Джъстин Кронин
Дванайсетте (28)

Двайсет и шест

Федерален затвор

Кървил, Тексас

Майор Лушъс Гриър, бивш боец от Втория Експедиционен, сега известен само като затворник №62 във Федералния затвор на република Тексас — Лушъс Предания, Онзи, който вярваше — чакаше да го посетят.

Килията, в която живееше, беше около три на три метра, побираше само тесния нар, тоалетна, мивка и малка маса със стол. Единственият източник на светлина в стаята беше прозорчето от армирано стъкло високо на стената. В тази стая Лушъс Гриър беше прекарал изминалите четири години, девет месеца и единайсет дни от живота си. Обвинението беше дезертиране — не съвсем честно, по мнение на Лушъс. Можеше да се каже, че като остави командвания от него отряд, за да последва Ейми нагоре по планината и да се изправи срещу Бабкок, той просто се беше подчинил на заповеди от по-дълбок и по-друг вид. Но Лушъс беше войник и имаше войнишко чувство за дълг, беше приел присъдата без въпроси.

Прекарваше дните си в съзерцание. То беше необходимост. Лушъс знаеше, че има хора, които така и не се приспособяват, нощем чуваше самотните им викове. Затворът имаше малък двор, веднъж седмично затворниците бяха изкарвани навън, но само по един и само за час. Самият Лушъс преживя първите шест месеца от присъдата си, убеден, че ще полудее. Човек можеше да направи ограничен брой лицеви опори, да спи ограничен брой часове и едва беше изтекъл месец от влизането му в затвора, когато започна да си говори сам: несвързани монолози за всичко и за нищо, времето, храната, мислите, спомените, за света отвъд стените на затвора и какво се случва там сега. Дали беше лято? Дали е валяло? Дали за вечеря днес ще има бисквити? С течение на месеците тези разговори се съсредоточаваха все повече върху пазачите: убеден беше, че го шпионират, а после, когато параноята му се задълбочи — че имат намерение да го убият. Престана да спи, после да яде, отказа да прави упражнения, дори изобщо да напуска килията. По цяла нощ клечеше на ръба на леглото си, вперил поглед във вратата, откъдето щяха да влязат убийците му.

След известно време, прекарано в тези мъчителни условия, Лушъс реши, че повече не издържа така. Остана му невероятно малка частица от рационалното му аз, скоро щеше да го изгуби напълно. Да умре лишен от разум, преживяванията си, спомените, личността — перспективата беше непоносима. Да се самоубие в килията — трудно изпълнимо, но постижимо. Ако застанеше на масата, решеният самоубиец можеше да наведе глава към гърдите си, да се наклони напред и да си счупи врата при падането.

Лушъс изпробва метода три последователни пъти и трите пъти не успя. Започна да се моли — проста молитва от едно изречение, в която търсеше Божието съдействие. Помогни ми да умра. Главата му кънтеше от многото удари по циментовия под, беше си счупил зъб. За пореден път застана на масата, прецени ъгъла на падането си и се предаде в ръцете на земното притегляне.

Неизвестно след колко време дойде на себе си. Лежеше по гръб на студения цимент. Вселената отново му беше отказала. Смъртта беше врата, която не можеше да отвори. Отчаянието го сграбчи напълно, очите му се изпълниха със сълзи.

Лушъс, защо ме забрави?

Не бяха думи, които чува. Не беше нито толкова просто, нито толкова обикновено като думи, които да чува. Беше усещане за глас — внимателно, напътстващо присъствие, което живееше под повърхността на света.

Не знаеш ли, че само аз мога да отнема живота ти? Че смъртта принадлежи само на мен?

Съзнанието му сякаш се беше отворило като кориците на книга и разкрило скрита действителност. Лежеше на пода, тялото му заемеше определена точка в пространството и времето и въпреки това усети как съзнанието му се разрасна, присъедини се към неизразима с думи широта. То беше навсякъде и никъде, съществуваше на невидима равнина, която разумът можеше да види, но не и очите, които се разсейваха по обикновени неща — леглото, тоалетната, стените около него. Потопи се в спокойствие, което нахлу в съществото му като вълни от светлина.

Делото на живота ти не е приключило, Лушъс.

И просто така затворът за него свърши. Стените на клетката му бяха от най-тънък плат, уловка на материята. Ден след ден съзерцанията му се задълбочаваха, умът му се пропиваше със силата на мира, прошката и мъдростта, която откри. Това беше Бог, естествено, или можеше да се нарече Бог. Но дори този термин му се струваше прекалено незначителен, дума, измислена от хората за онова, което няма име. Светът не беше светът, той беше израз на по-дълбока реалност, както рисунката по платното е израз на мислите на художника. И с осъзнаването на това дойде знанието, че пътуването на живота му не беше приключило, че истинската му цел все още не е разкрита.

И още нещо: Бог май беше жена.

