Джъстин Кронин
Дванайсетте (40)

Трийсет и седем

Тази работа със Серджо се проточи твърде дълго.

Не че това беше първото въстание. През 31-ва, нямаше ли и тогава? И пак през 68-а? Да не споменаваме стоте малки пожара в знак на предизвикателство, подпалвани през годините. И не беше ли истина, че проблемът неизбежно се свеждаше до един-единствен индивид, самотен ренегат, който просто не беше успял да проумее смисъла! И че щом вземеха мерки за този мъж (винаги беше мъж), пламъците на съпротивата, лишени от насъщния им кислород, щяха да угаснат от само себе си?

И сега този Серджо: не приличаше на другите. Застанал при прозореца в основата на купола, с насочен към мрачното петно на равнината и безцветните, зимни полета отвъд нея поглед, директор Хорас Гилдър правеше преценка. Методите на този мъж бяха различни като начало не по количество, ами по вид. Хората се самовзривяваха! Привързваха пръчки динамит около гърдите си или бомби от тръби, натъпкани с парчета стъкло и натрошени болтове, и всъщност събираха сили да се взривят и да превърнат себе си и всички около тях в кървава каша! Не беше лудост, ами завладяваща всички психоза, която можеше само да означава, че Серджо, който и да е, упражнява по-дълбоко психологическо въздействие върху последователите си от всеки друг преди него. Обитателите имаха сигурност, имаха храна да им топли стомасите, спяха на легла нощем, без да се страхуват от виралите. С други думи, имаха позволението да живеят живота си и това ли беше благодарността, която той получаваше? Не виждаха ли всичко, което беше направил за тях? Че беше изградил дом за човечеството, така че то да може въпреки преобладаващите ветрове на историята да продължи да съществува?

Наистина, имаше известна… несправедливост в положението. Неравно разпределение на ресурсите, би могло да се каже, разделение на управлението от работната сила, на имащите от нямащите, на нас от тях. Неприятно упование върху човешката способност да дърпа стълбата след себе си и проверените от времето инструменти — ледени душове, безкрайни опашки, на които да се редят, прекалената употреба на подходящи думи, високоговорители, които крещят несекващ поток от глупости и така нататък — за широка обществена подкрепа. „Един Народ! Едно Отечество! Един Директор!“ Думите го накараха да потрепне, но известно количество от управленска демагогия вървеше заедно с територията. Нищо ново, с други думи, всичко се оправдаваше от условията на настоящето. Но понякога, както сега, в ледената сутрин в Айова, първият арктически фронт за сезона се стоварваше върху тях като избягал влак от вледеняващ студ и Гилдър с мъка запазваше въодушевлението.

Скъпият му апартамент от офиси, който изпълняваше и функцията на негово жилище, беше служил много пъти в своята двестагодишна история като офис на териториалния управител на Айова, седалище на държавния исторически музей и стая за съхранение. Последният му обитател от стария свят беше ректор на Държавния университет на Средния запад, мъж на име Оугъст Фрай (така пишеше на канцеларските му материали), който пред своите огромни прозорци несъмнено беше прекарал много щастливи часове, докато поглъща съгряващата сърцето гледка на жизнерадостните, хранени с царевица студенти, които флиртуват като луди напът към учебната зала по добре поддържаните поляни на Айова. В деня, когато Гилдър зае мястото, той с учудване откри, че ректор Оугъст Фрай е украсил мястото с морска тема; кораби в бутилки, картини със змии, претрупани маслени платна с морски фарове и пейзажи, котва. Стряскащо противоречив избор предвид това, че Средният Запад (Айде, наш’те!) беше твърдо аграрна територия в най-заобиколеното от суша място на земята. След почти сто години Гилдър би дал всичко за трошица природа.

И така, главният проблем при безсмъртието, освен придирчивата диета, беше, че всичко започва да те отегчава.

В подобни моменти единственото, което го ободряваше, бяха размишленията за постиженията му. Които не бяха незначителни. Построили бяха град буквално от нищото. Какво въодушевление чувстваше в първите дни! Несекващият звън на чуковете. Камионите, които се връщат от пътуването си из обезлюдения континент, пръскащи се по шевовете от изоставените съкровища на стария свят. Стотиците тактически решения, които се взимаха ежедневно, пращящата енергия на екипа — подбрани сред оцелелите мъже заради своите познания. Накратко, те бяха съградили истински мозъчен тръст от човешките останки от катастрофата. Химици. Инженери. Градостроители. Агрономи. Дори един астроном (оказал се удивително полезен) и изкуствовед съветвал Гилдър (който, съвсем честно казано, не беше в състояние да различи водните лилии на Моне от рисунка на кучета, които играят покер) относно доброто съхраняване и излагане на главната плячка от шедьоври от Института по изкуствата в Чикаго, които украсяваха стените на Купола, включително офиса на Гилдър. Как само се бяха забавлявали! Разбира се, имаше известна идея за братство в отношенията им, без сексуалните трикове, разбира се. (Вирусът в голяма степен заличаваше тази част от мозъка на човека; повечето от екипа дори не можеха да понесат да видят жена, без да направят физиономия.) Но като цяло епохата се управляваше от достойнството и професионализма.

