Джъстин Кронин
Дванайсетте (26)

Двайсет и четири

Най-после Улгаст беше дошъл при Ейми. Дошъл беше в сънищата й.

Понякога тези сънищата бяха за едно място, друг път за друго. Случили се истории, събития и чувства от миналото, които се възпроизвеждаха; бяха и бъркотия, смесица, наслагване на образи, преподредени по съвършено различен начин. Тези сънища бяха животът й, миналото й, примесено с настоящето, и заемаха съзнанието й с такава пълнота, че след като се събудеше, стреснато осъзнаваше, че съществува в проста реалност от стабилни предмети и подредено време. Сякаш светът на будуването и светът на съня си бяха разменили местата — последният притежаваше изпълнена с живот способност да измества, която не избледняваше, когато тя се движеше по следите на деня си. Докато изливаше вода от кофа, четеше на децата, насядали в кръг или метеше нападали листа от двора, изведнъж, без предупреждение, съзнанието й се потапяше под повърхността на видимия свят в течението на подводна река.

Въртележка, светлините й се въртяха и прозвънваха. Вкусът на студено мляко и прашец от пудра захар по устните й. Стая със синя светлина, умът й блуждаеше трескаво и нечий глас — гласът на Улгаст — който внимателно я изважда от мрака.

Върни се при мен, Ейми, върни се при мен.

Най-въздействащият от всички беше сънят със стаята: мръсна, с лош мирис, струпани на купчини дрехи, съдове със стара храна навсякъде, телевизор, който каканиже с безсмислена жестокост в ъгъла, жената, за която Ейми осъзнава, че е майка й — изблик на безнадежден копнеж придружи осъзнаването на този факт — се движи из претъпканото място, излъчва паника и енергия, събира неща от пода, хвърля ги в раници. Ела, миличка, събуди се. Трябва да тръгваме, Ейми. Напускаха, майка й си тръгваше, светът се разполови и от едната страна беше Ейми, а от другата — майка й, мигът и чувствата от раздялата бяха неестествено удължени, все едно че наблюдаваше майка си от кърмата на кораб, който отплаваше от пристана. Разбра, че именно от това място, от тази стая е започнал животът й. Че всъщност става свидетел на раждане.

Но те не бяха само двете. И Улгаст беше там. Това беше безсмислено. Улгаст беше влязъл в живота й по-късно. Но в логиката на съня неговото присъствие беше забележително ненатрапчиво. Улгаст беше там, защото беше. Отначало Ейми преживяваше присъствието му не като телесна реалност, ами като светеща пара от емоции, която се носи над сцената. Колкото повече усещаше, че майка й си отива от нея, забързана по свои причини, които Ейми нито споделяше, нито разбираше — нещо ужасно се беше случило — толкова по-живо тя го усещаше. Обземаше я дълбоко спокойствие, наблюдаваше с чувство на отдалеченост, знаеше, че тези събития, които, изглежда, се случваха в живото настояще, всъщност са се случили много отдавна. Едновременно ги преживяваше за пръв път и си ги припомняше — беше и актьор, и наблюдател — със странния Улгаст, който сега откри, че седи на ръба на леглото й, а майка й не се виждаше никъде. Той носеше тъмен костюм и вратовръзка, беше бос. Наблюдаваше съсредоточено ръцете си, които държеше пред себе си, допрял върховете на пръстите. Тук е църквата, напевно рече той, размахал само двата показалеца, а тук е камбанарията. Отвори вратата — палците му се разделиха и показаха другите му шаващи пръсти — и виж всички тези хора. Здравей, Ейми.

— Здравей — поздрави тя.

Съжалявам, че отсъствах. Липсваше ми.

— И ти ми липсваше.

Пространството около тях се промени, стаята се разтвори в мрака, в който съществуваха само двамата, като двама актьори на осветена от прожектори сцена.

Нещо се е променило.

— Да. Мисля, че е точно така.

Ти ще трябва да идеш при него, Ейми.

— При кого? При кого трябва да отида?

Той не е като другите. Разбрах го още първия път, в който го видях. Чаша чай с лед. Само това искаше, да се разхлади в жегата. Той обичаше онази жена с цялото си сърце. Но ти го знаеш, нали, Ейми?

