Джъстин Кронин
Дванайсетте (29)

Двайсет и седем

Питър прекара в медицинския пункт няколко дни. Три пукнати ребра, изместено рамо, изгаряния по краката и стъпалата, ръцете му бяха ожулени до месо, натъртвания, драскотини и прорезни рани навсякъде — твърде много, за да могат да бъдат преброени. Изпаднал беше в безсъзнание, но явно не беше успял, въпреки всички положени от него усилия, да си счупи черепа. Всяко движение му причиняваше болка, дори дишането.

— От онова, което чух, си извадил страшен късмет, че си останал жив — рече докторът, мъж около шейсетте, с топчест нос, прошарен с вени от годините пиене и толкова дрезгав глас, та чак дращеше. Обноските му с пациентите включваха използването на интонация, която повече или по-малко човек може да използва с безнадеждно непослушно куче. — Лежете по гръб, лейтенант. Мой сте, докато не кажа друго.

Хенман беше разпитал Питър в деня, в който отрядът се прибра в гарнизона. Той все още беше малко отнесен, замаян от болкоуспокояващите. Въпросите на майора се плъзгаха по мозъка му с несвързаните контури на разговор, който се случва в друга стая сред други хора, които смътно познава. Мъж, много стар мъж, с татуировка на змия на врата си. Да, потвърди Питър, кимна тромаво с глава на възглавницата си, това видяха. Казал ли е кой е? Игнасио, отговори Питър. Каза ни, че името му е Игнасио. Майорът очевидно не знаеше как да приеме отговорите му, нито пък Питър. Хенман явно задаваше отново и отново едни и същи въпроси, малко попроменени. В един момент Питър се отнесе. Когато отново отвори очи — бързо откри, че са изминали един ден и една нощ — беше сам.

Не видя никого, освен лекаря до следобеда на четвъртия ден, когато до леглото му се появи Алиша. По това време Питър седеше, лявата му ръка беше в шина, за да обездвижи на мястото му рамото. Същият следобед беше направил първата си разходка до клозета, повратна точка в оздравяването му, макар че пътешествието от няколко крачки, направени с тътрузене, го беше изнервило. Сега му предстоеше да реши задачата да се нахрани сам с ръце, увити в превръзки като ръкавици.

— Рояци, изглеждаш адски зле, лейтенант.

В палатката светлината беше достатъчно оскъдна и тя свали очилата си. Оранжевият цвят на очите беше нещо, с което Питър привикна, въпреки че тя рядко оставяше останалите да го видят. Алиша седна на един стол до леглото му и махна с ръка към купата с царевична каша, която Питър без много успех се мъчеше да пъхне с лъжица в устата си.

— Искаш ли да ти помогна малко?

— Ти не искаш.

По лицето й пробяга усмивка.

— Добре е да види човек, че все още имаш гордост. Хенман изпържи ли те?

— Смътно си спомням. Май отговорите ми не му харесаха кой знае колко. — Лъжицата се изплъзна от хватката му и повлече лепкава следа по ризата му. — Мамка му.

— Дай на мен.

В този момент той се бореше да улови лъжицата между палеца си и върха на купата и да я прихване с дланта си.

— Казах ти, ще се справя.

— Нима? Спри.

Питър въздъхна и остави лъжицата да падне на подноса. Алиша я потопи в купата и я насочи към устата му.

— Хайде лапни една за мама.

— Да знаеш, че никога не съм те възприемал като майчински тип.

— В твоя случай ми се ще да направя изключение. Яж и толкова.

Хапка по хапка купата се опразни. Алиша взе кърпа и избърса брадичката му.

— Това и сам мога да го направя.

— Хм. Част от обслужването — тя се облегна назад. — Ето, като нов си — остави кърпата настрана. — Тази сутрин направихме службата за Сач. Хубава беше. И Хенман, и Апгар говориха.

Приеха, че Сач е бил убит при експлозията, но Хенман поведе отряд нагоре по планината, за да го търси. Жестът беше символичен, но трябваше да се направи. Във всеки случай нищо не откриха. Никога нямаше да се разбере какво се е случило долу в пещерата.

— Ами така и трябва, предполагам.

— Сач беше добро момче. Всички го харесваха.

— Винаги така казваме.

Алиша сви рамене.

— Това не го прави по-малко истина.

Питър знаеше, че мислят за едно и също: планът беше техен, а сега Сач беше мъртъв.

— След като си нахранен вече, трябва да тръгвам. Апгар ме изпрати на юг да поогледам някои от онези нефтени полета.