Какви щастливи спомени. А сега: Серджо. Сега: самоцелни бомби. Сега: кървава каша.

Ходът на мислите на Гилдър беше нарушен от почукване по вратата. Той въздъхна уморено. Поредният ден за попълване на формуляри, разпределяне на задължения, издаване на укази от най-високо. Настани се на мястото си зад бюрото, широка мебел от осемнайсети век от полиран махагон с приблизителните размери на маса за пинг-понг, избрана, тъй като подхождаше на положението му на Многообичан Директор на Отечеството, Гилдър се приготви за поредната сутрин на безкраен апетит към неговото мнение — мисъл, която предизвика почти мигновено увеличаване на първите признаци за увеличен апетит от по физическа и належаща природа, къркорене с кисел привкус, която се надигна от празния му стомах. Толкова скоро? Дошла ли беше вече датата от месеца? Единственото по-лошо от оригването бяха стомашните газове, които следваха след храненето и които изпълваха стаята с избухвания от газ с лучен мирис; самият човек, който ги беше изпуснал, едва ги понасяше.

— Влез.

Гилдър пристегна вратовръзката си и припряно си даде вид на зает, запремята документи по бюрото си с отработена съсредоточеност. Вратата се отвори. Измъкна наслуки някакъв документ — оказа се, че е доклад за ремонтите в завода за обработка на мръсната вода, страница за лайната — и се престори, че я изучава цели трийсет секунди, преди да вдигне поглед с директорска умора към облечената в тъмен костюм фигура, застанала в очакване на прага с бележник в ръце.

— Свободна секунда?

Началникът на щаба на Гилдър, Фред Уилкс, влезе в стаята. Като всички жители на Върха, и неговите очи бяха кървясали, като че е хроничен пушач на марихуана. Освен това притежаваше лъскавия блясък на двайсет и пет годишен — огромно подобрение от жилавия седемдесетгодишен мъж, с когото се запозна Гилдър. Уилкс беше първият, който се присъедини. Гилдър го откри да се крие в едно от спалните помещения на колежа в първите дни след нападението. Държеше — прегръщаше всъщност — тялото на починалата си съпруга, чиито мускулести пропорции не се бяха подобрили от трите дни разлагане в жегата на Айова. Историята на Уилкс беше такава: съпрузите избягали от бежанския център пеша, когато автобусите не дошли. Извървели почти пет километра, когато съпругата му се хванала за гърдите, извъртяла очи към небето и паднала по очи, повалена от сърдечна атака. Понеже не можел да я остави така, Уилкс задигнал една количка и откарал огромните й форми в колежа, където се приютил в компанията на трупа й и спомените за общия им живот. Въпреки ужасяващата воня (която Уилкс или не забелязваше, или пренебрегваше), двамата представляваха покъртителна гледка, която би могла да разтърси до сълзи Гилдър, стига да беше такъв човек и вероятно някога е бил човек, способен да се покърти, но това беше останало в миналото.

— Слушай — беше му рекъл Гилдър, коленичил пред съсипания от скръб мъж, — искам да ти предложа нещо.

И така се започна. В същия този ден, в същия този час всъщност, дори още докато наблюдаваше как Уилкс отпива първата противна глътка, Гилдър чу Гласа. Доколкото знаеше, все още беше единственият. Другите от щаба имаха някакво смътно подозрение за психическото присъствие на Нула. А що се отнася до жената, кой ли знае какво ставаше в главата й?

Сега след равняващо се на един и половина човешки живота време, неговият величествен план беше назрял и последните остатъци от човечеството беше събрано в нозете му (историята с Кървил, както и историята със Серджо бяха дребнотии, макар и влудяващи, грахово зърно под дюшека на Плана), ето го Уилкс с вечния си бележник с подложка и изражение, което показваше, че не носи добри новини.

— Помислих си, че може би искаш да знаеш, че отрядът по събирането се върна. Или това, което остана от него.

С това смущаващо въведение Уилкс издърпа горния лист хартия от бележника си и го постави на бюрото на Гилдър, след това се отдръпна назад, май се радваше да се отърве от цялата работа.

