Джъстин Кронин
Дванайсетте (32)

Трийсет

Градът

Кървил, Тексас

Пристигнаха в дъжда. Първо се показаха полетата, прогизнали от влага, въздухът беше наситен с мирис на пръст. После се заизкачваха, за да излязат от долината, и стените на града се издигнаха с осемте си етажа на фона на кафявите хълмове на Тексас. При градските врати се озоваха на опашка — коли, тежки машини, пикапи на Вътрешната, претъпкани с хора, облечени в дебели якета. Питър изскочи от камиона, попита шофьора дали може да си остави багажа в бараките и показа заповедите на пазача при входния тунел за пешеходци, който му махна да минава.

— Добре дошли у дома, сър.

След шестнайсет месеца из териториите сетивата на Питър бяха на мига връхлетени от простора и преливащата очовеченост на мястото. В града беше прекарал малко време, недостатъчно, за да привикне с клаустрофобичната гъстота на звуците, ароматите и постоянно сменящите се лица. Населението на Колонията никога не беше надвишавало триста души, а тук имаше над четирийсет хиляди.

Питър тръгна към управлението, за да си получи заплатата. Така и не свикна съвсем с идеята за парите. „Равен дял“, главната икономическа единица в Колонията, му се беше виждала много разумна. Човек има своя дял и го използва, както намери за добре, но той беше толкова, колкото и на останалите — нито повече, нито по-малко. Как биха могли тези покрити с мастило късове хартия — наричаха ги остини, на името на мъжа, чийто образ с високо, издадено чело, орлов нос и озадачаващо облекло красеше всяка банкнота — всъщност да съответстват на стойността на работата на човек?

Цивилният служител извади кесията от касата, тропна банкнотите на тезгяха и промуши към него бележник с подложка през решетката, всичко за едно мигване на окото.

— Подпишете тук.

Питър усещаше непривичното присъствие на парите, тлъста пачка, в джоба си. Когато отново излезе в просветляващия следобед, вече правеше сметка как да се отърве от тях. Оставаха шест часа до вечерния час — достатъчно време, за да посети както сиропиталището, така и затвора, преди да се яви в бараките. Разполагаше само със следобеда. Превозът за рафинерията тръгваше точно в шест.

Гриър беше първи, така Питър нямаше да разочарова Кейлъб, като си тръгне преди сирената. Затворът се намираше в стара сграда на тъмница. Подписа на гишето — в Кървил човек все нещо подписваше, друга странност — и извади ножа и оръжието си. Тъкмо понечи да влезе, когато пазачът го спря.

— Трябва да ви обискирам, лейтенант.

Като член на Експедиционния, Питър беше привикнал на определено автоматично засвидетелствано му уважение, каквото със сигурност му дължеше младши офицер от Вътрешната, сигурно едва вчера навършил двайсет.

— Необходимо ли е?

— Не аз определям правилата, сър.

Питър се подразни, но нямаше време да спори.

— Тогава приключвайте бързо.

Стражът прокара ръце нагоре-надолу по ръцете и краката на Питър, след това извади тежка връзка ключове и го въведе в място за чакане, дълъг коридор с тежки стоманени врати. Въздухът беше спарен и миришеше на хора. Стигнаха до килия, отбелязана с номер 62.

— Странно — отбеляза пазачът, — почти три години Гриър нямаше никакви посетители, а сега двама само за месец.

— Кой друг го е посетил?

— Не бях аз дежурен. Трябва него да попитате.

Пазачът намери точния ключ, пъхна го в ключалката и отвори вратата, чиито панти изскърцаха. Гриър, бос, облечен само с панталони от грубо платно, пристегнати в кръста, седеше на ръба на леглото си. Широката му гръд блестеше от капчици пот, ръцете спокойно стояха свити в скута му. Останалото от сребристобялата му коса се стелеше по раменете, дългата му брада — брада на пророк, на скиталец из пустошта — стигаше до половината на лицето. От него се излъчваше дълбоко спокойствие. Впечатлението, което внушаваше, беше на овладяност, като че беше свел ума и тялото си до тяхната същина. За един неудобен момент не даде знак, че осъзнава присъствието на двете фигури на прага, което накара Питър да се чуди дали уединението не е увредило мозъка му. Но тогава вдигна очи и лицето му просветна.

— Питър. Ето те и теб.

— Майор Гриър. Радвам се да ви видя.

Гриър се разсмя иронично, гласът му дрезгавееше от дългото мълчание.

— Отдавна никой не ме е наричал така. Сега съм Лушъс. Или шейсет и втори, ако предпочиташ. Повечето така ме наричат — Гриър се обърна към пазача. — Дай ни пет минути, Сандърс?

— Не бива да оставям насаме никого при затворник.

Питър го изгледа студено.

— Мисля, че мога да се погрижа и сам за себе си, синко.

Миг на колебание, след това пазачът отстъпи.

— Ами понеже става дума за вас, сър, предполагам, че десет минути са в реда на нещата. След това свършва смяната ми. Не искам да си навличам проблеми.

Питър се намръщи.

— Познаваме ли се?

— Видях името ви, като го написахте. Всички знаят кой сте. Вие сте мъжът от Калифорния. Тази история е като легенда — всичките му преструвки за авторитет се бяха изпарили, изведнъж се превърна в заслепено от звездата хлапе със сияещо от възхищение лице. — Как беше? Да извървите целия път, искам да кажа.

Питър не знаеше какво точно трябва да отговори.

— Дълъг път бихме.

— Не знам как сте успели. Аз щях да си изгубя ума от страх.

— Повярвай ми — увери го Питър, — през повечето време беше точно така.

Сандърс ги остави насаме. Питър взе единствения в помещението стол, обкрачи го с облегалката към Гриър и седна срещу него.

— Май доста впечатли нашето момче. Казах ти, че тази история трудно ще си остане в тайна.

— Все още е странно, като го чувам — рече Питър. — Как си?

