Джъстин Кронин
Дванайсетте (59)

Петдесет и шест

Айова. Превърнали се в пепел кости.

Привършиха горивото си близо до град Милърсбърг, за през нощта се подслониха в църква, останала без покрив, и на следващата сутрин тръгнаха пеша. Оставали още сто и дванайсет километра, каза Тифти, може би повече. Натъкнаха се на други две подобни на първото полета с кости, броят на мъртвите вирали беше невъобразим. Хиляди, дори милиони. Какво означаваше това? Какъв импулс ги беше накарал да легнат на откритата земя и да изчакат слънцето да ги убие? Или първо бяха измрели, а труповете им са били изпепелени от сутрешната светлина? Дори Майкъл, човекът с теории, нямаше отговор.

Напредваха. Вървяха през сняг, който сега стигаше до глезените им. Дажбите им бяха оскъдни, не видяха дивеч. Стигнаха дотам да ядат последните си запаси — сушено месо и бъбречна лой, която оставяше слой мазнина по върха на устните им. Земята беше станала като кристална, въздухът — натежал като притаен дъх. С часове не подухваше вятър. И тогава се появи воят. Дойде дневната светлина и си отиде за едно мигване на окото. Носеха тежки якета с обточени с кожа качулки, вълнени шапки, нахлупени на челата им, ръкавици с отрязани върхове на пръстите, за да не им пречат, ако се наложи да използват оръжия, въпреки че Питър се чудеше дали ще успеят да се справят с такава задача. За пръв път му беше така студено. Не знаеше, че може да е толкова студено. Как Тифти се ориентираше в това пусто място, Питър нямаше представа.

Прекараха осемнайсетата си нощ в монтьорска работилница, която по чудо имаше тантуреста печка на дърва от чугун с гладка каменна повърхност. А какво да изгорят? Когато се стъмни, Майкъл и Холис се върнаха от съседната къща с два дървени стола и пълни с книги ръце. Енциклопедия Британика, 1998. Срамота беше да я горят, против волята им беше, но трябваше да се стоплят. Още две отивания до къщата и имаха достатъчно огрев за през нощта.

Събудиха се на брилянтна слънчева светлина, първата от дни, въпреки че температурата беше паднала. Силен северен вятър люлееше клоните на дърветата. Позволиха си лукса да запалят огъня за последно и се скупчиха около него, попиващи радостта от всяка частица топлина.

— Сякаш… се топят.

Майкъл се беше обадил. Питър се обърна към приятеля си.

— Какво каза?

Очите на Майкъл бяха насочени към вратата на печката.

— Според теб колко видяхме?

— Не знам — сви рамене Питър. — Много.

— И всички бяха умрели по едно и също време. Тогава да предположим, че случващото се е онова, което би трябвало да се случи, че е част от жизнения цикъл на виралите. Птиците го правят, насекомите, влечугите. Когато част от тялото е наранена, те я махат и израства нова.

— Но ние говорим за цели вирали — възрази Лор.

— Така изглежда. Но всичко, което знаем за тях, показва, че действат като група. Всеки един е свързан с ятото, всяко ято е свързано със своя член от Дванайсетте. Няма значение цялата дрънканица за душите и всичко останало. Не казвам, че не е вярно, но това са приказки на Ейми. От моя гледна точка виралите са вид като всички останали. Когато Лейси уби Бабкок, всичките му вирали измряха. Като пчелите, помните ли?

— Помня — кимаше Холис. — Убий кралицата — и убиваш кошера. Това имаш предвид.

— А видяното от нас на онази планина го потвърждава. Но да предположим, че всяко виралско семейство е всъщност един организъм. Всеки от Дванайсетте е като главен орган — сърцето, мозъкът. Останалите са като перата на птицата или черупката за насекомото. Когато тя се износи, организмът я сменя, за да израсте нова.

— Те не приличат на пера — хапливо рече Лор.