Гилдър набързо го прегледа.

— Какво, по дяволите, става, Фред?

— Предполагам, че би могъл да кажеш, че събитията не са се развили според плана.

— Никой? Нито един от тях? Какво им е сбъркано на тези хора?

Уилкс посочи към хартията.

— Потокът от нефт поне временно е прекъснат. Това е плюс. Отваря доста възможности.

Но Гилдър не можеше място да си намери. Най-напред Киърни, сега това. А навремето да се съберат оцелели беше относително лесно и точно планирано начинание. Появяваше се жената, вратите се отваряха, колелото на подскоците се завърташе, подвижният мост се спускаше над крепостния ров, жената свършваше задачата си, като укротител на лъвове в цирк и след това камионите се понасяха с пълна скорост към Айова, претъпкани с човешки товар. Пещерите на Кентъки. Островът в езерото Мичиган. Изоставените ракетни силози в Северна Дакота. Съвсем наскоро нападението в Калифорния — истински богат урожай, петдесет и шест оцелели прибрани, повечето от тях вървяха като агънца към камиона, щом електричеството спря — и поставиха условията. (Или влизайте, или сте мръвка.) Обичайното количество загуби — някой умираха по пътя, други не успяваха да се приспособят при новите условия — но все пак имаха солиден улов, независимо от всичко.

След това се заредиха една излязла извън контрол кървава баня след друга, като се започне с „Розуел“.

— Очевидно не е имало много преговори. Конвоят е бил тежковъоръжен.

— Не ми пука, та ако ще и ядрена бомба да са имали. Знаехме, че така ще реагират. Те са тексасци.

— Така казано, е вярно.

— Тук минаваме към следващия етап, а ти какво ми казваш? Трябват ни тела, Фред. Живи, дишащи тела. Тя вече не е ли в състояние да контролира създанията?

— Можем да подходим по старомодния начин. Така казах от самото начало. Ще поемем известно количество загуби, но ако продължим да атакуваме доставките им на нефт, рано или късно отбранителните им сили ще отслабнат.

— Ние събираме хора, Фред. Не ги губим. Да не съм пропуснал да го изясня? Не можеш ли да си направиш елементарна сметка? Целта ни са хората.

Уилкс сви рамене отбранително.

— Искаш ли да поговориш с нея?

Гилдър разтри очи. Предполагаше, че ще трябва да го направи, но да говори с Лайла беше като да играе хандбал със себе си; топката се връщаше обратно, независимо колко трудно я удряш. Едно от най-тежките усложнения на работата беше да се разправя с чудатите фантазии на жената, стена от измислици, през която Гилдър можеше да проникне само чрез най-грубо настояване. Защо не се беше сетил да вземе и психиатър заедно с всички специалисти, които беше събрал през годините? Като я държаха покрай невръстни деца, я успокояваха, специалният талант на жената беше насъщна необходимост, която трябваше да се управлява внимателно. Но в мъките, които съпътстваха майчинството, тя беше буквално недостижима, а Гилдър се тревожеше за бъдещите увреждания на крехката й психика.

Именно това й беше проблемът на Лайла. От всички, които бяха вкусили кръвта, само тя притежаваше способността да контролира виралите.

Не просто ги контролираше, в присъствието на Лайла ставаха кротки като паленца, хрисими и дори обичливи. Чувството беше двустранно: постави жената на двеста метра от угоителния комплекс и тя се превръщаше в мъркаща котана с котило от малки. Гилдър не можеше да повтори същия ефект със себе си, въпреки че Бог знае колко се опитва. В първите дни беше направо обсебен от идеята. Колко пъти беше извършвал същите стъпки, влизаше в угоителния комплекс с мисълта, че ако успее да открие психическата хватка, предразполагащия език на тялото, успокоителен тон на гласа, те ще паднат в коленете му, както правеха с нея, като кучета, очакващи да ги почешат по ушите. Но не стана. Издържаха присъствието му три победни секунди, а после някой от тях го подхвърляше във въздуха — не се отнасяха към него като към храна, по-скоро като към играчка с човешки размер — и после се оказваше, че Гилдър хвърчи из мястото, докато някой не запалеше лампите и не ги прогонеше.