Гриър сви рамене.

— Справям се. Ами ти? Изглеждаш добре, Питър. Униформата ти отива.

— Лиш ти праща поздрави. Тя стана капитан.

Гриър кимна сдържано.

— Забележително момиче е нашата Лиш. Родена е за велики дела, бих казал. И как върви войната? И да питам ли изобщо?

— Не много добре. Нула на три сме. Историята с Мартинез беше катастрофа. Сега, изглежда, Командването има някакви съображения.

— Открай време най ги е бивало в тях. Не се притеснявай, вятърът ще се обърне. На място като това тук се учиш на търпение.

— Без теб не е същото. Не мога да спра да мисля, че ако беше там, щеше да е друго.

— Много се съмнявам. Това винаги е било твоето представление. Разбрах го в мига, в който те срещнах. Когато висеше с главата надолу в мрежата, нали?

Питър се разсмя на спомена.

— Майкъл повърна върху всички ни.

— Точно така, сега си спомних. Как е той? Не е хлапето, което знам от старите времена, предполагам. Винаги за всички имаше отговор.

— Съмнявам се, че се е променил много. Утре ще разбера дали е така. Пращат ме в рафинерията.

Гриър се намръщи.

— Защо там?

— Някаква нова инициатива за обезопасяване на Пътя на нефта.

— Вътрешна сигурност ще останат възхитени. Мен да питаш, ще имаш доста работа с този жребий. — Плесна с ръце по коленете си, за да смени темата. — Ами Холис, за него какво си чул?

— Нищо хубаво. Тежко понесе смъртта на Сара. Разправят, че бил в контрабандата.

Известно време Гриър размишлява върху новината.

— Като цяло не мога да кажа, че го обвинявам. Може да ти прозвучи странно, но познавам Холис, а и при онези обстоятелства и други биха поели по същия път. Предполагам, рано или късно, ще се оправи. Носи добра глава на раменете си.

— Ами ти? Скоро излизаш. Ако искаш, мога да се застъпя за теб пред Командването. Може би ще ти позволят отново да влезеш в армията.

Гриър поклати глава.

— Опасявам се, че тези дни за мен приключиха, Питър. Не забравяй, че съм дезертьор. Пресечеш ли веднъж тази линия, няма връщане.

— Какво ще правиш?

Гриър се усмихна мистериозно.

— Предполагам, нещо ще изникне. Винаги изниква.

Известно време говориха за другите, новините, истории от миналото. Топлина и задоволство изпълниха Питър от това, че е с Гриър, но изпита и чувство на загуба. Майорът се беше появил в живота му точно когато Питър се нуждаеше от него. Именно стабилното присъствие на Гриър му беше дало сили да продължи напред в дните, когато решимостта му отслабваше. Това беше дълг, който Питър никога нямаше да може да изплати напълно: дългът на дадения кураж. Питър чувстваше, че затворничеството на Гриър го е променило. Той все още беше същият човек, но у него имаше нещо по-дълбоко, в него течеше река от вътрешно спокойствие. Като че извличаше сила от уединението си.

В края на десетте минути Питър разказа на майора за пещерата, странният мъж Игнасио и теорията на Алиша за това, кой е бил. Още докато изговаряше думите, осъзна колко изсмукана от пръстите звучеше тази теория, но въпреки всичко чувстваше, че е правилна. Ако не друго, чувството му, че информацията е важна, с времето се беше засилила у него.

— Може и да има нещо в тази работа — съгласи се Гриър. — Казал е „Той ни изостави“, така ли?

— Това бяха думите му.

Гриър се умълча, поглаждаше дългата си брада.

— Въпросът е къде е отишъл Мартинез. Алиша дали има някаква представа?

— Нищо не ми е казвала.

— А ти какво мислиш?

— Според мен да открием Дванайсетте ще се окаже доста по-сложно, отколкото го бяхме замислили.

Той зачака, вперил поглед в лицето на Гриър. Когато майорът не отговори, рече:

— Предложението ми си остава. Наистина може да си ни от полза.

— Надценяваш ме, Питър. Винаги съм бил само част от събитията.

— Не и за мен. Алиша би казала същото. Всеки от нас би го казал.

— Приемам комплимента. Но той нищо не променя. Стореното си е сторено.

— Да си тук е все така неправилно.

Гриър сви рамене безгрижно.

— Може да е, а може и да не е. Повярвай ми, блъскал съм си главата достатъчно по темата. Експедиционният беше целият ми живот и ми липсва. Но направих онова, което смятах за правилно в онзи момент. В крайна сметка само така човек трябва да измерва живота си, и то е предостатъчно — присви очи към Питър, — пък и не е нещо, което трябва аз да ти казвам, нали?

Майорът беше съвършено прав.

— Предполагам, че не.

— Ти си добър войник, Питър. Винаги си бил такъв и не те излъгах за униформата. Наистина ти отива. Въпросът е дали ти й подхождаш?

Въпросът не беше обвинителен, дори напротив.

— Има дни, в които се чудя върху това — призна Питър.

— Всички го правим. Армията е това, което е. И до клозета стигаш трудно, без да попълниш формуляр в три екземпляра. Но в твоя случай бих казал, че въпросът е с по-дълбок подтекст. Мъжът, когото срещнах да виси надолу с главата в онази мрежа — той следваше само своите собствени заповеди. Не вярвам дори да е бил наясно как се следват чужди. Ето те сега тук, пет години по-късно, как ме информираш, че Командването иска да изостави лова. Кажи ми, имат ли право да го направят?

— Не, разбира се.

— А можеш ли да ги накараш да го проумеят? Да ги накараш да променят решението си?

— Аз съм само младши офицер. Няма да се вслушат в думите ми.

Гриър кимна.

— Съгласен съм. Ето ни къде сме.

Последва мълчание. След което Гриър рече:

— Може би има нещо, което ще ти е от полза. Помниш ли какво ти казах онази нощ в Аризона?

