Джъстин Кронин
Дванайсетте (50)

Четирийсет и седем

Питър и останалите влязоха в Сан Франциско през магистрала 90. Беше рано сутринта. Прекарали бяха първата нощ в укритие във външния кръг от ширнали се градски предградия от рухнали и разграбени къщи. Стаята беше под полицейско управление с укрепена рампа отзад. Не беше укритие на Вътрешна сигурност, обясни Холис, ами едно от укритията на Тифти. Помещението беше по-голямо от онези, които Питър беше видял, но не по-малко грубо — просто задушна стая с груби легла и гараж, в който чакаше вехт пикап, в каросерията имаше метални туби с бензин. Покрай стените бяха наредени кафези и метални военни сандъци. Майкъл попита какво има в тях, Холис изви вежда и му отговори:

— Не знам, Майкъл. Ти как мислиш?

Потеглиха на зазоряване под натежалото небе. Холис беше на волана, до него Питър, Майкъл и Лор пътуваха в каросерията. По-голямата част от града беше опожарен в дните на епидемията. Малко нещо беше оцеляло от центъра, по-високите сгради в него се брояха на пръсти и се издигаха с окаяна строгост на фона на избелелите хълмове. Изгорелите им фасади показваха почернялата им и разрушена вътрешност, където армия от дремльовци дремеше по цял ден.

— Просто дремльовци — казваха хората, въпреки че истината си беше истина: виралът си оставаше вирал.

Питър очакваше Холис да завие, да поеме на север или на юг, но вместо това той се насочи към сърцето на града, излезе от магистралата и тръгна по тесните улици. Пътят беше разчистен, колите и камионите — извлечени встрани от пътя. Когато сенките на сградите погълнаха камиона, Холис спусна задното стъкло на купето.

— Най-добре пригответе оръжията — предупреди той Майкъл и Лор. — Трябва да се погрижим за безопасността си тук.

— Нащрек сме, омбре — отговори му мъжът отзад.

Питър оглеждаше разрушенията. Винаги градовете насочваха мислите му към онова, което някога е представлявал светът. Сградите и къщите, колите и улиците, всичко някога е гъмжало от хора, които са живели, без да знаят нищо за бъдещето, че един ден историята ще спре.

Напредваха безпрепятствено. Растителността стана по-гъста, когато пролуките между сградите се увеличиха.

— Колко остава? — попита той Холис.

— Не се притеснявай. Близо сме.

Десет минути по-късно тръгнаха покрай ограда. Холис влезе през вратата, измъкна ключа от контакта на пикапа и слезе. Питър остана като сащисан от начина, по който миналото го връхлетя: Холис можеше да е брат му, Тео, който отваря вратата към електростанцията, преди толкова много години.

— Къде сме? — попита той, когато Холис се върна при камиона.

— Форт Сам Хюстън.

— Военна база?

— По-скоро военна болница — обясни Холис. — Поне е била такава. Напоследък тук не се навъртат много доктори.

Продължиха пътя си. Питър имаше чувството, че се движат през малко село. Висока часовникова кула се издигаше от една страна на правоъгълник, който може би някога е бил център на градчето. Освен няколко церемониални оръдия не видя нищо, което да подсказва, че мястото е на армията — никакви камиони, танкове, никакво разположение на оръжие, нито укрепления. Холис спря пикапа пред дълга, ниска сграда с плосък покрив. Над вратата й пишеше АКВА ЦЕНТЪР.

— Аква — рече Лор, след като всички слязоха. Гледаше изпод вежди и със съмнение табелата, на гърдите си имаше пушка, държеше я готова да се прицели с нея. — Като… за плуване ли?

Холис махна с ръка към пушката.

— Трябва да я оставиш тук. Не искаме да направим лошо впечатление. — Обърна се към Питър: — Последна възможност. Няма как да върнеш събитията назад след това.

— Сигурен съм.

Влязоха във фоайето. По всичко личеше, че вътрешността на сградата е в добро състояние: здрав таван, прозорци, нямаше ги обичайните боклуци.

— Усещаш ли го? — попита Майкъл.

Ниско пулсиране, като гигантска дръпната струна, което се носеше от пода. Някъде в сградата работеше генератор.

— Очаквах да има пазачи — рече Питър на Холис.

— Понякога има, когато Тифти иска да направи представление. Но в общи линии не ни трябват.

Холис ги отведе до двойна врата, която отвори, а зад нея се показа огромно, покрито с плочи пространство с висок таван и — в центъра на помещението — просторен, празен плувен басейн. Поведе ги към втора двойна врата към площадка със стълби, осветена от жужащи флуоресцентни лампи. Питър искаше да попита Холис откъде Тифти взима газ за генератора, но после сам си отговори на въпроса. Тифти го взимаше оттам, откъдето взимаше всичко: крадеше го. Стълбите водеха към стая, претъпкана с тръби и метални резервоари. Сега бяха под басейна. Вървяха през претъпканото място и минаха през друга врата, но различна от предишните, изработена от тежка стомана. По нея липсваха каквито и да било отличителни знаци, нито пък се виждаше как се отваря. По гладката й повърхност нямаше никакви видими механизми. На едната стена до нея имаше табло с бутони. Холис натисна бързо поредица от числа, след силно изщракване вратата се отвори и разкри тъмен коридор.

— Всичко е наред — кимна с глава към коридора Холис, — лампите се включват автоматично.

Щом едрият мъж влезе, редицата от флуоресцентни лампи запримигва, трептенето на светлината се подсилваше от болничнобелите стени на коридора. Очакванията на Питър за Тифти драстично еволюираха. Какво си беше въобразявал? Мръсен лагер, населен с огромни, подобни на горили мъже, въоръжени до зъби? Нищо от видяното дори бегло не се доближаваше до тези очаквания. Напротив: мястото досега подсказваше за ниво на техническа сложност, която надминаваше във всяко отношение техническото ниво на Кървил. И не само неговото мнение се променяше. Майкъл също беше зяпнал открито. Страхотно местенце, пишеше на лицето му.

