Джъстин Кронин
Дванайсетте (46)

Четирийсет и три

Пътят до Холис се оказа по-лъкатушещ, отколкото Питър беше очаквал. Следата първо ги беше завела до приятел на Лор, който познаваше някого, той пък познаваше другиго и някак всеки път, като направеха крачка, разбираха, че целта е минала по-напред.

Последната им следа ги насочи към някакво хале, в което нелегално се играеше комар. След полунощ се озоваха на тъмна, обсипана с боклук улица в Хюстън. Вечерният час отдавна беше минал, но отвсякъде долитаха слаби шумове — надигащи гласове, трошене на стъкло, подрънкване на пиано.

— Бива си го местенцето — рече Питър.

— Рядко си минавал оттук, така ли? — поинтересува се Майкъл.

— Ами да. Всъщност никога не съм бил.

Неясен силует се появи на вратата пред тях. Жена.

— Ойе, ми солдадито. Тиенес планес еста ноче?^[1]

Жената тръгна в мрака към тях. Не беше нито млада, нито стара, тялото й беше кльощаво, като на момче, но сексуалната увереност в гласа й и начина, по който се държеше — плавно местеше тежестта на тялото си от единия на другия крак, формите й опъваха миниатюрната й пола — заедно с тежко гримираните склонове на очите й, които обхождаха всеки сантиметър от тялото на Питър, й придаваха неоспорима сексуална сила.

— Комо те пуедо айудар, тениенте?^[2]

Питър преглътна, лицето му пламна.

— Търсим Братовчеда.

Жената се усмихна и разкри редица от оцветени от царевична коса зъби.

— Всеки на някого е братовчед. Ако искаш, аз мога да съм твой братовчед. — Очите й се плъзнаха към Лор, после към Майкъл. — Ами ти, хубавецо? Мога да доведа приятелка. Твоето момиче също може да дойде, ако иска. Може би ще предпочете да гледа.

Лор улови ръката на Майкъл.

— Той не проявява интерес.

— Само искаме да намерим един човек — обясни Питър. — Простете, че ви обезпокоихме.

Тя се разсмя мрачно.

— Никак не сте ме обезпокоили. Ако промените мнението си, знаете къде да ме намерите, тениенте.

Продължиха пътя си.

— Готин тип — рече Майкъл.

Питър се обърна да погледне назад. Жената, или поне той беше решил, че е жена, беше изчезнала зад вратата.

— Гръм да ме удари. Сигурен ли си?

Майкъл пакостливо се изсмя и поклати глава.

— Наистина трябва да излизаш по-често, омбре.

Пред себе си видяха халето. Около вратата се процеждаше светлина, а пред нея стояха двама мъжаги. Тримата спряха прикрити зад преливаща кофа за боклук.

— Най-добре аз да говоря — рече Лор.

Питър поклати глава.

— Идеята беше моя. Аз трябва да действам.

— С тази униформа? Не ставай глупав. Остани с Майкъл. И двамата направете така, че сменените да не ви забършат.

Наблюдаваха я как влиза през вратата.

— Това добра идея ли беше? — тихо попита Питър.

Майкъл вдигна ръка.

— Само почакай.

Видя се как стойките на двамата мъже се изопнаха напрегнато с приближаването на Лор, те пристъпиха един към друг и препречиха пътя й към вратата. Последва кратък разговор, от който Питър нищо не чу, след това тя се върна.

— Добре, влизаме.

— Какво им каза?

— Че двамата току-що сте получили заплати. И сте пияни. Така че се постарайте да влезете в роля.

Халето беше претъпкано и шумно, пространството беше разделено от огромни шестоъгълни маси, на които се раздаваха карти. Във въздуха се виеха облаци от задушлив дим, примесен с горчиво-сладкия аромат на малц, наблизо имаше и казан за варене на алкохол. Полуоблечени жени — поне Питър ги взе за жени — седяха на столове покрай стените на помещението. Най-младата сигурно нямаше повече от шестнайсет, най-старата беше към петдесет и приличаше на вещица с клоунския си грим. Повечето влизаха и излизаха от завесата отзад, обикновено уловени под ръка с видимо пиян мъж. Доколкото Питър можеше да прецени, цялата идея за Хюстън целеше да извини известна доза незаконност и порок, за да бъде ограничен в определена зона. Разбираше логиката — хората си оставаха хора — но да попадне в сърцето му, беше друг въпрос. Чудеше се дали Майкъл е прав за него. Как така беше станал чак пък толкова добродетелен?