— Много нощи имаше, Лушъс. Много неща се казаха.

— Така беше. Но тази е особена, не съм сигурен къде точно се намирахме. На два дни път от Стопанството във всеки случай. Подслонили се бяхме под един мост. Навсякъде имаше чудати скали. Помня това, защото светлината ги обля на залез, сякаш бяха осветени отвътре. Двамата се разговорихме. Това беше нощта, в която те попитах какво възнамеряваш да правиш с ампулите, които ти даде Лейси.

Спомняше си. Червените скали, дълбоката тишина на околността, с лекота вървящия разговор, докато двамата седяха до огъня. Споменът сякаш се беше носил из ума на Питър в продължение на пет години, без никога да изплува на повърхността до този момент.

— Помня.

Гриър кимна.

— Знам, че помниш. Нека ти кажа, че предложението ти доброволно да си инжектираш вируса, без никакво колебание, е най-смелото нещо, което съм виждал, а съм виждал смели постъпки. Аз никога не бих се решил. И преди това изпитвах голямо уважение към теб, но след това… — замълча. — Онази нощ ти казах нещо. „Има някакъв смисъл във всичко случило се. Повече от случайност е.“ Наистина говорех на себе си тогава, опитвах се да облека в думи нещо, което не проумявах, но много размишлявах по този повод. Ти си открил Ейми, ти откри мен, Лейси, Бабкок, всичко, което се случи на онази планина. Събитията може и да ти се струват случайни, докато ги изживяваш, но когато погледнеш назад, какво виждаш? Върволица от случайности? Добрият стар късмет? Или нещо повече? Аз ще ти кажа какво виждам, Питър. Ясна пътека. Нещо повече. Истинска пътека. Какви са вероятностите тези неща да се случат от само себе си? Всяко събитие да попада на мястото си точно когато ни е потребно? Тук действа сила, нещо отвъд разбирането. Можеш да го наречеш, както си искаш. На нея не й трябва име, защото тя знае твоето, приятелю. Та ти, значи, се чудиш какво правя по цял ден тук, ала отговорът е много прост. Чакам да видя какво ще се случи сега. Вярвам в Божия замисъл. — Той се усмихна загадъчно на Питър. Слоят пот по лицето и голите му гърди се увеличи, мускулестите му гърди придадоха остър мирис на въздуха в стаята. — Странно ли ти се струва да ме слушаш как говоря тези неща? — Отношението му стана по-леко. — Вероятно си мислиш: Горкият, съвсем сам в тая кутийка, сигурно се е смахнал. Няма да си първият.

На Питър му трябваха няколко мига, преди да отговори.

— Всъщност не. Мислех си колко много ми приличаш на един човек.

— На кого?

— Казваше се Леля.

Сега Гриър си спомни.

— Разбира се. Жената, която погребахме при завръщането в Колонията. Никога не си ми разказвал за нея и се чудех. Но не исках да любопитствам.

— Би могъл. Може да се каже, че бяхме близки, макар с Леля никога да не се знаеше точно. Половината време си мислех, че ме взима за друг човек. Наминавах да я видя как е. Тя също обичаше да говори за Бог.

— Така ли? — Гриър, изглежда, остана доволен. — И какво казваше?

Колко странно, помисли си Питър, да разказва за Леля в този момент. Също като историята на Гриър за нощта им в Аризона, споменът му за старата жена и времето, което бяха споделяли, изплува в ума му, сякаш всичко се е случило вчера. Свръхтоплата й кухня, противният й чай, точното, дори благоговейното подреждане на предметите в претъпканата й къща, мебелите, книгите, картините и спомените, старите й възлести крака — винаги беше боса, набръчканата й беззъба уста и пухкавата, чорлава бяла коса, която сякаш се рееше във въздуха около главата й, като да беше отделена. Както и самата Леля беше отделена от всички, живееше уединено в колибата си на края на поляната, сякаш обитаваше съвсем различно царство, джоб от натупани човешки спомени, извън времето. Сега, като размишляваше върху това, на Питър му хрумна, че вероятно то го е привличало към нея. В присъствието на Леля всекидневните бобри в живота им винаги изглеждаха по-леки.

— Същото в основни линии. Тя не беше човек, когото лесно ще проумееш. — В ума му изплуваха определени спомени. — Има едно нещо. Случи се в нощта, в която Ейми се появи пред вратите.

— О?

— Тя каза: „Бог, когото аз познавам, няма да ни остави без възможност.“

Гриър го наблюдаваше със съсредоточена настойчивост.

— На теб ти го каза.

Питър все още беше изненадан от това, колко ясен е споменът.

— По онова време си мислех, че това са си просто приказки, нали знаеш, на Леля.

Гриър разведри настроението с внезапно пробляснала усмивка.

— На мен ми се струва, че жената е знаела едно-друго. Съжалявам, че не съм се запознал с нея. Обзалагам се, че двамата щяхме да се разбираме прекрасно.

Питър се разсмя.

— И аз така си мисля, да знаеш.

— Значи може би е време да вярваш малко повече, Питър. Точно това ти казвам. Остави нещата да дойдат при теб.

— Като Мартинез, имаш предвид.

— Може би, а може би не. Няма начин да разбереш, преди да разбереш. Никога не съм те питал в какво вярваш, Питър, и няма да го направя. Всеки човек трябва сам да го реши за себе си. И не ме разбирай погрешно — аз също съм войник, или поне бях. Светът има нужда от своите войници и ще дойде денят, в който много малко ще е от значение. Ти ще си там за битката, приятелю, не се съмнявам. Но в този свят има повече, отколкото очите виждат. Не знам всички отговори, но това го знам със сигурност.

— Де да имах и аз твоята увереност.

Майорът сви рамене, за да отхвърли думите му.

