Джъстин Кронин
Дванайсетте (11)

Десет

Стигнаха до Майл Хай почти към десет. Докато шофираше към търговската част на града, Дани се принуди да си проправя път през лабиринт от барикади: изоставени хъмвита, прикрития за стрелците от купища торби пясък, дори с няколко танка. Над десетина пъти беше принуден да се връща, за да потърси друг път, а след това отново се оказваха блокирани. Най-накрая, когато и последните остатъци от сутрешната мъгла се разсеяха, той откри чист път под магистралата и се изкачи на рампата към стадиона.

Паркингът беше покрит от множество маслиненозелени палатки, потънали в зловещо спокойствие под утринното слънце. Обкръжаваха ги коли, частни автомобили, линейки, патрулни коли, много от тях изглеждаха полупремазани: разбити прозорци, изтръгнати брони, калници, врати. Дани спря автобуса.

Слязоха сред воня на разложение, толкова силна, че на Дани веднага му се доповръща. По-лошо от мама, по-лошо от всички трупове, които беше видял сутринта напът за депото. Приличаше на воня, която може да се просмуче в човек, в носа му, в устата и да се задържи там с дни.

— Ехо! — провикна се Април. Гласът й отекна над паркинга. — Има ли някой? Ехо!

Стомахът на Дани беше свит от лошо предчувствие. Част от него се дължеше на миризмата, но останалото идваше от друго. Отново го обзе онова изопващо нервите чувство.

— Ехо! — отново се провикна Април, свила шепи около устата си. — Чува ли ме някой?

— Може би трябва да влезем — предложи Дани.

— Уж армията трябва да е тук.

— Може вече да са си тръгнали.

Април свали раницата си, отвори горната й част и измъкна чук. Размаха го, като че да провери теглото му.

— Тим, не се отдалечавай от мен. Разбра ли? Никакво скиторене.

Момчето стоеше на долното стъпало на автобуса, притиснало нос.

— Мирише противно — каза той носово.

Април пъхна ръце в презрамките.

— Целият град мирише противно. Налага се да привикнеш. Хайде ела.

И на Дани не му се вървеше, но момичето беше решено. Последва ги, докато си проправяха път през лабиринта от коли. Стъпка по стъпка. Дани започна да разбира какво вижда. Колите бяха разположени около палатките като защита. Както във времената на пионерите, когато заселниците правели кръг с покритите каруци при индианско нападение. Но тук не ставаше дума за индианци. Дани знаеше, а и каквото и да се беше случило тук, то отдавна беше свършило. Някъде имаше трупове — колкото повече вървяха, толкова повече се засилваше вонята — но от труповете нямаше и следа. Сякаш всички бяха изчезнали.

Стигнаха до първата палатка. Април влезе първа, вдигнала пред себе си чука, готова да го размаха. Вътре цареше хаос: обърнати носилки и прекатурени поставки за системи с антибиотици, навсякъде имаше пръснати боклуци — превръзки, ванички, спринцовки. Но тела нямаше.

Погледнаха в друга палатка, после в трета. Навсякъде едно и също.

— Къде са се дянали тогава всички? — попита Април.

Единственото място, в което не бяха погледнали, беше стадионът. Дани не искаше да ходи там, но Април нямаше да приеме отказ. Щом армията е казала да дойдат тук, настояваше тя, трябва да има причина. Тръгнаха по полегатата алея към входа. Април вървеше първа, едната й ръка стискаше ръката на Тим, а другата — чука. За пръв път Дани видя птиците. Огромен черен облак, виещ се над стадиона, дрезгавият им грак сякаш едновременно наруши тишината и я увеличи.

Изведнъж зад тях се чу глас:

— На ваше място не бих влязъл.

 

 

Ферарито беше спряло, когато Китридж влезе в паркинга. Докато колата придърпваше като спънат кон, изпод капака и шасито се извиха струйки мазен дим. Нямаше съмнение какво се е случило: при изстрелването на Китридж като ракета от рампата на паркинга — скокът в пространството и твърдото приземяване на настилката — се беше повредил масленият резервоар. Маслото беше изтекло, моторът — прегрял, металът се беше разширил и буталата бяха заяли в цилиндрите.

Съжалявам за колата ти, Уорън. Страхотна кола беше, докато нищо й нямаше.

След като видя положението на стадиона, на Китридж му трябваше известно време да се съвземе. Иисусе, каква сцена. Предвиждал го беше, но да го види с очите си, беше друго. Потресе го до дъно. Ръцете му трепереха. Помисли, че може да е болен. Китридж беше виждал страшни неща в живота си, ужасяващи неща. Трупове в ями, наредени като в строеви ред; цели села обгазени, семействата проснати там, където са паднали, с напусто протегнати ръце в последен опит да докоснат любимия човек; неописуемите останки на мъже, жени и деца, взривени на парчета на пазар от някой лунатик, с привързана към гърдите бомба. Но нищо не можеше и съвсем бегло да се сравнява с видяното на стадиона.