— Не си играят на детски игри, нали? — попита той Майкъл.

— Дръж ги, Тексас, кихаш май предварително двайсет остани. Малко множко за моя вкус — погледът му, също като този на Питър, обхождаше стаята за Холис. — Да гледаме да не бием на очи. Колко сухо имаш?

— Хич никакво.

— Никакво?

— Дадох цялата си заплата на сестра Пег.

Майкъл въздъхна.

— Какво друго да направиш ти. Принципен си, признавам ти го.

— Ей, двамцата — намеси се Лор. — Какви сте ми мишлета. Гледайте и се учете, приятелчета.

Тя се запъти към най-близката маса и седна на стол. От джоба на джинсите си измъкна пачка банкноти, от нея отдели две и ги хвърли към купата. С третата банкнота се сдоби с чаша пиене, чието съдържание пресуши с отмятане на глава, покрита с изсветлялата от слънцето си коса. Крупието даде по две карти на всеки играч, след това започна наддаването. По време на първите четири ръце Лор, изглежда, не се интересуваше много от картите си, приказваше си с останалите играчи и събираше залога набързо с извъртане на очи. При петата, без никаква видима промяна в поведението й, тя започна да вдига залога. Купчината на масата растеше. Питър предположи, че има поне триста остини, които седяха и чакаха да бъдат взети. Постепенно останалите се отказаха, докато не остана само един играч — кльощав мъж с белези по лицето, облечен в работен комбинезон на работник от водноелектрическата централа. Раздадоха и последната карта. С каменно лице Лор постави още пет банкноти. Мъжът поклати главата си и се оттегли.

— Признавам, че съм впечатлен — рече Питър, докато Лор ровеше в гърнето. Стояха встрани, достатъчно наблизо, за да наблюдават, без да се натрапват. — Как го направи?

— Мами.

— Така ли? Не разбирам как.

— Всъщност е просто. Всички карти са белязани. Направено е ловко, но се разбира как. Един от играчите на масата играе за казиното, затова то винаги печели. Първите няколко ръце Лор използва, за да разбере кой е играчът на казиното и как да разпознава картите. Това, че е жена, също е от полза. Тук никой не я взима насериозно. Приемат, че ще залага, когато има силни карти, и ще се оттегля, когато няма. В три четвърти от случаите блъфираше.

— Какво става, когато схванат, че блъфира?

— Няма да схванат, поне не веднага. Тя ще изгуби една-две ръце.

— А после?

— После е време да си тръгва.

Вниманието им беше привлечено от внезапно разразила се суматоха в задната част на помещението. Тъмнокоса жена с разкъсана на раменете рокля и прекръстила ръце пред голите си гърди се втурна през завесата с неразбираеми крясъци. Секунда по-късно се появи и мъж. Панталоните му бяха комично омотани около глезените. Изглежда, не стъпваше по земята, ами висеше — осъзна Питър — защото отзад го държеше друг мъж. Докато първият риташе във въздуха, Питър го позна: ефрейторът от отряда на Сач, който ги беше докарал от лагер Ворхис. Вторият мъж, едър като планина и с половин лице, закрито от прошарена брада, беше Холис.

— Аха — възкликна Майкъл.

С впечатляваща небрежна лекота Холис влачеше ефрейтора за яката. Жената крещеше обиди, сочеше двамата: — Убий копелето! Няма да се занимавам с това лайно! Чуваш ли ме? Мъртъв си, задник такъв! — докато Холис наполовина го буташе, наполовина го носеше към изхода.

— Това е нашата възможност — рече Питър.

Забързаха към вратата. Лор ги последва, когато излязоха от халето. Ефрейторът редеше отчаяни извинения, едновременно с това се мъчеше да си вдигне панталоните и да се изниже. Холис и да се беше се трогнал от молбите на мъжа, не го показа с нищо. Двамата пазачи гледаха и гръмогласно се смееха, когато Холис улови ефрейтора за колана му и го засили към улицата. Когато отново изправи мъжа, Питър го извика по име.