— Ти просто се опитваш да намериш път, както правим и ние, останалите. Докато растях в сиропиталището, сестрите винаги ни учеха как вярващият е човек, който вярва в нещо, което не може да докаже. Съгласен съм с това, но то е само част от историята. Това е краят, не е средството. Преди сто години човечеството е било на път да се самоунищожи. Лесно ще е човек да си рече, че Бог много не ни харесва. Или че няма Бог, че няма никакво основание или причина да се вярва в него — и ние може просто да се предадем и да го обявим. Благодаря, планета Земя, радвам се, че те познавахме. Но ти не си такъв, Питър. За теб да изловиш Дванайсетте не е отговор. Това е въпрос. Някой грижа ли го е за това? Струва ли си да бъдем спасени? Какво би искал от мен Бог, ако има Бог? Най-голямата вяра е готовността на първо място да питаш, дори когато всички доказателства са против. Вярата не просто в Бог, ами у всички нас. Ти си в труден момент и предполагам, че ще останеш там още известно време. Но си на правилния път и той е твой.

И в този момент Питър разбра какво вижда. Гриър беше свободен, свободен човек. Стените на килията му за него не означаваха нищо. Животът му протичаше на съвсем друго място, свободен от всички физически връзки. Каква изненада само, да завижда на човек, чийто цял живот протича в затворническа килия, не по-голяма от по-широк клозет.

Чу се прещракване на бравата, времето им беше изтекло. Когато Сандърс влезе в килията, двамата мъже се изправиха.

— Е — плесна с ръце Гриър за край на разговора им, — дано престоят ти във Фрийпорт е кратък, поздрави на Командването. Не е най-добре миришещият град, но гледката е хубава. Добро място за размишления. Със сигурност си го заслужил.

— Така каза и полковник Апгар.

— Умен човек е Апгар — протегна ръка Гриър. — Хубаво беше да те видя, приятелю.

Двамата се ръкуваха.

— Грижи се за себе си, нали?

Гриър се ухили през отвора на брадата си.

— Нали знаеш какво разправят. Три пъти топло ядене и легло. Не е чак толкова лош живот, когато свикнеш с него. Колкото до останалото, познавам те, Питър. Ще намериш решение, когато дойде времето. Всъщност на това ти ме научи.

Сандърс го съпроводи към коридора. Чак тогава Питър се сети, че е забравил да пита Гриър за другия посетител. И още нещо: майорът изобщо не попита за Ейми.

— Вижте — рече Сандърс, докато минаваха през втора врата, — надявам се, че няма да имате нищо против молбата ми, но можете ли да подпишете това?

Държеше парче хартия и молив.

— За жена ми е — рече той. — За да докажа, че съм ви срещнал.

Питър взе хартията, надраска името си и го върна. За момент Сандърс само го съзерцава.

— Майчице — възкликна той.

 

 

— Чичо Питър!

Кейлъб се отдели от другите деца и полетя към него през площадката за игра. Накрая направи три подскока и се изстреля в ръцете на Питър, като едва не го прекатури.

— Леле, полека.

Лицето на момчето светеше от радост.

— Ейми каза, че идваш! Дойде! Дойде!

Питър се почуди как е разбрала. Но бързо се поправи. Ейми, изглежда, просто знаеше разни неща, сякаш умът й беше свързан със скритите ритми на света. Държеше Кейлъб на ръце и го помете силното физическо присъствие на момчето: тежестта на детското му тяло и разгорещеността; топлината на дъха му, мириса на мляко, който се носеше от косата и кожата му, влагата от напрежението, примесена с остатъчния мирис на твърдия сапун, който използваха сестрите. От другата страна на игрището останалите деца ги наблюдаваха. Питър зърна как сестра Пег го мери с поглед хладнокръвно иззад железните пръчки на решетките. Необявеното му пристигане беше нарушение на драгоценната й рутина.

— Я да те погледна.

Той пусна Кейлъб на земята. Както винаги, Питър беше изумен от неестествената прилика на момчето с Тео. Жегна го съжаление за времето, което безгрижно беше оставил да измине.

— Много растеш. Не ми се вярва чак.

Момченцето изпъчи гърди от гордост.

— Къде беше, какво видя?

— Какво ли не. Бях в Ню Мексико.

— Ню Мексико!

По лицето му се изписа пълна почуда. Питър можеше да му каже, че е бил и на Луната. В Кървил не криеха от децата съществуването на виралите, както се правеше това в Колонията, но детският му ум трябваше тепърва да възприема последиците от този факт. За Кейлъб Експедиционният беше голямо приключение, като пиратите, които кръстосват моретата, и приказките за рицарите от стари времена, които сестрите им четяха от книгите.

— Колко време ще останеш? — умолително попита момчето.

— Няма да е много, опасявам се. Но до края на следобеда ще сме заедно. А и скоро пак ще дойда, вероятно след седмица или горе-долу толкова. Какво искаш да правим?

Кейлъб отговори на мига.

— Да отидем на язовира.

— И защо там?

— Можеш да видиш всичко!

Питър се усмихна. В подобни мигове долавяше у племенника си нещо от себе си, същото незнаещо граници любопитство, което беше управлявало живота му.

— Ами тогава на язовира.

Сестра Пег застана зад момчето. Тя се движеше с лекотата на птица, но въпреки това имаше страховита фигура, а само с един строг поглед на тъмните си очи беше в състояние да накара човек да се смали у себе си. Другарите на Питър, които бяха отгледани в сиропиталището — мъже, обръгнали на ужасяващи условия на живот и постоянна опасност — говореха за нея със страхопочитание, граничещо с ужас. Боже мили, казваха до един, тази жена ни плаши до смърт.

— Здравейте, сестро.

Лицето й представляваше обветрена и обжарена топография от дълбоки процепи и сухи равнини, притежаваше неизбежността на присъда. Застанала беше малко по-далеч от обичайното разстояние при разговор, лека, но значителна отлика, която подсилваше присъствието й на човек с власт. Зъбите й бяха покрити с жълтеникавокафяви петна от пушенето на царевична коса — непонятен за Питър навик, разпространен в Кървил, който предизвикваше у него смесица от почуда и отвращение.

