Джъстин Кронин
Дванайсетте (34)

Трийсет и две

Алиша вървеше на север, навлизаше в откритите пространства. Тексаското плато: безкрайна равна земя, като огромно спокойно море, вятърът се носеше над прерийните треви, безкрайното небе над нея беше в есенна синева, окръжаващият хоризонт се нарушаваше тук-там от тополи, израснали покрай някоя река, орехи или върби с дълги клони, чиито меланхолични вейки се поклащаха покорно, когато тя минаваше. Дните бяха топли, но нощем температурите падаха и тревата натежаваше от роса. Използваше гориво от скривалищата по пътя си и успя да измине пътя за четири дни.

Пристигна в гарнизона „Киърни“ сутринта на 6 ноември. Завари точно каквото Командването предполагаше, че ще завари, когато конвоят с доставките не се завърна: нямаше жива душа, която да я посрещне. Гарнизонът беше отворен гроб. Ехото от предсмъртните викове на войниците сякаш се носеше във въздуха, заключено в бруленото от вятъра безмълвие. Алиша прекара два дни да товари разчленените останки на другарите си в каросерията на камиона, за да ги закара до избраното от нея място, ливада на края на Платото. Там ги положи в дълга редица, за да могат да бъдат заедно, заля ги с гориво и ги запали.

На следващата сутрин видя коня.

Животното стоеше от другата страна на барикадите. Дорест жребец, дългата му мъжествена шия се изви, за да попасе сред тежките треви на ръба на парадния плац — присъствието му беше необяснимо, като самотна оцеляла след торнадо къща. Стоеше на няколко метра. Алиша предпазливо се приближи към него с обърнати нагоре ръце. Животното беше готово да побегне, издуло ноздри, наострило уши, оглеждаше я с едно голямо око. Кое е това странно създание, казваше окото, какво е намислила? Алиша се приближи с още една стъпка, той все още не помръдваше. Тя почувства дивата природа, която кръстосваше кръвта му, експлозивната му животинска сила.

— Добро момче — мърмореше тя. — Виждаш ли? Не съм толкова лоша. Да станем приятели ние двамата, какво ще кажеш?

Когато ги делеше една ръка разстояние, тя постави ръката си с отворена длан под носа му. Бърните му се отдръпнаха назад и разкриха жълтеникава стена от зъби. Окото му беше като огромен черен мраморен къс, който я оглеждаше. Мигът на решението, тялото му се напрегна и застана нащрек, след това конят сведе глава и изпълни отворената й длан с топлия си и влажен дъх.

— Е, мисля, че намерих кого да яздя.

Животното вече душеше ръката й и поклащаше глава. По устата му имаше петънца от пяна. Тя го погали по врата, по бляскавата, покрита с пот кожа. Тялото му беше като изваяно, твърдо и чисто, но истинската му сила струеше от очите му.

— Трябва ти име — рече Алиша. — Как да те нарека?

Нарече го Воин. От мига, в който се метна на гърба му, вече принадлежаха един на друг. Сякаш двамата бяха стари приятели, разделени отдавна, които отново са се открили, другари за цял живот, които биха могли да разкажат един на друг най-съкровените си истории, но биха могли, ако решат, и изобщо нищо да не си разкажат. Тя остана още три дни в празния гарнизон, събираше припаси, планираше предстоящото пътуване. Наостри ножовете си чак до фините им върхове. Носеше заповедта в торбата си. До: Алиша Донадио, Капитан от Експедиционния корпус. Подпис: Виктория Санчес, президент. Република Тексас.

Сутринта на 12 ноември те потеглиха. Отправиха се на изток.

 

 

Все още съществуваше един мост над Мисури, на осемдесет километра северно от Омаха при град Дикейтър. Стигнаха до него на шестия ден. Сутрините бяха обгърнати в скреж, във въздуха се носеше мирис на зима. Дърветата се бяха отърсили от своята стеснителност и излагаха на показ голите си клони. Докато се приближаваха, Алиша усети в хода на Воин нотка колебание: Реката, наистина ли? Стигнаха до скалите, под тях водата вреше и кипеше в широкото си течение. По повърхността й, непроницаема като камък, се въртяха въртопи. Малко повече от километър на север мостът прехвърляше дължината си върху масивни бетонни колони и като да обкрачваше реката с гигантски крака. Да, рече Алиша. Наистина.

