздуха. Умри, свиня такава, помисли си тя, умирай и с цялата си сила залюля тялото си назад, издърпа веригите като юзди на кон, запрати ги към пода, докато с рязко придърпване отпускането свърши, макарата над тях запъна и остана неподвижна, а Алиша чу звука, за който копнееше: носещото задоволство изпукване на кост.

Висяха на двайсет сантиметра от пода. Седемдесет и пет килограма мъртво тегло лежеше отгоре й. Тя мушна крака под себе си, изви гърба си и се отблъсна. Трупът на Чука се прегъна напред на колене, падна по очи на бетона, когато тя размота веригите от шията му. Взе ключовете от пода, отключи веригите и ги махна от китките си.

След това го рита, тъпка главата му, размаза лицето му на бетонния под с петата си. Ненавист завладя ума й. Улови косата му и влачи безжизненото му тяло из килията, изправи го и удря главата му в стената.

— Харесва ли ти, боклук такъв? Харесва ли ти строшения ти врат? Хареса ли ти да те убия?

Може би пред килията имаше пазач, може и да нямаше. Може би още мъже щяха да се втурнат вътре, да я вържат с веригите за тавана и всичко да започне отново. Но нямаше значение. Важното беше главата на Чука. Удря я, докато той не се превърна в най-мъртвото нещо в историята на света, най-мъртвия човек, съществувал някога. Крещеше ли, крещеше.

— Проклет да си! Проклет да си! Проклет да си!

Накрая приключи. Алиша го пусна. Трупът се катурна на една страна на пода, остави лъщяща следа от мозък по стената. Алиша падна на колене, дишаше запъхтяно. Приключи, но не го чувстваше така. Никога нямаше да е приключило.

Трябваха й дрехи. Трябваше й оръжие. Към прасеца на Чука намери привързан нож с тежка дръжка. Балансът му беше калпав, но щеше да свърши работа. Взе панталоните и ризата му. Облече се в мъжките дрехи, просмукани от вонята му, изпълниха я с отвращение. Кожата й настръхна, сякаш я докосваше. Нави ръкавите и крачолите на панталоните, пристегна ги в кръста. Ботушите бяха прекалено големи, щяха само да я забавят, трябваше да върви боса. Издърпа трупа далеч от вратата и заудря по метала с дръжката на ножа си.

— Ей! — изкрещя тя, свила шепи около устата си снижила глас. — Ей, заключен съм тук!

Секундите се точеха. Може би отвън нямаше никого. Сега какво щеше да прави? Задумка по вратата, този път по-силно, молеше се някой да дойде.

Ключалката се завъртя. Алиша се отдръпна рязко от вратата, когато пазачът влезе в стаята.

— Какво, по дяволите правиш, Чук, каза ми, че имам трийсет минути…

Възраженията му останаха недовършени. Алиша му се нахвърли отзад, запуши с ръка устата му, а с другата заби ножа в долната част на гърба му от долу нагоре.

Пусна трупа на пода. Кръвта от него се събираше в голяма, тъмна локва. Наситената й миризма стигна до ноздрите й. Алиша си спомни обета си. Ще изпия кръвта на тия копелета до капка. Ще се кръстя в кръвта на своите врагове. Мисълта я беше поддържала през дните на мъченията. Но сега, когато гледаше двамата мъже, първо пазача, после Чука, неговото бледо, голо тяло като бяло петно на бетона, потръпна от отвращение.

Не сега, помисли си тя, още е рано. И излезе в коридора.

 

 

Полето потъна в мрак. За момент всички замлъкнаха. След това високо над главите им се появи студена воднистосиня светлина и запулсира към полето, окъпа го в изкуствено лунно сияние.

Лайла се появи от задната част на сребристия камион. Всички червенооки прибраха в джобовете очилата си. Хопъл беше престанал да умолява и хлипаше. На полето излезе ван. Двама помагачи слязоха, отидоха до задната част на колата и отвориха вратите.

