Джъстин Кронин
Дванайсетте (37)

Трийсет и пет

Братя, братя.

Надалеч в нощта. Хулио Мартинез, Десетият от Дванайсетте, с разпуснати и пръснати от вятъра легиони. Хулио Мартинез отговаряше на повика на Нула.

Време е. Дойде мигът на новото съграждане. Ще съградите отново света, вие ще се превърнете в новите истински господари на земята, властелини не само на смъртта, но и на живота. Вие сте сезоните. Вие сте въртящата се земя. Вие сте кръгът в кръга в кръга. Вие сте самото време, мои братя по кръв.

В живота Мартинез беше адвокат, човек на правото. Изправял се беше пред съдии, защитавал обвинени пред съдебни заседатели от техни равни. Смъртните присъди му бяха специалност, неговото професионално форте. Спечелил си беше особена слава. Отвсякъде го търсеха: Дали великият Хулио Мартинез, ескуайър, ще се отзове на молбата за помощ на този и този? Ще може ли да бъде убеден да се заеме? Рокзвездата, размазал мозъка на приятелката си с лампа. Щатският сенатор с кръвта от мъртвата проститутка по ръцете си. Майката от предградията, удавила новородените си тризнаци във ваната. Мартинез приемаше всички случаи. Луди бяха или не бяха, защитаваха се или не се защитаваха, поставяха им смъртоносната спринцовка или отиваха в мъничката килия, или пък се измъкваха безнаказани. Резултатът беше без значение за Хулио Мартинез, ескуайър, неговата слабост беше драмата. Да знае, че някой ще умре, но и че същият този някой продължава да се съпротивява на неизбежното — това беше въодушевяващото. Веднъж като момче в полето зад дома си попадна на уловен в капана заек, от онези капани със зъбци и канап. Железните челюсти се бяха сключили върху задните крака на животинчето и бяха разкъсали плътта до костите. Малките, тъмни като капки нефт очички на създанието бяха пълни с предсмъртна мъдрост. Животът гаснеше в него на поредица от съпротивителни гърчове. Момчето Мартинез можеше да наблюдава с часове и направи точно това. Когато заекът не умря до смрачавано, той го отнесе в хамбара и се прибра у дома. Изяде си супата и си легна в стаята с играчки и трофеи в очакване на сутринта, когато щеше да може да погледа още агонията на заека.

Отне три дни. Цели три щастливи дни.

Това беше животът му и зловещите му проучвания. Мартинез имаше своите основания. Имаше своята обосновка. Имаше и свой отличителен подход — парцалът с алкохол, вярното въже и безкрайно пластичното тиксо, усойните, скрити от погледа места за ликвидиране. Избираше жени от ниското съсловие, без образование и култура, не защото ги презираше или тайно ги желаеше, ами защото бяха лесни за примамване. Те не подхождаха на красивите му костюми, прическа на кинозвезда и изискан език на светска личност. Те бяха тела, лишени от име, история или личност и когато дойдеше моментът на изстъплението, не го отвличаха с нищо. Всичко беше въпрос на преценка, на оркестрация, едновременно освобождаване. Старият хор на секса и смъртта пееше.

Изискваха се определени упражнения. Допусна някои грешки. Случиха се и — трябваше да признае — няколко смехотворни ситуации. Първата беше умряла добре, но прекалено рано, втората така риташе, че цялата работа се превърна във фарс, третата толкова жаловито хленчеше, че той едва успя да се съсредоточи. Но след това дойде Луиз. Луиз, със своята изтъркана униформа и практични обувки на сервитьорка, както и практичен, а не секси еластичен чорапогащник за сервитьорки. Колко красиво беше напуснала живота! Какъв изключителен възторг от отнемането! Тя беше като врата, отваряща се към великото неизвестно отвъд, портал към безкрайния мрак на несъществуването. Той беше пометен, премазан, ветровете на вечността фучаха през него, очистваха го. Случилото се надмина всичките му очаквания.

След това, казано честно, вече не можеше да се насити.

Колкото до патрула на магистралата, вселената си имаше своята ирония. Даваше и отнемаше. И иронията й се прояви като ягуар със счупен заден фар, в чийто багажник Мартинез караше увит в торба женски труп. Полицаят бавно се приближи към колата, ръката му стоеше смело на дръжката на пистолета. Прозорчето на шофьора се спусна плавно. Лицето на полицейския патрул се приближи, ухили му се с отегчена правота, устните му изрекоха обичайните Сър, бихте ли ми…? — които така и не довърши. Всичко се случи набързо. Мартинез успя да наблъска тялото в багажника благодарение на нощните си упражнения, останали неразкрити и несвързани със съдбата му. Но мъртвия полицай до магистралата беше друго, всичко беше заснето от видеокамера на таблото на полицейската кола. Както се казваше, накрая единственото, което му остана на великия Хулио Мартинез, ескуайър, шампион в шампионата на непостижимото, защитник на безброй неподлежащи на защита, беше да си сипе едно трийсетгодишно малцово уиски и да го метне в устата си, докато прозорците на къщата му светнаха от фаровете на правосъдието и да излезе с прилежно вдигнати нагоре ръце.