Коридорът ги отведе при асансьор. Над него имаше камера. Който и да стоеше от другата страна, вече знаеше, че идват, наблюдаваха ги от влизането им в хола.

Холис изви глава към камерата, после натисна бутон в стената, съседна на малък говорител.

— Всичко е наред — каза той. — Те са с мен.

Чу се пращене, след това глас.

— Какви ги вършиш, Холис, мамка му!

— Всички сме без оръжие. Те са мои приятели. Гарантирам за тях.

— Какво искат?

— Трябва да се срещнем с Тифти.

Мълчание, май гласът от другата страна на интеркома се съветваше с някого.

— Не можеш да ги водиш тук просто така. Полудял ли си?

— Не бих молил, ако не беше важно. Отвори вратата, Дънк, и толкова.

Последва миг на бездействие. След това вратата се отвори.

— Залагаш си задника — предупреди го гласът.

Влязоха, асансьорът тръгна надолу със скърцане.

— Добре, слушам — обади се Майкъл, — що за местенце е това?

— Намираш се в стара база на МИИИЗАСАЩ. Това е помощна база към основното учреждение в Мерилънд, заработило по време на епидемията.

— Какво е МИИИЗАСАЩ? — попита Лор.

Майкъл й отговори.

— Съкращение на Медицински институт за изследване на инфекциозни заболявания към армията на Съединените американски щати. — Той се намръщи към Холис. — Не разбирам. Какво прави тук Тифти?

Вратите на асансьора се отвориха, последвани от шума от зареждане на оръжия, всеки от тях се озова пред дулото на пушка.

 

 

— На колене, всички.

Шестима. Най-младият не изглеждаше на повече от двайсет, най-старият към четирийсет. Наболи бради, мръсни коси, мръсни зъби: това беше по-логична гледка. Един от тях, гигантски мъж с грамадна плешива глава и гънки от мека тлъстина в основата на врата си, имаше синкави татуировки по цялото лице и откритата кожа по ръцете си. Очевидно това беше Дънк.

— Казах ти — обади се Холис, коленичил на пода като другите трима и с ръце зад тила, — те са ми приятели.

— Мълчи! — облеклото на мъжа беше сбирщина от различни униформи, както военни, така и от Вътрешна сигурност. Прибра револвера в кобура му и коленичи пред Питър, оглеждаше го с настойчиви сиви очи. Видени от по-отблизо, татуировките по лицето и ръцете на мъжа станаха по-ясни. Вирали. Ръце на вирали, лица на вирали, виралски зъби. Питър не се съмняваше, че под дрехите му тялото на мъжа е покрито с тях.

— Експедиционния — дрезгаво рече Дънк с тежко кимане. — На Тифти това много ще му хареса. Как се казваш, лейтенант?

— Джаксън.

— Питър Джаксън?

— Точно така.

Както стоеше приклекнал, Дънк се извъртя на пети към другите.

— Какво ще речете, господа. Не всеки ден имаме такива важни посетители. — Той отново се обърна към Питър. — Всъщност ние никакви посетители нямаме. Което е малко нещо проблем. Не сме на място, което би определил като туристическа дестинация.

— Трябва да се срещна с Тифти.

— Така чух и аз. Опасявам се, че в момента не е на разположение. Нашият Тифти е човек, който много си тачи уединението.

— Стига глупости — рече Холис. — Казах ти, гарантирам за тях. Тифти трябва да чуе какво имат да му кажат.

— Кашата си е твоя, приятелю. Струва ми се, че не си точно в положение да изискваш. Ами вие двамата? — обърна се той към Лор и Майкъл. — Какво ще кажете за себе си?

— Ние работим в рафинерията — отвърна Майкъл.

— Интересно. Да сте ни докарали малко петролец? — погледът му се насочи към Лор, усмивка, ярка като заплаха, проблесна по лицето му. — Теб май те познавам. Покер, не беше ли? Или зарове. Сигурно не си спомняш.

— Може ли да забравя муцуна като твоята?

Ухилен, Дънк стана и потри дебелите си ръце.

— Хубаво, беше ми много приятно да се запознаем. Истинско удоволствие. Преди да ви убия, някой иска ли да каже нещо? Сбогом, например?

— Кажи на Тифти, че става дума за касапницата — рече Холис.

Нещо се промени. Питър веднага го усети. Думите се стовариха върху лицето на Дънк като сянка.

— Кажи му — настоя Холис.

Мъжът беше като окаменял. После измъкна пистолета си.

— Да вървим.

Дънк и мъжете му ги съпроводиха по дълъг коридор. Питър си отваряше очите за мястото, но нямаше много за гледане, нови коридори и затворени врати. Много от вратите имаха табла с бутони на стените пред тях като онази под басейна. Дънк ги заведе пред такава врата, на която силно почука три пъти.

— Влез.

Великият гангстер Тифти Ламонт. За пореден път очакванията на Питър не се оправдаха. Тифти беше физически силен мъж, на дългия му извит нос стърчаха очила. Бледата му коса се спускаше до врата, тънка на темето и с корона от розов скалп под нея. Седеше зад голямо метално бюро, погълнат от невероятното занимание да строи кула от дървени клечки.

— Кажи, Дънк — рече той, без да вдига поглед. — Какво има?

— Заловихме трима натрапници, господине. Холис ги доведе.

— Разбирам — Тифти продължи търпеливо да подрежда клечките. — И не си ги убил, защото…?

Дънк се прокашля.

— Става дума за касапницата, господине. Казаха, че знаят нещо.

Ръцете на Тифти застинаха над модела. След няколко секунди вдигна лице и се взря в тях през стъклата.

— Кой каза?

Питър пристъпи напред.

— Аз.

Тифти го изгледа.

— Ами другите? Те какво знаят?

— Те бяха с мен, когато я видях.

— Кого видя именно?

— Жената.

Тифти не каза нищо. Лицето му беше непроницаемо като на слепец.

— Всички вън. Остани само ти… — пръстът му сочеше Питър. — Как се казваш?

— Питър Джаксън.

— Освен господин Джаксън.