Излязоха единайсет души: шестима мъже и пет жени, с окови на китките и глезените и приковани един за друг. Тръгнаха тромаво, плачеха, умоляваха да пощадят живота им. Ужасът им беше прекалено голям, бяха напълно пречупени хора. Студена безчувственост беше обзела Сара, помисли, че може да е болна. Една от жените приличаше на Карън Молиноу, но Сара не можеше да е сигурна. Помагачите ги повлякоха към Хопъл и им наредиха да коленичат.

— Това е направо страхотно — рече глас наблизо.

Помагачите — с изключение на един — се отдръпнаха, оставиха Лайла в задната част на големия камион. Тялото й се полюляваше, главата й се люшкаше от едната на другата страна, сякаш се носеше по невидимо течение или танцуваше на нечута музика.

— Не трябваше ли да са десетима? — рече същият глас. Един от червенооките два реда по-надолу.

— Да. Десетима.

— Но там са единайсет.

Сара отново преброи. Единайсет.

— Най-добре да слезеш и да кажеш на Гилдър.

— Ти шегуваш ли се? Напоследък не се знае какво му минава през главата!

— Мислиш какви ги приказваш. Ако те чуе, ти си следващият.

— На тоя му е избила перката, казвам ти — и след кратко мълчание добави: — Обаче винаги съм си мислел, че на Хопъл не му е чиста работата.

Тези думи докоснаха Сара като далечен вятър. Вниманието й сега беше изцяло съсредоточено върху полето. Това Карън ли беше? Жената й се стори по-стара и прекалено висока. Повечето от затворниците бяха заели отбранителни позиции, стояха на колене, превили тела на заледения сняг, държаха ръцете си над главите си; други стояха на колене, но с окъпани от синята светлина лица, молеха се. Последният помагач привързваше наколенници. Сложи на главата си каска и помаха към пейките. Всеки мускул от тялото на Сара беше свит. Искаше да извърне поглед, но не можеше. Помагачът отиде до вратата на товарното отделение на камиона, като шумно раздрънкваше ключовете.

Вратите се отвориха. Помагачът бързо се отдалечи. За секунда нищо не се случи. След това се показаха виралите, изскочиха от вътрешността на камиона като насекоми в човешки ръст, приземяваха се на четири крака на снега. Източените им тела, набраздени от мускули, излъчваха пулсираща, жива светлина. Осем, девет, десет. Тръгнаха към Лайла, чиито ръце бяха разперени и с вдигнати длани. Жест на покана, на радушно посрещане.

Поклониха се пред краката й.

Тя ги докосна, погали ги. Прокара ръце по гладките им глави, улови в шепа брадичките им като на деца, за да се вгледа с обич в очите им. Прекрасни мои, чу я да казва Сара. Невероятни мои красавци.

— Виждаш ли тая работа? Тя ги обича, мамка му.

От заложниците се чу тихо хлипане. Краят беше неизбежен, нямаха друг избор, освен да го приемат. Или се бяха умълчали заради странната сцена, която ги вцепени до безмълвие.

Сладките ми душички. Гладни ли сте? Мама ще ви нахрани. Мама ще се погрижи за вас. Така ще направи мама.

— Сигурен съм, че трябваше да са десетима.

Отдясно се обади нов глас:

— Десетима ли каза? И аз така чух.

— Тогава кой е единайсетият?

Един от червенооките скочи на крака и посочи полето.

— Един е в повече.

Всички глави се извърнаха към гласа, включително тази на Гилдър.

— Не се шегувам! Там има единайсет души!

Вървете, скъпи мои.

Виралите се отделиха от Лайла. Едновременно с това един от затворниците се изправи и откри лицето си. Вал. Виралите обкръжиха групата, всички крещяха. Вал разтвори якето си и показа редиците от метални тръби, привързани към гърдите му. Вдигна ръце към небето, палецът му беше на детонатора.

— Серджо е жив!