— Холис!

За миг, объркан, мъжът сякаш отначало не ги позна. След това леко изсумтя от изненада.

— Питър. Ола^[3].

Ефрейторът все още скимтеше в здравата му хватка.

— Лейтенант, за Бога, направете нещо! Това чудовище се опитва да ме убие!

Питър погледна към приятеля си.

— Наистина ли?

Грамадният мъж сви рамене веселяшки.

— Ами след като е някой от твоите хора, може този път да го оставя жив.

— Точно така! Можете да ме оставите и никога повече няма да стъпя тук, кълна се!

Питър се обърна към ужасения войник, чието име, спомни си, беше Удъл.

— Ефрейтор, къде се предполага, че сте? Не ме разигравайте.

— Западните казарми, сър.

— Заминавайте натам тогава.

— Благодаря, сър! Няма да съжалявате!

— Вече съжалявам. Сега се махайте от погледа ми.

Войникът заподтичва, пътьом си вдигаше панталоните.

— Всъщност нямаше нищо да му направя — обясни Холис. — Само малко да го наплаша.

— Какво е направил?

— Опитал се да я целуне. Това не се позволява.

Нарушението не изглеждаше сериозно. Предвид всичко, което Питър беше видял, дори изобщо не беше нарушение.

— Нима?

— Такива са правилата. Почти всичко останало е разрешено, с това изключение. Женски капризи — погледът му се насочи към спътниците на Питър. — Майкъл, радвам се да те видя. Много време мина. Добре изглеждаш.

— И аз мога да кажа същото. Това е Лор.

Холис й се усмихна.

— О, знам коя сте. Радвам се най-накрая да ни представят, както подобава, един на друг. Как беше играта на карти тази вечер?

— Прилична — отвърна Лор. — Измамникът на трета маса е голям тиквеник. Тъкмо загрявах.

На лицето на мъжа се появи видима бръчка и изражението му изгуби любезността си.

— Не ме съди, Питър. Само това те моля. Нещата си имат свой начин да се случват, това е.

— Обещавам ти да не го правя. Всички знаем… — той затърси подходящите думи. — Ами през какво премина.

Настани се мълчание. Холис се прокашля.

— Е, предполагам, че не сте тук, понеже сте решили да наминете към мен.

Питър погледна над рамото му към двамата пазачи на вратата, които изобщо не си правеха труда да прикрият, че подслушват.

— Има ли място, където да поговорим?

 

 

Два часа по-късно Холис отново се срещна с тях в дома си — направен от насмолен брезент навес в западния край на Хюстън. Въпреки че отвън домът му изглеждаше безименно разнебитен, вътрешността се оказа изненадващо уютна. На прозорците имаше завеси, а от гредите на тавана висяха китки изсушени билки. Холис запали печката и постави съд с вода, за да направи чай, докато другите го чакаха около малка маса.

— Правя го с лимонов аромат — рече Холис, когато постави четири чаши, от които се вдигаше пара на масата. — Отглеждам билките сам в малка градинка отзад.

Питър му разказа за случилото се на Пътя на нефта и за събитията, разказани му от Апгар. Холис го слушаше замислено, а между глътките чай поглаждаше брадата си.

— И въпросът е дали можеш да ни отведеш при него? — попита Питър.

— Не това е въпросът. Тифти не е човек, с когото би искал да се забъркаш. Затова командващият офицер е бил прав. Мога да се застъпя за вас, но онези момчета не са хора, които да будалкате. Моята дума стига дотук. Военните не са добре дошли при него.

— Възможностите според мен са малко. Ако предчувствието ми не ме лъже, той вероятно може да ни каже къде са отишли Ейми и Гриър. Всички събития са свързани. Това ми каза Апгар.

— За мен предположението издиша.

— Може. Но ако Апгар е прав, същите хора може би са отговорни и за случилото се в „Розуел“ — Питър мразеше да притиска някого, но следващият въпрос трябваше да бъде зададен: — Ти какво си спомняш?

По лицето на Холис изведнъж премина сянка на болка.

