Джъстин Кронин
Дванайсетте (41)

Трийсет и осем

На сутринта Джаки беше изчезнала.

Сара се събуди и видя, че леглото на жената е празно. Обхваната от паника, тя обходи светкавично жилището, проклинаше се, че е спала толкова дълбоко. Възрастната жена, която спеше във втора редица? Някой да я е виждал? Никой не беше или поне така казваха. При сутрешната проверка Сара забеляза само леко умълчаване, когато трябваше да се произнесе номерът на Джаки. Всички бяха свели погледи. Просто така, водите се бяха сключили над приятелката й. Все едно никога не е съществувала.

Денят й премина в мъгла, умът й се люлееше по тънкия като бръснач ръб между отчаяната надежда и крайното отчаяние. Вероятно нямаше какво да се направи. Хората изчезваха, така ставаше. И въпреки това Сара не можеше да се отърси от надеждата, че ако жената е все още в болницата, ако все още не е откарана в угоителния комплекс, може би има шанс. Но как биха могли просто така да отведат Джаки изпод носа на Сара? Нямаше ли тя да чуе нещо? Нямаше ли жената да протестира? Не се връзваше.

И тогава Сара го проумя. Нищо не беше чула, защото не е имало какво да се чува. Не така. Не заради мен. Джаки беше напуснала сама жилището.

Направила го беше, за да защити Сара.

Към средата на следобеда разбра, че не може да стои със скръстени ръце. Разкъсваше я вина. Не биваше изобщо да се опитва да изведе Джаки от завода, не биваше да се изправя пред Чука. Нарисувала беше мишена на гърба на жената. Минутите се нижеха. Виралите в угоителния комплекс се хранеха, след като се стъмни. Сара видя камионите. Камиони, които превозваха животни, претъпкани с мучащи крави, но също и вановете без прозорци, които използваха, за да превозват затворниците от ареста. Един беше постоянно паркиран на задния изход на болницата, смисълът му беше ясен за всеки, който си направеше труда да го обмисли.

Помагачите, които надзираваха работниците на мелачките, бяха Вал и Свирката. С Вал можеше да се справи, но със Свирката надали Сара щеше да успее. Сети се само за едно решение. Напълни кофата си, вдигна я от земята, направи три стъпки към мелачката и спря.

— О! — извика Сара. Пусна кофата да падне, улови се за стомаха и отново изохка.

Изстена и се присви на колене. За миг сякаш сред шума от мелачките демонстрацията й мина незабелязано. Завика по-силно, присви крака до гърдите си, прихвана диафрагмата си.

— Сара, какво има? — попита една от другите жени. Констанс Чоу стоеше приклекнала до нея.

— Боли ме! Боли ме!

— Стани или ще те видят!

Друг глас се намеси. Вал.

— Какво става тук?

Констанс се отдръпна.

— Не знам, господине. Тя просто… се свлече на земята.

— Фишър? Какво ти е?

Сара не отговори, продължи да стене, полюляваше се в кръста и направи за по-убедително няколко спазматични ритвания. Около нея се насъбраха зяпачи.

— Апендикс — рече тя.

— Какво?

Тя сгърчи лице от фалшива болка.

— Мисля… че е… апендиксът.

Свирката си провря път през тълпата, разбута зяпачите с палката си.

— Какъв й е проблемът?

Вал се почеса по главата.

— Казва, че имало нещо на апендикса.

— Вие какво зяпате? Връщайте се на работа — лавна Свирката, после се обърна към Вал. — Какво искаш да правим с нея?

— Можеш ли да ходиш, Фишър?

— Моля ви — сподавено рече тя. — Трябва ми лекар.

— Каза, че й трябвало лекар — предаде Вал.

— Да, чух я. Вал. — Жената сподави въздишка. — Добре, махай я оттук.

Помогнаха й да стигне до пикап, паркиран зад завода, и я поставиха отзад. Сара не спираше да се поклаща и да стене. Посъветваха се кратко: дали някой от двама им трябва да я откара или да повикат шофьор?

— Мамка му, аз ще я закарам — рече Свирката. — Като те знам, ще се помотаваш цял ден.

Пътуването до болницата отне десет минути. Сара ги използва, за да състави план. Мислеше само как да стигне до болницата и да намери Джаки, преди ванът да я откара. За след това не беше мислила. Сега й се струваше, че разполага с две карти. Според първата беше да се възстанови чудодейно, тъй като в действителност не беше болна и при това положение изглеждаше малко вероятно да натоварят съвършено годна жена към угоителния комплекс. Втората беше да използва факта, че е сестра. Не беше сигурна как да стане — трябваше да импровизира — но може би щеше да й се удаде случай да използва медицинските си познания, за да убеди някой от отговорниците, че състоянието на Джаки не е толкова тежко, колкото изглежда.

Или пък действията й щяха да са без значение. Може би веднъж щом преминеше през вратата на болницата, повече нямаше да излезе. Тази перспектива, когато я премисли, не й се стори съвсем лоша, това й даваше трета карта за игра: картата, според която вече нямаше да я е грижа дали е жива, или мъртва.

Свирката влезе през входа на болницата, отиде отзад и свали капака на каросерията.

— Слизай. Да вървим.

— Май не мога да вървя.

— Ще ти се наложи, няма да те нося.