Което, като се има предвид ходът на събитията, всъщност не се беше оказало лош обрат.

Мартинез не можеше да каже, че го е кой знае колко грижа за събратята му. С изключение на Картър, който го порази до каква степен е достоен за съжаление — човекът май не знаеше нито кой е, нито какво е направил. В продължение на години Мартинез не беше чул от този човек повече от изпискване. Останалите бяха просто обикновени престъпници, деянията им бяха произволни и банални. Убийство при катастрофа. Зле развил се въоръжен грабеж. Хитреене в бар с труп на пода. Цял век реене в собствения им психологически отпадък с нищо не ги беше подобрило. Съществуването на Мартинез не беше лишено от своите вбесяващи аспекти. Пълната липса на възможност за уединение. Несекващият глад, който постоянно трябва да бъде утоляван. Непрестанното дрън-дрън-дрънкане в главата му, не само на събратята му, но и на Нула. И на Игнасио: като този втори нямаше. Човекът беше един безкраен вопъл от самосъжаляващи се извинения. Не исках да направя и половината от нещата. Така съм устроен. На Мартинез хич нямаше да му липсва след сто години слушане на вайкането му.

У Бабкок обаче имаше някаква привлекателна необузданост. Трябваше да му се признае на човека метафората. Да издълбае ларинкса на майка си с кухненския нож, в друг живот несъмнено щеше да е поет. През десетилетията Мартинез беше стоял в мисълта си в смрадливата кухня милиони пъти и истината беше, че онази жена не млъкваше. Имаше един вид хора на света, на които им трябва друг човек, за да изразят себе си, и майката на Бабкок беше от тях.

Един ден обаче Бабкок изчезна, сигналът му замлъкна като телевизионен канал, който изведнъж е спрян от ефир. Ъгълчето в ума на Мартинез, където стоеше Бабкок и безкрайно дълбаеше хрущялния плод от гласовата кутия на майка си, беше празно. Всички разбраха какво се е случило. Общото им, породено от кръвта съществувание, го предопределяше. Един от събратята им беше паднал.

Бог да те благослови и да те пази, Джайлс Бабкок. Дано в смъртта намериш покоя, който ти убягваше в живота, и онова, което дойде след него.

И така, от Дванайсет станаха Единайсет. Загуба, пукнатина в бронята, но в крайна сметка не толкова страшен проблем във важния предстоящ период. Като цяло изминалият век беше добър за Хулио Мартинез. Той си спомняше първите дни с трогателна привързаност. Дни на кръв и сеч, на великото вилнеене на неговия вид над земята. Да убиваш беше едно, великолепно едно, да обсебваш — друго. Богато угощение, което носеше и удовлетворение. От всеки един Мартинез беше извлякъл вкусна хапка душа, завлякъл ги беше в кошарата, разширил беше владението си. Неговият Безброй не просто беше част от него, негово продължение, те бяха него. Както той, Хулио Мартинез, беше един от Дванайсетте и също Нула, съпътстващи и простиращи се във времето и пространството, в единение един с друг и с мрака, в който постоянно пребиваваха.

Братя, братя, време е. Братя, братя, наближава часът.

Неизбежно беше, те бяха съградили раса от хищници. Техните Безброй, създадени, за да ги защитават, бяха разкъсали земята на парчета, не бяха оставили нищо след себе си. Угощението беше довело до глад, лятното изобилие до зимна оскъдица, трябваше им дом, зона на защита, на покой. Да сънуват сънищата си. Да сънуват Луиз.

Братя мои, вашият нов дом ви чака. Те ще се преклонят пред вас, ще живеете като крале.

На Мартинез идеята му допадна.

 

 

Изостави ги безцеремонно. Неговият Безброй, наброяващ милиони. Призова ги от всички скривалища и им каза: Умрете. Зората протягаше червените си пръсти към хоризонта. Те насочиха лица сляпо към нея. Не се поколебаха, каквото наредеше той, това и правеха. Слънцето се насочваше към тях като острие от светлина над земята. Легнете, синове и дъщери мои, легнете под слънцето и умрете.

Не мина без писъци.

Нощ след нощ той вървеше на изток, през изтощената земя. Инстинктите му бяха будни. Светът преливаше от прелест, галеше го със звуците и уханията си. Тревата. Вятърът. Гъвкавите движения на дърветата. Той не бързаше, вкусваше всичко. Твърде дълго беше отсъствал. Призова събратята си, гласовете им дрезгавееха от мрак, докато идваха от всяко кътче към мястото на тяхното възраждане.

— Ние сме Морисън-Чавез-Бейфъс-Търел-Уинстън-Соуса-Екълс-Ламбрайт-Мартинез-Рейнхард-Картър. Единайсет от Дванайсетте, един брат изгубен.

А Нула отговори така:

О, мои братя, болката ми е голяма, каквато е и вашата. Но вие отново ще сте Дванайсет. Защото създадох друг, който ще ви наблюдава и пази на мястото на вашата почивка.

— Кой? — попитаха те, всички един по един и после заедно. — Кой е другият, когото създаде?

А Нула отговори в мрака:

Нашата сестра.