Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2022 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Дванайсетте

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Митко Илиев

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-189-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1932

История

  1. —Добавяне

VII
Престъпникът

Каквото са мухите за децата,

това сме хората за боговете —

убиват ни, когато им е скучно,

за развлечение.

Шекспир

Крал Лир[1]

Четирийсет и едно

Тримата бяха прибрани следобеда на следващия ден от патрул на Вътрешна сигурност, изпратен да ги търси, след като цистерните не пристигнали в Кървил. Питър, Майкъл и Лор бяха излезли от укритието и отишли на мястото на нападението. Взривът беше отворил широк кратер, най-малко четирийсет и пет метра, купчини от огънати останки от машините бяха пръснати по съседните полета. Мазен дим се издигаше от все още горящите локви петрол и замъгляваше небето, където вече се навъртаха лешояди. Трупове, овъглени до черно, се смесваха с отломките. Невъзможно беше да се каже дали и кои от тези отблъскващи останки принадлежат на нападателите им. Всичко, което беше останало от блестящия камион, бяха няколко парчета галванизиран метал, който нищо не доказваше.

Майкъл беше съсипан. Физическите му наранявания — разместеното рамо намести сам о стената на укритието, навехнат глезен, прорезна рана над дясното му ухо, която трябваше да се зашие — бяха най-малкото. Осемнайсет работници от рафинерията и десетима офицери от Вътрешна сигурност: мъже и жени, с които беше делил живота си и с които беше работил. Майкъл беше главният в операцията, този, на когото те вярваха. Сега вече ги нямаше.

— Според теб защо го е направил? — попита Питър. Говореше за Цепс. През дългата нощ в укритието Майкъл разказа на Питър какво е видял в страничното огледало. Двамата седяха на брега на реката. Лор беше тръгнала нагоре по течението. Питър я виждаше как е коленичила до водата, раменете й потреперваха от риданията, на които не искаше те да стават свидетели.

— Решил е, че друг начин няма. — Майкъл примижа и погледна нагоре, загледа се в кръжащите птици, но като че погледът му се взираше в нищото. — Ти не го познаваше като мен. Страхотен човек беше това момче. Той никога не би позволил някой да бъде обсебен. Де и аз да имах неговия кураж.

Питър виждаше болката и съмненията по лицето на приятеля си: нещастието на оцелелия. Чувството му беше познато. И щом веднъж завладееше човек, никога не го напускаше.

— В нищо не си виновен, Майкъл. Ако вината трябва да падне върху някого, това съм аз.

Дори думите му да бяха донесли утеха на Майкъл, Питър не го видя по лицето му.

— Кои са тези хора, как мислиш? — попита Майкъл.

— Само да знаех.

— Какво стана, по дяволите, Питър? Камион, пълен с вирали? Като че бяха домашни животни или нещо такова? Ами онази жена?

— И аз нищо не проумявам.

— Ако искаха нефта, защо просто не го взеха?

— Според мен не бяха дошли за него.

— Нали. И аз така мисля — гняв стегна тялото му. — Знам едно. Стигна ли някога до тези хора, ще ги накарам да се каят.

 

 

Прекараха нощта с отряда по издирването в укритие източно от Сан Антонио и пристигнаха на сутринта в Кървил. Щом влязоха в града, бяха разделени по различните вериги на командването: Питър към управлението на дивизията, Майкъл и Лор към седалището на вътрешните власти, които отговаряха и наблюдаваха авоарите извън защитните стени, сред които беше нефтеният комплекс във Фрийпорт. Дадоха на Питър време да се приведе в приличен вид, преди да се яви за доклад. Беше пладне, в бараките почти нямаше хора. Стоя дълго време под душа, наблюдаваше мръсната чернилка от сажди как се стича към краката му. Достатъчно се познаваше, за да осъзнава, че емоционалното въздействие на събитията все още не е проникнало в съзнанието му. Дали това беше слабост, или сила — не можеше да реши. Знаеше, че има големи неприятности, но това малко го тревожеше. Най-вече се притесняваше за Майкъл и Лор.