Отдавна беше престанал да опитва. Гледката как Хорас Гилдър, Директор на Отечеството, е подхвърлян като топка за плажен волейбол, не беше образ, който да вдъхва уважение и не искаше да се разчуе. За негово удовлетворение и никой от медицинския екип не можеше да обясни точно какво правеше Лайла различна. Тимусът й действаше по-бързо, нуждаеше се от кръв на всеки седем дни, очите й изглеждаха различно, по тях нямаше никакво оцветяване на ретината, както се случи с останалия старши персонал. Но чувствителността й към светлината беше също толкова изявена и доколкото Съреш можеше да каже, вирусът в кръвта й беше същият като в тях. В крайна сметка човекът беше вдигнал ръце и приписал способностите й на угодния факт, че Лайла е жена — единствената жена в групата, защото така искаше Гилдър.

Може би точно това е, казваше Съреш. Може би си мислят, че тя е тяхна майка.

Гилдър осъзна, че Уилкс го наблюдава. За какво си мислеха? Лайла? Не, Тексас. Но Уилкс му беше казал, че има и още нещо.

— Което ме води до… — заекна той — втория въпрос.

И Уилкс съобщи на Гилдър за бомбата на пазара.

Мамка му! Мамка му, мамка му, мамка му!

— Знам, знам — Уилкс поклати глава, както само той можеше. — Не е най-добрият обрат на събитията.

— Той е сам човек. Сам!

Лицето на Гилдър, цялото му тяло се присви от основателен гняв. Поредното издигащо се оригване назря. Искаше разплата. Искаше проклетото положение да се успокои. Искаше тоя Серджо, който е да е той, искаше главата му набучена на кол.

— По въпроса работят хора. Човешки ресурси разпитват и предлагат двойни дажби на всички, които се появяват със сериозни следи. Не всички долу под хълма са във възторг.

— А някой може ли да ми каже как успява да се движи из равнината като проклета мълния? Нямаме ли патрули? Нямаме ли контролни пунктове? Може ли някой да хвърли светлина върху тази подробност?

— Имаме теория. Уликите сочат към организация с класическата структура на клетка. Обединения от по няколко души, който действат в хлабава операционна рамка.

— Съвършено наясно съм какво е терористична клетка, Фред.

Началникът на щаба заразмахва ръце.

— Просто казвам, че може би издирването на един човек не е отговорът. Това е идеята за Серджо, а не самият Серджо, срещу когото се изправяме. Ако следиш мисълта ми.

Гилдър я следеше, но тази идея не го радваше. Минал беше по този път, първо в Ирак, после в Афганистан, в Саудитска Арабия, след преврата. Улавяш главата, но тялото не умира, ами израства нова глава. Единствената полезна стратегия в тези ситуации беше психологическа. Да убиеш тялото, никога не беше достатъчно. Трябваше да се убие духът.

— Колко са в ареста?

Нови листове. Гилдър изчете пълния доклад. Според свидетелите на пазара се беше взривила селскостопанска работничка над трийсетте. С нея никога не е имало никакви проблеми, във всяко отношение била кротка като агънце, качество, което до разсейващ обхват съвпадаше с профилите на другите самоубийствени атентатори. Нямаше живи сродници, освен една сестра. Съпругът и синът й починали преди шест години при епидемия на салмонела. Очевидно е минала през контролните пунктове, предрешена в униформата на помагач (истинската притежателката на униформата беше открита натъпкана в контейнер с прерязано гърло и необяснимо защо едната й ръка беше отсечена в лакътя), но откъде се е снабдила с експлозива, не беше ясно. От оръжейния склад не бяха съобщили за липси, нито пък от строителното депо, но тепърва предстоеше пълна инвентаризация. Девет от съквартирантите й, както и семейството на сестра й, включително двете й малки дъщери, бяха задържани за разпит.

— Май никой нищо не знае — Уилкс махна с ръка. Седеше от другата страна на бюрото, докато Гилдър четеше. — Освен сестрата малко вероятно е някой да я е познавал. Можем да увеличим усилията, но не вярвам, че ще стигнем донякъде или че ще научим нещо полезно. Но ако знаеха нещо, вече трябваше да са се пречупили.

Гилдър остави настрана листовете при много други. Оригванията, които продължаваха да се надигат, му бяха докарали отвратителен вкус в устата, смрад, не по-различна от вонята на разложилата се госпожа Уилкс. Прикритото смръщване от отвращение от миризмата по гладкото, младо лице на неговия началник на щаба не бяха убягнали от вниманието му.

— Няма нужда — отсече Гилдър.

Уилкс се намръщи разколебано.

— Искате да ги освободим ли? Не мисля, че това е умно. Нека поне ги оставим още няколко дни. Да се поизплашат, да видим това къде ще ни отведе.

— Сам каза, че ако са знаели нещо, вече щяха да са проговорили.