— Лиш, как разбра, че там долу има нещо?

Въпросът, изглежда, я изненада.

— Всъщност нямам истински отговор, Питър. Просто беше… усещане.

— Усещане.

Тя се взираше в него.

— Не знам как точно да го изразя с думи.

— Мислех, че само Ейми го може.

Алиша сви рамене и отхвърли темата: Не настоявай.

— Предполагам, че съм ти длъжница, задето пое такъв риск заради мен. Хубаво е най-после да имаш малко компания в кучкарника.

— Историята приключи, нали? — рече той унило.

— Апгар ще направи, каквото ще направи. Не чета мисли.

— Според теб дали ни вярва?

Алиша не каза нищо. Погледът й отново го отбягна. Изведнъж с озадачено изражение попита:

— Питър, помниш ли онзи филм „Дракула“?

Споменът го върна пет години назад. Питър го гледа с хората на Ворхис в гарнизона в Колорадо в нощта, когато Алиша се върна от мисия, при която беше открила гнездо на вирали в стар меден рудник.

— Не знаех, че си го гледала.

— Да съм го гледала? По дяволите, аз го изучих. Като наръчник за вирали е. Остави настрана наметалото, замъка и останалите щуротии. Другото съвпада. Човешко същество, чийто живот е „неестествено продължен“. Убиването му със забиване на кол в сърцето. Как трябва да спи на родна земя. Цялата работа с огледалата…

— Като тигана в Лас Вегас — прекъсна я Питър. — И аз си мислех същото.

— Сякаш отражението им, знам ли, прецаква ги някак. Целият филм е такъв.

— Лиш, накъде биеш?

Тя се подвоуми.

— Едно нещо не ми дава мира, подробност, която не мога да впиша в цялото. Дракула има нещо като адютант. Някой, който все още изглежда като човек.

Питър си спомни.

— Онзи лудият, който ядеше паяци.

— Същият. Ренфилд. Дракула го заразява, но той не става като него, поне не напълно. По-скоро си остава в началните етапи на инфекцията. Чудех се по този повод, ами ако всички те имат по някой като него? — Вече го гледаше остро. — Помниш ли какво каза Олсън за Джуд?

Олсън беше водачът на общността, която намериха в Невада, Рая — цял град хора, които принасяха жертви от своите на Бабкок, Първият от Дванайсетте. Привидно Олсън беше главният, но се оказа, че мястото се ръководи от Джуд. Той имаше някаква специална връзка с Бабкок, въпреки че природата на тази връзка беше останала необяснена.

— „Той е… приближен“ — цитира Питър. — Така и не разбрах какво има предвид Олсън. Всъщност не звучеше смислено. А и ти беше насочила оръжие в главата му.

— Така беше. И, повярвай ми, има дни, в които ми се ще да бях натиснала спусъка. Но не мисля, че е бръщолевил. Проверих думата в библиотеката в Кървил. Речникът казваше, че дефиницията е архаична, затова трябваше да погледна значението и на тази дума, която най-общо означава стара. Пишеше, че приближен е нещо като помощник на демона, като котката за вещицата. Нещо като съратник. Може би Олсън е говорил за това.

Питър си позволи да поразмисли върху думите й няколко секунди.

— Значи казваш, че Игнасио е бил… приближеният на Мартинез.

Алиша сви рамене.

— Добре де, вадя си заключения от нищото. Май скалъпвам фактите. Другото, което трябва да се обмисли, е сигналът. Игнасио имаше чип като Ейми и Дванайсетте. Това означава, че е свързан с проектът „Ной“.

— Каза ли за това на Апгар?

— Шегуваш ли се? И без това съм достатъчно загазила.

Питър не се съмняваше. Не се съмняваше, че каквато и вина да й приписваха за оплесканото нападение в пещерата, на него се падаше същият дял.

Алиша се изправи да си върви.

— Както и да е, трябва да научим повече за онова, пред което сме изправени, докато се върна от Одеса. Няма смисъл да се притесняваме сега. Знам, въобразяваш си, че си незаменим, но за няколко дни можем да се справим и без теб.

— Не ме караш да се чувствам по-добре.

Тя се усмихна.

— И не очаквай пак да дойда да те храня, лейтенант. Пада ти се само веднъж.

Когато тя се запъти към вратата, Питър каза:

— Лиш, почакай секунда.

Тя се завъртя и го погледна.

— Думите на Игнасио „Той ни остави.“ Според теб какво означават?