Седеше на капака на ферарито и обмисляше възможностите си, когато чу далечен рев на приближаващ се автомобил. Всеки нерв у Китридж се изопна нащрек. Голям дизелов двигател, ако се съдеше по шума му: бронетранспортьор? Изведнъж по рампата тромаво и шумно се появи сюрреалистичната гледка на голям училищен автобус.

Ти да видиш, помисли си Китридж. Мамицата му. Проклет училищен автобус, като на училищна екскурзия за свършека на света.

Китридж не изпусна от очи автобуса, който спря. Показаха се трима души: момиче с розови кичури, момченце с топчести колене, тениска и шорти и мъж със странна шапка, за когото Китридж предположи, че е шофьорът. Ехо! — извика момичето. — Има ли някого? Кратко съвещание, след което тръгнаха през лабиринта от коли. Водеше момичето.

Вероятно това беше моментът, в който да се обади, помисли си Китридж. Но ако ги предупредеше за присъствието си, това би могло да му навлече множество задължения, които от самото начало се беше зарекъл да избягва. Неговият план не включваше други хора. А планът беше да се махне. Да пътува с малко багаж, да остане жив, колкото може по-дълго, и когато дойде краят, да повлече със себе си, колкото може повече вирали. Последната база в Денвър щеше да направи своето ярко, метеоритно спускане в пустотата.

Само че изведнъж Китридж си даде сметка какво ще се случи. Тримата се бяха запътили право към стадиона. Естествено че натам са тръгнали, нали и Китридж беше направил същото. Те бяха деца, за Бога. С план или не, нямаше как да ги пусне вътре.

Китридж грабна пушката си и се втурна да ги изпревари.

Когато чу гласа му, шофьорът реагира толкова ожесточено, че за миг Китридж замръзна. Мъжът нададе крясък, полетя напред, препъна се в краката си и същевременно заби лице в свивката на лакътя си. Другите побягнаха. Момичето придърпа момченцето към себе си да го защити и се завъртя към Китридж, вдигнала чука.

— Майко мила, кротко — каза Китридж. Насочи пушката към небето и вдигна ръце. — Аз съм от добрите.

Китридж видя, че момичето е по-голямо, отколкото му се беше сторило, някъде около седемнайсет. Розовата коса беше нелепа, по ушите й имаше толкова много обици, че ушите й бяха заковани към главата, но от начина, по който го гледаше, хладнокръвно и без следа от паника, разбра, че струва повече, отколкото показва външният й вид. Изобщо не се усъмни, че би му се нахвърлила с чука или най-малкото би опитала, ако направи и крачка. Носеше тясна черна тениска, джинси, протъркани на коленете, маратонки, гривни от кожа и сребро на двете си ръце и раница в жълтия цвят на лентите за отцепване на местопрестъпления, преметната на раменете й. Момчето явно й беше брат, родствената им връзка беше очевидна не само поради непогрешимото сходство на чертите им — леко чипите им носове с топчести върхове, високите им неочаквано равни скули, очи в еднакво морско синьо, — но и по начина, по който тя реагира и го прикри с ожесточена покровителственост, която стресна Китридж с неприкритото родителско отношение.

Третият член на групата им, шофьорът, беше по-труден за квалифициране. Несъмнено имаше нещо нередно у този тип. Облечен беше в панталони в цвят каки, бяла риза, закопчана до яката, светлорижата му коса беше чорлава и стърчеше от странната му шапка, изглеждаше така, сякаш е била подрязвана с назъбени шивашки ножици. Особеното не беше в тези детайли. Ами в начина, по който се държеше.

Първо проговори момчето. То имаше най-тежкия случай на зализан кичур, който Китридж беше виждал.

— Това истински автомат „Калашников“ ли е? — посочи оръжието му.

— Мълчи, Тим — сестра му го придърпа и вдигна чука, готова да замахне. — Кой сте вие, по дяволите?

Китридж все още беше с вдигнати ръце. За миг реши да приеме, че чукът наистина представлява заплаха.

— Казвам се Китридж. И да — обърна се той към момчето, — това е истински „Калашников“. Само не си въобразявай, че ще ти позволя и с пръст да го пипнеш, младежо.

Лицето на момчето засия от вълнение.

— Това е яко.

Китридж кимна с брадичка към шофьора, който сега упорито гледаше към обувките си.

— Той добре ли е?

— Не обича да го докосват — момичето продължаваше да изучава внимателно Китридж. — Армията каза да дойдем тук. Чухме по радиото.

— Наистина така казаха. Но изглежда, че са ни изоставили. Не мисля, че чух имената ви.

Момичето се подвоуми.

— Аз съм Април. Това е брат ми, Тим. Той се казва Дани.

— Приятно ми е да се запознаем. Април — отправи й най-успокоителната си усмивка. — Сега мислиш ли, че мога да си сваля ръцете? След като всички се запознахме както трябва.

— Откъде взехте автомата?

— Магазин за оръжие. Търговец съм.

— Оръжия ли продавате?

