Джъстин Кронин
Дванайсетте (47)

Четирийсет и четири

Първият сняг падна през третата нощ, в която Алиша разузнаваше границите на града. От мастиленосиньото небе западаха едри снежинки. Чист, зимен студ се беше настанил над земята. Въздухът беше тежък и свеж. Премина през тялото й като поредица от малки възклицания, изблици на ледена бистрота през дробовете й. Искаше й се да запали огън, но можеха да я видят. Топлеше ръцете си с дъха си, потупваше крака по замръзналата земя, когато почувства, че усещането отстъпва. Имаше нещо удобно в този студен шок, имаше вкус на битка.

Воин вече не беше до нея. Там, където отиваше Алиша, той не можеше да я придружи. У него винаги имаше нещо божествено, мислеше си тя, сякаш й е пратен от света на духовете. С дълбоката си проницателност беше разбрал какво се случва с нея, мрачната й еволюция. Свирепият вкус, който я омотаваше отвътре от деня, в който заби ножа си в елена на хребета и изтръгна още туптящото сърце от гърдите му. В действията й имаше въодушевяваща мощ, струяща енергия, която обаче беше взела своята дан. Тя се чудеше колко остава, преди мрачната сила да я завладее напълно. Преди човешката й повърхност да се продере и тя да стане само едно създание. Алиша Донадио, разузнавач снайперист от Експедиционния, вече нямаше да съществува.

Сега си иди, рече му тя. С мен повече не си в безопасност. Очите й плуваха в сълзи, опита се да отвърне поглед от него, но не можа. Колко прекрасен си, момчето ми, никога няма да те забравя.

Последните километри измина пеша, вървеше покрай реката. Водите й все още течаха с лекота, но скоро това щеше да се промени. По края й вече се оформяше ледена корица. Пейзажът беше лишен от дървета и гол. Образът на града се очерта на хоризонта, когато се смрачи. От часове долавяше миризмата му. Мащабите му я стреснаха. Тя извади жълтата, направена на ръка карта от раницата си и я сравни. На хълма се издигаха купол, подобният на купа стадион, реката, която го разполовяваше с язовира, масивната бетонна сграда с крановете, редиците от бараки, обкръжени с жици — всичко, което Гриър беше нарисувал преди петнайсет години. Извади радиопеленгатора и нагласи усилването с нечувствителните си от студа пръсти. Започна да го върти напред и назад. Само пращене, след това стрелката заигра в сектор от два сантиметра и половина. Приемникът сочеше купола.

Някой си беше у дома.

Очилата вече не й трябваха, освен в най-ярките часове на деня. Как нетърпимостта й към светлината беше преминала? Какво се беше случило с очите й? Тя огледа лицето си в повърхността на реката, оранжевият оттенък продължаваше да избледнява. Какво означаваше това? Тя изглеждаше почти… нормална. Обикновена жена, човек като всички. Де да беше истина, помисли си тя.

Прекара първите два дни в обиколки на периметъра, за да прецени отбраната му. Водеше сметка за инвентара: коли, човешка сила, въоръжение. Редовните патрули, които излизаха от главната врата, лесно можеха да бъдат избегнати, усилията им изглеждаха повърхностни, сякаш не забелязват истинска заплаха. Още на зазоряване камионите се разпръскваха от бараките и започваха да кръстосват града, караха работници до заводите, оборите и полетата, смрачеше ли се — връщаха се. Когато дните на наблюдението минаха, на Алиша й хрумна, че наблюдава нещо като затвор, граждани, които всъщност бяха роби и роби господари, въпреки че структурите на затвора изглеждаха никакви. Покрай оградите почти нямаше пазачи, много от тях, изглежда, дори не бяха въоръжени. Каквато и сила да държеше населението под контрол, тя идваше отвътре.

Съсредоточи вниманието си върху две постройки. Първата беше голямата сграда с крановете. Тя имаше четвъртитата структура на укрепление. През биноклите си Алиша успя да различи един вход, широк портал, затворен от тежка метална врата. Крановете стояха неподвижни, изглежда, строежът на сградата беше приключил, но май все още не се използваше. За какво беше служила? Дали беше убежище от виралите, покрив за последно оттегляне? Възможно беше, но нищо в града не подсказваше подобно усещане за заплаха.