— Добре, нека не са пера, но схващаш идеята. Нещо периферно, разширяващо се. Винаги съм се чудил какво поддържа толкова голям брой вирали живи. Какво е останало за ядене? Знаем, че могат да издържат дълго без храна — Тифти, ти си го доказал, — но нищо не може да оцелее безкрайно без храна. От гледна точка на продължителността на живота у видовете, няма логика да изчерпиш напълно източника си на храна. Като хищници те всъщност са прекалено успешни. Идеята винаги ме е притеснявала, защото всичко останало у тях е толкова организирано.

— Не съм сигурен, че те разбирам — рече Тифти. — Да не казваш, че измират?

— Очевидно е, че нещо се случва. Фактът, че се случва изведнъж, внушава, че процесът е естествен, вграден в системата. Ето ви друга аналогия. Когато човешкото тяло претърпи шок, то извлича кръвта от периферията и я пренасочва към главните органи. Това е защитен механизъм. Защитата е важната, останалото е в забрава. Сега си представете, че всеки вирал от племето е едно животно и че е изпаднал в шок от глад. Логиката би била радикално да се намали числеността и да се позволи на източника на храна да се възстанови.

— А после какво? — попита Питър.

— После цикълът започва отново.

За момент всички мълчаха.

— Както и да е — продължи Майкъл, — това е само идея, която ми хрумна. Може да е пълна глупост.

Питър беше на друго мнение.

— А защо се случва тук?

— Ето това — рече Майкъл — ме притеснява.

Дошло беше време да тръгват; прекалено се бяха задържали. Събраха си екипировката, вдигнаха циповете на дългите си якета и се приготвиха за поривите на ледения въздух, които щяха да ги връхлетят в секундата, в която прекрачеха прага на вратата.

— Шест дни, ако времето се задържи такова — рече Тифти и метна раницата си. — Най-много седем.

— Защо ли ми се ще да са повече? — рече Лор.

 

 

ГРЕЙ. ГРЕЙ.

Отвори очи.

Усещаш ли ги, Грей?

— Кой е там? Ти ли си, Гилдър?

Съжалявам, че ме нямаше. Все още си моя любимец, Грей. От деня, в който се запознахме. Помниш ли?

Стомахът му се присви: гласът на Нула.

— Спри! — китките му инстинктивно опънаха веригите. Лежеше в собствената си мръсотия, тялото му вонеше, в устата си непрекъснато имаше вкус на кръв. — Махай се. Остави ме на мира.

Ти ми каза всичко за себе си. Дори не подозираше, че го правиш. Чувстваше ли присъствието ми в мозъка си, дори тогава?

Махай се — помисли си той. Махай се… махай се… махай се… Събуди се, Грей.

Ти не спиш. Винаги съм бил тук. Дори, докато лежеше във вериги сто години. И аз лежах с теб. Като историята на Йов, който лежал в пепелищата и проклинал съдбата си. Бог го изпитвал, както аз изпитвах теб.

— Не те познавам. Не знам какво си.

Ти ли не знаеш, Грей? Как може да не знаеш? Аз съм Бог, който устоя с теб. Единственият истински Бог на Грей. Не чувстваш ли любовта ми? Не чувстваш ли крилете на моята любов как са разперени над теб винаги и завинаги?

Той се разплака.

— Остави ме да умра. Моля те. Искам само да умра.

Ти я обичаш, нали, Грей?

Той преглътна, усети отвратителния вкус в устата си. Тялото му беше пещера от мръсотия и гнилоч.

— Да.

Жената. Лайла. За теб тя е всичко.

— Да.

Твоя е кръвта, която тече във вените й, както моята тече в твоята. Разбираш ли? Проумяваш ли? Ние сме едно, Грей. Ти лежиш във вериги, но не си сам. Бог на Грей е у теб. Богът на всичко, което е и всичко, което ще дойде. Богът на следващия нов свят. Ще има специално място за теб в този свят, Грей.

— Следващият нов свят.

Те идват, Грей.

— Кои? Кои идват?

Но още докато задаваше въпроса, разбра.

Събратята ни.