Облече се в най-чистите си дрехи и тръгна към Командването, някогашен офицерски комплекс, намиращ се в съседство с кметството. Влезе в съвещателната зала и се учуди, когато видя познато лице: Гунар Апгар. Но ако беше очаквал успокоителна дума от него, набързо стана видно, че такава няма да последва. Питър застана мирно, полковникът го стрелна със студен поглед, после отново насочи вниманието си към поставените на дългата маса пред него документи — несъмнено доклад от патрула на Вътрешна сигурност.

Но не присъствието на Апгар, а на втория от тримата учуди най-много Питър. От дясната страна на Апгар седеше внушителната фигура на Ейбръм Флийт, армейски генерал. Питър само веднъж го беше виждал през живота си. Според традицията генералът ръководеше полагането на клетва в Експедиционния. Във външния вид на генерала нямаше нищо забележително — всичко у него говореше за почти съвършено средни физически дадености — и въпреки това личността му беше забележителна, беше човек, чието присъствие влияеше върху характера на средата в едно помещение, сякаш караше молекулите на въздуха да вибрират с определена честота. Третият, който седеше на масата, бе непознат за Питър. Беше цивилен с ниско остригана къса, сива брада и коса като сресано жито.

— Седнете, лейтенант — рече генералът. — Нека въведем ред в ситуацията. Познавате полковник Апгар. Господин Чейз е представител на администрацията на президента. Той ще изпълнява ролята на нейни очи и уши при тази среща за… — затърси правилния израз — злополучно развилите се събития.

Повече от два часа затрупваха Питър с въпроси. Най-вече говореше генералът, след това Чейз. Апгар в повечето време мълчеше, от време на време си водеше бележки или искаше уточнения. Насоката на въпросите и цялата среща бяха изключително властни, сякаш се опитваха да уловят Питър в противоречие. Скритото внушение беше, че историята прикрива нечия човешка грешка, предизвикала катастрофата, и затова Питър, единият от тримата оцелели, сред които и отговорният за операцията нефтохимик от рафинерията, носят вината. Но в хода на „изтезанието“ той започна да долавя, че подозрението му е несъстоятелно, всичко беше параван за някаква по-дълбока загриженост. Непрекъснато се връщаха към въпроса за жената. Какво е носела, какво е казала, как е изглеждала? Имало ли е нещо странно във външния й вид? На всеки от тези изпитателни въпроси Питър излагаше порядъка на събитията възможно най-точно. Носеше плащ. Беше забележително красива. Каза, Вие сте уморен. Каза, Знаем къде сте. Въпрос на време е.

— Ние — повтори генералът. — Ние кои?

Не знам. Не знаете, защото не си спомняте, така ли? Не, сигурен съм в думите си. Друго не каза. Отново и отново, докато дори Питър започна да се съмнява в собствените си думи. Когато свърши — разпитът му приключи рязко в съответствие с деспотичния му тон — Питър почувства не само емоционално, но и физическо изтощение.

— Лейтенант, искам да ви предупредя — заключи генералът. — Не обсъждайте случилото се на Пътя на нефта, нито съдържанието на тези процедури с никого. Това включва и оцелелите членове на конвоя и отряда по издирването, който ви върна. Заключението на този състав е, че по неизвестни причини една от цистерните се е взривила и разрушила не само конвоя, но и моста Сан Маркос. Ясно ли е?

Истина беше значи. Случилото се на Пътя на нефта не беше цялата история: беше част от по-голям пъзел, който тримата мъже се опитваха да подредят. Питър скришом се спогледа с Апгар, чието изражение издаваше само престорена неутралност на човек, който се подчинява на заповедите на по-висшестоящите от него.

— Да, генерале.