Другата беше стадион, разположен точно зад южния периметър от града в съседен ограден двор. За разлика от бункера стадионът беше място, на което ежедневно протичаше дейност. Коли идваха и го напускаха, ванове и някакви по-големи камиони, винаги по мръкнало или малко след това, изчезваха надолу по стръмна рампа, която вероятно водеше към мазето. Съдържанието им беше загадка до четвъртия ден, когато камион за превозване на животни, пълен с такива, слезе от рампата.

Нещо хранеха там долу.

А после, малко следобед на петия ден, Алиша тъкмо си почиваше на дренажна тръба, където си беше направила бивак, чу далечен тътен от взрив. Насочи бинокъла си към сърцето на града. От подножието на хълма се виеше черен дим. Поне една сграда беше обхваната от пламъци. Тя наблюдаваше как мъже и коли се втурнаха към мястото. Появи се пожарна кола, за да гаси пламъците. Вече се беше научила да различава затворниците от пазачите, но в този случай се появи трета класа. Бяха трима. Слязоха на мястото на катастрофата от лъскава черна кола, която съвсем не приличаше на забравена отнякъде трошка, каквито Алиша беше наблюдавала. Тримата оправиха вратовръзките си и се посуетиха около гънките по костюмите си, докато излизаха на зимното слънце. Що за странни предрешения носеха? Очите им бяха скрити от плътни черни очила. Заради ярката дневна светлина или причината беше друга? Присъствието им имаше мигновен ефект, все едно камък беше хвърлен във водата на езеро. Вълни от тревожна енергия се заизлъчваха от останалите на мястото на взрива. Един от костюмираните мъже, изглежда, си водеше записки в бележник с подложка, а другите двама крещяха заповеди, ръкомахаха неудържимо. Какво виждаше тя? Господарската прослойка, това беше очевидно, всичко в града подсказваше наличието на такава. Но каква беше тази експлозия? Инцидент ли беше, или бе нарочно предизвикана? Пукнатина в бронята, може би?

Заповедите й бяха ясни. Да разучи града, да оцени заплахата и след шейсет дни да се яви за доклад в Кървил. При никакви обстоятелства не биваше да се замесва с обитателите. Нищо обаче не се споменаваше за това, че трябва да остане извън жиците.

Дошло беше време да поогледа по-отблизо.

 

 

Избра стадиона.

Още два дни наблюдава идващите и заминаващите камиони. Оградите не бяха проблем, да се вмъкне в мазето, щеше да е сложната част. Вратата, като портала на бункера, изглеждаше непробиваема. Само когато камион стигнеше до върха на рампата, вратата се издигаше нагоре, а след като превозното средство беше минало, се спускаше. Всичко беше съвършено изчислено.

След падането на мрака на третия ден, скрита зад някакъв храсталак, Алиша махна оръжията си — остави само браунинга, пъхнат в кобура, и нож, поставен в ножница на гърба й. Проучила беше място в телената ограда, където изкачването й щеше да е прикрито от една от няколкото наглед изоставени сгради. Стотина метра открито пространство отделяше сградите от рампата. Щом шофьорът на вана заобиколеше ъгъла, Алиша щеше да разполага с шест секунди да пресече разстоянието. Лесно е, помисли си тя. Нищо работа.

Промъкна се през мрежите през тясна дупка, пробяга разстоянието до задната стена на сградата и надзърна зад ъгъла. Идваше кола, точно навреме, вървеше към стадиона: ван. Шофьорът намали, щом наближи завоя.

Давай.

Когато ванът стигна върха на рампата, Алиша беше само на шест метра зад него. Вратата се издигна на тракащи вериги и наближи най-високата точка. Скокът й във въздуха описа дъга. Приземи се на покрива на вана и падна по лице половин секунда преди минаването зад вратата.

Рояци, не беше ли страшна!

Вече го чувстваше, чувстваше ги. Прекалено познатото настръхване по кожата и дълбоко в ума й, размито мърморене, като шепот на вълни на далечен бряг. Ванът, намалил скоростта, се движеше през тунел. Пред себе си видя втора врата. Шофьорът наду клаксона, вратата се вдигна и ги пропусна. Нови три секунди; ванът спря.

