Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2022 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Дванайсетте

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Митко Илиев

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-189-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1932

История

  1. —Добавяне

Петдесет

Нещата, които правеха, бяха поносими. Не без болка и братовчеда на болката, който беше нейното очакване. Но можеха да се понесат. Дълго време нищо не я питаха. Не й задаваха никакви въпроси. Това бяха просто неща, които те обичаха да правят и щяха да продължат да ги правят с мрачно удоволствие, което Алиша не им позволи лесно. Тя приглушаваше виковете си, понасяше всичко стоически, смееше се, когато можеше, казваше: Направете най-гадното, приятелчета. Аз съм точно тази, която трябва да се държи окована. Не мислите ли, че този факт сам по себе си не е вече победа?

Най-лошото беше водата. Странно, защото Алиша винаги беше харесвала водата. И като дете беше безстрашен плувец, гмуркаше се дълбоко в пещерата в Колонията, задържаше дъха си, колкото можеше, докосваше дъното, докато ушите й не заглъхнеха, наблюдаваше как мехурчетата от издишания въздух се изкачват от мрака към слънчевата светлина отгоре. Понякога наливаха вода в устата й. Понякога я сваляха от веригите, завързваха я за дъска и я потапяха надолу с главата в ледена вана. Всеки път си мислеше — Започва се — броеше секундите, докато не свършеше.

Силата й намаля значително с минаването на дните. Леко намаляване като цяло, но достатъчно. Предложиха й храна, лепкава каша от соя, зърно и прекалено опушени парчета месо, станало кораво като кожа, неизреченото им намерение беше да я държат жива, за да могат да се наслаждават колкото е възможно по-дълго, но без другите… добре. Тя негласно даде обет: Когато най-накрая вкусеше човешка кръв, недвусмисленият последен етап от нейното преобразяване, кръвта щеше да е тяхна. Да изостави принадлежността си към човешката раса беше тежко, но в тази мисъл имаше някаква утеха. Щеше да изпие кръвта на тези копелета до капка.

Нямаше как да отброява хода на дните. Оставена сама, тя възприе умственото упражнение да се връща назад към събитията от миналото, движеше се през паметта си, сякаш беше коридор от картини; стоеше на стража в Първата колония; пътуването с Питър, Ейми и останалите през Тъмните земи в Колорадо; странното, сурово детство с Полковника. Винаги го беше наричала „сър“, никога „татко“, нито дори „Нилс“; от самото начало той беше неин по-старши офицер, не баща, нито приятел. Чудно е, като си го помислеше сега. Спомените от живота й носеха разни емоции, скръб, щастие, възторг, самота и до известна степен любов, но чувството, което споделяха, беше принадлежност. Тя беше своите спомени, а спомените й бяха самата тя. Надяваше се да ги запази, когато всичко беше изречено и сторено.

Започна да се чуди дали всичко, което са намислили за нея, не е безкрайно повторение на болезнените им богослужения, но ритъмът на пленничеството й беше нарушен от пристигането на мъж с излъчването на командир. Той не се представи и поне минута не каза изобщо нищо, просто стоеше пред нея там, където беше провесена от тавана, оглеждаше я с изражението на човек, който чете книга загадка. Носеше тъмен костюм, вратовръзка и корава бяла риза, не изглеждаше по-възрастен от трийсет. Кожата му беше бледа и нежна, сякаш никога не е виждала слънце. Но очите му й казаха истината. Защо ли трябваше да се изненадва?

— Ти си… различна — пристъпи по-близо, дишаше остро през носа си, виреше го из въздуха като куче.

— Да, доста.

— Мога да го подуша от теб.

— Не мога да кажа, че съм имала възможност да се поизчистя — усмихна се дръзко. — А ти май си…?

— Аз ще задавам въпросите.

— Знаеш ли, не трябва да четеш толкова на тъмно. Очите ти са пълна скръб.

Той се отдръпна назад и я зашлеви.

— Леле — раздвижи челюст Алиша. — Ох. И пощипва.

Той отново се приближи и жестоко изви повдигната й ръка.

— Защо нямаш табелка?

— Ама много си докаран в тоя костюм. Караш едно момиче да се чувства недооблечено.

Нова плесница, като изплющяване от камшик. Алиша премигна с насълзените си очи и прекара език по зъбите си, усети вкус на кръв.

— Знаеш ли, че вие, момчета, доста бой ми хвърлихте. Не е много гостоприемно. Май не ви харесвам много.

Кървясалите му очи се стесниха от бяс. Сега вече Алиша беше стигнала донякъде.

— Кажи ми за Серджо.

— Не мога да кажа, че се сещам за него.

Отново я удари. Малки звезди се разлетяха пред погледа й. Усещаше, че не я удря с всички сили. Щеше да кара полека с бавно увеличаване на силата.

— Защо не отрежете въжетата и да си поговорим както трябва? Явно този подход очевидно доникъде не ви води.

Отново стовари удара си върху нея, този път с юмрук. Сякаш я удари дъска. Алиша се отърси, плю кръв.

Кажи ми.

— Иди си го начукай.

Порой от удари в корема й. Дъхът замръзна в гърдите й, когато диафрагмата й се сви като менгеме. Заточиха се секунди без въздух. В мига, в който дробовете й най-накрая поеха въздух, той отново я удари.

Кой… е… Серджо?

На Алиша й беше трудно да се съсредоточи. Да се съсредоточи, да диша, да мисли. Приготви се да получи нов удар, но такъв не последва, осъзна, че мъжът е отворил вратата. През нея влязоха трима. Носеха нещо като пейка, висока до кръста, с широка рамка в основата.

— Искам да ти представя един приятел. Това е Чука. Всъщност вече сте се срещали.

Погледът на Алиша постепенно се изостри. Имаше му нещо на лицето на мъжа, приличаше на къс неравномерно опечено месо, сурово в центъра и почерняло по краищата. Половината от косата на мъжа беше изгоряла, както и по-голямата част от носа му. Очите му изглеждаха разтопени, като лава, като течно желе.

— Отврат — успя да отвърне Алиша.

— Чука е бил тук в зоната за изчакване, когато си решила да стреляш по резервоар, пълен с втечнен пропан. Не се е зарадвал много на постъпката ти.

— Всичко става в работен ден. Радвам се да се запознаем. Чук. Бива си го именцето. Чук.

— Чука е човек с особен ентусиазъм. Може да се каже, че си е заслужил името. Има сметки за уреждане с теб — мъжът в костюма се обърна към другите двама: — Вържете я. Като се замисля, почакайте.

Ударите се сипеха ли, сипеха. Лицето. Тялото. Когато мъжът се умори, Алиша беше почти безчувствена. Болката се беше превърнала в нещо друго — далечно, смътно. Веригите издрънчаха и натискът върху китките й намаля. Лежеше с лице към пода, краката й бяха разтворени широко и вързани за рамката. Свалиха панталоните й.

— Малко уединение за приятелчето ни тук — рече първият мъж и Алиша чу как вратата се затвори, последвана от злокобното и финално изщракване на ключалката.