— Питър, няма полза от това, разбираш ли? Нищо не видях. Просто грабнах Кейлъб и хукнах. Може би трябваше да постъпя другояче. Повярвай ми, мислил съм за това. Но с бебето…

— Никой не твърди друго.

— Тогава остави темата. Моля те. Знам само, че когато изведнъж вратите се отвориха, те нахлуха вътре.

Питър погледна към Майкъл. Ето че се появи подробност, която им беше неизвестна, ново парченце от пъзела.

— И защо са се отворили вратите?

— Не ми се вярва някой изобщо да е намерил отговор на този въпрос — рече Холис. — Които и да са дали заповедта, сигурно са мъртви. Никога нищо не съм чул за жена. Ако е била там, не съм я видял. Или пък тези ваши камиони — той пое дълбоко въздух. — Истината е, че Сара загина. Позволя ли си и за секунда да мисля другояче, ще превъртя. Съжалявам, че трябва да го кажа, повярвайте ми. Няма да се правя, че съм се примирил с това. Но най-доброто е да се приеме действителността. За теб също, Майкъл.

— Тя ми беше сестра.

— И щеше да стане моя съпруга — Холис погледна слисания Майкъл. — Не знаеше, нали?

— Рояци, Холис. Не.

— Канехме се да ти съобщим, когато стигнеш Кървил. Искаше да те изчака. Съжалявам, Верига.

Явно никой не знаеше какво следва да се каже. Тишината се проточи, затова Питър обходи с поглед стаята. И едва сега проумя какво вижда. Тази малка колиба с нейната печка, билки и уютно усещане за дом — Холис беше съградил къщата, в която двамата със Сара щяха да живеят.

— Само това знам — рече Холис. — Трябва да ви е достатъчно.

— Не мога да го приема. Погледни това място. То сякаш чака тя да се прибере у дома.

Ръцете на Холис се обвиха по-здраво около чашата.

— Недей, братовчед.

— Може и да имаш право. Може би Сара е мъртва. Но ако не е?

— Тогава е обсебена. Моля те учтиво. Ако приятелството ни означава нещо за теб, не ме карай да мисля за това.

— Принуден съм. И ние я обичахме, Холис. Ние бяхме семейство, нейното семейство.

Холис стана и върна чашата в мивката.

— Заведи ни при Тифти. Само това те молим.

— Той не е такъв, какъвто си го представяш — рече Холис, както стоеше гърбом към тях. — Задължен съм на този човек.

— За какво? За работата в бардака ли?

Той сведе глава, ръцете му се вкопчиха в ръба на мивката, сякаш е понесъл удар.

— Иисусе, Питър. Няма да се промениш.

— Не правиш нищо лошо. Направил си каквото е трябвало. И си измъкнал Кейлъб.

— Кейлъб — Холис въздъхна тежко. — Как е той? Все се каня да го посетя.

— Трябва сам да видиш как е. Той ти дължи живота си, а животът му е хубав.

Холис отново се обърна към тях. Приливът се беше превърнал в отлив. Питър го виждаше в очите му. Едно пламъче на надеждата мъждукаше в тях.

— Ами ти, Майкъл? Знам какво мисли Питър.

— Бяха убити мои приятели. Ако възмездието съществува, искам то да се случи. И ако има възможност сестра ми да е жива, няма да седя със скръстени ръце.

— Континентът е грамаден.

— Винаги е бил. Хич никога това не ме е притеснявало.

Холис погледна към Лор.

— А ти какво мислиш?

Жената се поучуди.

— Какво точно ме питаш? Аз тук съм просто придружител.

Едрият мъж сви рамене.

— Не знам, много те бива в картите. Кажи ми какви са залозите тук.

Лор погледна Майкъл, после отново Холис.

— Тук не става дума за залози. Тази жена те е избрала измежду всички. Ако тя все още е някъде жива, тя те чака. Опитва се да оцелее как да е, докато не я откриеш. Само това има значение.

Всички зачакаха отговора на Холис.

— Бива те да се целиш в слабото място на мъжа, знаеш ли?

Лор се засмя.

— С това съм известна.

Отново се възцари мълчание.

— Нека си приготвя багажа — рече Холис накрая.