— Какво ще наредиш да правя с останалите? — попита Дънк.

— Използвай въображението си. Гладни ми се виждат, защо не им дадеш да похапнат?

— Ами Холис?

— Прости ми, изглежда, не те чух? Ти не каза ли, че той ги е довел?

— Точно така. Той им показа къде сме.

Тифти тежко въздъхна.

— Това е спънка. Холис, какво да те правя? Има си правила. Има си закон. Честта на крадците. Колко пъти да ти го обяснявам?

— Съжалявам, Тифти. Помислих, че трябва да чуеш онова, което имат да ти кажат.

— Добре, но това нищо не променя. Поставяш ме в крайно неудобна позиция — погледът му уморено обходи стаята, сякаш следващите му думи щяха да изникнат някъде от рафтовете и папките. — Много добре. Кой номер си в графика?

— Номер четири.

— Вече не си. Освободен си от клетката, до второ нареждане. Знам колко ти харесва. И постъпих щедро.

Лицето на Холис беше безизразно. Каква беше тази клетка, запита се Питър.

— Благодаря, Тифти — рече Холис.

— Сега всички се омитайте.

Вратата се затвори зад тях. Питър зачака Тифти пръв да проговори. Мъжът стана иззад бюрото си и отиде до масичка с кана вода. Наля си вода в чаша и я изпи. Чак тогава мълчанието започна да натежава, той застана гърбом към Питър.

— Как беше облечена?

— Тъмен плащ и очила.

— Какво друго видя? Имаше ли камион?

Питър разказа събитията от Пътя на нефта. Тифти го остави да говори. Когато Питър приключи, мъжът се върна при бюрото си.

— Искам да ти покажа нещо.

Отвори горното чекмедже, измъкна лист хартия и я плъзна по повърхността на бюрото. Рисунка с въглен, хартията се беше втвърдила и леко изгубила цвят, жена и две момиченца.

— И преди си ги виждал, нали? Познавам.

Питър кимна. Не можеше лесно да откъсне очи от рисунката. У нея имаше завладяващ дух, сякаш жената и децата й гледаха през страницата от място отвъд обикновените параметри на времето и пространството. Все едно гледаше призрак, три призрака.

— Да, в Колорадо. Гриър ми я показа, след като Ворхис беше убит. Имаше голяма купчина такива рисунки — вдигна поглед към Тифти, който го наблюдаваше вторачено, като учител, който изпитва. — Защо имате копие?

— Защото ги обичах — отвърна Тифти. — С Вор имахме пререкания, но той винаги е знаел отношението ми към тях. Те бяха и мое семейство. Затова ми даде тази рисунка.

— Загинали са на полето.

— Дий загина, както и мъничката, Сири. И двете бяха убити на място. Случи се бързо, но знаеш какво се казва: направи го бързо, но да не е днес. Другото момиченце, Нитя, изчезна — той се намръщи. — Изненадан ли си от всичко това? Не си го очаквал, нали?

Питър дори не успя да отговори.

— Разказвам ти тези неща, за да разбереш кои и какви сме. Всички тези мъже са изгубили някого. Дадох им дом, място, където да излеят гнева си. Например Дънк сега може да ти изглежда впечатляващ, но когато аз погледна към него, знаеш ли кого виждам? Единайсетгодишно дете. И той беше при касапницата на полето. Майка, баща, сестра, никой не остана.

— Не разбирам какво общо има с това нелегалната търговия.

— Защото тя е само част от дейността ни. Начин да си плащаме сметките, ако искаш така да се изразя. Гражданската власт ни търпи, защото се налага. В известно отношение сме й необходими, колкото и тя на нас. Не сме много по-различни от Експедиционния, просто другата страна на монетата.

Логиката на Тифти беше прекалено удобна, начин да оправдае престъпленията си, от друга страна — Питър не можеше да отрече значението на рисунката.

— Полковник Апгар каза, че сте били офицер. Разузнавач снайперист.

Лицето на Тифти светна от бърза усмивка, тук имаше някаква история.

— Трябваше да се сетя, че Гунар има пръст в тази работа. Какво ти каза?

— Че светкавично сте станали капитан. Нарече ви най-добрия разузнавач, който някога е имало.

— Така ли? Проявил е любезност, но не много.

— Защо сте подали оставка?

Тифти сви рамене нехайно.

— По много причини. Можеш да кажеш, че животът на военния не ми подхождаше много. Присъствието ти тук ме кара да мисля, че и на теб не ти подхожда много. Предполагам, че и вие сте прекрачили границите, лейтенант. От колко дни сте самоотлъчил се?

Питър се почувства натясно.

— Само два.

— Самоотлъчването си е самоотлъчване. Повярвайте ми, знам всичко за него. Но да отговоря на въпроса ви: Напуснах Експедиционния заради жената от касапницата на полето. И по-точно, защото казах на Командването откъде е дошла, а те отказаха да предприемат каквито и да било действия.

Питър остана втрещен.

— Знаете откъде е дошла?

— Разбира се, че знам. Знае и Командването. Защо си мислите, че Гунар ви е изпратил тук? Преди петнайсет години бяха част от отряд от трима войници, изпратен на север, за да намери източника на радиосигнал някъде от Айова. Много слаб, само някакво слабо пращене, но достатъчно, за да го уловим. Не знаехме защо, но Експедиционният не се занимаваше с проследяването на случайните изписуквания, макар че улавяхме само някакъв шум, постоянно се губеше. Заповедите ни бяха да разузнаем източника и да докладваме, нищо повече. Натъкнахме се на град поне два, може би три пъти по-голям от Кървил. Без стени, без прожектори. По всички сметки изобщо не би трябвало да съществува. И знаеш ли какво видяхме друго? Камиони, като този, който видях на полето точно преди нападението. Като онзи, който ти си видял преди три дни.

— Какво каза Командването?

— Наредиха ни да не казваме никому.

— И защо? — попита Питър, макар да беше получил същите заповеди.

— Кой ли знае? Предполагам, че заповедта е дошла от гражданската власт, а не от военните. Изплашиха се. Които и да бяха онези хора, имаха оръжие, на което ние не можехме да се възпротивим.

