Джъстин Кронин
Дванайсетте (49)

Четирийсет и шест

Хюстън.

Разтвореният град, залят от морето. Великото градско блато, от което беше останало само сърцето му от небостъргачи. Урагани, проливни тропически дъждове, неконтролираното проникване на континенталните води, търсещи крайно спасение в Залива: сто години приливите бяха идвали и се бяха отдръпвали, заливали ниските земи, издълбавали мрачни заблатени ръкави и заразени делти, заличавайки всичко.

Намираха се на шестнайсет километра от центъра на града. Последните дни от пътуването се бяха превърнали в игра на дама, търсеха сухи места и участъци с проходими пътища, правеха просеки през трънливи, пълни с насекоми гъсталаци. В тези квартали природата беше разкрила истинската си злонамерена цел: всичко тук искаше да ги ужили, да ги връхлети, да ги изпохапе. Въздухът беше натежал и просмукан от влага и смрад на гнило. Дърветата бяха изкривени като грабливи ръце, приличаха на растения от съвсем друга епоха. Изглеждаха измислени. Кой би измислил подобни дървета?

Мракът се спускаше с химически жълтеещ здрач. Пътуването се беше свело до пълзене. Дори Ейми започна да дава израз на раздразнението си. Знаците на болестта й не бяха утихнали, напротив. Когато си мислеше, че Гриър не гледа, той я улавяше да притиска ръце към стомаха си и да въздиша тежко от болка. За през нощта се настаниха на горния етаж на къща, която изглеждаше невъобразимо в съсипаното си великолепие: пищни полилеи, стаи с размерите на аудитории, всичките на петна от черна, отровна плесен. Кафява лента, висока метър над мраморния под бележеше височината на тинята от наводнението. В масивната спалня намериха подслон. Гриър отвори прозорците, за да се прочисти въздухът от вонята на амоняк: под тях в потъналия в лиани двор имаше плувен басейн, пълен с лепкава течност.

Цяла нощ Гриър слуша как дремльовците се мятат от дърво на дърво отвън. Скачаха и се улавяха с един или друг крайник, приличаха на грамадни човекоподобни маймуни. Слушаше как шумолят в листака, следваха острите писъци на плъхове, катерици и други дребни създания, които бяха срещнали смъртта си. Въпреки заповедта на Ейми, той спеше на пресекулки с пистолет в ръка. Само помни. Картър е един от нас. Той се молеше да е така.

На сутринта Ейми не беше по-добре.

— Трябва да почакаме — каза той.

Наложи й се да събере всичките си сили, дори само за да стои. Тя не направи усилие да скрие неразположението си, притиснала ръце към стомаха си, свела глава от болка. Виждаше спазмите, които разкъсват корема й, когато гърчовете й обхващаха.

— Тръгваме — рече тя, стиснала зъби.

Продължиха на изток. Небостъргачите от търговската част се показаха в своята претенциозност. Някои се бяха срутили, глинестата почва се беше разширявала и свивала през годините и натрошила основите им, други стояха наклонени един срещу друг като пияници, които се клатушкат по пътя за дома. Ейми и Гриър вървяха по тясна ивица пясък между обхванатите от диви треви заливи. Слънцето беше високо и ярко. Появиха се отломки от морето: лодки, части от кораби, полегнали настрани в плитчините, сякаш припаднали от изтощение. Когато стигнаха до мястото, където земята свършваше, Гриър слезе от коня, извади бинокъла си от дисагите и го насочи над мръсната вода. Напред нямаше изход, пътят беше затворен от небостъргач, пред него имаше полегнал, здраво заседнал кораб. Кърмата му се издигаше невъзможно високо във въздуха, масивните витла се провиждаха над ватерлинията. На нея беше написано името на проядения от ръждата кораб: ШЕВРОН МАРИНЪР.

— Тук ще го намерим — рече Ейми.

До кораба нямаше сух път, трябваше да намерят лодка. Късметът им проработи. Върнаха се назад няколкостотин метра и откриха алуминиева гребна лодка, преобърната в тревите. Дъното им се стори здраво, нитовете здраво затегнати. Гриър я довлече до ръба на лагуната и я пусна във водата. Не потъна и той помогна на Ейми да се качи.

— Ами конете? — попита я той.

Лицето й беше маска от едва сдържана болка.

— Мисля, че ще се върнем преди мръкване.

Той стабилизира лодката да се качи Ейми и сам седна на средната пейка. Плоска дъска им послужи за гребло. Седнала на кърмата, Ейми беше като товар. Очите й бяха затворени, ръцете й увити около кръста, от челото й се стичаше пот. Не издаваше звук, но според Гриър сдържаше стоновете си само заради него. Когато разстоянието понамаля, корабът прие умопомрачителни размери. Ръждясалите му бордове се издигнаха на десетки метри над лагуната. Лежеше наклонен на една страна, водата около него беше черна от петрола. Гриър докара лодката им до фоайето на съседната сграда и спря при редица от неподвижни асансьори.

— Лушъс, май имам нужда от помощта ти.

Той й помогна да слезе от лодката и се насочиха към най-близкия ескалатор. Придържаше я през кръста. Оказаха се в атриум с няколко асансьора и стени от опушено стъкло. На табела пишеше името на някаква фирма, под нея имаше схема с разположението на офисите. Изкачването, което ги очакваше, беше сериозно. Трябваше да изкачат най-малко десет етажа.

— Ще се справиш ли? — попита Гриър.

Ейми прехапа устни и кимна.

Последваха стрелката към стълбите. Гриър запали факла, отново я прихвана през кръста и започнаха да се изкачват. Застоялият въздух на стълбището беше задушлив от плесен, през няколко етажа им се налагаше да спират, за да дадат почивка на дробовете си. Стигнаха дванайсетия етаж.

— Мисля, че вече сме достатъчно високо — рече Гриър.

От затворените прозорци на пълен с книги офис погледнаха надолу към палубата на танкера, забит здраво в сградата на три метра под тях. Лесен скок. Гриър взе стола от бюрото, вдигна го над главата си и го запрати към прозореца.

Обърна се към Ейми.

Тя оглеждаше ръката си, държеше я пред себе си като чаша. Ярка червена течност изпълваше дланта й. И тогава Гриър забеляза петното на туниката й. По краката й се стичаше още кръв.

— Ейми…

Тя го погледна.

— Уморен си.

Все едно че го обви безкрайна нежност. Сън, който го обхвана и завладя цялото му тяло.

— Проклятие — рече той, вече унесен и свит на пода.