Флийт замълча, после продължи загрижено:

— Още един въпрос, Джаксън, който също трябва да бъде сметнат за поверителен. Изглежда, че приятелят ви Лушъс Гриър е избягал от затвора.

За миг на Питър му се стори, че не е дочул правилно думите на генерала.

— Сър? — погледът му светкавично обходи лицата на останалите. — Как така е…?

— На този етап не е известно. Но, изглежда, че са му помогнали. В нощта на изчезването на Гриър една от сестрите е напуснала сиропиталището и не се е върнала. Служителите на Вътрешна сигурност на западните постове са докладвали, че са забелязали двама души да излизат на коне малко след три сутринта. Мъж — очевидно Гриър — и младо момиче, облечено в туниката на Ордена.

— Да не говорите за… Ейми?

— Изглежда, за нея става дума — Флийт се приведе над масата. — Не, Гриър ме притеснява най-много. Той е избягал затворник и ще трябва да се изправи пред онова, което го очаква. Но при Ейми въпросът стои различно. Въпреки че винаги съм се отнасял към твърденията ви за нея със значителен скептицизъм, тя си остава важен военен обект.

Флийт отново гледаше Питър настойчиво.

— Знаем, че сте посетили и двамата, преди да заминете за рафинерията. Ако имате нещо да кажете, предлагам ви да го направите сега.

На Питър му трябваше време, за да осмисли значението на подканяното.

— Мислите, че намеренията им са ми били известни ли?

— Така ли е, лейтенант?

В ума си Питър премислящо едновременно три сведения. Ейми е освободила Лушъс от затвора; двамата са избягали от града, неизвестно е накъде са се запътили; генералът го подозира в съучастничество. Всяко едно от тях беше достатъчно да го изуми, заедно направиха така, че мислите му се насочиха към най-належащото: да се защити. А някъде в ума му се надигна нов въпрос: Какво общо има изчезването на Ейми с жената на Пътя на нефта? Несъмнено тримата мъже пред него се чудеха същото.

— Съвсем нищо, генерале. Не са ми споделили абсолютно нищо.

— Сигурен ли сте? Напомням ви, че думите ви се записват като официално изявление.

— Сигурен съм. Изненадан съм колкото и вие.

— И нямате представа накъде биха могли да се насочат?

— Ще ми се да имах.

Флийт изгледа Питър с безизразно лице. Погледна към Чейз, който кимна.

— Много добре, Джаксън. Ще се доверя на думите ви. Полковник Апгар предаде желанието ви да се върнете възможно най-скоро във Форт Ворхис. Склонен съм да удовлетворя молбата ви. Явете се пред дежурния офицер при моторната част и той ще ви намери място при следващия превоз.

Изведнъж се оказа, че това е последното, което Питър иска. Намеренията на генерала бяха ясни: отпращаха Питър, за да си осигурят мълчанието му.

— Ако разрешите, сър, бих искал да се върна в рафинерията.

— Невъзможно, лейтенант. Получихте заповедите си.

Хрумна му нещо.

— Позволете да говоря свободно, сър.

Флийт въздъхна тежко.

— Считам, че точно това правите, лейтенант. Говорете.

— Ами Мартинез?

— Какво за Мартинез?

— Какво ще стане с него?

Апгар стрелна с поглед Питър. Много внимавай.

— Мъжът в пещерата. „Той ни напусна“, така каза.

— Знам това, Джаксън. Четох доклада. Накъде биете?

— Мартинез не беше там, където се очакваше. Може би Гриър и Ейми го търсят. — Погледът му обходи поред лицата на тримата мъже. — Може би знаят къде е.

За миг всичко замръзна. След това Флийт се обади:

— Любопитна идея, лейтенант. Друго има ли?

И просто така идеята беше отхвърлена. Или може би не беше. И в двата случая Питър чувстваше, че думите му са постигнали целта си.

— Не, сър.

Погледът на генерала помръкна предупредително.