 

 

Израсна в сиропиталището, сред сестрите. Не помнеше нито родителите си, нито друг начин на живот. На шестнайсет се записа във Вътрешната сигурност, както почти всички момчета от сиропиталището правеха в онези времена. На призива за набиране на доброволци за Втория Експедиционен Лушъс беше сред първите записали се. Стана точно след събитието, известно като Касапницата на Полето — седемнайсет семейства, уловени в клопка по време на излет, двайсет и осем души убити или обсебени — много от оцелелите в онзи ден мъже също се бяха присъединили. Но мотивите на Лушъс не бяха толкова съдбоносни. Дори като момче не се беше прехласнал по историите за великия Нилс Кофи, чиито геройства изглеждаха невъзможни. Кой със здрав разсъдък ще тръгне да лови драки? Но Лушъс беше млад, неуморен както всички млади хора, и беше отегчен от задълженията си: да стои на пост при градските стени, да прочиства полетата, да лови дечурлига, нарушили вечерния час. Разбира се, наоколо винаги се навъртаха дремльовци (Да ги лови човек от наблюдателните платформи, на което се гледаше неодобрително като пилеене на муниции, беше като цяло разрешено, ако човек не се престарава), към това се прибавяше и по някоя и друга кръчмарска свада в Хюстън, която да разтървава за разнообразие. Но тези неща, колкото и да бяха разсейващи, не можеха да компенсират тежестта на отегчението. Ако да се присъедини към шайка търсещи си повод да умрат лунатици, беше единствената друга възможност за Лушъс Гриър, нека бъде така!

В Експедиционния обаче Лушъс откри точно каквото търсеше, онова, което отсъстваше в живота му: семейство. С първата си заповед беше изпратен на пътя „Розуел“, ескортираше конвои от мъже и доставки за гарнизона — по онова време само някакъв си разнебитен преден пост. В неговата част имаше двама новобранци, Натан Кръкшанк и Къртис Ворхис. Също като Лушъс Крък се беше записал от Вътрешна сигурност, но Ворхис беше или поне преди това беше работил като земеделец. Доколкото Лушъс знаеше, човекът никога не беше стрелял с оръжие. Но беше загубил съпругата си и двете си момиченца на полето и при тези обстоятелства никой не би му отказал да го запише в Експедиционния. Камионите винаги пътуваха през нощта и по време на пътуването обратно към Кървил нападнаха конвоя им из засада. Нападението дойде час преди зазоряване. Лушъс пътуваше с Крък и Вор на хъмви след първия танкер. Когато виралите ги връхлетяха, Лушъс си помисли: Край, свършено е с нас. Няма как да се измъкна жив. Само че Кръкшанк, който беше на волана, или не се съгласи с това положение, или не го беше грижа. Той пришпори двигателя, докато Ворхис, който беше на картечницата, започна да избива виралите. Не знаеха, че шофьорът на цистерната, нападнат през предното стъкло, вече е мъртъв. Докато бягаха, цистерната зави наляво и пресече пътя на хъмвито. Лушъс явно бе изпаднал в безсъзнание, защото следващото, което осъзна, беше, че Крък го влачи далеч от останките. Цистерната гореше. Останалата част от конвоя беше изчезнала надолу по пътя за „Розуел“.

Бяха ги изоставили.

Часът, който последва, беше едновременно и най-краткият, и най-дългият в живота на Лушъс. Отново и отново виралите идваха. Отново и отново тримата успяваха да ги отблъснат, като пазеха куршумите си до последния момент, често стреляха едва когато създанията бяха вече само на няколко стъпки от тях. Може би трябваше да бягат, но преобърнатото хъмви беше най-добрата защита, която имаха, а и глезенът на Лушъс беше счупен, не можеше да върви.

Когато ги откри патрулът, те седяха на пътя и се смееха, по лицата им се стичаха сълзи. Знаеше, че никога няма да се почувства по-близък с друг човек, като с тези двама мъже, които се бяха спуснали с него по пътя на мрака в онази нощ.

Розуел, Ларедо, Тексаркана; Лъбок, Шривъпорт, Киърни, Колорадо. Изминаха години, преди Лушъс да види Кървил, райските му стени и светлини. Домът му вече беше другаде. Домът му беше Експедиционния.

Докато не срещна Ейми, Момичето от Никъде, и всичко се промени.

 

 

Предстояха му три посещения.

Първото дойде рано в една септемврийска утрин. Гриър вече беше привършил със закуската си от водниста каша и довършил сутрешната си гимнастика от петстотин лицеви опори и коремни преси, последвани от същия брой клякания и странични разпъвания. Провесен от тръбата, която минаваше по дължината на тавана на килията, с Божията помощ направи сто набирания до брадичката в серии от по двайсет, предни и задни. Когато свърши, седна на ръба на леглото си, успокои съзнанието си, за да започне невидимото си пътуване.

Винаги започваше с обичайната молитва, научена от сестрите. Не думите бяха важни, ами техният ритъм, те бяха като разтягането преди упражненията, подготвяха съзнанието за скока, който следваше.

Тъкмо беше започнал, когато размислите му бяха прекъснати от поредица от прещраквания и вратата на килията му се отвори.

— Някой иска да те види, шейсет и втори.

Лушъс стана, през вратата влезе жена — с крехка структура, черна, прошарена със сиво коса, и малки черни очи, от които се излъчваше неоспорим авторитет. Жена, пред която не можеш да не се разкриеш, пред която всичките ти тайни бяха като отворена книга. Тя носеше малка папка под ръка.