— Виралите.

Мъжът кимна безизразно.

— Запушете си ушите и се надявайте никога повече да не се върнат. Може би не грешаха, но с подобно нещо не можех да се примиря. В същия ден подадох оставка.

— Връщали ли сте се там?

— В Айова ли? И защо да го правя?

Питър усети как напрежението му се увеличава.

— Дъщерята на Ворхис би могла да е там. Както и Сара. Видели сте камионите.

— Съжалявам, Сара. Познавам ли тази жена?

— Съпругата на Холис. Или щеше да бъде. Изгубихме я при „Розуел“.

По лицето на мъжа премина съжаление.

— Разбира се. Грешката е моя. Мисля, че го знаех, макар да ми се струва, че никога не е споменавал името й. Независимо от това, нищо не се променя, лейтенант.

— Но те може да са живи.

— Едва ли има подобна вероятност. Мина много време. И в двата случая няма какво да правя. Нито тогава, нито сега. Трябва ви армия. За бойно нападение, което е повече или по-малко гарантирано, но ние нямаме такава. И в защита на командването и властите, онези хора — които и да са — така и не се завърнаха. Поне досега, ако казваш истината.

Нещо липсваше, помисли си Питър, подробност, която се таеше на ръба на съзнанието му.

— Кой друг беше с вас?

— В отряда на разузнавачите ли? Командващият офицер Нейт Кръкшанк. Третият мъж беше млад лейтенант на име Лушъс Гриър.

Информацията потресе Питър.

— Заведете ме там. Покажете ми къде е.

— И какво ще правим, когато стигнем там?

— Ще открием нашите хора. Ще ги измъкнем някак.

— Вие слушате ли ме, лейтенант? Онези хора не са просто оцелели. Те са в съюз с виралите. Нещо повече, жената може да ги контролира. И двамата сме видели как става.

— Не ме е грижа.

— А би трябвало. Само ще си изпросите да ви убият. Или да ви обсебят. Втората възможност ми се струва доста по-лоша.

— Тогава само ми кажете как да ги намеря. Ще отида сам.

Тифти се изправи иззад бюрото си, отиде до маса в ъгъла и си наля втора чаша вода. Изпи я бавно, глътка по глътка. Когато мълчанието се проточи, Питър доби впечатлението, че умът на мъжа е другаде. Почуди се дали срещата не е свършила.

— Кажете ми нещо, господин Джаксън. Имате ли деца?

— Какво общо има това?

— Удовлетворете любопитството ми.

Питър поклати глава.

— Нямам.

— Семейство?

— Имам племенник.

— А той къде е сега?

Въпросът беше неудобно изучаващ. А тонът на Тифти беше така обезоръжаващ, че отговорите идваха просто от само себе си.

— При сестрите. Родителите му бяха убити при „Розуел“.

— Близки ли сте? За него важен човек ли сте?

— Накъде биете?

Тифти пренебрегна въпроса му. Постави празната чаша на масата и се върна при бюрото си.

— Подозирам, че страшно ви се възхищава. Великият Питър Джаксън. Не бъдете толкова скромен — знам точно кой сте, знам и повече от официалната информация. Онова ваше момиче, Ейми, и работата с Дванайсетте. Не винете Холис, не той е източникът ми.

— Тогава кой?

Тифти се засмя.

— Може би друг път ще споделя. Сега говорим за племенника ви. Как казахте, че му е името?

— Не съм казвал. Кейлъб.

— Питам ви дали за Кейлъб сте като баща. Въпреки скитосванията из териториите в опити да спасите света от страшната виралска заплаха, бихте ли казали, че това е така?

Питър остана с впечатлението, че е бил съвършено манипулиран. Случващото се му напомни как игра шах с момчето: в едната минута се носеше по течението на играта, в следващата вече беше притиснат и краят беше дошъл.

— Въпросът е прост, лейтенант.

— Не знам.

Тифти го изгледа продължително, после каза със заключителен тон:

— Благодаря ви за честния ми отговор. Съветвам ви да забравите за всичко случило се, да се приберете у дома и да отгледате детето си. Заради него и заради вас самия ще ви пусна, както и вашите приятели, с предупреждението, че споменаването на местонахождението ни, как да се изразя, няма да ви донесе щастливи преживявания.

Шах и мат.

— Това ли е? Нищо ли няма да направите?

— Считайте го за най-голямата услуга, която някой някога ви е правил. Приберете се у дома, господин Джаксън. Живейте живота си. По-късно ще ми благодарите.

Умът на Питър се мъчеше да се улови за нещо, да каже нещо, което ще убеди мъжа да им помогне. Посочи към рисунката на бюрото.

— Момиченцата. Казахте, че сте ги обичали.

— Обичах ги. Обичам ги. Именно затова няма да ви помогна. Наречете ме сантиментален, но смъртта ви няма да тежи на моята съвест.

— Вашата съвест ли?

— Имам съвест, да.

— Изненадвате ме, знаете ли? — рече Питър.

— Нима? И как именно?

— И през ум не би ми минало, че Тифти Ламонт е страхливец.

Ако Питър беше очаквал някаква реакция, не видя такава. Тифти се облегна на стола, събра пръстите на ръцете си и го погледна хладно над очилата си.

— Да не си въобразявате, че ако ме вбесите, ще ви кажа онова, което искате?

— Нещо такова, да.

— Тогава ме бъркате с някого, който го е грижа какво мислят другите за него. Добър опит, лейтенант.

— Казахте, че едно от момиченцата е изчезнало. Не разбирам как може да си седите тук, щом тя може да е жива.

Тифти въздъхна снизходително.

— Може би все още не сте осведомен, но този свят не работи на принципа „ами ако“, господин Джаксън. Прекалено много „ами ако“ са само начин да ви държат буден нощем, а няма много възможности из тези места човек да се наспи както трябва. Не ме разбирайте погрешно, възхищавам се на оптимизма ви. Добре, може би думата не е „възхищавам“, може би тя е прекалено силна, но го разбирам. Едно време и аз не бях много по-различен. Но тези дни отминаха. Имам само тази рисунка. Всеки ден я гледам. Засега трябва да се задоволя с това.

