Джъстин Кронин
Дванайсетте (18)

Седемнайсет

Грей.

Белота и усещане за реене. Грей осъзна, че е в кола. Това беше странно, понеже колата беше едновременно и хотелска стая с легла, шкафове и телевизия, кога са почнали да правят подобни коли? Седеше в долната част на едно от леглата, караше стаята — лостът за управление излизаше под ъгъл от пода, телевизорът беше предно стъкло — а на съседното легло беше Лайла, притиснала розов вързоп до гърдите си. „Стигнахме ли вече, Лоурънс?“ — попита го Лайла. „Трябва да се сменят пелените на бебето.“ Бебето ли? — помисли си Грей. Кога се е случило? Не й ли оставаха още месеци до раждането? „Толкова е красива“ — говореше Лайла и нежно гукаше. „Толкова красиво бебе имаме. Колко жалко, че се налага да я застреляме.“ „Защо да се налага да я застреляме?“ — попита Грей. „Не ставай глупав“ — рече Лайла. „Вече всички бебета застрелваме. Така няма да бъдат изядени.“

Лоурънс Грей.

Сънят се промени — една част от него осъзнаваше, че сънува — и сега Грей беше в танка. Нещо идваше да го вземе, но не можеше да си наложи да помръдне. Стоеше на четири крака и пиеше кръв. Работата му беше да пие, да я изпие цялата, което беше невъзможно: кръвта не спираше да се влива през багажника, изпълваше купето. Океан от кръв. Кръвта стигна чак до брадичката му, че и отгоре, устата му и носът му се напълниха, давеше се, потъваше…

Лоурънс Грей. Събуди се.

Отвори очи към ярка светлина. Нещо беше заседнало в гърлото му, разкашля се. Нещо свързано с давенето? Но сънят вече се разтваряше, образите се разпадаха и от него оставаше само страхът.

Къде се намираше?

Някаква болница. Носеше болнична нощница и нищо друго, усещаше ледената голота под нея. Дебели ремъци овързваха китките и глезените му за преградите на леглото и не му даваха да помръдне. Приличаше на мумия в саркофаг. Изпод нощницата му изпълзяваха жици и отиваха към количка с медицинско оборудване, в дясната му ръка беше включена система.

В стаята имаше някого.

Всъщност бяха двама, които се носеха над долната част на леглото, облечени в обемисти биокостюми и закрити с пластмасови маски лица. Зад тях имаше тежка стоманена врата, високо в ъгъла на стената охранителна камера наблюдаваше сцената, без да премигва.

— Господин Грей, казвам се Хорас Гилдър — каза човекът от лявата му страна. Тонът му се стори стряскащо ведър на Грей. — Това е колегата ми, доктор Нелсън. Как се чувствате?

Грей се насили да съсредоточи погледа си върху лицата им. Онзи, който говореше, имаше безличния вид на средната възраст, с натежали четвъртити челюсти и сивееща кожа. Вторият мъж беше значително по-млад, с издължени тъмни очи и рошава брада. Не приличаше на никого от лекарите, които Грей беше срещал.

Облиза устни и преглътна.

— Какво е това място? Защо съм вързан?

Гилдър отговори с успокоителен тон.

— Заради собствената ви безопасност, господин Грей. Докато не разберем какво не е наред с вас. Колкото до това, къде сте — рече той, — опасявам се, че все още не мога да ви кажа. Достатъчно е да знаете, че сте сред приятели.

Грей се досети, че сигурно са го упоили. Едва помръдваше мускулите си, и то не заради ремъците. Крайниците му все едно бяха от желязо, мислите му се лутаха из мозъка му с ленива безцелност, като рибки в аквариум. Гилдър държеше чаша вода до устните му.

— Хайде, пийте.

Стомахът на Грей се присви — дори мирисът беше противен, като от някакъв свръххлориран басейн. Връхлетяха го мисли, мрачни мисли: кръвта в танка и как Грей жадно зарови лице в нея. Наистина ли се беше случило? Дали не го беше сънувал? Но точно когато си задаваше наум тези въпроси, някакво бучене изпълни главата му, в него се надигна силен глад, толкова поглъщащ, че цялото му тяло се присви под ремъците.

— Полека — изведнъж Гилдър се отдръпна. — По-кротко.

