Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2022 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Дванайсетте

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Митко Илиев

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-189-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1932

История

  1. —Добавяне

Двайсет и две

Стигнаха Чикаго по залез, когато слънцето изпълваше небето със златиста светлина. Най-напред минаха през външния пръстен от предградия, празни и стихнали, после около тях започна да се издига като обещание формата на града. Самотните оцелели, съдбите им бяха свързани по силата на тайнствената връзка на оцеляването им: пътували бяха в мълчание, сънуващи забравена земя, напредването им беше белязано само от ръмженето на двигателя на автобуса и хипнотичното свистене на асфалта под колелата. До тях седяха призраците на хората, които бяха изгубили.

Когато градът се показа, Дон Пастора се приведе от седалката си към Дани. Над Чикаго кръжаха хеликоптери, бръмчаха сред небостъргачите като пчели в кошер, високо горе се очертаваха реактивните следи на самолетите и мятаха цветни панделки срещу сгъстяващото се синьо. Мястото изглеждаше сигурна зона, но нямаше да е задълго. В сърцата си знаеха, че такава няма.

— Да поспрем за минута.

Дани отби автобуса встрани от пътя. Дон Пастора се изправи, за да се обърне към групата. Решението се падаше на тях. Дали да спрат, или да продължат? Разполагаха с автобуса, вода, храна и гориво. Никой не знаеше какво ги чака напред. Помислете минута, посъветва ги Пастора.

Шепот на съгласие, след това се вдигнаха ръцете. Решението беше единодушно.

— Добре, Дани.

Заобиколиха града от юг и продължиха на изток по черен път. Нощта падна като купол, покрил земята. По изгрев бяха някъде в Охайо. Напълно безименен пейзаж, можеха да са навсякъде. Времето беше започнало да пълзи. Полета, дървета, къщи, пощенски кутии профучаваха покрай тях, хоризонтът беше недостижим и постоянно бягаше напред. В малките градове продължаваше нещо като живот, хората нямаха представа къде да отидат, нито какво да направят. По магистралите, казваха те, било претъпкано. В минимаркета, където спряха да си купят провизии, касиерката, която погледна през прозореца към автобуса, попита може ли да тръгне с тях. На стената зад главата й по телевизията показваха обхванат от пламъци град. Тя шепнеше, за да не я дочуят. Не попита къде отиват, просто се бяха запътили нататък. Телефонира набързо и след минути съпругът й и двете им поотраснали деца стояха до автобуса, стиснали куфари.

Присъединиха се и други. Мъж в работен комбинезон, който вървеше сам по магистралата, преметнал през рамо пушката си. Възрастна двойка, облечена, като че ще иде на църква, колата им стоеше повредена встрани от пътя с отворен капак, от спукания радиатор излизаше пара. Двама колоездачи, французи, които пътували из страната, когато започнала кризата. Цели семейства се притискаха в автобуса. Мнозина бяха на ръба на силите си, хлипаха от благодарност, докато заемаха местата си. Като риби, които се присъединяват към пасажа, те се потапяха в цялото. Подминаваха големите градове, един след друг: Кълъмбъс, Ейкрън, Йънгстън, Питсбърг. Дори имената започнаха да им се струват исторически, като градове от изгубена империя. Гиза. Картахена. Помпей. Установиха си навици, сякаш са пътуващ град. Имаше въпроси, които можеха да бъдат зададени, и такива, които не може. Чували ли сте новини за Солт Лейк, Тулса, Сейнт Луис? Разгадали ли са заразата, намерили ли са решение на кризата? Безопасността беше в движението, всяка спирка се усещаше като пълна с опасност. Понякога пееха. „Мравките тръгват на път“, „Отгоре на спагетите“, „Сто бутилки бира на стената“.

Пейзажът се издигаше и снижаваше, обгръщаше ги в зелената си прегръдка: Пенсилвания, Безкрайните планини. Знаците за човешко обитание бяха малко и редки, останки от отдавна отминала епоха. Порутените въглищни градове, забравените селца с по една-единствена затворена от години фабрика, иззиданите от червени тухли комини, които окаяно стърчаха в синьото небе. Въздухът силно миришеше на бор. Вече наброяваха седемдесет души, тела, натъпкани по пътеките, деца в скутовете, притиснати до прозорците лица. Горивото беше постоянна грижа, въпреки това винаги успяваха все някак да се снабдят в последния момент, пътуването им беше защитавано от невидима ръка.