— Най-вече екипировка за къмпингуване и риболов — отвърна Китридж. — Но дават хубава отстъпка. Е какво ще кажеш? Тук всички сме от един отбор, Април.

— Какъв е този отбор?

Той сви рамене.

— На човеците, бих казал.

Момичето го измери с очи. Предпазлива си беше тази Април. Китридж си напомни, че не е просто момиче, ами оцеляла. Каквато и да беше истината, заслужаваше да я приемат сериозно. Изминаха няколко секунди, после тя свали чука.

— Какво има в стадиона? — попита Тим.

— Нищо, което да искаш да видиш — Китридж отново погледна момичето. У нея наистина имаше нещо от атмосферата на месец април, реши той. Странно как понякога се случва така. — Как оцеляхте?

— Криехме се в избата за вино.

— Ами родителите ви.

— Не знаем. Бяха в Телърайд.

Иисусе, помисли си Китридж. Телърайд беше в епицентъра на катастрофата, мястото, откъдето всичко започна.

— Умно сте постъпили. Добре сте се сетили — той отново посочи към Дани. Той стоеше на няколко метра встрани с ръце в джобовете и забил поглед в земята. — Ами приятелят ви?

— Дани ни намери. Чухме го да свири с клаксона.

— Браво на теб, Дани. Бих казал, че това те прави герой на деня.

Мъжът стрелна Китридж изпод очи. Лицето му не изразяваше каквото и да било.

— Добре.

— Защо не мога да видя какво има на стадиона? — отново се намеси Тим.

Април и Китридж се спогледаха: Идеята е лоша.

— Не мисли за стадиона — рече Април. Насочи вниманието си към Китридж. — Да сте видели други хора?

— От дълго време не съм. Това не означава, че няма.

— Но на вас не ви се вярва.

— Вероятно най-умно ще е да приемем, че сме сами.

Китридж разбираше накъде отиват събитията. Само преди час бягаше, спускаше се по сграда и се мъчеше да спаси живота си. Сега беше изправен пред перспективата да се грижи за две деца и мъж, който дори не можеше да го погледне в очите. Но това беше положението.

— Това твоят автобус ли е, Дани? — попита той.

Мъжът кимна.

— Карам по синия маршрут. Номер дванайсет.

Щеше да е по-разумно, ако превозното средство е по-малко, но Китридж предусещаше, че мъжът не би се разделил с него.

— Искаш ли да ни отведеш оттук?

Лицето на момичето замръзна.

— От къде на къде решихте, че идвате с нас?

Китридж се слиса. Не му хрумна, че тримата може и да не искат помощта му.

— Всъщност, нищо, щом така поставяте въпроса. Предполагам, че трябва да ме поканите.

— Защо не мога да видя? — проплака Тим.

Април изви очи.

— Мамка му, Тим, млъкни и забрави за стадиона, разбра ли?

— Каза думата с М! Ще те наклеветя!

— И на кого ще ме наклеветиш!

Момчето изведнъж се озова на косъм да се разплаче.

— Не говори така!

— Слушайте — намеси се Китридж, — не му е сега времето. По мои изчисления ни остават още осем часа дневна светлина. Надали искаме да сме наблизо, падне ли мрак.

В този момент момчето улови възможността, завъртя се на пети и хукна нагоре към входа на стадиона.

Китридж изруга.

— Стойте тук и двамата.

Побягна, куцукайки, но с този негов крак не беше в състояние да го настигне. Докато хване момчето, то вече стоеше, отворило уста пред вратите и онемяло се взираше в игрището. Достатъчни бяха само няколко секунди. Китридж го грабна гърбом и го притисна към гърдите си. Момчето се отпусна и припадна в ръцете му. Изобщо не издаде никакъв звук. Иисусе, помисли си Китридж, защо позволи на хлапето така да му се изплъзне?

Докато стигне до началото на рампата, Тим беше започнал да издава звуци, които приличаха наполовина на хълцане, наполовина на скимтене. Китридж го свали на земята пред Април.

— Какво си мислиш, че правиш? — гласът й беше натежал от гневни сълзи.

— Съ… ъжжалявам — заекна момчето.

— Не можеш да се втурваш така презглава, не можеш! — Разтърси го за ръцете, после го притегли в отчаяна прегръдка. — Хиляди пъти ти казах да не се отделяш от мен.

Китридж се беше приближил до мястото, където стоеше Дани, който наблюдаваше случващото се с ръце, пъхнати в джоба.

— Наистина ли са били сами? — попита той тихо.

— Консуело била с тях — рече Дани. — Но си отишла.

— Коя е Консуело?

Дани вяло сви рамене.

— Понякога тя чака с Тим автобуса.

Нямаше какво толкова да се каже по темата. Може би Дани изобщо не е бил там, но беше спасил две безпомощни деца, чиито родители почти със сигурност бяха мъртви. Това беше повече, отколкото беше направил Китридж.

— Ами ти, приятелю — попита Китридж, — искаш ли да подкараш този твой автобус?

— Къде отиваме?

— Мислех си за Небраска.