През мъглата в ума му изникваха нови образи. Танкът на пътя, мъртвите войници, експлозиите, които го заобикаляха, усещането, което изпита, когато разби с юмрук стъклото на волвото, лумващите в пламъци ниви, колата им, която плува сред царевицата, ярките светлини на хеликоптера, мъжете, облечени в скафандри, които влачат нанякъде Лайла.

— Тя къде е? Какво сте й направили?

Гилдър погледна към Нелсън, който се намръщи. Интересно, сякаш казваше лицето му.

— Не бива да се тревожите, господин Грей, добре се грижим за нея. Всъщност тя е от другата страна на коридора.

— Не й причинявайте болка — стискаше юмруци, изпънал ремъците. — Докоснете ли я, ще…

— Какво ще направите, господин Грей?

Безсилен беше, ремъците го удържаха. Каквото и да му бяха дали, то му беше взело силата.

— Опитайте се да не се вълнувате, господин Грей. Приятелката ви е в отлично състояние. Както и бебето. Онова, по което нямаме достатъчно яснота, е как двамата се оказахте заедно. Надявах се, че ще ни помогнете да го изясним.

— Какво искате да знаете?

Една от веждите му се изви до невероятно висока дъга над маската.

— Като начало, изглежда, вие сте последните двама души, напуснали живи Колорадо. Вярвайте ми, когато ви казвам, че този въпрос представлява интерес за нас. Тя беше ли част от екипа на Хижата? Там ли се запознахте?

Умът на Грей беше обзет от паника само от думата.

— Хижата ли?

— Да, господин Грей. Хижата.

Той поклати глава.

— Не.

— Тогава къде?

Той преглътна.

— В Хоум Депо.

За миг Гилдър запази мълчание.

— Къде беше това?

Грей се опита да си събере мислите, но умът му отново се беше разбъркал.

— Някъде в Денвър. Не зная точно. Искаше да й боядисам детската стая.

Гилдър стрелна с поглед другия мъж, който сви рамене.

— Дали не е от фентанила? — рече Нелсън. — Може да отнеме малко време, преди да оправим положението.

Само че Гилдър не знаеше спиране. В погледа на мъжа се четеше нещо повече от убедителност. Това чувство, като че го пронизваше.

— Необходимо ни е да научим какво се случи в Хижата. Как се измъкнахте оттам?

— Не помня.

— Там имаше ли момиченце? Да сте я виждали?

Имаше ли момиченце? За какво говореха?

— Никого не съм виждал. Аз само… не знам. Всичко беше толкова обърквано. Събудих се в „Червения покрив“.

— Какъв „Червен покрив“? Това какво е?

— Мотел на магистралата.

Озадачено намръщване.

— И кога?

Грей се опита да пресметне.

— Преди три дни? Не, четири — закима върху възглавницата. — Четири дни.

Двамата мъже се спогледаха.

— Говори безсмислици — рече Нелсън. — Хижата беше разрушена преди двайсет и два дни. Не е „Рип Ван Уинкъл“.

— Къде бяхте през тези три седмици? — настоятелно попита Гилдър.

Не разбра въпроса? Какви три седмици?

— Не знам — рече Грей.

— Отново ще ви попитам, господин Грей. Беше ли Лайла в Хижата? Там ли се запознахте с нея?

— Казах ви — вече умолително рече той, всяка съпротива у него се беше стопила. — Тя беше в Хоум Депо.

Мислите се въртяха като вода, която се стича в канала. Каквото и да му бяха дали, то здраво го беше прецакало. Стомахът му се присви, щом осъзна за какво бяха ремъците. Щяха да го изследват. Като пръчките. Като Нула. А когато приключеха с него, Ричардс или някой като него ще насочи червената светлинка към Грей и това ще е краят му.

— Моля ви, мен търсите. Съжалявам, че избягах. Само не наранявайте Лайла.

За момент двамата мъже замълчаха, просто го наблюдаваха иззад маските си. После Гилдър се обърна към Нелсън и кимна.

— Постави инжекцията.

Нелсън взе спринцовка и ампула с прозрачна течност от количката. Докато Грей го наблюдаваше безпомощно, вкара иглата в системата и вкара течността от нея вътре.

— Само чистех — немощно рече той. — Пазач съм.

— Мисля, че сте много повече от това, господин Грей.

Това бяха последните думи, които Грей чу, преди да заспи отново.