— Както казах, не бива да обсъждате тези въпроси с никого. Считам, че не е необходимо да ви казвам — волнодумството няма да се посрещне добре. Свободен сте, лейтенант.

 

 

— Съжалявам, сестра Пег днес излезе за цял ден.

Сестра Пег никога не излизаше за цял ден. Нападателността в стойката на жената на прага показваше ясно, че Питър не може да мине покрай нея.

— Ще кажете ли на Кейлъб, че съм идвал?

— Разбира се, лейтенант — очите й се стрелнаха покрай него така, както правят онези, които знаят, че ги наблюдават. — Сега бихте ли ме извинили…

Питър се прибра в бараките и прекара неспокоен следобед на леглото си, забил поглед в тавана. Превозът му тръгваше в шест на другата сутрин. Не се съмняваше, че бързото заминаване е предварително замислено. Влизаха и излизаха мъже, тропаха из помещението с тежките си ботуши, въпреки това съзнанието му едва възприемаше присъствието им. Ейми и Гриър — къде биха могли да идат? И защо двамата заедно? Как е могла тя да го освободи, как са успели да минат покрай часовите на портала? Помъчи се да си спомни дали някой от двамата е направил или казал нещо странно, което да подскаже, че планират бягство. Единственото, което му хрумна, беше странното спокойствие, което се излъчваше от майора — сякаш стените, сред които беше затворен, нямаха значение и са въображаеми. Какво се е случило?

Беше загадка, както всичко от последните трийсет дни. Всички събития оставяха усещането за присъствието на силуети, които се мяркат някъде на границата на гъстата мъгла, бяха там и ги нямаше.

Докато празните часове се нижеха, мислите на Питър се върнаха назад към вечерта, която прекара със сестрите: времето му с Кейлъб, детските му енергия и схватливост, радостта по лицето на Ейми, когато се извърна от фурната и го видя, спокойният миг, споделен от двамата, когато той си тръгваше, а ръцете им се докоснаха. Жестът беше напълно естествен, неволен рефлекс без колебание, нито съпротива, сякаш той беше отворил за двама им дълбок кладенец в него и някъде далеч, като силите, пораждащи вълните, които той обичаше да наблюдава как се къдреха на плажа. От всички събития през изминалите няколко дни техният миг на прага беше най-жив в спомените му и той затвори очи, за да си го припомни. Топлината на лицето й, допряно до неговото, и отчетливата сила на прегръдката й, начинът, по който Ейми беше погледнала събраните им ръце. Помниш ли когато те целунах? Все още чуваше тези думи в ума си, когато заспа.

Събуди се в мрак, устата му беше суха и пълна с прах. Изненада се, че е спал толкова дълго, изненада се, че изобщо е спал. Посегна да повдигне манерката си от пода и забеляза, че на съседното легло седи човек.

— Полковник?

Апгар седеше с лице към него, ръцете му почиваха на коленете. Пое дълбоко въздух, преди да заговори. Питър разбра, че именно присъствието на полковника го е събудило.

— Слушайте, Джаксън, случилото се днес не ми се струва правилно. Онова, което ви казвам, трябва да си остане само между нас двамата, разбрано?

Питър кимна.

— Жената, която описахте, се е появявала и преди години. Не съм я видял аз, други са я видели. Знаете ли за Касапницата на Полето?

Питър се намръщи.

— Били сте там ли?

— Бях дете, шестнайсетгодишен. Не говоря за случилото се. Никой от нас не го прави. Изгубих родителите си и малката си сестричка. Майка ми и баща ми бяха убити, но така и не разбрах какво се е случило с нея. Предполагам, че е била обсебена. До днес сънувам кошмари, свързани със случилото се. Беше на четири години.

Апгар никога не беше споделял нещо толкова лично с Питър. Никога нищо лично не му беше казвал.

— Съжалявам, полковник.

Болката от спомените и усилието да разкаже за събитията ясно се бяха изписали по лицето на мъжа.