Питър отново взе рисунката. На лицето на жената грееше усмивка, косата й беше развята от невидим повей, момиченцата, ококорили очи, изпълнени с надежда като всички деца, чакаха съдбите им да се сбъднат. Питър не се съмняваше, че целият живот на Тифти се върти около тази рисунка. Докато я гледаше, почувства присъствието на сложен дълг, вярност, дадени обещания. Рисунката не беше просто спомен, тя беше начин този мъж да се самонаказва. Тифти би желал и той да беше умрял с тях на полето. Колко странно, да стигне дотам, че да съчувства на Тифти Ламонт.

Питър върна рисунката на мястото й на бюрото на Тифти.

— Казахте, че контрабандата е само част от дейността ви. Не ми казахте каква е другата.

— Не съм, нали? — Тифти свали очилата си и стана. — Добре. Елате с мен.

 

 

Тифти натисна бутоните на поредното табло и тежката врата се отвори, откри просторно помещение с огромни метални клетки, подредени до стените. Въздухът беше възкисел, миришеше на животни, на кръв и на сурово месо, най-вече на алкохол. Светлината имаше хладен, виолетово-син оттенък „виралско синьо“, обясни Тифти, с честота четиристотин нанометра, на самата граница на видимия спектър. Достатъчна, за да ги държи спокойни. Строителите на сградата са разбирали много добре обектите на изследванията си.

Майкъл и Лор се бяха присъединили към тях. Прекосиха залата с клетките и се качиха по неголямо стълбище. Очевидно беше какво ги очаква, въпросът беше само как ще се разкрие.

— А това — каза Тифти и отвори панел, зад който се видяха още два бутона, един зелен и един червен — е мястото за наблюдение.

Стояха на дълъг балкон с поредица от пътеки, които се издаваха над метална ивица. Тифти натисна зеления бутон. С дрънкане на машинарии и вериги ивицата започна да се отдръпва от другата стена и откри повърхност от армирано стъкло.

— Хайде — подкани ги Тифти. — Погледнете сами.

Питър и останалите стъпиха на пътеката. Веднага един от виралите се хвърли към стъклото и се удари с глух удар, отскочи и се претърколи в ъгъла на клетката си.

— Да… пукна — едва рече Лор.

Тифти също стъпи на пътеката.

— Сградата е построена с една цел: изучаване на виралите. По-точно как да бъдат убивани.

Тримата се взираха в контейнерите под тях. Питър преброи деветнайсет създания, двайсетият контейнер беше празен. Повечето приличаха на дремльовци, едва се помръдваха, но онзи, който беше скочил към тях, беше различен — напълно развита женска драка. Изгледа ги лакомо, когато тръгнаха по пътеката, тялото й се напрегна и изви хищническите си ръце.

— Как ги ловите? — попита Майкъл.

— С капани.

— С въртящи се мрежи ли?

— Тези са за любителите. Въртенето ги обездвижва, но подобни устройства не са добри, освен ако не искаш да ги елиминираш на място. За да ги уловиш живи, използваме капаните с примамка, които са използвали и построилите това място. Волфрамова сплав, изключително силна.

Питър откъсна очи от драката.

— И колко научихте?

— Не толкова, колкото ми се иска. Гърдите, горната устна. Има и трето уязвимо място в основата на черепа, но е много малко. Кървят до смърт, ако ги разчлените, но не е лесно да се разреже кожата. Жегата и студът не дават голям ефект. Опитали сме множество отрови, но са прекалено умни за тях. Имат изключително развито обоняние и не искат да ядат нищо, което сме отровили, независимо колко са гладни. Едно от нещата, които знаем със сигурност, е, че потъват. Телата им са прекалено плътни, за да се държат на повърхността и не могат да задържат дъха си дълго. Издържат най-много до седемдесет и шест секунди.

— Ами ако ги подложите на глад? — попита Майкъл.

— И това сме пробвали. Забавя ги и влизат в едно сънливо състояние.

— И?

— Доколкото можем да преценим, могат да останат в него безкрайно. Най-накрая престанахме да опитваме.

Изведнъж Питър разбра какво вижда. Работата с контрабандата беше само прикритие. Истинската цел на този мъж беше тук, в това помещение.

— Тифти, ти ми пробута само глупости.

Всички се извърнаха. Тифти скръсти ръце на гърдите си и изгледа мрачно Питър.

— Имате нещо наум ли, лейтенант?

— Винаги си искал да се върнеш в Айова. Просто не си открил как.

Изражението на Тифти не се промени. Изведнъж то стана остаряло, изнурено от живота.

— Това е интересна теория.

— Дали?

Пет секунди двамата не откъсваха очи един от друг. Останалите също мълчаха. Едва когато тишината се проточи прекалено, Майкъл разпръсна напрежението.

— Падна си по теб, Питър, ако питаш мен.

Четири метра и половина по-надолу огромната драка го гледаше, главата й лениво се въртеше на възлестия й врат. Тя отвори паст в нещо като прозявка и оголи зъби като че искаше да покаже как лъщят. Теб чакат.

Тифти пристъпи напред.

— Последната ни придобивка — рече той. — Много се гордеем с нея, седмици я преследвах. Рядко се сдобиваме с напълно развита драка вече. Нарекохме я Шийла.

— Какво ще правите с нея? — полюбопитства Майкъл.

— Не сме решили. Обикновеното сигурно. Малко това, малко онова. Но за клетката е много злонравна.

Питър си припомни наказанието на Холис.

— Какво е клетката?

На лицето на Тифти грейна усмивка.

— А — само рече той.

 

 

Полунощ. Изминалите часове тримата прекараха в малка, неизползвана стая, а един от хората на Тифти ги пазеше отпред. Питър най-накрая беше успял да заспи, когато прозвуча жужене и вратата се отвори.

— Елате с мен — рече Тифти.

— Къде отиваме? — поиска да научи Лор.