 

 

Гилдър и Нелсън излязоха, минаха през шлюзовата камера в помещението за обеззаразяване. Най-напред си взеха душ върху биокостюмите, след това ги съблякоха и се измиха от глава до пети със силен, миришещ на химикали сапун. Дезинфекцираха гърлата си и плюха в мивка, като правиха гаргара в продължение на минута със силен дезинфектант. Тежък ритуал, но докато не научеха повече за състоянието на Грей, най-добре беше да го спазват.

В сградата имаше само основен екип: трима лабораторни техници — Гилдър мислеше за тях като за Ункън, Блинкън и Нод^[1], — лекар и екип „Блекбърд“ от четирима души. Сградата беше строена в края на осемдесетте за лечение на войници, изложени на ядрено облъчване, биологически или химически агенти, и системите бяха пълни с буболечки — надземно разположената част от системата за отопление и вентилация беше повредена, както и видеонаблюдението в цялата сграда — от цялата сграда смущаващо лъхаше безлюдност. Но това беше последното място, на което някой би ги търсил.

Нелсън и Гилдър влязоха в лабораторията — просторна стая с бюра и оборудване, сред което мощни микроскопи, центрофуги за кръв, необходими им за изолиране и култивиране на вируса. Докато Грей и Лайла бяха в безсъзнание, им беше направен преглед с ядрено-магнитен резонанс и взета кръв за изследвания. Тестовете на кръвта им не бяха окончателни, но скенерът на Грей показа драстично увеличен тимус, типична за заразените отлика. Освен този, доколкото Нелсън и Гилдър можеха да преценят, той нямаше никакви други симптоми. Във всяко отношение изглеждаше в цветущо здраве. Нещо по-хубаво: човекът, изглежда, и маратон можеше да пробяга.

— Нека ти покажа нещо — рече Нелсън.

Съпроводи Гилдър до компютъра в съседен кабинет, където беше подредил работно място. Нелсън отвори файл и щракна върху снимката. На екрана се появи Лоурънс Грей. Или по-скоро човек, който приличаше на Грей. Лицето на снимката изглеждаше доста по-старо. Провиснала кожа, оредяла косица на скалпа, хлътнали очи, които гледаха във фотоапарата с тъп, почти волски поглед.

— Кога е правена снимката? — попита Гилдър.

— Преди седемнайсет месеца. Това са документите на Ричардс.

Проклятие, помисли си Гилдър. Лиър се беше оказал прав.

— Ако е заразен с вируса — рече Нелсън, — въпросът е защо в тялото му този вирус се държи по различен начин. Може да е щам, който не сме виждали, такъв, който активира тимуса както при останалите и по някакъв начин се приспива. Може пък и да е заради друго, заради някаква особеност у него.

Гилдър се намръщи.

— Например?

— Предположението ти е толкова добро, колкото и моето. Вероятният виновник е естествена имунна защита, но няма как да го научим в действителност. Може да е свързано с хормоните, които е приемал. Всички чистачи са приемали доста големи дози. Депопровера, спиронолактон, преднизон.

— Според теб от стероидите ли е?

Нелсън несигурно сви рамене.

— Може да имат своята роля. Знаем, че вирусът взаимодейства с ендокринната система, както и с антиандрогените — затвори файла и се обърна на стола си. — Но не е само това. Поразрових за жената. Няма кой знае какво да се намери, онова, което е налице обаче, е прелюбопитно. Разпечатах ти го.

Нелсън му подаде дебела папка. Гилдър я разгърна на първата страница.

— Лекар ли е?

— Ортопед хирург. Давай нататък.

Гилдър зачете. Лайла Биатрис Кайл, родена на 29 септември 1974 г. в Бостън, Масачузетс. И двамата родители са университетски преподаватели, бащата по английски в Бостънския университет, майката по история в Симънс. Учила в Ендоувър, след това Уелсли, после четири години в Дармът-Хичкок за медицинската си степен. Стаж и специализация по ортопедия в Денвърската болница по обща медицина. Много впечатляващо, но нищо не му говореше. Гилдър прелисти. Какво гледаше? Първата страница от данъчната декларация отпреди четири години.

Лайла Кайл е била омъжена за Брад Улгаст.

— Будалкаш се с мен.

На лицето на Нелсън се беше изписала една от неговите победоносни усмивки.