— Лейтенант Джаксън, не ви очаквах.

— Съжалявам, стана малко неочаквано. Ще имате ли против, ако го взема за остатъка от деня?

— За предпочитане е да бяхте изпратили съобщение. Тук нещата се случват по определен път.

Тялото на Кейлъб цялото трепереше от възторг.

— Моля, сестро!

Властният й поглед се стрелна надолу към момчето замислено. Разперените й като делта бръчки се задълбочиха в ъгълчетата на устата й, когато тя всмукна бузи.

— Предполагам, че при тези обстоятелства е възможно. Изключение, нали разбирате, и внимавайте за сирената, лейтенант. Знам, че вие от Експедиционния смятате, че сте над тези правила, но подобно поведение аз не мога да позволя.

Питър пренебрегна заяждането, в крайна сметка у него имаше частица истина.

— Ще го върна до шест. — Под смразяващия й поглед той се улови как му се ще да зададе следващия въпрос с любопитно високомерие. — Дали Ейми е наблизо? Бих искал да я посетя, преди да тръгнем.

— Отиде до пазара. За малко я изпуснахте — това изявление беше последвано от кисела въздишка. — Предполагам, че ще пожелаете да останете за вечеря.

— Благодаря ви, сестро. Колко любезно от ваша страна.

Досаден от тези официалности, Кейлъб го дърпаше за ръката.

— Моля те, чичо Питър, искам да вървим.

За миг, не по-дълъг от половин секунда, строгото изражение на жената като че се поразчупи. Изражение на почти майчинска нежност проблесна в очите й. Но то толкова бързо изчезна, че Питър остана да се чуди дали не му се е сторило.

— Внимавайте за часа, лейтенант. Ще следя и аз.

 

 

Язовирът в много отношения беше сърцето на града и неговите механизми. Заедно с нефта, от който се получаваше енергията за генераторите, властването на Кървил над река Гуадалупе, която осигуряваше едновременно вода за напояване и бе бариера от север и запад, никой не беше виждал вирал дори да се опитва да плува; широкоразпространено беше убеждението, че или се страхуват от водата, или просто не могат да се задържат над нея — и спомагаше за неговата дълговечност. Самата река не била кой знае какво в началото, малка и незначителна, през лятото се превръщала в ручейче. Но разрушителното наводнение през 22, предвестник на метеорологична промяна, която щяла да увеличи постоянно дълбочината на реката до три метра, наложило укротяването й. Във всяко отношение това било мащабен проект, който изисквал временно отклоняване на течението на реката и преместването на огромни количества пръст, да се прокопае във варовика куполовидна дупка, която да формира водохранилището, последвано от издигането на самата язовирна стена — инженерен подвиг от такъв мащаб, който Питър винаги свързваше с Времето Преди, а не със света, който познаваше. Денят на първото изпускане на вода се смятало за основополагащо явление в историята на Републиката. Именно овладяването на природните процеси с язовирната стена бяха впечатлили най-много Питър в Кървил и го бяха накарали да усети колко нищожна е Колонията в сравнение с него. Извадили бяха късмет, че бяха удържали толкова дълго.

Решетъчни стоманени стълби водеха нагоре. Кейлъб ги изкачи на един дъх въпреки виковете на Питър да върви бавно. Докато Питър стигне последния завой, Кейлъб вече гледаше над водата, към вълнообразния, оформен от хълмовете хоризонт. Девет метра по-надолу лицето на язовира притежаваше смайваща прозрачност. Питър дори виждаше рибите във водата, бели фигури, които се стрелкат лениво в ледената вода.

— Какво е това там? — попита момчето.

— Най-вече още от Тексас. Хребетът, към който гледаш, е само на няколко километра оттук.

— Къде е Ню Мексико?

Питър посочи на запад.

— Но е много, много далеч. Три дни с превоз, и то без спиране.

Момчето прехапа долната си устна.

— Искам да го видя.

— Може някой ден и да го видиш.

Тръгнаха по извития връх на язовирната стена към преливника. Поредица от отвори освобождаваха вода на равни интервали в празен басейн, от който гравитачни помпи я изпомпваха към селскостопанския комплекс. В далечината се мержелееха разположените на равно разстояние кули, които бележеха Оранжевата зона. Отново спряха, поглъщаха гледката. Питър за пореден път беше впечатлен от сложността на съоръжението. Като че само на това място човешката история беше продължила без прекъсване своя ход, ненарушен от рязкото разделението на ерите, което виралите бяха внесли в света.

— Приличаш на него.

Питър се обърна и видя как Кейлъб го гледа извил очи.

— За кого говориш?

— Тео. Баща ми.

Думите му го свариха неподготвен. Как беше възможно момчето да знае как е изглеждал Тео? Естествено, че не знаеше, но не в това беше въпросът. Твърдението на Кейлъб беше нещо като пожелание, начин да държи баща му жив.

— Така казват всички. Виждам и у теб голяма прилика с него, да знаеш.

— Липсва ли ти?

— Всеки ден. — Настъпи мрачно мълчание, после Питър добави: — Но ще ти кажа нещо. Докато си спомняме даден човек, той не си е отишъл напълно. Мислите му, чувствата му, спомените му, те са се превърнали в част от нас. И дори да си мислиш, че не помниш родителите си, помниш ги. Те са у теб, така както са и у мен.

— Но аз съм бил бебе.

— При бебетата това важи най-силно. — Хрумна му нещо: — Знаеш ли какво е Стопанството?

— Където съм се родил ли?

Питър кимна.

— Именно. Мястото не е като другите. Там винаги бяхме в безопасност, сякаш нещо се грижеше за нас. — За миг погледна момчето. — Баща ти вярваше, че е призрак.

Момчето ококори очи.