Имаше мигове, когато решението им изглеждаше прибързано. На места бетонната повърхност беше пропаднала и отдолу се виждаха пенливите води на реката. Тя слезе от Воин и го поведе за юздата. Старателно си проправяха път, всяка стъпка заплашваше с възможността мостът да се срути под тях. Чия беше тази глупава идея? Като че питаше Воин. О, твоя.

На другия бряг спряха. Свечеряваше се, слънцето се спускаше зад скалите. Навиците на Алиша се бяха обърнали. Ако пътуваше пеша, тя по обичая си щеше да спи през деня и да пътува нощем. Но сега яздеше и не беше възможно. Алиша запали огън на брега на реката, напълни тигана си и го постави на огъня да заври. Взе последния от запасите си, който носеше в дисагите: шепа сушени бобови зърна, паста в консерва, резен от сухар, твърд като камък. Имаше желание да ловува, но не искаше да оставя сам Воин. Изяде мижавата си вечеря, изми тигана в реката и легна на рогозката, за да гледа небето. Открила беше, че ако го наблюдава достатъчно дълго, ще види падаща звезда. Като че в отговор на мислите й ярка резка просветна на небето, а след това бързо още две, една след друга. Веднъж преди много години Майкъл й каза, че някои са човешки творения, останали от Времето Преди, наречени сателити. Опитал се беше да й обясни функцията им — нещо, свързано с времето — но Алиша беше забравила обяснението му или го беше изключила като поредния пример за всезнаене на многознайкото Майкъл, който залива останалите хора със своята начетеност. Останало беше само абстрактното усещане за думите му, съчетаването на светлина и сила: незнаещи брой предмети с неясно предназначение, които се въртяха около земята като камък в прашка, заключени в орбитите си от противодействащи влияния на воля и гравитация, докато не зарежат договорите си и не се гмурнат към земята с ярък блясък. Паднаха още звезди. Алиша започна да брои. Колкото повече гледаше, толкова повече преброи. Десет, петнайсет, двайсет. Не спря да брои, докато не заспа.

Денят започна ясен и чист. Алиша сложи очилата си и се протегна, носещата удоволствие енергия от нощната почивка обхвана крайниците й. Шумът на реката се чуваше по-силно в утринния въздух. Беше оставила малко сухар за закуска. Отряза половината, даде останалото на Воин и продължи ездата.

Сега се намираха в Айова, пътуването им беше преполовено. Пейзажът се промени. Теренът се надигаше и хлътваше в глинести хълмове, които изникваха внезапно и бяха разделени от долини с равни дъна от богата черна почва. Ниски облаци се движеха от запад и отнемаха от светлината. Късно следобед Алиша забеляза движение по линията на хребетите. Вятърът довя мириса на животни. Воин също го долови. Тя застина и зачака източникът на мириса да се появи.

Ето го. Стадо елени изникна като неясни очертания на върха на хребета, общо дванайсет животни, сред тях огромен самец. Короната му от рога беше грамадна, като останало без листа през зимата дърво. Можеше да се приближи от долната страна. Чудно беше, че все още не са усетили присъствието й. Върна пушката си в калъфа й, взе арбалета и колчана със стрели и слезе от коня. Воин я изгледа внимателно.

— Стига, не ме гледай така. Момичето трябва да яде — потупа го по врата успокоително. — Никакво скитосване, разбра ли?

Заобиколи хребета от юг. Елените все още май не забелязваха присъствието й. На колене и лакти тя се приближи нагоре по склона. Действаше бързо, но те бяха по-бързи, един изстрел от арбалета, може би два, само с толкова щеше да разполага. След дълги минути на търпеливо катерене стигна върха. Елените се бяха пръснали под формата на стрелка по билото. Самецът стоеше на дванайсет метра. Алиша, все още прилепена до земята, втъкна стрела в арбалета.

Повей на вятъра, вероятно. Миг на животинско осъзнаване. Елените хукнаха. Докато Алиша се изправи, те вече скачаха надолу по склона далеч от нея.