— Казах ти, че ще ти допадне. Агент Улгаст. Имали са дете, дъщеря, починала. Някакъв вроден сърдечен дефект. Развели са се три години по-късно. Тя се омъжила преди четири месеца за лекар, който е работил в същата болница, някакъв велик кардиолог. Има няколко страници и за него, но те всъщност нищо не добавят.

— Добре, тя, оказва се, е лекар. Документирана ли е някаква нейна връзка с Хижата? Възможно ли е да е била част от екипа?

Нелсън поклати глава.

— Няма такава. И дълбоко се съмнявам, че Ричардс би го пропуснал. Доколкото виждам, няма никаква причина да не вярваме, че Грей се е запознал с нея така, както го разказва.

— Може да е била в камиона от първата снимка от въздуха, която получихме. Не бихме я видели.

— Така е, но не вярвам Грей да лъже за начина, по който са се запознали. Историята е прекалено чудновата, за да е измислена. А и проверих: адресът й в Денвър е само на няколко километра от магазин на Хоум Депо. Пътят, по който се е движел Грей, го е водел право нататък. Ти говори с нея. Тя май мисли, че Грей е нещо като момче за всичко. Не ми се вярва да има и най-малка представа какво става. Жената е напълно откачила.

— Това официална диагноза ли е?

Нелсън сви рамене.

— В документите не попаднах на епикриза за психическо заболяване. Бременна е, крие се, бяга. Хората биват разкъсвани на парченца. Някак е успяла да остане жива, но е оцеляла. Ти как би се почувствал? Мозъкът е доста находчив орган. В момента пренаписва действителността за нея и върши страшно добра работа. Като се основавам на документацията за Грей, бих казал, че с този тип имат куп общи неща.

Гилдър се поразмисли и върна папката на бюрото.

— Хубаво, но на мен не ми се вярва. Какви са шансовете тези двамата просто да попаднат един на друг? Съвпадението е прекалено голямо.

— Може би — рече Нелсън. — И в двата случая не ни казва много. А и жената също може да е заразена, а ние просто да не го виждаме. Може би по някакъв начин бременността й прикрива заразяването.

— Колко й остава до раждането?

— Не съм специалист, но по размерите на плода бих казал, че е на около трийсет седмици. Можеш да го провериш със Съреш.

Съреш беше лекарят, когото Гилдър беше довел от Медицинския институт за изследване на инфекциозните заболявания към армията на Съединените американски щати. Шест месеца по-рано като специалист по заразните болести бива прикрепен към Специални оръжия. Гилдър му беше казал малко — само това, че Грей и жената са „личности, които представляват интерес“.

— След колко време ще имаме прилична вирусна култура от него?

— Зависи. Ако приемем, че изобщо успеем да изолираме вируса, ще ни отнеме някъде между четирийсет и осем и седемдесет и два часа. Ако наистина искаш мнението ми, най-мъдрото решение би било да го откараш в Атланта. Те имат най-доброто оборудване, за да се справят с подобна задача. А ако Грей има имунитет, не разбирам защо да не оставят нещата, както са. Рискът не е чак толкова голям.

Гилдър поклати глава.

— Да почакаме, докато попаднем на нещо съществено.

— Не бих протакал. Не и когато събитията се развиват в подобна посока.

— Няма да протакаме. Но ти чу човека. Той си мисли, че е спал в хотел. Съмнявам се, че някой ще ни вземе насериозно, ако това е единственото, което имаме за него. И двамата ще ни заключат и само ако сме късметлии, ще изхвърлят ключа.

Нелсън се намръщи, със замислен жест докосна брадата си.

— Разбирам те.

— Не казвам, че няма да им съобщим — предложи Гилдър. — Но да действаме предпазливо. Седемдесет и два часа, след това ще позвъня, става ли?

Изчака. Дали се беше хванал Нелсън? Мъжът кимна.

— Само не спирай да търсиш — Гилдър тупна Нелсън по рамото. — И кажи на Съреш да държи засега онези двамата упоени. Ако във вида на някого от двамата настъпи промяна, не искам да рискувам.

— Мислиш ли, че ремъците ще ги удържат?

Въпросът беше риторичен и двамата мъже знаеха отговора.