— Не мога да ти отговоря. Знам само, че трябваше да е там.

— И къде е отишъл според теб?

Не му отговори веднага. По лицето й премина сянка, дошло от душата й помрачаване. Питър го виждаше за пръв път. Дори в най-големите опасности самообладанието й беше непоклатимо. Тя беше жена, която притежаваше пълна съсредоточеност, винаги посвещаваше цялото си внимание на предстоящата задача. Тук беше същото, но енергията не беше. Сякаш идваше от по-дълбоко.

— Ще ми се да знаех — рече тя и сложи очилата си. — Повярвай ми.

След това си отиде, завесата на отвора на палатката се олюляваше след заминаването й. Питър веднага усети отсъствието й, както винаги. Истината беше, че постоянно се напускаха един друг.

 

 

Питър не я видя до края на оздравяването си. Шест дни по-късно го пуснаха. Ребрата му се нуждаеха от по-дълго възстановяване и се налагаше през следващите две седмици да не се натоварва, но поне вече не лежеше в леглото. Вървеше през гарнизона, за да доложи за излизането си от лазарета, и вълнението придаваше пъргавина на стъпките му. Усещането му напомни как преди много години, когато беше момче, боледува. Имаше висока температура, после треската премина, той се привдигна и се приготви да върши обичайните си задължения, които му се струваха изпълнени с нова жизненост.

Имаше и нещо различно. Питър го усещаше. Всичко изглеждаше нормално — войниците по пътеките, ревът на генераторите, извършваните по заповед военни дейности наоколо — но се усещаше някаква промяна, отчетливо намаляване на интензивността.

Той влезе в палатката на командирите и завари Апгар, застанал зад очуканото си метално бюро, да се мръщи над куп хартии.

— Джаксън. Очаквах да ви видя чак след два дни. Как се чувствате?

Необичайно личният въпрос удиви Питър.

— Прекрасно, сър. Благодаря, че попитахте.

— Нали ще седнете, моля?

Известно време Апгар продължи да рови из документацията. Макар и да не беше едър мъж — Питър беше поне с две педи по-висок — полковникът излъчваше сила, физическо присъствие, движенията му бяха премерени, без всякакво излишество. След отрязък от време, който може би продължи цели две минути, той, изглежда, успя задоволително да подреди документите и се приведе на стола си, за да застане лице в лице с Питър.

— Имам нови заповеди за вас. Тази сутрин ги донесоха от Кървил. Преди да кажете каквото и да било, искам да ви уведомя, че нямат нищо общо със случилото се в Карлсбад. От известно време всъщност ги очаквах.

Последната надежда на Питър потъна сред вълните. Отиваше си, отиваше си, вече го нямаше.

— Изоставяме лова, нали?

— „Изоставяме“ е прекалено силна дума. Преразглеждаме го. Командването има усещането, че се нуждаем от промяна на ресурсите. Засега вие сте прехвърлен на Пътя на нефта.

По-лошо беше, отколкото очакваше Питър.

— Това е работа на Вътрешна сигурност.

— Като цяло — да. Но подобни действия не са лишени от прецеденти, а и идва от кабинета на президента. Очевидно те са на мнение, че обезопасяването на доставките на нефт е било прекалено рехаво и държат армията да поеме своята роля в него. В края на седмицата тръгва транспорт за Кървил, искам да заминете с него. От там ще се явите пред Вътрешна сигурност във Фрийпорт.

Въпреки думите на Апгар Питър разбра, че решението е пряко следствие от случилото се в Карлсбад. Понижили го бяха, ако не по чин, то по отговорности.

— Не можете да го направите, сър.

Повдигане на вежди, само толкова.

— Вероятно не ви чух добре, лейтенант. Мога да се закълна, че току-що ми казахте какво съм могъл или не съм могъл да направя.

Питър усети как лицето му пламва.

— Простете, полковник. Нямах това предвид.

Апгар задържа за момент погледа си върху Питър.

— Вижте, разбрах ви, Джаксън. Кажете ми нещо. Колко време сте навън?

Разбира се, полковникът знаеше отговора, питаше само за да увеличи въздействието на отговорът.

— Шестнайсет месеца.

— Дълго време сред пръчките. Отдавна трябваше да ви преместят. Единствената причина да не сте, е, че винаги отправяхте молба да останете. Аз ви позволявах, защото знам какво означава за вас ловът. В известен смисъл ние тук сме заради вас.

— Това е мястото, където искам да бъда, сър.

