Джъстин Кронин
Дванайсетте (51)

Четирийсет и осем

Съзнанието на Ейми беше завладяно от него. Завладяно от Картър и жената, която се казваше Рейчъл. Рейчъл Ууд.

Ейми го почувства, почувства всичко. Почувства, видя и разбра. Ръцете на жената, увити около него, как го дърпат надолу, надолу. Вкусът на водата в басейна, като дъх на демон. Глухият удар, когато стигнаха дъното, телата им преплетени като на любовници.

Как само я беше обичал Картър. Това Ейми чувстваше най-силно: любовта му. Животът на мъжа беше спрял в онзи момент, на дъното на басейна, умът му беше впримчен в съжалението. Моля те, позволи ми, мислеше си Антъни Картър. Ще умра, ако поискаш това, ще умра, ако ме помолиш, нека аз да умра вместо теб. А след това се появиха мехурчетата, когато жената пое първия си дъх, дробовете й се изпълниха с противна вода, силен смъртен спазъм премина през нея. И след това се отпусна.

Той беше тъгата в центъра на света. Корабът Шеврон Маринър, това представляваше мястото. Това беше самото пулсиращо сърце на скръбта.

От нея капеше кръв, когато тръгна по кърмата през покритата с плочи палуба. Ейми усещаше как промяната идва, тътен в хълмовете отгоре. Щеше да се спусне отгоре й като лавина. Щеше да я заличи, да я създаде отново. Слезе във вътрешността на кораба, в лабиринта от коридори, в поредицата от проходи от тръби. Краката й шляпаха в застояла вода с ръждив цвят. По повърхността й танцуваха петна с цветовете на дъгата. Движеше се по инстинкт. Вървеше към него. Тя беше приемникът на фара на Картър, който неумолимо я привличаше надолу, надолу, надолу.

Стаята с помпите.

Висяха отвсякъде, изпълваха пространството със сиянието си. Стояха вкопчени във всяка повърхност. Лежаха присвити на пода като деца. Тук беше резервоарът, леговището. Гнездото на Антъни Картър, скръбните му легиони, провиснали в латентно състояние. Къде си, мислеше си тя, тялото й потрепери и веднага след силната конвулсия дойде мощно присвиване в коремната област, сякаш гигантски юмрук я притисна. Политна, събра сили да се задържи на крака. Пред очите й се спусна тъмнина. Случваше се. Случваше се в този момент.

Тук съм.

— Къде? Къде си? Моля те, мисля, че… умирам.

Ела при мен, Ейми. Ела при мен ела при мен ела при мен…

Пред нея имаше врата. Да я отвори ли? Пристъпи към нея нестабилно, тръгна по тесния коридор зад нея. Подът беше хлъзгав от нефта, кръвта на земята, дестилирана от времето, компресирана от планетата. Стигна до втора врата. Р1 пишеше на нея: Резервоар №1. Знаеше какво има зад нея. Там беше от самото начало. С цялата си сила улови ръждясалия пръстен и го завъртя. Пред нея се разкри широко пространство, сякаш беше влязла в огромна катедрала.

И ето го и него. Антъни Картър, Дванайсетия от Дванайсетте. Съсухрен и малък, шепа създание, не по-голямо от човека, който е бил, и в сърцето си продължаваше да бъде. Създание от отричане, облечено в плът. Лежеше на пода, сред отпадъците на света. Бавно се разгъна и се изправи да я посрещне. Картър, Скръбния, Онзи, който не можа, заключен в затвор, който сам си беше направил.

— Помогни ми — каза Ейми, последната голяма тръпка премина през нея, победи я и тя се свлече в ръцете му.

 

 

Озова се на друго място.

Намираше се при надлеза на магистралата. Ейми познаваше мястото или поне така се чувстваше. Гледките и звуците бяха натоварени със спомени. Долитаха отекващият рев на колите: щрак-щрак-щрак на сглобките на пътя, носещият се боклук, мръсотията и тежкият, пълен със задушлив дим въздух. Ейми стоеше на края на пътя, държеше табела: ГЛАДЕН СЪМ, ПОМОГНЕТЕ, БОГ ДА ВИ БЛАГОСЛОВИ. Трафикът минаваше покрай нея, коли, камиони, никой не я поглеждаше. Облечена беше в дрипи, ръцете й бяха черни от мръсотията. Стомахът й беше като камък от глад. Нехайни колите профучаваха покрай нея. Защо никой не спираше?