— Майор Гриър.

— Госпожо президент.

Тя се обърна към пазача, петдесетгодишен едър мъж.

— Благодаря ви, сержант. Можете да ни оставите.

Пазачът се казваше Кулидж. Човек трябва да опознае пазачите си и затова двамата с Лушъс добре се знаеха, макар Кулидж да нямаше и представа какво да мисли за молитвите на Лушъс. Практичен, обикновен човек, притежаваше жив, но и бавен ум, имаше двама синове — и двамата във Вътрешна сигурност като него.

— Сигурна ли сте?

— Да, благодаря. Това е всичко.

Мъжът излезе и заключи вратата след себе си. Президентът влезе навътре и огледа тясната стаичка.

— Изключително — погледът й се насочи към Лушъс. — Казват, че изобщо не излизате.

— Не виждам причина да го правя.

— Но какво бихте могли да правите по цял ден?

Лушъс се усмихна.

— Каквото правех и когато дойдохте. Мисля.

— Мислите — повтори президентът. — За какво?

— Просто мисля. Размишлявам.

Президентът седна на стола. Лушъс последва примера й и приседна на ръба на леглото, така че двамата застанаха лице в лице.

— Най-напред да кажа, че не съм тук. Това е официално. Неофициално ще ви кажа, че съм тук, за да поискам помощта ви по въпрос от огромна важност. Вие бяхте обект на големи спорове и разчитам на вашата дискретност. Никой не бива да знае за разговора ни. Ясно ли е?

— Напълно.

Тя отвори папката, извади пожълтял лист хартия и я подаде на Лушъс.

— Това познато ли ви е?

Карта, нарисувана с черен въглен: линия на река и набързо нахвърлян път, пунктирана линия маркираше границите на комплекс от сгради. Не просто комплекс, ами цял град.

— Къде я открихте? — попита Лушъс.

— Това не е важно. Позната ли ви е?

— Би трябвало.

— Защо?

— Защото аз я направих.

Очакваха отговорът му да бъде такъв. Лушъс го разбра по изражението на жената.

— За да отговоря на въпроса ви, картата беше в личните документи на генерал Ворхис в Командването. Наложи се да се поразровим кой друг е бил с него. Вие, Кръкшанк и млад новобранец на име Тифти Ламонт.

Тифти. От колко години Лушъс не беше чувал никой да изговаря това име? Въпреки че всички в Кървил бяха чували за Тифти Ламонт. И Кръкшанк: тъга жегна Лушъс за изгубения му приятел, убит при нападението над гарнизона „Розуел“ преди пет години.

— Мислите ли, че можете отново да намерите мястото от картата?

— Не знам. Отдавна беше.

— Разказвали ли сте на някого за него?

— Когато докладвахме на Командването, ни беше дадено да разберем да не говорим за него.

— Помните ли от кого идваше тази заповед?

Лушъс поклати глава.

— Така и не разбрах. Кръкшанк беше командващ офицер, Ворхис беше втори. Тифти беше разузнавач.

— Защо Тифти?

— Според онова, на което съм бил свидетел, никой не може да проследява като Тифти Ламонт.

Президентът отново се намръщи при споменаването на името: великият гангстер Тифти Ламонт, глава на клан, най-търсеният престъпник в града.

— Според вас колко души имаше там?

— Трудно е да се каже. Много. Мястото беше поне два пъти колкото Кървил. От онова, което успяхме да видим, бяха и добре въоръжени.

— Имаха ли електричество?

— Да, но не мисля, че използваха петрол. По-скоро водни електроцентрали и биодизел за колите. Земеделските и производствените комплекси бяха огромни. Бараки за управлението им. Три грамадни постройки, едната в центъра, нещо като купол, втората на юг, която приличаше на стар футболен стадион. Третата беше на западния бряг на реката — не бяхме сигурни какво представлява. Като че беше в етап на строеж. Работеха по нея ден и нощ.

— И вие не се свързахте с никого там?

— Не.

Президентът насочи вниманието на Лушъс върху периметъра.

— Това тук…

— Укрепления. Линия на оградите. Стабилни, но недостатъчно, за да удържат драките вън.

— Тогава според вас за какво е служила?

— Не мога да кажа. Но Кръкшанк имаше теория.

— И според нея?

— Да държи хората вътре.

Президентът погледна картата, после отново погледна Лушъс.

— И никога не сте говорили за видяното? С никого?

— Не, госпожо. Досега с никого.

Настъпи мълчание. Лушъс имаше впечатлението, че повече въпроси няма да има. Президентът беше научил онова, за което беше дошъл. Тя прибра картата в папката си. Когато тя стана от стола си, Лушъс рече:

— Ако мога да попитам, госпожо президент, защо сега ме разпитвате по този въпрос? След толкова много години?

Президентът тръгна към вратата и почука два пъти. Ключалката се завъртя, а тя се обърна към Лушъс.

— Казват, че сте се посветили на молитви.

Лушъс кимна.

— Тогава може би ще се помолите да греша в предположенията си.