— Ами ти?

— Не знам. През годините много размишлявах върху това. Може и да беше. Или поне е бил някакъв вид призрак. Може би местата също имат спомени. — Постави ръка на рамото на момчето. — Знам само, че светът искаше да се родиш, Кейлъб.

Момчето се умълча. После на лицето му изгря пакостлива усмивка за план, който ще бъде разкрит.

— Знаеш ли сега какво ще правя?

— Кажи.

— Искам да плувам.

 

 

Малко след четири стигнаха до основата на преливника. Застанаха на ръба на басейна, съблякоха късите си панталони. Питър стъпи на скалите, обърна се и видя Кейлъб, замръзнал на ръба.

— Какво има?

— Не знам как.

Някак Питър беше пропуснал да го предвиди. Той подаде ръка на момчето.

— Ела. Ще те науча.

Водата беше стряскащо студена, с определен минерален вкус. Отначало Кейлъб беше боязлив, но след трийсет минути пляскане във водата увереността му нарасна. Още десет — и той вече свободно се придвижваше сам, плуваше като кутре по повърхността.

— Виж ме! Виж ме!

Питър за пръв път виждаше момчето толкова щастливо.

— Улови се за раменете ми — рече той.

Момчето се покатери на гърба му и го сграбчи за раменете.

— Какво ще правим?

— Поеми дълбоко въздух и го задръж.

Потопиха се заедно. Питър издиша въздуха от дробовете си, протегна ръце и с пъргав тласък се плъзна по каменното дъно, момчето го стискаше здраво, тялото му се носеше на повърхността като плащ. Водата беше бистра като стъкло. Спомени как се гмурка в пещерата като момче нахлуха в мислите на Питър. Същото беше правил с баща си.

Още три тласкания и се изкачиха, изскочиха на светло.

— Как беше? — попита Питър.

— Видях риба!

— Казах ти.

Отново и отново се гмуркаха по този начин, радостта на момчето не знаеше край. В пет и половина, когато сенките вече се удължаваха, Питър каза, че приключват. Внимателно излязоха на скалите и се облякоха.

— Нямам търпение да разкажа на сестра Пег, че сме излизали — обяви Кейлъб със светнало лице.

— Най-добре е да не го правиш. Нека си остане наша тайна, става ли?

— Тайна? — Момчето изговори думата със забранено задоволство, сега вече бяха част от заговор.

— Точно така.

Момчето плъзна малката си влажна длан в ръката на Питър, докато вървяха към вратата. След още няколко минути щеше да засвири сирената. Усещането го завладя със залялата го вълна обич: Затова съм тук.

 

 

Намери я в кухнята пред голяма печка, покрита с врящи съдове. В стаята беше страшно горещо и шумно — тракането на съдовете, сестрите, които се суетяха насам-натам, натрупалата се глъчка от възторжените гласове на децата, докато се събираха в трапезарията. Ейми седеше гърбом към него. Косата й, лъщяща и тъмна, се спускаше в дебела плитка до кръста й. Той се поколеба на прага, наблюдаваше я. Стори му се напълно погълната от работата си, бъркаше съдържанието на най-близката до нея тенджера с дълга дървена лъжица, опитваше и добавяше сол, после пъргаво отиде до една от няколкото изградени от червени тухли фурни и издърпа с дълга лопата половин дузина току-що опечени самуни.

— Ейми.

Тя се обърна и се усмихна. Срещнаха се в средата на оживеното помещение. Миг на несигурност, после се прегърнаха.

— Сестра Пег ми каза, че си бил тук.

Той се отдръпна. Усетил го беше в докосването й: у нея имаше нещо ново. Отдавна го нямаше безмълвното, травматизирано бездомно дете със сплъстена коса и взети откъдето падне дрехи. Напредването на възрастта й изглежда се случваше на пресекулки, не ставаше дума толкова за физическо израстване, колкото за задълбочаване на самообладанието, сякаш тя влизаше във владение на собствения си живот. И вечният парадокс: личността пред него, въпреки че във всяко отношение на външен вид беше на младо момиче, всъщност беше най-старото човешко същество на земята. Дългото отсъствие на Питър, цяла епоха за Кейлъб, за Ейми се равняваше на мигване на окото.

— Колко ще останеш? — не отклони очи от лицето му.

— Само тази нощ. Утре заминавам.

— Ейми — извика я една от сестрите до печката, — готова ли е тази супа? Отвън врявата се засилва.

Ейми припряно отвърна през рамо:

— Секунда само — след това се обърна с още по-широка усмивка към Питър: — Оказва се, че не съм много лоша готвачка. Запази ми място — бързо стисна ръката му. — Наистина е хубаво да те видя.

Питър се запъти към трапезарията, където децата бяха насядали около дълги маси, подредени по възраст. Шумът в стаята беше силен, свободно лееща се енергия от тела и гласове като данданията в огромна машина. Настани се на края на пейката до Кейлъб, точно когато сестра Пег се появи в стаята и плесна с ръце.

Ефектът беше мълниеносен: тишина обгърна стаята. Децата се уловиха за ръце и сведоха глави. Питър се оказа уловен в кръга, Кейлъб от една страна, от другата — момиченце с кестенява коса, което седеше срещу него.

— Отче, който си на Небесата — напевно започна жената със затворени очи, — благодарим ти за храната и затова че сме заедно, за благословията на твоите любов и грижа, с които в милостта си ни даряваш. Благодарим ти за изобилието на земята и небесата отгоре, за закрилата ти, докато не се преселим в другия живот. Накрая ти благодарим за присъствието на нашия скъп гост, един от смелите ни бойци, пропътувал, изпълнен с опасности път, за да бъде с нас тази вечер. Отправяме към теб молитви да закриляш него и приятелите му и да ги пазиш от опасности в пътуването им. Амин.

Хор от гласове:

— Амин!