 

 

Гилдър остави Нелсън в лабораторията и се качи с асансьора на покрива. Левият му крак отново беше станал безчувствен, при всяка стъпка приклякаше, като хълцане. Навън Мастерсън, дежурният офицер от Блекбърд, кимна отсечено за поздрав, но го остави насаме. Представител на Блекбърд от старата школа: с телосложение на боклукчийска кола, ръце като пожарни кранове и лице, застинало в самодоволно хилене на пораснало момче от колежанско братство. С извитите си слънчеви очила, бейзболна шапка и бронирано облекло Мастерсън не приличаше на човек, ами на екшън герой. Откъде намираха тези образи? Дали пък не ги отглеждат в някое стопанство? Или ги култивират в стъкленици? Те си бяха главорези и на Гилдър открай време не му беше по вкуса да си има вземане-даване с тях. Ричардс, който беше Експонат А, смяташе, и то съвсем основателно, че почти машиналното им подчинение ги превръща в идеални за извършването на определени задачи. Ако не съществуваха, щеше да се наложи да бъдат измислени.

Приближи се към ръба на покрива. Тъкмо беше превалило пладне, въздухът не помръдваше под безформеното бяло слънце, земята — равна и безлична като билярдна маса. Съвършената линия на хоризонта се начупваше само от блестящата сграда с купол, която вероятно беше свързана с колежа, а на юг — от куполовидната форма на футболния стадион. Едно от онези училища, мислеше си Гилдър, за масово производство на спортисти, маскирано като колеж, в което престъпниците избутваха фалшиви курсове и пълнеха с пари сандъците за фонда на възпитаниците, като бъхтеха с юмруци членовете на противниковия отбор в есенните следобеди.

Насочи поглед към лагера на ФАИС отдолу и внимателно го огледа. Присъствието на бежанците беше неочаквана за него спънка и първоначално тя го притесняваше. Но когато обмисли по-внимателно ситуацията, реши, че всъщност няма никакво значение. Заповедта на армията беше до ден-два всички те да бъдат махнати от мястото. Група момчета играеха близо до жицата, ритаха по прашната земя спихнала се топка. Гилдър ги наблюдава няколко минути. Светът може и да се разпадаше, но децата си оставаха деца: оставяха настрани всичките си грижи и се потапяха в игра, щом им се отвореше възможност и за миг. Може би именно това беше чувствал Гилдър с Шона: няколко минути, в които се превръщаше в момчето, което не е бил. Може би точно това беше искал; което всеки човек искаше.

Лоурънс Грей: Нещо в този мъж не му даваше мира и не беше само невероятното съвпадение с жената, която се оказа съпруга на агент Улгаст. Начинът, по който Грей говореше за нея, това го тормозеше. Моля ви, искате мен. Само не наранявайте Лайла. Гилдър никога не би и допуснал, че Грей е способен да милее по този начин за друг човек, какво оставаше за жена. Всичко, което Гилдър беше научил от досието му, го беше подготвило да очаква в най-добрия случай самотник, а в най-лошия — социопат. Но молбите на Грей за Лайла очевидно бяха искрени. Нещо се беше случило между тях, зародила се беше връзка.

Погледът му постепенно обходи целия лагер. Всички тези хора бяха уловени в капан. Не само от жиците, които ги обграждаха. Физическите барикади бяха нищо в сравнение с бодливата тел на разума. Те един друг се превръщаха в затворници. Съпрузи и съпруги, родители и деца, приятели и спътници: онова, в което вярваха, че им дава сила в живота, всъщност правеше обратното. Гилдър си спомни двойката, която живееше от другата страна на улицата срещу къщата му, как единият подаде спящата им дъщеря на другия, докато вървяха към джипа. Колко тежък вероятно е бил товарът в ръцете им. А когато краят се стовареше отгоре им и ги повлечеше, щяха да напуснат този свят, пометени от вълна от страдание, агонията им щеше да е милиони пъти увеличена от загубата на дъщеря им. Дали трябваше те да я наблюдават как умира? Или те първи да загинат с мисълта каква ще бъде участта й, когато вече няма да ги има? Кое беше за предпочитане? Нямаше отговор. Любовта беше предопределила участта им. Това именно правеше любовта. Бащата на Гилдър добре беше научил този урок.

Гилдър умираше. Това беше безспорно, житейски факт. Както беше факт и че Лоурънс Грей — този наличен никой, този проклет пазач, човек, който в жалкия си живот на никого нищо друго, освен нещастие не беше донесъл — не умираше. Някъде в тялото на Лоурънс Грей лежеше тайната на неограничената свобода и Хорас Гилдър щеше да я открие и да я използва за себе си.