Джъстин Кронин
Дванайсетте (55)

Петдесет и две

Следваха източната линия за доставки северно от Тексаркана, взимаха храна, гориво и спяха в укритията. Ползваха една от колите на Тифти, малък преработен камион, от който скоро щяха да имат нужда: северно от Литъл Рок лагеруваха на открито. Нямаха проблем с горивото, обясни им Тифти. Камионът можеше да кара допълнително още двеста галона като резерв, а по пътя си на север с Гриър и Кръкшанк преди петнайсет години бяха разузнали източници по целия път до Айова — въздушни бази, заводи за дизел, големи търговски депа с полетата им от резервоари, подобни на гъби. Камионът беше екипиран с пречистваща система, с чиято помощ да се премахват замърсяванията и окислителят. Бавен процес, но с късмет и при добро време можеха да стигнат до Айова до средата на декември.

Първата им нощ в камиона се случи на повече от сто и петдесет километра южно от границата с Мисури. Когато падна здрач, Тифти извади голяма пластмасова кана от каросерията на камиона, мина с парцал през лицето си и изля съдържанието — чиста течност, около колата.

— Какво има в тая работа? — попита Лор. Очите им се насълзиха от вонята.

— Стара семейна рецепта. Драките ненавиждат мириса й, освен това прикрива нашата миризма. Дори няма да разберат, че сме тук.

Вечеряха боб и сухари и се настаниха на раниците. Скоро Холис захърка. Холис? — помисли си Питър. Не, Лор. Тя спеше така, както правеше всичко останало: както тя обичаше. Питър разбираше защо Майкъл е бил привлечен от нея — привлекателността й беше голяма — но също и защо приятелят му не можеше да си признае, че е така. Кой може да понесе да го желаят толкова силно? Дори плячката да искаше да бъде уловена, искаше се борба. По време на чакането им в рафинерията Питър се беше чудил, неведнъж, дали Лор не флиртува с него. И тя го правеше, реши той, но заради тактиката. Опитваше да се промъкне по-надълбоко в света на Майкъл. Веднъж щом се вмъкнеше в същината му, той щеше да остане беззащитен. Майкъл щеше да е неин.

Питър смени положението на раницата си, помъчи се да се намести по-удобно; открай време му беше трудно да спи в камиони. Точно когато се унасяше, шум отвън го събуди напълно. Веднъж близо до Амарило виралите се бяха нахвърлили върху стените през нощта. Всъщност бяха повдигнали рамката и се опитваха да я преобърнат. За да държи духа си висок, отрядът на Питър прекара часовете в игри на покер и шеги, сякаш нищо важно не се случва. Ама здравата тупурдия се носи, чуваше се най-често. И как при тая дандания да се съсредоточа върху картите? На Питър щеше да му липсва този живот, беше самоотлъчил се девети ден, извън закона като Холис и Тифти. Независимо какво щеше да каже Гунар в защита на Питър, посланието на мъжа беше ясно: правиш го за своя сметка, никой няма да каже, че те познава.

Следващото, което осъзна, бе, че Холис го бута, за да се събуди. Слязоха в студа. Толкова далеч на север нямаше съмнение, че сезоните се сменят. Небето беше надвиснало от тежки сиви облаци като структури от въздушни камъни.

— Виждаш ли? — Тифти сочеше земята около камиона. — Никакви следи няма.

Продължиха пътя си. Отсъствието на виралите тормозеше ума на Питър. Дори извън укритията не бяха видели никакви следи, никакви фъшкии. Прекрасен обрат на събитията, но толкова невероятен, че действаше притеснително, сякаш виралите им готвеха нещо специално.

Напредването им се забави, пътят стана неясен. Тифти често трябваше да спира камиона, за да преизчислява курса им с помощта на компас, карти и понякога сектант — уред, който Питър виждаше за пръв път.

Майкъл му показа как работи. Като измерваше ъгъла между слънцето и хоризонта и като отчиташе времето и датата, беше възможно да изчисли местоположението им спрямо други отправни точки. Инструментът се използваше най-вече в морето, обясни Майкъл, където хоризонтът бил чист, но можело да се ползва и на сушата. Откъде знаеш тези неща? — попита Питър, но осъзна, че е задал въпрос, който съдържа отговора. Майкъл се беше научил да използва сектанта за деня, в който щеше да отплава, за да открие или да не открие бариерата от мини.

Дните от пътуването минаваха, от виралите все още нямаше следа. Вече открито се чудеха на този факт, въпреки че обсъждането никога не стигаше по-далеч от чудене. Странно, казваха. Предполагам, че трябва да се считаме за късметлии. И те бяха, но късметът имаше навик да предава в последния момент. След единайсет дни Тифти обяви, че наближават границата между Мисури и Айова. Бяха мръсни, изтощени, изнервени. Цели два дни бяха спрени от река без име, връщаха се назад километър след километър, докато се опитват да открият все още съществуващ мост. Запасът им от гориво намаляваше. Пейзажът отново се промени, не беше толкова равнинен, колкото този на Тексас, но почти, с ниски хълмове, покрити от висока до кръста трева. Наближаваше пладне, когато Холис, който беше на волана, спря камиона.

Питър дремеше отзад и стана при звука от отварянето на вратите. Надигна се и разбра, че е сам в кабината. Защо бяха спрели?

Извади пушката си и скочи долу. Всичко беше покрито с фина, бяла пудра — трева, дървета. Сняг? Въздухът миришеше остро, на горяло. Не беше сняг. Пепел. Малки облачета от белота се вдигаха под стъпките му, докато Питър вървеше към мястото, където стояха другите, на хребета на хълма. Спря и той там, понеже неговите другари бяха спрели, приковани на място от гледката, разкрила се пред очите им.

— В името на Божията любов — рече Майкъл. — Какво, по дяволите, виждат очите ни?