И тогава се появи автомобил. Голям, тъмен и лъскав. Забави и спря, не спря близо до тротоара, като за слизане, сякаш кацна като голяма черна птица. Затъмнените му стъкла, изработени от квадрати с идеално отражение, удвояваха света. С тихо механично жужене прозорецът до мястото на пасажера се спусна.

— Ейми, здравей.

Зад волана седеше Улгаст, облечен в морскосин костюм и тъмна вратовръзка. Беше гладко обръснат, косата му беше отдръпната от челото, леко лъщеше, сякаш е влажна от душа.

— Навреме се появи — с усмивка, той се наведе и отвори вратата. — Защо не се качиш?

Ейми остави табелата на земята и се качи на пасажерското място. Въздухът в колата беше хладен, миришеше на кожа.

— Радвам се да те видя — кама Улгаст. — Не забравяй да си сложиш колана, слънчице.

Удивлението й беше толкова голямо, че едва проговори.

— Къде отиваме?

— Ще видиш.

Минаха под надлеза и излязоха на слънчевата светлина. Около тях прелитаха магазини, къщи и коли, свят от заето човечество. Колата отскочи приятно под тях на амортисьорите си.

— Колко е далеч?

Улгаст сви рамене неясно.

— Не много. Малко по-нагоре по пътя — той я погледна. — Трябва да ти кажа, че изглеждаш много добре, Ейми. Много си пораснала.

— Какво е… това място?

— Ами, Тексас — направи физиономия на неприязън. — Всичко това е Хюстън, Тексас. — По лицето му се изписа някакъв спомен. — Лайла направо се поболя от слушане за него. „Брад, това е щат като всеки друг“, все повтаряше тя.

— Но как се озовахме тук?

— За „как“ не знам. Не ми се вярва да има отговор на този въпрос. Колкото до „защо“… — той отново я погледна. — Аз съм един от неговите, разбираш ме.

— На Картър.

Улгаст кимна.

— И ти ли си в кораба?

— Кораба ли? Не.

— Тогава къде си?

Той не отговори веднага.

— Мисля, че ще е най-добре той да ти обясни — очите му отново стрелнаха Ейми. — Наистина изглеждаш прекрасно, Ейми. Както винаги съм си те представял. Знам, че ще се радва да те види.

Навлязоха в квартал от големи къщи, зелени дървета и широки, добре поддържани поляни. Улгаст пое и спря на алея пред къща от бели тухли в колониален стил.

— Пристигнахме. Май ще трябва да те оставя тук.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Опасявам се, че този път съм само вестител. Дори не съм такъв. Малко нещо шофьор. Връщам се.

— Но аз не искам да ходя без теб.

— Всичко е наред, миличка, няма да те ухапе — той взе ръката й и леко я стисна. — Сега върви, чака те. Скоро отново ще те видя. Всичко ще бъде наред, обещавам.

Ейми слезе от колата. Сред дърветата свиреха щурци, звук, който някак увеличаваше тишината. Въздухът беше тежък, влажен и миришеше на прясно окосена трева. Ейми се обърна да погледне към Улгаст, но колата беше изчезнала. Това беше, разбра тя, особеното на мястото, нещата можеха просто да изчезват.

Тръгна по алеята, през обвита с решетка и растения врата, обгърната от цъфтящи лиани към задния двор. Картър седеше на маса в патиото, носеше джинси, мръсна тениска и тежки незавързани ботуши. Триеше врата и косата си с кърпа, косачката му беше оставена наблизо и от нея се носеше мирис на бензин. Когато Ейми се приближи, той се усмихна.

— Ето те и теб — той посочи чашите с течност на масата. — Току-що приключих тук, ела и поседни. Реших, че може да си пийнеш чай. — Усмивката му стана широка и бяла. — Няма нищо по-хубаво от чаша чай в горещ юнски ден, викам си.