Гилдър замълча, осъзнал, че е изправен пред избор, от който нямаше връщане. Тринайсетте задържани обитатели на равнината бяха в крайна сметка хора, човешки същества, вероятно невинни. Бяха и важни физически авоари в една икономика на оскъдица. Но предвид влудяващата невъзможност да се разузнаят положението на Серджо и провалът в Тексас, зависимите от времето велики планове на Гилдър, които в дългосрочен план щяха да доведат до комплексни плодове, както и фактът, че беше уловен в собствената си назряваща физическа нужда, титанична биологична необходимост, която, докато наблюдаваше Уилкс през полираната равнина на прекомерно голямото му бюро, разцъфваше у него като цвете, заснето на бавен кадър, не мисли много дълго. Стигна до предела, погледна го набързо и го прекрачи.

— На мен ми се струва — рече Директор Хорас Гилдър, — че е дошло време да се отървем от тях.

 

 

Гилдър изчака няколко минути, след като Уилкс изчезна, преди да тръгне. Много пъти си беше напомнял, голяма част от властта му се крепеше на достойнството, което демонстрираше при публичните си изяви и беше най-добре да не го виждат в подобно развълнувано състояние. Взе връзка ключове от бюрото си и излезе. Странно колко бързо се появи гладът. Обикновено нарастваше у него в продължение на няколко дни, а не минути. Извито стълбище водеше от основата на кулата към приземния етаж, стената по протежението му беше украсена от маслени портрети на различни херцози, генерали, барони и принцеси от царството, парад от неодобрителни, с подчертани челюсти лица, облечени според изискванията на съответната епоха. (Поне не беше решил да нарисуват неговия портрет — а защо не?) Хвърли поглед над парапета. Петнайсет метра по-надолу стояха дребните фигури на облечените в униформи охранители, членове на управлението, с тъмни костюми с вратовръзки, притичващи напред-назад с официалните си куфарчета и бележници, дори две прислужници се носеха по полирания каменен под в монашеските си ефирни одеяния, като двойка хартиени корабчета. Търсеше Уилкс. Ето го: до масивната предна врата с вдлъбнатите си резбовани фигури в стил прериен кич (китка пшеница, плуг, който весело пори плодородната земя на Айова) верният му началник на щаба се беше спрял да поговори с двама от водачите, агент Хопъл и агент Чий. Гилдър предположи, че Уилкс вече привежда в действие заповедите от деня, ускорява прилагането им, но предположението му беше опровергано, когато Хопъл отметна назад глава, плесна с ръце и избухна в хълцащ смях, който отекна в мраморното пространство като куршум в подводница. Гилдър се почуди какво, мамка му, беше толкова забавно.

Отдръпна се от перилото и тръгна по второ, по-обикновено и доста изолирано от чужди погледи стълбище, което използваше само той. Вътрешностите му вече гъргореха. С всички сили се сдържаше да не започне да прескача стъпалата по три наведнъж, което в настоящото му състояние вероятно се дължеше на счупване на кост при някакво падане, което щеше да се самоизцели до няколко часа, но продължаваше да го боли адски. Като се държеше така, сякаш е кристална чаша, която всеки миг може да разпилее съдържанието си по пода, Гилдър заслиза предпазливо по стъпалата едно по едно. Започна отделянето на слюнка, истински водопад, който трябваше да изсмуква през зъбите си. Вампирски лигавници, помисли си той иронично, с тях можеше да натрупа купища пари.

Най-после стигна до мазето с неговата тежка, сводеста врата. Гилдър издърпа ключовете от джоба на сакото си. С треперещи ръце от нетърпение отключи вратата, завъртя тежката дръжка и с рамо я побутна.

На половината път по коридора той се съблече до кръста и изрита обувките си. Вече се носеше над високата вълна, сърфист, който се спускаше по гребена. Врата след врата прелитаха покрай него. Гилдър чуваше приглушените викове на прокълнатите, които идваха отвътре, звук, който отдавна беше престанал да предизвиква и капчица съжаление у него, ако изобщо някога е имало такова. Връхлетя през предупредителните знаци — СРЕДА С ЕТЕР, ПОЖАРООПАСНО — влезе в ледената стая със спринт, зави зад последния ъгъл и едва избегна сблъсък с облечен в лабораторна престилка техник.

— Директор Гилдър! — той ахна. — Не знаехме…!

Думите му бяха прекъснати от Гилдър, който с излишна жестокост замахна с лявата си ръка към главата на човека и го запрати към стената.

Жадуваше за кръв и не коя да е. Имаше кръв и кръв.

Стигна до последната врата и спря рязко. С треперещи ръце разкопча панталоните си и ги изрита, след това отключи вратата и я отвори.

— Здравей, Лоурънс.