— Навън, разбира се.

Защо „разбира се“, запита се Питър. Но, изглежда, Тифти така действаше. Човекът имаше вкус към театралността.

— Къде е Холис? — попита Питър.

— Не се притеснявай, ще дойде.

Облачна нощ без звезди. Чакаше ги камион, паркиран пред стъпалата. Метнаха се в каросерията, а Тифти се качи в кабината с шофьора. Не ги пазеха, но и не носеха оръжие, къде биха могли да избягат в тъмнината?

Пътуваха няколко минути, преди камионът да се насочи към огромна правоъгълна сграда, подобна на хангар за самолети. Имаше още няколко коли, включително огромен камион платформа. Наоколо обикаляха мъже с факли, очевидно въоръжени с револвери и пистолети, някои пушеха царевична коса. Отвътре се чуваше шум от гласове.

— Сега ще видите по какво си падаме наистина — рече Тифти.

Вътрешността на сградата беше грамадно, подобно на пещера пространство, осветено от факли. Огромно американско знаме, одрипавяло от времето, висеше на една от гредите. В центъра беше клетката, сводеста структура с диаметър около петнайсет метра с верига с кука, която се спускаше към пода от най-високата й точка. Заобикаляха я пейки, претъпкани от мъже. Всичките говореха високо, разпалено размахваха остини към фигурата, която се движеше нагоре и надолу по редиците. При влизането на Тифти тълпата го поздрави радушно и прибави към поздрава тътен от думкащи нозе. Той не направи нищо да приеме поздравленията, съпроводи тримата до празен сектор на долната редица от пейки, само на няколко стъпки от плетената метална решетка.

— Пет минути до началото на залаганията! — прогърмя глас. — Пет минути!

Холис се настани до тях.

— Дали е това, което си мисля? — рече Питър.

Той кимна стегнато.

— В общи линии.

— Те за изхода ли наддават?

— Някои го правят. С дремльовците се наддава най-вече колко време ще отнеме.

— И си участвал в това нещо.

Холис го изгледа странно.

— И защо да не участвам?

Разговорът беше прекъснат, когато втори, по-висок поздрав изригна. Питър погледна и видя как в залата внасят метален кафез с високоповдигач. От другата страна влезе човек, който вървеше наперено и важно; Дънк. Носеше тежки наколенници и копие, на темето му имаше маска на чистач и така покритото му с татуировки лице оставаше открито. Вдигна десния си юмрук и заудря във въздуха. Жестът му предизвика лудешко думкане с крака от страна на зрителите. Шофьорът на високоповдигача остави кафеза в средата на клетката и даде назад, втори мъж закачи резето за веригата. Когато той се отдръпна на безопасно разстояние, Дънк влезе. Вратата след него се затвори.

Сред публиката изшъткаха. Тифти, седнал до Питър, стана, държеше мегафон. Прокашля се и през мегафона се обърна към тълпата.

— Моля всички да станат за националния химн.

Всички се изправиха, поставиха десници на гърдите и запяха:

О, кажи, не виждаш ли на светлината от зората

какво поздравихме гордо сред последните следи от здрача?

Чии широки линии и ярки звезди в опасната битка

над укрепленията, които пазим, така красиво се вяха?

Питър също стоеше прав, мъчеше се да си спомни думите. Това беше стара песен, от Времето Преди. Учителката им ги беше научила на нея в Убежището. Но мелодията беше сложна и думите не можеха да бъдат свързани с нищо от детството му, затова така и не успя да я хареса. Погледна към извилия вежди Майкъл, който беше изненадан колкото него.

Последната стържеща нотка се преля в нов изблик на ръкопляскания. От мистичния хаос се появи повтарян рефрен, ритъмът се определяше от думкащите крака: Дънк, Дънк, Дънк, Дънк… Тифти ги остави да скандират, след това вдигна ръка за тишина. Отново стоеше с лице към клетката.

— Дънк Уидърз, готов ли си?

— Готов съм!

— Тогава… Пускайте хронометъра!

Врява. Дънк свали маската си, изсвири сирена, веригата беше дръпната. За момент нищо не се случи, след това дремльото изскочи от кафеза и зашари из клетката с бързи, ловки движения, като хлебарка, която пълзи по стена. Може би търсеше изход или удобна позиция за нападение, Питър не можеше да каже. Тълпата си имаше свое мнение. На мига ръкоплясканията се превърнаха в освиркване и дюдюкане. На върха на клетката дремльото сграбчи един от прътите с краката си и се провеси с главата надолу, разперил ръце встрани. Дънк стоеше под него, крещеше обиди, които не се чуваха, размахваше копието и го предизвикваше да се спусне. Месо! Припяваше тълпата и пляскаше в унисон. Месо! Месо! Месо! Месо!

Дремльото изглеждаше дезориентиран, почти замаян. Безизразният му поглед се стрелкаше насам-натам из залата, сякаш врявата и тупурдията бяха притъпили инстинктите му. Чертите му изглеждаха отпуснати, като че човешките му белези бяха разтворени в силна киселина. Вися още пет секунди, десет.

Месо! Месо! Месо! Месо!

— Стига толкова! — Тифти стана на крака и вдигна мегафона.

— Хвърлете месо!

През решетката полетяха огромни, кървави късове и паднаха в клетката с мръсно пльосване. Това беше достатъчно. Създанието се пусна от стоманения прът и се хвърли към най-близкия къс. Преден бут на крава, дремльото го грабна от пода и го наблъска в челюстта си на тлъсти хапки и не толкова пиеше течностите от него, колкото ги вдишваше. Две секунди и парчето беше пресушено, създанието захвърли разкъсаните останки.

Завъртя се към Дънк. Сега човекът вече означаваше нещо. Дремльото приклекна, пазеше равновесие на пръстите на краката си и разперените си ръце. Предупредително вирване на главата, мигът на погледа.

И се хвърли.

