Джъстин Кронин
Дванайсетте (15)

Четиринайсет

Планът беше приведен в движение. Екипът му се събра, самолетът щеше да ги чака призори. Гилдър поддържаше връзка със своя човек в Блекбърд, всичко беше уредено. Паметта на сървъра и харддисковете в склада беше заличена. Приберете се, каза той на екипа си. Приберете се и бъдете със семействата си.

Минало беше полунощ, когато пристигна с колата си в своята къща в града по смълчаните, хлъзгави от дъжда улици. По радиото предаваха несекваща поредица от лоши новини: хаос по магистралите, армията се прегрупира, недоволство в чужбина. От Белия дом се лееха думи на спокойни уверения как кризата била овладяна, че най-добрите умове са ангажирани в работа по нея, но никой никого вече не можеше да заблуди. До няколко часа щеше да се обяви въвеждането на военно положение на територията на цялата страна. Си Ен Ен съобщаваше, че бойните кораби на НАТО плават към бреговете. Вратите към Северноамериканския континент щяха да се затръшнат. Светът може и да ни обърне гръб, мислеше си Гилдър, какво ще стане, когато вече ни няма?

Докато шофираше, непрекъснато държеше под око огледалото за задно виждане. Не беше параноик, просто събитията се развиваха в тази посока. Свистене на гуми, пред него изскача ван, появяват се мъже в черни костюми. Хорас Гилдър? Придружете ни. Удивително, че все още не беше се случило.

Влезе в гаража и заключи вратата след себе си. В спалнята си опакова малка чанта с най-необходими вещи — дрехи за два дни, тоалетни принадлежности, лекарствата си — и ги свали на долния етаж. Взе лаптопа си от кабинета и го постави в микровълновата, изпържи електрическите му схеми сред облак от искри. Джобният му компютър вече беше заминал, изхвърлен през прозореца на колата.

Загаси лампите в дневната и дръпна завесите. От другата страна на улицата един съсед товареше куфари в отворения багажник на джипа си. Съпругата на мъжа стоеше на вратата на къщата им, прегърнала невръстно дете. Как се казваха? Гилдър или никога не беше знаел имената им, или не можеше да си ги припомни. От време на време беше виждал жената да вози момиченцето в яркооцветена пластмасова количка нагоре-надолу по пътя. Докато ги наблюдаваше, Гилдър се сети за Шона — не за последната им, ужасна среща, ами как двамата лежат, след като са правили любов, и как тя тихо му шепне и гали гърдите му. „Щастлив ли си от това, което правя? Искам да съм единствената жена в живота ти.“ Думите бяха просто част от роля, евтин театър, който да увенчае края на часа работа. Колко глупав е бил.

Мъжът взе детето от ръцете на жена си, приведе се и внимателно го постави на задната седалка. Двамата влязоха в колата. Гилдър си представи какво си казват един на друг. Всичко ще бъде наред с нас. Има хора, които вече работят по разрешаването на проблема. Ще останем при майка ти за седмица-две, докато всичко приключи. Чу как запали двигателя. Потеглиха назад по алеята. Гилдър наблюдаваше как задните светлини на джипа им изчезват надолу по кварталната улица. Късмет, пожела им мислено той.

Изчака още пет минути. Улиците бяха тихи, всички къщи — потънали в мрак. Когато се увери напълно, че никой не го наблюдава, отнесе чантата си в своята тойота камри.

В Шедоудейл пристигна в два сутринта. Паркингът беше празен, на входа светеше само една лампа. Влезе в сградата и видя, че рецепцията е празна. До нея имаше празен инвалиден стол, втори имаше в коридора. Цареше пълна тишина. Вероятно имаше охранителни камери, които го наблюдаваха, но пък кой ли ще преглежда записите?

Баща му лежеше в леглото си в мрака. Стаята вонеше. Никой не беше влизал тук от часове, вероятно през целия ден. На подноса до леглото на баща му бяха оставили дузина бурканчета с детско пюре и кана с вода. Разляната чаша му каза, че баща му се е опитал да пие вода, но храната беше недокосната. Баща му не беше в състояние да отвори бурканчетата, дори и да направеше усилие.

Гилдър не се размотаваше, но и случаят не изискваше бързане. Очите на баща му бяха затворени, гласът — гласът на деспот — замлъкнал. По-добре така, помисли си той. Свършило беше времето за разговори. Потърси спомен за нещо приятно, свързано с баща му, колкото и нищожно да е. Най-доброто, което му хрумна, беше онзи случай, дето баща му го беше завел в парка, когато Гилдър беше дете. Споменът беше неясен и импресионистичен — възможно беше никога да не се е случвало подобно нещо — но само това откри. Зимен ден, дъхът на Гилдър излизаше на облаци пара пред лицето му и гледката на дървета без листа, които се приближават и отдалечават, докато баща му го люлее на люлката, голямата ръка на мъжа седи в центъра на гърба му, улавя го и го отблъсква в пространството. От този ден Гилдър си спомняше само това. Сигурно е бил на около пет.

Издърпа възглавницата изпод главата на баща си и клепачите му потрепнаха, но не отвори очи. Това е опасното положение, помисли си Гилдър, смъртният миг, деянието, което веднъж сторено, не може да бъде поправено. Сети се за думата патрицид. От латински патер — баща, и седере — съсичам. Не му беше достигнала смелост да се самоубие, но и за миг не се подвоуми, когато постави възглавницата върху лицето на баща си. Сграбчил за ръбовете възглавницата, той увеличи натиска, докато не се увери, че изобщо не може да достигне въздух до носа или устата на баща му. Бавно изтече една минута. Гилдър нечуто отброи секундите. Ръката на баща му, която лежеше на одеялото, се сгърчи неспокойно. Колко време щеше да отнеме? Как щеше да разбере, че всичко е приключило? Ако възглавницата не свършеше работа, тогава какво? Наблюдаваше дали ръката на баща му ще направи и други движения, но тя лежеше неподвижно. Постепенно осъзна, че неподвижността на тялото под ръцете му означаваше само едно. Баща му вече не дишаше.

Махна възглавницата. Лицето на баща му си беше същото, сякаш преходът от живота към смъртта е само незначителна промяна на състоянието му. Гилдър внимателно пъхна длан под главата на баща си и върна обратно възглавницата. Не се опита да прикрие престъплението си — съмняваше се, че ще има кой да огледа положението — но искаше баща му да има възглавница, на която да лежи, особено след като по всичко личеше, че ще остане тук много дълго време. Гилдър очакваше да го завладеят емоции, да го връхлетят цялата мъка и съжаление, които беше заключил в себе си. Заради собственото си пусто и лишено от любов съществувание, което споделяше единствено с жена, на която плащаше за компанията. Но почувства само облекчение. Преминал беше най-голямото изпитание в живота си.

Отвън коридорът беше тих и все същият. Кой би могъл да каже какво разложение се крие зад другите врати, колко семейства ще се изправят пред същото жестоко решение? Гилдър погледна часовника си: десет минути бяха изминали, откакто влезе в сградата. Само десет минути, но вече всичко беше различно. Той беше различен, светът беше различен. В този свят баща му го нямаше. И при тази мисъл в очите му се появиха сълзите.

Забърза по коридора, подмина празната обща стая и мястото на сестрите и продължи навън в ранното утро.