Питър се почувства искрено трогнат. Значи в крайна сметка сестра Пег не беше много сърдита от присъствието му. Появи се храната: големи тенджери със супа, хляб, нарязан на дебели филии, от които се вдигаше пара, кани с вода и мляко. В началото на всяка маса една от сестрите разливаше супата в купи и ги подаваше по редовете, каните също обикаляха. Ейми се настани на мястото до Питър.

— Кажи ми какво мислиш за супата — рече тя.

Вкусна беше, от месеци не беше ял по-вкусно. Хлябът, мек и топъл в устата му, почти го накара да простене. Овладя желанието да поиска допълнително, като реши, че ще е проява на грубост, но щом опразни купата си, една от сестрите се появи с друга и я постави пред него.

— Не ни се случва често да имаме гости — обясни тя с порозовяло от притеснение лице и припряно се отдалечи.

Говориха за сиропиталището и задълженията на Ейми — кухнята, но също да учи най-малките да четат и по нейните думи „всичко останало, което трябва да се свърши“ — и новините на Питър от другите, въпреки че обмениха тези новини с общи приказки. Чак след като децата си легнеха, двамата щяха да могат да поговорят искрено. До него Кейлъб разпалено разговаряше с друго момче, а Питър можеше само едва-едва да следи разговора им, нещо за коне, кралици и пешки. Когато приятелчето му стана от масата, Питър попита Кейлъб за какво е ставало дума.

— За шах.

Питър не разбра.

Кейлъб изви очи.

— Не, шах. Това е игра. Ако искаш, мога да те науча.

Питър погледна към Ейми, която се смееше.

— Ще изгубиш — предупреди го тя.

След вечеря и раздигането на съдовете тримата отидоха в общата стая, където Кейлъб постави дъската и обясни имената на множеството фигури и правилата, по които се движеха. Докато стигне до конете, главата на Питър се въртеше.

— Ти наистина ли помниш всичко това в главата си? За колко време се научи?

Той се сгуши невинно.

— За малко. Хич не е сложно.

— Не звучи така — той се обърна към Ейми, която се усмихваше лукаво.

— Не гледай мен — възрази тя. — Действаш сам.

Кейлъб махна с ръка към дъската.

— Ти местиш пръв.

Битката започна. Питър беше решил да го кара по-полека с момчето — в крайна сметка това беше детска игра и със сигурност бързо щеше да я усвои — но веднага откри колко много е подценил младия си противник. Кейлъб, изглежда, предвиждаше всяка своя тактика, отговаряше, без да се колебае, движенията му бяха решителни и уверени. В нарастващото си отчаяние Питър реши да атакува, използва коня да вземе един от офицерите на Кейлъб.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? — попита момчето.

— Ами не…

Кейлъб изучаваше дъската, опрял брадичка на ръце. Питър долавяше сложните движения на мислите му: съставяше стратегия, представяше си поредица от ходове и контраходове, които се развиваха в бъдещето. На пет години, помисли си Питър. Удивително.

Кейлъб премести с три полета топа си и взе един от конете на Питър, който той нехайно беше оставил незащитен.

— Гледай — рече той.

Бърза размяна на фигурите и царят на Питър беше блокиран.

— Шах и мат — обяви момчето.

Питър наблюдаваше отчаяно дъската.

— Как го направи толкова бързо?

Зад него Ейми се смееше — сърдечен, заразителен звук.

— Казах ти.

Усмивката на Кейлъб стана още по-широка. Питър разбра какво се е случило, първо плуването, сега играта. Племенникът му без усилия беше обърнал ситуацията в своя полза, като показа на Питър на какво е способен.

— Просто трябва да мислиш с няколко хода напред — обясни Кейлъб. — Опитай се да го виждаш като история.

— Я ми кажи истината. Колко те бива в тая игра?

Кейлъб сви рамене скромно.

— Няколко от по-големите момчета ме биеха преди, но вече не могат.

— Така ли? Ами тогава подреди отново фигурите, младежо. Искам реванш.

Кейлъб беше постигнал третата си поредна победа, всяка следваща по-безмилостно решителна от предишната, когато удари камбаната и го призова към спалнята. Времето беше минало много бързо. Ейми тръгна към спалните на момичетата, остави Питър да съпроводи момчето до леглото. В голямата стая с легла Кейлъб се преоблече с нощница, после коленичи на каменния под до леглото си, притиснал длани една в друга, за да каже молитвите си, дълга поредица от „Благослови, Боже“, които започваха с „родителите ми в рая“ и завършваха със самия Питър.

— Винаги оставям твоето име накрая — рече момчето, — за да те пази.

— Кой е Мишелов?

Мишелов беше котаракът им. Питър беше видял клетото създание да седи на перваза в общата стая — жалка дрипа, с провиснала плът над крехките си кости като пране на простор. Питър издърпа завивката до брадичката на Кейлъб и се приведе да го целуне по челото. Сестрите се движеха нагоре-надолу между редиците от легла и шъткаха на по-големите деца. Лампите в стаята вече бяха загасени.

— Кога ще дойдеш пак, чичо Питър?

— Не знам. Скоро, надявам се.

— Може ли пак да ходим да плуваме?

Топло чувство се разпростря по цялото му тяло.

— Само ако ми обещаеш, че ще играем повече шах. Струва ми се, че още не съм го усвоил. Може да ползвам няколко указания.

Момчето засия.

— Обещавам.

 

 

Ейми го чакаше в празната обща стая, котаракът се галеше в краката й. Питър трябваше да се върне в бараките в 21:00. Двамата с Ейми разполагаха само с няколко минути.

— Клетото създание — рече Питър. — Защо някой не го убие? Изглежда жестоко.

Ейми прокара ръка по гърба на животинката. Слабо мъркане потрепери от него, когато изви гръбнак да получи ласката й.

— Престарял е, предполагам. Но децата го обожават, а сестрите не вярват в това. Само Бог може да отнема живот.

— Очевидно никога не са били в Ню Мексико.