Когато виралът скочи към него, протегнал ръце, насочил хищническите си нокти към гърлото му, Дънк се хвърли на пода и скочи, размахал копието. Тълпата подивя. Питър също го усети, суровия възторг на борбата, който потече по вените му. Дремльото избегна копието и отскочи назад към стената на клетката. Този път нямаше никакво замаяно оттегляне, намеренията бяха ясни. Връхлитат ли, връхлитат отгоре. Шест метра нагоре, дремльото се оттласна гърбом от металните прътове, преметна се, изви се като тирбушон при приземяването с бързо движение и се изправи на краката си на три метра от Дънк. Същото положение, но обърнато: Дънк се хвърли, дремльото се сниши. Копието прониза празното пространство над главата на вирала. Когато Дънк се втурна напред, понесен от собствения си устрем, Дремльото отскочи и се хвърли с главата напред към диафрагмата му, обвита с предпазни подплънки, и го хвърли в клетката.

Дънк се завъртя притиснат прав към решетките очевидно разтърсен. Копието лежеше на пода вляво от него, маската беше разкъсана. Питър видя как посяга към оръжието, но жестът му беше вял, ръката му опипваше със замаяна несигурност. Гърдите му се надигаха като хармоника, от носа му към горната му устна течеше струйка кръв. Защо дремльото все още не го беше довършил?

Защото това беше клопка. Дремльото май подозираше същото и наблюдаваше падналия боец. Питър усещаше вътрешната борба на създанието. Поривът да убие се противопоставяше на недоразвитото тактическо подозрение, че не е това, което изглежда — следа, вероятно от човешката способност да разсъждава. Кое щеше да надделее? Тълпата напяваше името на Дънк, опитваше се да го извади от ступора. Или това, или да подтикне дремльото към действие. Смъртта на когото и да било от двамата щеше да свърши работа. Със самото си влизане в клетката Дънк вече си беше осигурил най-важната победа: да бъде човек. Да отрече господството на вирала над себе си, над приятелите си, над света. Останалото щеше да стане, както щеше да стане.

Кръвта победи.

Дремльото скочи във въздуха. Едновременно с това лутащата се ръка откри и улови копието. Когато създанието падна, Дънк вдигна копието под ъгъл от четирийсет и пет градуса, изравни го с центъра на спускащата се гръд на дремльото, опря дръжката на копието към пода между коленете си.

Разбра ли дремльото какво ще се случи? Преживя ли в този миг от време, в който резултатът беше предопределен, осъзнаването на полета си към смъртта? Щастлив ли беше? Или тъжен? Върхът на копието попадна в целта си и прониза създанието с такава мощ, че отне живота му в едно-единствено, велико, мигновено предсмъртно издихание.

Дънк избута трупа настрани. Питър се присъедини към тълпата, която беше на крака. Енергията му беше част от тяхната, течеше като общ поток. Гласът му звънтеше сред множеството:

Дънк, Дънк, Дънк, Дънк!

Дънк, Дънк, Дънк, Дънк!

Защо беше различно? Питър се чудеше, докато друга част от мозъка му отказваше да го е грижа, понесен от неочакван възторг. Изправял се беше пред виралите на отбранителния вал, в градове, пустини, гори, полета. Спускал се беше в дълбока хиляда петстотин двайсет и четири метрова гъмжаща от тях пещера. Стотици пъти се беше изправял пред смъртта, но смелостта на Дънк беше нещо повече, нещо по-чисто, нещо изкупително. Питър погледна към приятелите си. Майкъл, Холис, Лор: нямаше грешка. И те се чувстваха като него.

Само Тифти изглеждаше различен. И той беше станал на крака като останалите, но по лицето му нямаше никаква емоция. Какво виждаше той със скритото си око? Къде се беше отнесъл? Върнал се беше към полето. Дори клетката не можеше да намали товара му. Това беше възможността за Питър. Той изчака ръкоплясканията и възгласите да затихнат. На трибуните се брояха и изчисляваха залозите.

— Нека аз да вляза в клетката.

Тифти го изгледа извил вежда.

— Лейтенант, за какво ме молите?

— Облог. Моят живот срещу обещанието ви да ме заведете в Айова. Не просто да ми кажете къде се намира градът. Трябва да дойдете с мен.

— Питър, идеята не е добра — предупреди го Холис. — Знам как се чувстваш. Наричаме го треската на клетката.

— Не е това.

Тифти скръсти ръце на гърдите си.

— Господин Джаксън, колко тъп ви изглеждам? Славата ви върви преди вас. Не се съмнявам, че някакъв дремльовец е доста под вашите способности.

— Не искам дремльо — рече той, — ами Шийла.

Тифти го изгледа. Зад него Майкъл и Лор мълчаха. Може би разбраха какво прави, може би не. Може би бяха сащисани от факта, че очевидно Тифти не беше в състояние да отговори. И в двата случая нямаше значение.

 

 

Тифти и двама от хората му съпроводиха Питър до стаичка в задната част на арената. Майкъл и Холис бяха с него. Лор чакаше на трибуните. Стаята беше празна, с изключение на дълга маса, на която имаше наколенки с протектори и огромен избор от оръжия. Питър ги огледа. Отначало се притесняваше, че наколенките ще забавят движенията му прекалено много, но те се оказаха изненадващо леки и гъвкави. Маската беше друг въпрос. Питър не виждаше от каква полза ще му е, освен това ограничаваше полезрението му. Махна я.

Сега оръжието. Имаше право на две оръжия. Огнестрелните бяха забранени, само хладно оръжие. Ножове, арбалети, копия, мечове и брадви с най-различни дължини и тегло. Арбалетът беше изкушаващ, но в толкова ограничено пространство щеше да отнеме много време да го презареди. Питър избра дълго метър и половина копие с шипове по стоманения връх.

За второ оръжие погледът му затърси нещо, което да е подходящо за намеренията му. В ъгъла на стаята имаше галванизирано кошче за боклук. Той взе капака и го огледа.

— Някой да ми даде парцал.

Намери се и парцал. Питър плю отгоре му и излъска вътрешността на капака. Отражението му бавно започна да се появява — не се виждаше ясно, беше размазано и едва се различаваше, но трябваше да свърши работа.

— Ето това искам.