— Случи се преди много години. Приемам съболезнованията ви, но не за това съм тук, а и рискувам да си навлека неприятности, че ви го разказвам. Ако Флийт научи, ще поиска оставката ми. Или ще ме прати в затвора.

— Имате думата ми, сър.

Апгар замълча, после продължи:

— В онзи ден бяха изгубени двайсет и осем души. От шестнайсет от тях, като сестричката ми, не бяха открити следи. Всички знаят за затъмнението. Онова, което не знаят, е, че виралите се криеха в укритията, сякаш предварително са се подготвили. Точно преди да започне нападението, млад офицер от Вътрешна сигурност на кулата е съобщил, че вижда голям камион, като онзи, който описахте, да чака зад линията от дървета. Досещате ли се накъде отива разказът ми?

— Казвате, че става дума за едни и същи хора?

Апгар кимна.

— Двама мъже са видели жената. Първият е бил офицерът от Вътрешната, който споменах. Другият е бил земеделец, полски работник от Северния селскостопански комплекс. Съпругата му и дъщерите му са сред изгубените онзи ден. Казваше се Къртис Ворхис.

Нова изненада.

Генерал Ворхис?

— Очаквах, че ще привлече вниманието ви предвид приятелството му с Гриър. Ворхис се е записал в Експедиционния веднага след клането. Половината от ръководството на Втория експедиционен се е записало след онзи ден. Нейт Кръкшанк беше вторият човек от Вътрешна на кулата. Сигурен съм, че името му ви е познато. Известно ли ви е, че е шурей на Ворхис?

Кръкшанк беше командващият офицер в „Розуел“. Внезапното подреждане на играчите заприлича на парчета, които се сглобяват. Питър си спомни дните си с Гриър и Ворхис в гарнизона в Колорадо — сърдечното приятелство между двамата мъже и купчината рисунки с въглен, които Гриър му беше показал след гибелта на генерала. Ворхис беше рисувал непрекъснато една и съща картина, жена с две момиченца.

— Ами първият от Вътрешна сигурност? Кой е бил?

— Ами името му е добре известно на всички. Тифти Ламонт.

Това беше безсмислица.

— Тифти Ламонт е бил във Вътрешна сигурност?

— О, Тифти беше много повече от това. Спасявал ми е живота безброй пъти и не само на мен. След клането и той влезе в Експедиционния като снайперист разузнавач, може би бе най-добрият в историята. Стана капитан, преди да напусне. Ворхис, Кръкшанк и Тифти имаха общо минало. Не знам подробности, но имаше някаква история.

Тифти Ламонт е бил в Експедиционния, дори е бил офицер. От всичко, което Питър беше чул за този мъж, този факт изобщо не се връзваше.

— И какво се е случило с него?

— С Тифти ли?

— Човекът е престъпник.

Изражението на Апгар се промени.

— Не знам, лейтенант. Трябва сам да го попитате. Ако го намерите. Ако, да речем, познавате някого, който познава някого.

Настъпи мълчание и то се проточи. Апгар го гледаше с очакване.

— Колко души казахте, че е имало в онази ваша колония в Калифорния?

— Деветдесет и двама.

— Деветдесет и две души, изчезнали без следа. Доста озадачаващо, ако питате мен. Не се вписва в картината на типичното виралско нападение. Прибавете и шейсет и седемте в „Розуел“ към тях и вече имате близо двеста души, които сякаш са се изпарили във въздуха. А сега Ейми е изчезнала, точно когато жената се появява и на практика прекъсва нефтените ни доставки. Разбирам защо началството е угрижено. При това положение, когато размислите над факта, че единственият друг жив човек, видял жената, е… как го нарекохте?

— Престъпник.

— Именно. Персона нон грата. Положението става чувствително от политическа гледна точка, меко казано. От едната страна, стоят военните, които не искат да имат нищо общо с този човек, от другата — имате гражданската власт, която не може — поне не официално — да се свърже с него. Следите ли мисълта ми, лейтенант?

