Джъстин Кронин
Дванайсетте (56)

Петдесет и три

Коя беше тази жена?

Шпионка. Бунтовничка. Това беше очевидно, опитът й да освободи заложниците носеше всички отличителни белези, а и беше убила шестима мъже, преди да допусне своята фатална грешка. Само че отсъствието на плочка върху ръката й не пасваше. Тази любопитна миризма, която Гилдър долови, какво означаваше тя? Откриха оръжието й, полуавтоматичен браунинг с два останали в магазина патрона. Гилдър за пръв път виждаше подобно оръжие, не беше от техните. Или бунтовниците се запасяваха с оръжие от неизвестен за него източник, или жената идваше от съвсем друго място.

Гилдър не обичаше мистериите. Обичаше ги по-малко дори от идеята за Серджо.

Май не можеха да пречупят жената. Не им беше казала дори името си. Дори Чука, този психопат, мъж, прословут с противните си апетити, не беше успял да измъкне никаква информация от нея. Решението да прибегне до услугите му беше хрумнало с любопитна лекота. Да изпраща хора в угоителния беше едно; виралите се справяха с милостива бързина с тях, а и създанията трябваше да се хранят. Не беше приятно, но поне беше бързо. Колкото до няколко удара в ареста или предпазливото използване на дъската за потапяне, ами понякога подобни мерки бяха просто неизбежни. Какъв термин използваха за това навремето? Подсилен разпит.

Но да одобри изнасилване — това си беше новост. Това си беше направо за учудване. Подобни неща се случваха в малките, изпълнени с жестокост държавици, където мъже с мачете съсичаха хората на парчета само защото са се родили в погрешното село или са имали различни уши, или са предпочитали шоколада пред ванилията. Мисълта за това трябваше да го отврати. Трябваше да е… под нивото му. Дотам го беше довел Серджо. Странно как едно действие може да изглежда налудничаво един ден и напълно оправдано на следващия.

Такива мисли преминаваха през ума на Гилдър, докато седеше начело на съвещателната маса. Ако имаше възможност, би прескочил тези ежеседмични срещи, които неизбежно се превръщаха в спираловидно процедурно пререкание, класически пример за прекалено много петли в една кухня. Гилдър твърдо вярваше в ясната йерархия на командване и разпръснатата власт на пирамидалната бюрокрация. Тя имаше свойството да създава прекалено много безсмислена работа на дъното и прекалено засилен апетит към документацията и прецедента, но държеше всеки в собствения му ъгъл. Въпреки това претенцията за общото управление трябваше да се поддържа, поне засега.

— Някой има ли нещо да каже?

Май никой нямаше нищо за казване. След неудобно мълчание министърът на пропагандата Хопъл, който седеше непосредствено вляво от Гилдър, до министъра на общественото здраве Съреш и точно срещу Уилкс, се прокашля и заговори:

— Мисля, че всички са разтревожени, ами, не толкова разтревожени, колкото загрижени и мисля, че говоря от името на всички присъстващи…

— За Бога, изплюй го вече. И си свали очилата.

— О, добре — Хопъл свали очилата с опушени стъкла от лицето си и ги постави с нервна предпазливост на съвещателната маса. — Както казах — продължи той и отново се изкашля, — дали е възможно, вероятно ли е, нещата да са изпуснати от контрол?

— Тук си адски прав. Това е първото умно нещо, което някой ми е казал цял ден.

— Имам предвид, че стратегиите, които използвахме, май ни водят доникъде.

Гилдър въздъхна раздразнено.

— Какво предлагаш?

Очите на Хопъл се стрелнаха неволно към колегите му. Най-добре тук ме подкрепете, няма да съм сам юнак на коня.

— Може би трябва да намалим реакцията. За известно време.

— Да я намалим. Попилели са ни навън.

— Ами ето как стоят нещата. В равнината се носят много приказки и те не са в наша полза. Може би трябва да се опитаме да задържим темпото за малко. Да видим докъде ще ни доведе.

— Ти полудя ли? Всички ли сте полудели?

— Ти сам каза, че работите не вървят, както ние искаме.

— Не го казах аз, ти го каза.

— Дори да е така, малцина от нас говорят за…

— Това е най-лошо пазената тайна в тази стая.

— Добре. Ами хубаво. Хрумна ни, че може би трябва да поемем точно обратната посока на поведение. Да подходим повече към сърцата и умовете. Ако следиш мисълта ми.

Гилдър пое дъх, за да се успокои.

— Предлагаш ми значи и извини ме за парафразата, да го даваме като мацета.

— Директор Гилдър, ако може — говореше Съреш. — Схемата на успешното въстание…

— Те избиват хора. Те убиват обитатели на равнината. Какво не ви е ясно тук? Това са касапи.

— Никой не казва друго — продължи Съреш с празен поглед. — И доста време това действаше в наша полза. Но арестите не доведоха до разкриването на никаква полезна информация. Все още не знаем къде е Серджо, нито как се придвижва. Нищо не излезе наяве. А междувременно репресиите се оказаха добре действащ механизъм, който вля нови членове сред бунтовниците.

— Знаете ли как звучите? Ще ви кажа как. Звучите като репетирали.

Съреш пренебрегна злобната забележка.

— Нека ви покажа нещо.

От папка на масата измъкна лист, който плъзна към Гилдър. Един от пропагандните позиви, но на обратната страна беше надраскано различно послание.