Шега, но и не съвсем. Ейми го гледаше загрижено.

— Изглеждаш притеснен, Питър.

— Нещата не вървят на добре. Искаш ли да ти разкажа?

Тя обмисли въпроса. Изглеждаше малко бледа. Питър се почуди дали се чувства добре.

— Може би някой друг път — очите й оглеждаха лицето му. — Той те обича. Непрекъснато говори за теб.

— Караш ме да се чувствам виновен. Вероятно го заслужавам.

Тя вдигна Мишелов, за да го настани в скута си.

— Той разбира. Казвам ти го, за да знаеш колко си важен за него.

— Ами ти? Добре ли си тук?

Тя кимна.

— Като цяло ме устройва. Харесват ми компанията, децата, сестрите. Тук е, разбира се, и Кейлъб. Може би за пръв път в живота си се чувствам… знам ли и аз. Полезна. Хубаво е да си просто обикновен човек.

Питър беше смаян от откровения, лесен ход на разговора. Паднала беше някаква бариера помежду им.

— Другите сестри знаят ли? Освен сестра Пег имам предвид.

— Няколко знаят или може би подозират. Тук съм пет години, а не са забелязали да остарявам. Мисля, че съм донякъде притеснение за сестра Пег, нещо, което не се вписва напълно в нейния светоглед. Но нищо не ми е казвала — Ейми се усмихна. — В крайна сметка приготвям чудесна ечемична супа.

Много бързо времето изтече и той трябваше да си тръгва. Ейми го съпроводи до входа, където Питър извади пачката банкноти от джоба си и й ги подаде.

— Дай ги на сестра Пег, става ли?

Ейми кимна без коментар и мушна кесията в джоба на полата си. Отново го придърпа в прегръдка, този път по-ожесточена.

— Наистина ми липсваше. — Гласът й прозвуча нежно до гърдите му. — Пази се, разбра ли? Обещай ми да се пазиш.

В настояването й имаше нещо притеснено, почти финално, някаква тъга в раздялата им. Какво не му казваше? Имаше и друго: от тялото й се носеше трескава топлина. Почувства я дори през тежкия плат на униформата си.

— Не бива да се притесняваш за мен. Аз ще съм добре.

— Сериозно говоря, Питър. Ако нещо се случи, не бих могла… — Гласът й потрепери, понесен от течението на скрити ветрове. — Няма да мога и това е.

Сега вече беше сигурен: Ейми криеше нещо от него. Питър огледа лицето й, за да разбере какво е. На челото й блестеше тънък слой от пот.

— Добре ли си?

Улови ръката му в своята и вдигна ръцете им загрижено, притисна дланта си в неговата, така че възглавничките на пръстите им се допряха. Жестът едновременно беше жест на единение и на разделяне, връзка и раздяла.

— Помниш ли, когато те целунах?

Никога не бяха говорили за това — бързата й, лека като клъвване от птичка целувка в мола, виралите тичаха към тях. Много неща се бяха случили, но Питър не беше я забравил. Как би могъл?

— Винаги съм се чудел за нея — призна той.

Вдигнатите им ръце сякаш се рееха в изпълненото с мрак място между двамата. Ейми ги изучаваше с поглед. Май се опитваше да разгадае загадката, която самата създаде.

— Толкова дълго бях сама. Не мога да го опиша. А изведнъж ти се появи. Не можех да повярвам — внезапно сякаш излезе от транс, издърпа ръката си, лицето й поаленя. — Това е всичко. Най-добре да вървиш, ще закъснееш.

Не му се искаше. Като целувката, усещането от ръката й, изглежда, притежаваше уникална сила, промъкваща се в сетивата му, сякаш се беше настанила във върховете на пръстите му. Искаше да каже още нещо, но не откриваше думите и моментът отлетя.

— Сигурна ли си, че си добре?

На лицето й се появи усмивка.

— Не съм била по-добре.

Тя наистина изглежда болна, помисли си той.

— Ще се върна след десет дни.

Ейми нищо не каза.

— Тогава ще те видя, нали?

Той се почуди защо я пита.

— Разбира се, Питър. Къде бих могла да отида?

 

 

След като Питър си тръгна, Ейми се запъти към жилището на сестрите, по-малък вариант на спалните, където спяха децата. Останалите сестри спяха, няколко от по-възрастните тихо похъркваха. Тя съблече туниката си и се наведе над леглото.

По някое време по-късно се събуди сепнато. Тялото й беше потънало в студена пот, от която нощницата й беше прогизнала. Неспокойството от лошите сънища все още я владееше.

Ейми, помогни ми.

Тя застина.

Той чака теб, Ейми. В кораба.

— Татко?

Иди при него… иди при него… иди при него…

Тя се изправи, изпълнена с внезапна целеустременост. Дошъл беше моментът.

Но оставаше едно задължение, една последна задача да бъде изпълнена в тези изтичащи дни от живота, който беше обичала, макар й да бе продължил кратко. По смълчаните коридори тихо стигна до общата стая. Завари Мишелов там, където го беше оставила да почива на дивана. От очите му струеше изтощение, крайниците му бяха отпуснати, едва вдигаше глава.

Моля те, говореха очите му. Боли ме. Прекалено дълго продължи всичко.

Тя внимателно го вдигна на гърдите си. Прокара ръка по гърба му, обърна го така, че да гледа към прозореца с гледка към звездната нощ.

— Виждаш ли този красив свят. Мишелов? — промърмори тя близо до ухото му. — Виждаш ли красивите звезди?

Толкова е… красиво.

Вратът му се счупи с изпукване, тялото му се отпусна в ръцете й. Ейми постоя няколко минути така, докато присъствието му изчезне, галеше козината му, целуваше главата и муцунката му. Довиждане, Мишелов. Бог да те пази. Децата те обичат, завинаги ще останеш с тях. После го изнесе навън до градинския навес, за да намери лопата.