— Не си падам много по политиката, сър.

— Тогава сме двама. Шайка от хора, които си прикриват задниците. Което обяснява и защо сме в ситуацията, в която се намираме. Точно положение, на което благотворно би подействала намесата на трета страна. Някой със, да речем, лична инициатива, който мисли извън ограниченията. Не само аз съм на това мнение. Имаше поверителни съвещания сред високопоставените. Гражданската власт, не военната. Очевидно фактът, че съм ваш командващ офицер, ме прави експерт по характера ви. Вашият и на Донадио.

Питър се намръщи.

— Какво общо има Алиша с тази работа?

— Това не знам. Но мога да ви кажа две неща, а вие сам разсъдете. Първото е, че никой нищо не е чувал от Форт Киърни от три месеца. Второто е, че Донадио получи две заповеди. Имам отношение само към първата, която идва от Дивизията, и беше, каквато ви казах. Втората дойде в запечатана кесия от офиса на Санчес, лично до получателя.

— Не разбирам. Защо да не искат да знаете какви заповеди са й дали?

— Отличен въпрос. На кого точно е известно онова, което прилича на неразрешима загадка. Изглежда, налице е интерес към въпроси с поверителен характер и поверителността им не изключва само вас. Затова Флийт иска да ви махне от картинката, не ви казвам нещо, което вече да не ви е известно. Но между нас казано, Флийт и Санчес невинаги се виждат лично и йерархията на командването не е толкова ясна, колкото бихте могли да си помислите. Декларацията оставя доста възможности за интерпретации и нещата могат да станат много тъмни. Тази работа с жената на Пътя на нефта не е въпрос от — да се изразим така — общо съгласие сред високопоставените военни и граждански власти. Нито пък Мартинез, който, както образно се изразихте, не е бил там, където се е предполагало, точно когато Ейми някак освобождава Гриър от затвора и заминават. Всичко е прелюбопитно.

— Тогава мислите, че Мартинез е част от всичко случило се.

Апгар сви рамене.

— Аз съм само посредник. Но Флийт никога не е бил онова, което бихте нарекли истински убеден. Него ако питате, Ейми е отвличащ вниманието елемент, а Дванайсетте са мит. Трудно е да опровергае Донадио — очевидно е, че тя е различна, — но според него това нищо не доказва. Търпеше лова само защото Санчес вдигна голяма шумотевица и не си струваше да се бори, а случилото се в Карлсбад за него е възможност най-накрая да го прекрати. Тези двамата са на противоположни мнения.

Питър обмисля известно време чутото.

— Значи Санчес действа зад гърба на Флийт!

Апгар иронично свъси чело.

— Не знам да съм казвал подобно нещо. Подобни съждения биха били над моя чин. Но дори да е така, ще приема като лична услуга, ако ми помогнете да намеря човек, на когото може да се разчита да свърже няколко точки по този въпрос. Познавате ли някого, който да се вписва в схемата, лейтенант?

Посланието беше ясно.

— Мисля, че да, полковник.

— Отлично.

След известно мълчание Апгар продължи:

— Случи се нещо странно във връзка с пътуването ви. Крайно неприятно съвпадение всъщност. Изглежда, документите ви са сложени някъде другаде. Знаете как стават тези неща. Сигурно ще отнеме около четирийсет и осем часа да се разреши проблемът, в краен случай седемдесет и два.

— Добре е да го знам, сър.

— Реших, че може би и вие ще споделите онова мнение — полковникът плесна по коленете си. — Ами, изглежда, другаде имат нужда от мен. Изпращат ме до президентската тактическа група, за да се справя с това… злополучно развитие на събитията. Не знам колко време ще мога да съм им от полза, но отивам, където ми е наредено — стана от леглото. — Радвам се, че си починахте, лейтенант. Предстоят напрегнати дни.

— Благодаря, полковник.