Обитатели, вдигнете се!

Наближават последните дни на червенооките!

Присъединете се към събратята си от въстанието!

Всяко неподчинение е удар по режима!

И така нататък в тази посока. Гилдър вдигна глава и видя, че още очи са се вторачили в него, сякаш той е бомба, която може да избухне.

— И? Какво доказва това?

— Персоналът на Човешки ресурси откри досега петдесет и шест такива позива — отвърна Съреш. — Давам ви пример за проблема, който създава нашата линия на поведение. Тази сутрин на сутрешната проверка живеещите в цяла сграда отказаха да изпълнят химна.

— А боя получиха ли си?

— Бяха повече от триста. А можем да държим в ареста само половината брой. Просто нямаме място.

— Тогава намалете наполовина дажбите им.

— Обитателите на равнината вече са на минимални дажби. Ако ги намалим още, няма да са в състояние да работят.

Да полудее човек. Всяко възражение, което Гилдър отправяше, беше веднага парирано. Гледаше право в дулото на организираното неподчинение сред висшия персонал.

— Всички вън.

— Мисля — продължи с вбесяващо самообладание Съреш, — че трябва да постигнем съгласие по някаква стратегия.

Лицето на Гилдър поаленя и пламна. Вените на главата му пулсираха, на практика получаваше удар. Вдигна хартията и я развя във въздуха.

— Сърца и ум. Чувате ли се какви ги говорите? Прочетохте ли това?

— Директор Гилдър…

— Нямам какво повече да ви кажа. Вън!

Събраха документите си, затвориха куфарчетата, размениха си тревожни погледи. Всички станаха и се насочиха към изхода. Гилдър подпря глава на ръце. Иисусе Христе, само това му трябваше. Трябваше да направи нещо, и то незабавно.

— Уилкс, почакай.

Мъжът се обърна, вдигнал вежди.

— Ти остани.

Останалите излязоха. Началникът на персонала се задържа на вратата.

— Седни.

Уилкс се върна на стола си.

— Ще ми кажеш ли за какво беше всичко това? Винаги съм ти вярвал, Фред. Разчитах на теб работите да вървят. Не ме будалкай сега.

— Притеснени са, това е.

— Да са притеснени е едно. Няма да търпя деление по ранговете. Не и когато сме на косъм. Всеки ден бунтовниците могат да се появят и тук.

— Всички го знаят. Само дето не искат… ами нещата да излязат извън контрол. И мен ме изненадаха.

Спести си извиненията, помисли си Гилдър.

— Ти какво мислиш? Излезли ли са от контрол?

— Наистина ли искаш да ми зададеш този въпрос? — когато Гилдър не каза нищо, Уилкс сви рамене. — Може би донякъде.

Гилдър стана, извади очилата си от джоба на якето и дръпна завесите. Това унило място. Насред проклетото нищо. Изведнъж разбра, че изпитва носталгия по миналото, светът на колите, ресторантите, магазините, химическото чистене, възстановяването на данъците, задръстванията и реденето на опашки за филмите. Отдавна не се беше чувствал толкова потиснат.

— Хората ще трябва да раждат повече деца.

— Сър?

Говореше, застанал гърбом към мъжа.

— Бебета, Фред — поклати главата от иронията. — Странно, никога не съм знаел много за тях. Никога не съм имал нужда да знам. Ти си имал две, нали?

Неписано правило беше да не се задават въпроси за предишния живот. Гилдър долови колебанието на Уилкс дали да отговори на въпроса.

— С госпожата имахме три. Две момчета и едно момиче. Имахме и седем внуци.

— Мислиш ли за тях?

Гилдър се обърна от прозореца. Уилкс също постави очилата си. Заради светлината или заради друго?

— Вече не — ъгълчето на устата на Уилкс трепна. — Изпитваш ли ме, Хорас?

— Може би малко.

— Недей.

Думата беше изречена с повече сила, отколкото Гилдър някога беше чувал от него. Не можа да реши дали е успокояващо, или тревожно.

— Ще накараме всички да се съгласят, да знаеш. Мога ли да разчитам на теб?

— Защо изобщо трябва да ме питаш за това?

— Поглези ме, Фред.

Времето застина. Уилкс кимна.

Правилният отговор, но колебанието на Уилкс натежа. Защо Гилдър изобщо питаше? Не го притесняваше инфантилният тон на срещата — и преди това си беше имал вземане-даване с подобни явления. Непрекъснато някой настъпваше някой друг. Ох! Боли! Не е честно! Ще те наклеветя! Нещо по-дълбоко и по-тревожно вреше и кипеше. Беше повече от неуспех да се намери решение, витаеше впечатлението за подготвян бунт. Всичките му инстинкти това сочеха, сякаш той стоеше на ръба на разширяваща се пропаст, с единия крак от едната страна, другият — от другата.

Затвори завесите и се върна на масата.

— Какво е положението с угоителния комплекс?

Мускулите на лицето на Уилкс видимо се отпуснаха. Отново бяха на позната територия.

— Взривът е нанесъл доста разрушения. Ще трябват поне още три дни да възстановим вратите и осветлението.

Прекалено дълго, помисли си Гилдър. Налагаше се да го направят на открито. Може би така беше по-добре, можеше с един куршум да убие два заека. Малко театър, за да стегне редиците на войската. Бутна бележника по масата към началника на щаба си.

— Записвай.