— Знам.

Океан от време, това му казах. Това мога да ти дам, Антъни, океан от време. Изведнъж по лицето му се изписа горчивина. Винаги съм мразил Тексас, нали знаеш.

Той вече трябваше да я погледне. Ейми почувства, че разговорът нито го изискваше, нито дори го позволяваше. После той каза:

Тъкмо си мислех за лагера. Ние, двамата, как четем заедно, играем на монополи. Парк Плейс, Бордуолк, Марвин Гардънс. Винаги ме побеждаваше.

— Мисля, че ти ме оставяше да те победя.

Улгаст се разсмя на себе си. Не, ти побеждаваше сама, честно и почтено. Ами Джейкъб Марли. Коледната история, която ти беше любима. Мисля, че научи наизуст цялата книга. Помниш ли?

— Помня я цялата. Онзи ден валеше сняг. Правихме снежни ангели.

Той носеше веригите, които беше изковал приживе. Улгаст се намръщи във внезапно учудване. Толкова тъжна история.

Ето я реката, помисли си Ейми. Голямата, течаща река на миналото.

Можех да остана така завинаги. Улгаст изви очи нагоре, обърнал се към мрака. Лайла, не разбираш ли? Това исках. Само това винаги съм искал. После се обърна пак към Ейми. Познаваш ли… това място, Ейми?

— Не мисля, че е някое конкретно място. Мисля, че спя.

Той обмисли думите й и леко кимна. Добре. Това ми звучи правилно. Сега, като го казваш, звучи много разумно. Пое дълбоко въздух и бавно издиша. Странно е. Толкова много неща не мога да си спомня. Ето такова е. Сякаш има само една малка частица, която можеш да запазиш. Но сега спомените ми идват по-ясно.

— Липсваш ми, татко.

Знам, че ти липсвам. И ти ми липсваш, слънчице, повече, отколкото можеш да си представиш. Мисля, че най-щастлив бяха, докато бяхме заедно. Искаше ми се да те бях спасил, Ейми.

— Но ти ме спаси. Спаси ме.

Беше едно мъничко момиченце, само на света. Не биваше да им позволявам да те вземат. Опитах, но не се постарах достатъчно. Това е истинското изпитание, да знаеш. Това е истинската мярка за живота на човека. Винаги съм се страхувал прекалено. Надявам се да ми простиш.

У нея се надигна вълна от съжаление. Как копнееше да го утеши, да го прегърне. Но знаеше, че ако се опита, направеше ли само една стъпка към него, сънят щеше да се разтвори и тя отново да остане сама.

— Простих ти. Разбира се, че ти простих. Няма какво да ти прощавам.

Толкова много неща не ти казах. Той се взираше упорито в ръцете си. За Лайла и Ева. Нашето момиченце. Толкова много приличаш на нея.

— Не трябваше да ми го разказваш, татко. Аз знаех, знаех. Винаги съм знаела.

Ти изпълни сърцето ми, Ейми. Това направи за мен. Ти запълни мястото, където беше Ева. Но не успях да те спася, както не успях да спася и нея.

Той произнесе тези думи и образът на стаята започна да се отдалечава, мястото между двама им се увеличи като коридор. Обхвана я неочаквано отчаяние.

Хубаво е да си припомням тези неща с теб, Ейми. Ако не е проблем, мисля, че ще постоя тук известно време.

Той я напускаше, смаляваше се.

— Татко, моля те. Недей.

Смелото ми момиче. Смелата ми Ейми. Той те очаква. Чака те от самото начало в кораба. Отговорите са там. Трябва да отидеш при него, когато дойде времето.

— Какъв кораб? За никакъв кораб не знам.

Но молбите й бяха напразни, сънят избледняваше, Улгаст почти беше изчезнал. Стоеше на самия край на разгръщащия се мрак.

— Моля те, татко — проплака тя. — Не ме оставяй. Не знам какво да правя.

Най-после той извърна лице към нея и погледът му срещна нейния. Ярък, блестящ, пронизващ сърцето й.

О, не вярвам, че някога ще се отделя от теб, Ейми.