Сара седна. Слънцето надзърташе иззад облаците, придаваше отчетливост на сцената със студена ярка светлина. Болницата беше тухлена триетажна сграда, част от комплекс ниски, обикновени постройки в южния край на равнината. На петнайсетина метра стоеше една от главните сгради на Човешки ресурси. Дузина помагачи пазеха входа, от двете страни, на който имаше барикади.

— Аз сама ли си говоря?

Сама си говореше. Сара почти не я слушаше. Съсредоточено наблюдаваше колата, малък седан от типа, който помагачите използваха, за да се движат между жилищата. Вървеше към тях с висока скорост, след нея се виеше дълъг облак от прах. Сара залегна към леглото. Усети как зад нея някой тича. Колата се носеше с висока скорост, която не намаляваше. Имаше нещо странно в нея, не само невероятната скорост на приближаването й. Прозорците бяха затъмнени, скриваха шофьора, на капака имаше надпис от букви с бяла боя.

СЕРДЖО Е ЖИВ!

Когато колата се понесе към барикадите, някой я удари изотзад. В следващия миг се озова на земята, камионът избухна и вълна от непосилно горещо налягане, каквото не вярваше, че може да съществува, помете тялото й. Въздухът от дробовете й излезе. Хвърчаха отломки. Във въздуха се носеха предмети и падаха като метеори около нея, обвити в пламъци, тежки предмети. Чуха се скърцане на метал, дъжд от разбито стъкло. Светът се беше превърнал в жега, шум и тежестта на нечие тяло над нея. Изведнъж настъпи тишина, почувства струя топъл дъх близо до ухото си, един глас й каза:

— Ела с мен. Прави каквото ти кажа.

Сара се изправи. Непозната за Сара жена я дърпаше за ръката, за да я накара да се съвземе от вцепенението. Нещо се беше случило със слуха й и къпеше сцената, която я заобикаляше, в млечна нереалност. Сградата на помагачите беше димящ кратер. Пикапът го нямаше. Лежеше обърнат на една страна там, където беше входът на болницата или някога беше. Лицето на Сара беше мокро. От кръв. Цялата беше в кръв. Осъзна, че лепкавите неща са части от плът, а фината, блещукаща прах — мънички късчета стъкло. Колко удивително, помисли си тя, колко удивително беше всичко, особено случилото се на Свирката. Потресаващо беше на какво прилича тялото, когато вече не е едно цяло, ами е разпръснато в разпознаваеми човешки части и пръснато в голям радиус. Кой би рекъл, че когато едно тяло е взривено на парчета, както очевидно се беше случило, то наистина ставаше точно такова: взривено на парчета.

Тя се отърси, първо зрението си, след това останалото от нея. Жената тичаше, Сара също тичаше, но я и дърпаха, енергията на нейната спасителка — Сара разбра, че това е жената, която я е спасила при взрива — преминаваше в тялото й през хванатите им ръце. Зад тях тишината беше заменена от хор от писъци и крясъци, странен музикален звук. Непознатата спря зад сграда, която някак все още стоеше цяла (не бяха ли взривени всички сгради в света?) и се спусна на земята. В ръката си държеше кука, с която отвори люк.

— Влизай.

Сара я послуша. Влезе. Приведе се в дупката, където я чакаше стълба. Миришеше лошо. Миришеше на лайна, защото имаше такива. Когато краката на Сара докоснаха дъното, маратонките й се напълниха с отвратителна вода, жената се протегна над главата си и намести обратно капака, който изтрака, Сара потъна в пълен мрак. Чак тогава напълно осъзна, че е преживяла експлозия, в която са загинали мнозина, която е причинила огромни разрушения и веднага след нея за по-малко от минута се е доверила напълно на една непозната и че тази непозната я беше отвела в нещо като несъществуване: че Сара беше наистина изчезнала.

— Чакай.

Светна малък белезникав пламък: жената държеше запалка, допря го до горната част на факла. Лумна пламък, който освети лицето й. Над двайсетгодишна, с дълга шия и малки, тъмни очи с напрегнат поглед. У нея имаше нещо познато, но Сара не можеше да открие какво.

— Без приказки. Можеш ли да тичаш?

Сара кимна.

— Ела.

Жената продължи бързо по отходната тръба. Сара я следваше. Вървяха известно време. На всяко от многото разклонения жената, без да се колебае, избираше посоката. Сара беше започнала да си дава сметка за нараняванията си. Не беше се разминала без поражения от експлозията. Болките й бяха най-различни, някои от тях доста остри, други бяха като пулсиране тук-там. Но нито една от тях толкова силна, че да й пречи да следва жената. След още някое време осъзна, че разстоянието, което бяха изминали, със сигурност ги е отвело вън от обкръжените с тел граници на Отечеството. Те бягаха! Бяха свободни! Пред тях се появи светъл кръг; изход. Отвъд него лежеше светът — опасен свят, свят, изпълнен със смъртоносна заплаха, в който върлуваха безчет вирали, но въпреки това той се мержелееше пред нея като златно обещание и тя излезе на светло.

— Съжалявам.

Жената беше зад нея. С една ръка беше прихванала Сара през кръста и така я спря. В другата ръка държеше кърпа, вдигна я към лицето на Сара. Какво? Преди Сара да възрази дори с дума, платът покри устата и носа й, изпълни сетивата й с ужасен задушаващ химически мирис, милиони Звездици закръжиха над главата й и всичко приключи.