Следобед на третия ден наближиха Филаделфия. Бяха пропътували половината континент. Пред тях се простираше източното крайбрежие с барикадите си от градове, стена от население, притиснато към морето. Завладяло ги беше чувство за финалност. Нямаше място, на което да избягат. Навлязоха в града покрай река Скулкил, чиято повърхност беше тъмна и непроницаема като гранит. Жителите на външните градове, сякаш се бяха укрили, прозорците на къщите бяха заковани, по улиците нямаше коли. Реката се разширяваше до широко езеро, тежки дървета се къпеха в слънчевата светлина, провесили клони като завеси над пътя. Имаше табела с надпис: КОНТРОЛЕН ПУНКТ 3 км. Кратко съвещание и всички се съгласиха, че са стигнали края на пътуването си. Съдбата им щеше да ги намери тук.

Войниците им дадоха указания. Оставаха два часа до вечерния час, но улиците вече бяха притихнали, буквално обезлюдели и по тях се движеха само колите на военните и няколко полицейски коли. Тесни, окъпани в слънце улички, разнебитени къщи от кафяв камък, покрити с лоша слава ъгли, където преди са се размотавали младежки групички, след това изведнъж се появи паркът, оазис от зеленина в центъра на града.

Следваха знаците покрай барикадите, войниците с маски на лицата си с жестове им показваха да преминават. Паркът, изглежда, гъмжеше от хора, които сякаш се бяха събрали на концерт. Палатки, каравани, силуети, присвити на земята до куфарите, все едно изхвърлени там от прилива. Когато тълпата стана прекалено гъста, им се наложи да оставят автобуса встрани на пътя и да продължат пеша. Стори им се някак окончателно; почувстваха като предателство това, че го оставиха, все едно човек да изостави обичаното куче, което вече не може да върви. Вървяха вкупом, неспособни да се освободят един от друг все още, за да се слеят с безличното множество. Имаше дълга опашка. Въздухът беше гъст като мляко. Над тях невидими армии от насекоми жужаха в обгръщаните от мрак дървета.

— Не мога да го направя — рече Пастора. Спря на пътеката, изведнъж на лицето му се беше изписал ужас.

Ууд също беше спрял. На двайсетина метра пред тях бяха разположени палатки, оскъдно осветени от лампи на прътовете им. Претърсваха хората, те си казваха името.

— Разбирам те.

— Иисусе. Ами че ние сякаш оттук идваме.

Покрай тях тълпата вървеше. Двамата французи продължиха, като едва-едва ги погледнаха, пъхнали подмишници оскъдните си притежания. Чувстваха го: изгубили бяха нещо. Отдръпнаха се встрани.

— Мислиш ли, че можем да намерим гориво? — попита Джамал.

— Знам само, че там няма да вляза — заяви Пастора.

Върнаха се при автобуса. Някакъв мъж вече злосторничеше по стартера. Мършав, с почерняло от грим лице, очите му шареха от някакви замисли. Ууд го сграбчи за шала на врата и го изхвърли по стълбите. Разкарай се от тука, пропъди го той.

Качиха се в автобуса. Дани завъртя ключа. Двигателят заръмжа под тях. Бавно дадоха назад, тълпата се раздели и ги обкръжи като вълни около кораб. Въздухът изпиваше последните частици от светлината. Направиха широк завой по тревата и потеглиха.

— Накъде? — попита Дани.

Никой не знаеше отговора.

— Мисля, че няма значение — рече Пастора.

И нямаше. Прекараха нощта във Вали Фордж парк, спаха на пода в автобуса, после поеха на юг, избягваха магистралите. Мериленд, Вирджиния. Северна Каролина, не спираха да пътуват. Пътуването беше придобило свое собствено значение, независимо от крайната си точка. Целта беше да се движат, да не спират. Бяха заедно, само това имаше значение. Автобусът се друсаше под тях на уморените си пружини. Един по един градовете падаха и светлините им угасваха. Светът се разтваряше, отнасяше със себе си своите истории. Скоро от него вече нищо нямаше да остане.

Името й беше Април Донадио. Детето, което вече растеше в нея, щеше да бъде момче, Бърнард. Април щеше да му даде фамилията Донадио, за да носи той със себе си парченце от тях в името си, и през годините тя често говореше на момчето за неговия баща какъв човек е бил, колко смел и малко тъжен и как, макар времето им заедно да било кратко, той я бе дарил с най-големия подарък — беше смелостта да продължи. Това беше любовта, казваше тя на момчето, това прави любовта. Надявам се някой ден ти да обичаш някого така, както аз обичах него.

Но това стана по-късно. Автобусът с оцелелите, общо дванайсет: можеше да продължи така завинаги. И в известен смисъл точно това направиха. Зелените поля на лятото, изоставените, застинали във времето градчета, гъстите, изпълнени със сенки гори — автобусът вървеше безкрай през тях. Те бяха като привидение, преминали във вечността, зона извън времето. Бяха и не бяха, невидимо, но доловимо присъствие, като звездите в небето през деня.