Хората на Тифти се разсмяха гръмогласно. Капак от кошче за боклук! Някакво си жалко щитче срещу грамадна драка! Той да не иска да се самоубива?

— Да проявявате глупост е едно, лейтенант — рече Тифти. — Но да се самоубивате, не мога да позволя.

Майкъл погледна към него, намръщен озадачено.

— Като… Лас Вегас?

Питър му кимна кратко и отново се обърна към Тифти.

— Ти каза, че мога да си избере каквото искам от стаята.

— Така казах.

— Ами избрах.

Поведоха го към арената. Тълпата изригна в ревове и думкане, но сега врявата беше по-различна, отколкото при Дънк. Симпатиите им се бяха обърнали. Питър не беше един от тях, с възторг очакваха да наблюдават смъртта му, да гледат как умира този нагъл войник от Експедиционния, проявил нахалството да си въобрази, че може да надвие драка. Кафезът вече беше поставен в центъра на кръга. Когато Питър се приближи, той си помисли, че вижда как се люлее. Чу от пейките.

— Край на залаганията!

— Не е късно да се откажеш — рече Холис. — Можем да избягаме.

— Как вървят залозите?

— Десет срещу един, че ще оцелееш трийсет секунди. Сто срещу един, че ще удържиш минута.

— Ти заложи ли?

— Че ще спечелиш за четирийсет и пет. Ще бъда осигурен до живот.

— Уговорката ни важи, нали? — Нямаше нужда Питър да уточнява: Ако ме ухапе, но оцелея, не ме оставяй жив. Нека умра бързо.

— Не се тревожи.

— Майкъл? Гледай да си изпълни обещанието.

Лицето на мъжа беше съкрушено.

— Иисусе, Питър. Веднъж го направи. Може би нещо друго ги е забавило. Не си ли мислил за тази възможност?

Питър погледна към кафеза в средата на кръга. Тресеше се като машина.

— Благодаря… Сега обмислям тази възможност.

Стиснаха си ръце. Тежък момент, но бяха преживявали подобен миг и преди. Питър влезе в клетката. Един от мъжете на Тифти заключи вратата зад него. Холис и Майкъл заеха местата си на пейките до Лор. Тифти вдигна мегафона.

— Лейтенант Джаксън от Експедиционния, готов ли сте?

Хор от овиквания. Питър се постара да ги изключи. Движеше се само по силата на убеждението, но сега, когато моментът беше настъпил, тялото му започна да се съмнява в ума му. Сърцето му заби диво, дланите му овлажняха. Копието тежеше неимоверно в ръката му. Пое въздух с пълни гърди.

— Готов съм?

— Тогава… включете хронометъра!

 

 

Впоследствие Питър научи, че сблъсъкът е продължил само двайсет и осем секунди. Сториха му се едновременно безкрайни и мигновено протекли, случи се бавно и изведнъж, размазана поредица от събития, които не отговаряха на обикновения ход на времето.

Той си спомняше следното:

Драката излетя от кафеза, като водна струя от маркуч, с величествен висок скок, сила в най-чистата й природа, направо към върха на клетката, след това отскочи още три пъти от страна на страна с такава бързина, че Питър не смогваше да я следи с поглед, картината, видяна с мисълта му за освобождаването, което беше очаквал, вития скок на тялото й, с който се хвърли отгоре му, мига, в който той се случи, точно като го беше предвидил, мощта на сблъсъка на двете тела, едното неподвижно, другото устремило се към него в скок, своето движение за миг или два, но не повече — как се търкаля, търкаля, търкаля.

Лежеше по корем. Капакът от кошчето за боклук го нямаше. Преобърна се по гръб и тръгна назад на крака и ръце, тогава разбра какво е останало от копието. Дръжката се беше строшила на половин метър от върха му. Той го улови с юмрук и се изправи. Приведе се, полюляваше се, поне щеше да умре изправен. На далечна планета тълпата надаваше възгласи. Виралът тръгна към него по начин, който би определил като нехаен, все едно се разхождаше. Тя наклони глава и отвори челюсти, за да му даде възможност да поогледа подробно зъбите й.

Погледите им се срещнаха.

Наистина се срещнаха. Искрен, търсещ душа поглед. Мигът замря и в него именно Питър почувства как умът му прониква в нейния: чувствата и спомените на вирала, мислите и желанията, човекът, който е била, болката от ужасното създание, в което се е превърнала. Изражението й омекна, стойката й се отпусна видимо. Свирепостта на изражението й вече съдържаше и друго: дълбока меланхолия. У нея все още съществуваше човешко същество, като пламъче в мрака. Не отвръщай поглед, рече си Питър. Каквото и да правиш, не изпускай погледа й. Копието беше в ръката му.

Направи една крачка, втора. Тя продължаваше да стои неподвижно. Почувства тихо потреперване в себе си, не от страх, а от копнеж, разбра, че точно това желае и тя. Тълпата беше притихнала. Сякаш двамата бяха сами в огромно, тихо пространство. Празна църква. Изоставен театър. Пещера. Той дръпна назад ръката, в която държеше копието, постави свободната си ръка на рамото й за равновесие. Моля те, говореха очите й.

И дойде краят.

Тълпата се беше напълно умълчала. Питър осъзна, че трепери. Станало беше нещо неотменимо, непознаваемо. Гледаше надолу към трупа. Усети как душата й я напуска. Почувства полъха й, когато премина покрай него като бриз, само дето бризът беше у него и се състоеше от думи — Благодаря ти, благодаря ти, свободна съм.

Тифти го чакаше, когато излезе от клетката.

— Името й не беше Шийла — рече Питър. — Казваше се Емили.

Тифти не каза нищо, по лицето му се четеше пълно удивление.

— Била е на седемнайсет, когато е била обсебена. Последният й спомен е как целува някакво момче.

— Не разбирам.

Холис, Майкъл и Лор слизаха от пейките. Питър тръгна към тях, спря и се обърна отново към Тифти.

— Нали искаш да научиш как да ги убиваш?

Зяпналият мъж кимна.

— Гледай ги в очите.