— Мамка му.

Тя остави арбалета на земята, измъкна нож и хукна след тях. Умът й беше изцяло съсредоточен върху настоящата задача. Нищо не можеше да я отклони от нея. На петнайсет метра от върха земята изведнъж се спусна рязко и Алиша видя шанса си: съсредоточаване на линии, които умът й улови напълно. Щом самецът се втурна по стръмния склон, тя вдигна ножа и скочи във въздуха.

Падна отгоре му като ястреб, замахна с ножа напред в дълга, извита дъга, за да го насочи нагоре към основата на гърлото му. Рукна кръв и предните му крака се подгънаха. Прекалено късно Алиша осъзна какво ще се случи. Докато тя се прекатурваше през шията му, тялото й беше повлечено от гравитацията и миг по-късно се премяташе презглава по хълма.

Остана неподвижна в подножието на хълма. Очилата й бяха паднали. Претърколи се бързо по корем и скри лице в ръце. Мамка му! Така ли щеше да е принудена да лежи тук, напълно безпомощна, чак до смрачавано? Тя освободи едната си ръка и заопипва земята около нея. Нищо.

Оставаше й само да отвори очи и да погледне. Лицето й беше все така скрито в сгъвката на лакътя. Алиша се изправи на колене. Сърцето й биеше в ребрата. Добре, помисли си тя, дотук нищо.

Отначало виждаше само бяло — унищожителна белота, все едно гледаше направо в слънцето. Усети шока като игла в черепа си. Но след това, с неочаквана бързина, нещо започна да се променя. Зрението й се възвърна. Цветове и форми изплуваха като силуети от мъглата. Гледаше, присвила силно очи до тънки процепи, позволи на очите си да се отворят още малко. Лека-полека ослепителната яркост отстъпи и разкри повече от онова, което я заобикаляше.

След пет дълги години в мрак Алиша Донадио, капитан от Експедиционния, понасяше дневната светлина на света.

И тогава видя къде се намира.

 

 

Нарече го Полето с Костите. Макар че мястото не беше нито точно поле, нито ставаше точно дума за кости. По-скоро за техните ронещи се, изпепелени от слънцето останки от виралско множество, което покриваше мястото чак до хоризонта. Колко виждаше? Сто хиляди? Милион? Повече? Алиша пристъпи напред и застана сред тях. При всяка нейна стъпка се надигаше облак прах. Вкусът беше в устата й, в гърлото й, покриваше лигавицата на устата й като паста. От очите й потекоха сълзи. От тъга ли? От облекчение? Или просто заради учудване от това неочаквано събитие? Не беше тяхна вината за онова, в което се бяха превърнали. Никога не е била тяхна. Падна на едно коляно, извади нож от колана си, допря го до себе си, главата и сърцето. Затвори очи, сведе глава и се съсредоточи в молитва. Изпращам ви у дома, мои братя и сестри. Освобождавам ви от затвора на съществуването ви. Нека силата ви премине у мен, за да посрещна дните, които ми предстоят. Бог да ви благослови.

Воин я чакаше там, където го беше оставила. Очите му проблеснаха гневно, когато тя се приближи. Мислех, че имаме сделка, говореха те. Къде, по дяволите, беше? Но докато тя се приближаваше, погледът му стана по-напрегнат и разбиращ. Алиша погали холката му, целуна издължената му мъдра муцуна. Ти си доброто ми момче, рече тя. Моето добро, много добро момче.

Щеше й се да продължи, но плячката й нямаше да чака. Разпъна палатката си под дърветата, седна на земята и махна раницата си. Вътре, увит в омазнена кърпа, лежеше треперещият окървавен черен дроб на елена. Тя го приближи до носа си и вдиша дълбоко вкусния му, землист, с нюанс на кръв мирис. Довечера нямаше да пали огън, за да готви, черният дроб си беше идеален и така.

Нещо се беше променило. Светът се беше променил. Алиша го чувстваше, дълбоко в костите си. Дълбока промяна — сеизмична, епохална — сякаш земята се е наклонила на оста си. Но за това щеше да има време да се притеснява по-късно.

Сега, тази вечер, тя щеше да яде.