— Няма нужда да се споменава. Казвам го в буквален смисъл — той отново погледна Питър. — Само внимавайте с него, Джаксън. Ламонт не е човек, с когото бихте искали да объркате конците.

 

 

Яздиха цялата нощ… и следващата. Вече бяха на изток от Лълинг. Нямаха карта, но и не им трябваше. Междущатска 10 щеше да ги отведе право в Хюстън, в подобното му на джунгла сърце. Гриър вече беше ходил там веднъж — само в покрайнините, но те му бяха показали достатъчно. Градът представляваше непроницаемо блато, миазма от оплетени в клони мръсотия и прогизнали руини, гъмжащи от дремльовци. Ако те не ви спипат, алигаторите щяха да го направят. Алигаторите кръстосваха замърсените води като наполовина потънали лодки, много от тях бяха пораснали до гигантски размери, а могъщите им челюсти непрестанно търсеха плячка. Огромни облаци от комари изпълваха до краен предел въздуха. Носът, устата, очите — непрестанно търсеха проход към тялото, най-слабите места. Хюстън, останалото от него, не беше място за хора. Гриър се чудеше защо на някого би му хрумнало изобщо, че там може да се живее.

Скоро щяха да се изправят пред проблема. Сега се намираха в прерията, покрита с високи треви и гъсталаци, които се спускаха километър след километър към морето. Чак толкова на изток магистралата не беше разчистена. Приличаше повече на намек, отколкото на пътно съоръжение, повърхността й беше натрошена и потънала от навеи от тежка, лепкава почва. Гробници от стари коли начесто блокираха пътя. Двамата си бяха разменили едва по няколко думи от тръгването си, просто нямаше нужда от разговори. В хода на дните Гриър беше почувствал промяна у Ейми, аура от физическо разсейване. Потеше се обилно. Понякога я улавяше как трепва, като че от болка. Но когато изказа загрижеността си, момичето решително го пресече. Добре съм, каза тя настоятелно. Нищо ми няма. Говореше му почти гневно, като че му казваше да не настоява.

Когато се смрачи, те си направиха лагер на поляна пред разрушен мотел. Небето беше ясно, температурата падаше, на сутринта щеше да има обилна роса. Гриър знаеше, че са в безопасност през нощта, в присъствието на Ейми той беше в безопасност. Размотаха спалните си чували и спаха.

Събуди се по-късно стреснато, имаше нещо нередно. Обърна се на една страна и видя, че спалният чувал на Ейми е празен.

Не си позволи да се паникьоса. Луната, която наближаваше пълнолуние, беше изгряла, докато спят, и насичаше мрака на светли места и сянка, пейзаж от заплашително издължени форми и участъци от мрак. Конете очевидно пасяха. Гриър извади браунинга от раницата си и предпазливо тръгна през мрака. Съсредоточено напрягаше взор, за да отдели формите. Къде ли е отишла? Дали да не я повика? Но тишината на мястото и скритите опасности го забраняваха.

Изведнъж я видя. Стоеше гърбом на няколко метра от лагера им. Ритъмът на разговор стигна до ушите му. Говореше ли с някого? Така изглежда, а никой не се виждаше.

Приближи се откъм гърба й.

— Ейми?

Никакъв отговор. Тя спря да си мърмори, тялото й беше абсолютно неподвижно.

— Ейми, какво има?

Обърна се към него, изглеждаше леко изненадана.

— О, разбирам.

— С кого говореше?

Тя не му отговори. Като че само отчасти беше тук. Да не би да ходеше на сън?

— Май трябва да се връщаме — каза тя.

— Не ме плаши така.

— Съжалявам. Не съм искала — погледът й попадна на оръжието. — Какво правиш с това?

— Не знаех къде си отишла. Притесних се.

— Мислех, че съм била ясна, майоре. Сега го махнете.

Мина покрай него и тръгна към лагера.

Бележки

[1] Прев. Валери Петров. — Б.пр.