Намираха се в широко, открито пространство, петнайсет метра дължина на страна. Надзърна през върха на предното стъкло и преброи осем мъже. Шестима, въоръжени с пушки, другите — с тежки раници с резервоари и дълги стоманени палки. В другия край на помещението имаше трета врата, различна от другите; в рамката й беше монтиран тежък уред от стомана с прекръстени напречни лостове.

Един от мъжете бавно тръгна към вана. Държеше бележник. Алиша се прилепи колкото може повече към покрива.

— Колко караш?

— Както винаги.

— Като група ли трябва да са?

— Да пукна, ако знам. Какво казва заповедта?

Прелистване на хартия.

— Нищо — рече вторият мъж. — Предполагам, че трябва да се група.

— Все още ли вървят залаганията?

— Ако искаш да залагаш.

— Дай ми седем секунди.

— Чука избра седем. Трябва да избереш друго.

— Ами тогава шест — шофьорът отвори вратата, която изскърца. Алиша чу как краката му скочиха на бетонния под. — Повече обичам кравите. По-бавно става.

— Болно копеле си, знаеш ли? — настъпи мълчание. — Прав си обаче. Много си е яко — мъжът говореше в друга посока, не към вана: — Добре, внимание всички, време за цирк! Да загасим светлините!

С глухо пукане прожекторите угаснаха, замести ги сумрачна синкава светлина, която идваше от обградени с мрежа крушки по тавана. Всички мъже се отдръпнаха от вратата в другата страна на помещението. Нямаше съмнение какво има от другата й страна. Алиша го усещаше с костите си. Металната врата започна да се спуска от тавана, после спря. Мъжете с раниците бяха заели позиции до близката страна на вратата, а на върха на палките им танцуваха пламъци. Шофьорът отиде към задната част на вана и я отвори.

— Хайде, излизайте.

— Моля ви — жалостиво рече някакъв мъж, — не трябва да го правите! Вие не сте като тях!

— Всичко е наред, не е каквото си мислите. Сега се дръж добре.

Този път се обади жена:

— Нищо не сме направили! Само на трийсет и осем съм!

— Така ли? Мога да се закълна, че си по-стара — щракане от зареждане на револвер. — Движение, хайде, всички!

Един по един ги извлякоха от вана. Шестима мъже и четири жени, оковани за кръста и глезените. Хлипаха, молеха се за живота си. Някои почти не можеха да стоят. Докато двама държаха пушките си на прицел, шофьорът тръгна между тях с връзка ключове и започна да маха веригите.

— Защо им махаш веригите? — попита един от другите пазачи.

— Моля ви, не го правете — проплака жената. — Умолявам ви! Имам деца.

Шофьорът зашлеви жената с опакото на ръката си и я просна на земята.

— Не ти ли казах да млъкнеш? — подаде чифт белезници на стражата. — Искаш ли да почистиш тези неща после? Аз няма да го правя.

Не се замесвай с жителите, каза си Алиша. Не се замесвай с жителите. Не се замесвай с жителите.

— Чук? — провикна се шофьорът. — Там готови ли сме?

Мъж, който приличаше на прасе, стоеше на нещо като контролно табло. Задвижи някакъв лост, вратата помръдна.

— Задръж секунда, заяде.

Не се замесвай, не се замесвай, не се замесвай…

— Ето, оправи се.

Майната й на заповедта.

Алиша се претърколи от покрива и се оказа лице в лице с шофьора.

— Как е?

— Мам… ицата му!

Алиша измъкна ножа си и го заби в ребрата му. Той издъхна рязко и политна назад.

— Вие — ревна Алиша, — залегнете.

Алиша извади браунинга и тръгна напред, обвила оръжието с ръце, стреляше на равни интервали. Стражата, изглежда, се беше вцепенила и не можеше да реагира. Един по един започна да ги отстранява сред ръждиви струи кръв. Главата. Сърцето. Отново главата. Зад нея затворниците се бяха превърнали в ураган от диво пищене. Умът й беше съсредоточен, ясен като стъкло. Въздухът се насити със сладникавата миризма на кръв. Елиминираше ги. Покосяваше ги като мълния. Девет куршума в пълнителя, тя ги изстреля и остави един резервен.

Един от мъжете с раниците с огнехвъргачките я залови. Въпреки че май не беше имал такова намерение. В мига, в който Алиша натисна спусъка, той се опита да се предпази, нищо повече — инстинктивен жест, приведе главата си и се извърна гърбом към нея.