Ейми се настани на стола срещу него. Картър имаше дребно, гладко лице, нежни очи и късо подстригана коса, като шапка от тъмна вълна. Кожата му с цвят на какао беше изпъстрена от черни точки, по ризата и ръцете си имаше късчета трева. До патиото имаше басейн със студена, приканваща хладина, водата леко се поклащаше в ъглите. Едва тогава Ейми осъзна, че това е същата къща, в която тя и Гриър прекараха нощта.

— Това място — рече Ейми. Изви лице към жужащите дървета. Ярко слънчева светлина топлеше лицето й. — Толкова е красиво.

— Наистина е, госпожице Ейми.

— Но ние все още сме в кораба, нали?

— В известен смисъл — отвърна равно Картър. — В известен смисъл.

Седяха мълчаливо, пиеха студен чай. Капчици влага се стичаха по стените на чашите. Сега нещата бяха по-ясни.

— Мисля, че знам защо съм тук — рече Ейми.

— И аз мисля, че знаете.

Въздухът изведнъж стана мразовит. Ейми потрепери, обгърна ръце около тялото си. Сухи листа, като късчета кафява хартия се понесоха из патиото, светлината изгуби пъстротата си.

— Мислех си за теб, госпожице Ейми. През цялото време. Аз и Улгаст, говорихме си. Хубавичко си говорихме, както ти и аз си говорим сега.

Каквото и да се канеше да й каже Картър, изведнъж я обзе нежелание да го чуе. Листата я накараха да се почувства така: изплаши се.

— Той каза, че е твой. Че ти принадлежи.

Картър кимна по своя нежен начин.

— Мъжът каза, че ми е задължен, и аз мисля, че е така, но и аз съм му задължен. Той единствен ми даде време, за да разбера. Океан от време, Антъни, това ми каза. Отначало ми трябваше време, никога не съм казвал, че не ми е трябвало. Заради глада в мен го правех. Но никога не го приех. Улгаст беше този, който ми даде възможност да оправя нещата.

— Той те е затворил в кораба, нали?

— Да, госпожице. Помолих го да го направи, щом гладът стана много голям. И той би се затворил, ако не беше заради теб. Иди да потърсиш момичето си, казах му аз. Този човек, той те обича с цялото си сърце.

Ейми осъзна, че в басейна има нещо. Тъмна сянка се надигаше бавно, излезе на повърхността и си намери място сред плаващите есенни листа.

— Винаги е там — Картър поклати бавно и скръбно глава. — Жалко. Всеки ден кося поляната. Всеки ден тя се издига на повърхността.

Умълча се за миг, милото му лице посърна от скръб. После се съвзе и отново я погледна.

— Знам, че не е честно спрямо теб, нещата, през които трябва да преминеш. И Улгаст го знае. Но това е нашият шанс. Друг няма да има.

Съмнението й се превърна в сигурност тогава, като семе, което покълна в нея. От дни го предусещаше, от седмици, месеци. Гласът на Нула, който я зовеше. Ейми, иди при тях. Иди при тях, сестро наша по кръв. Аз те познах, почувствах те. Ти си омегата и алфата, онази, която наблюдава и ги пази.

— Моля те — гласът й трепереше, — не ме моли за това.

— Не аз трябва да моля. Нито да казвам. Това тук е просто каквото е — Картър се изправи на стола си, извади кърпичка от задния си джоб и й я подаде. — Ти си поплачи, ако искаш, госпожице Ейми. Поне на това имаш право, викам аз. И аз си изплаках очите.

Тя плака, хлипа. В сиропиталището беше опитала вкуса на живота. С Кейлъб, със сестрите, Питър и всички останали. Превърнала се беше в част от нещо, семейство. Направила си беше дом в света. Сега вече това го нямаше.

— Ще ни убият и двамата.

— Викам, че ще опитат. Знам го от началото. — Той се приведе към масата и улови ръката й. — Не е право, знам, но това ние трябва да го понесем. Нашият единствен шанс. Друг никога няма да видим.

Нямаше как да откаже, съдбата й я беше застигнала. Светлината гаснеше, листата падаха. В басейна тялото на жената продължаваше бавно да се носи, плуваше и се въртеше във вечното течение.

— Кажи ми какво да правя.