— И изказахте желанието си пределно ясно. Вие сте само човешко същество, лейтенант. Честно казано, имате нужда от почивка. Връщам се в Кървил, след като се приготвим за заминаване, и при първа възможност ще представя молбата ви пред дивизията да ви върнат към териториите. Не ми е в природата да се пазаря, затова ви предлагам да приемете предложението.

Не му оставаше друго, освен да се съгласи.

— Ако мога да попитам, полковник, ами лейтенант Донадио?

— Тя също получи нови заповеди. Не само вие. Щом се върне от нефтените полета, тя тръгва на север към Киърни.

Форт Киърни беше най-северният преден пост на Експедиционния. С продоволствена линия, която се простираше по целия път от Амарило, ставаше дума за обикновено затваряне на пътя преди първия сняг.

— Защо нататък? Зимата идва след два месеца.

— Командването не ми казва всичко, но от дочутото разбрах, че нататък е станало пренаселено. Предвид дарбите й предполагам, че искат нов разузнавач, който да помогне за изясняването на състоянието на враждебните сили, преди те да се евакуират.

Обяснението беше рехаво, но Питър разбра, че не бива да проявява настоятелност.

— Съжалявам за Сач — продължи Апгар. — Добър офицер беше. Знам, че бяхте приятели.

— Благодаря, сър.

— Свободен сте, лейтенант.

 

 

Питър прекара остатъка от седмицата в състояние на временно отстраняване. Като нямаше с какво да си запълва времето, най-вече стоеше в палатката си. Картата от вътрешната страна на чекмеджето, някога символ на поставена цел, сега изглеждаше като шега. Може би имаше нещо в теорията на Алиша, може би нямаше нищо. Изглежда, никога нямаше да разберат. Мислеше за времето отпреди да се присъедини към Експедиционния, чудеше се дали не е допуснал грешка, като се записа. Преди борбата си беше само негова. Сега тя беше част от по-голямо начинание, което имаше правила, протоколи, йерархия на командването и в което почти нямаше глас, ако изобщо имаше някакъв. Оставил беше свободата си, за да се превърне в поредния младши офицер, за когото един ден хората да кажат: „Добро момче беше.“

Сутринта на заминаването му дойде. Питър натовари сандъка си на площадката, където чакаше превоза — камион с полуремарке, натоварен с гумите, които хората на Питър бяха донесли от Лъбок. Той нагласи багажа си в товарното помещение на ескортиращия превоз и се качи на мястото на пасажера.

— Хубаво е да се прибира човек у дома, нали, сър?

Питър само кимна. Каквото и да кажеше, щеше да прозвучи свадливо, а шофьорът, ефрейтор от отряда на Сам, не заслужаваше да опере пешкира заради лошото му настроение.

— Ще ви кажа какво ще направя най-напред, когато аз си взема заплатата — рече ефрейторът, едва удържайки въодушевлението си. — Ще ида направо в Хюстън и ще похарча половината за смучене, а другата половината в публичния дом — изведнъж се смути и погледна притеснено Питър. — Съжалявам, сър.

— Всичко е наред, ефрейтор.

— Някой чака ли ви у дома, лейтенант? Ако мога да попитам…

Толкова сложен беше отговорът на въпроса, че не знаеше откъде да започне.

— Донякъде.

Ефрейторът се усмихна разбиращо.

— Ами, която и да е, сигурен съм, че ще се зарадва да ви види.

Заповедта беше дадена. Двигателите на конвоя избълваха черен дим и потеглиха. Питър вече изпадаше в подобно на транс състояние, което се надяваше да поддържа през следващите три дни, когато чу как някой да надвиква рева на машините.

— Спрете при изхода!

Алиша тичаше с всички сили към хъмвито. Питър се показа през прозореца.

— Върнах се само преди час — рече тя. — За кого се имаш, та се изнизваш, без да си вземеш довиждане?

Лицето й приличаше на маска от нефтена мръсотия, от нея се носеше лек мирис на петрол. Но онова, което привлече погледа му, беше металният проблясък на яката й: чифт сребристи капитански нашивки.

— Я виж ти — рече той, надяваше се суховатата му усмивка да прикрие завистта му. — Май трябва да почна да ти викам „сър“?

— Харесва ми как звучи. Време беше, ако ме питаш.

— Апгар ме вади от играта.

— Знам. Пътят на нефта — нямаше смисъл да усуква. — Лесна задача, Питър. Заслужи я.

— И на мен така ми казаха.

— Поздрави Веригата от мен. И Гриър, ако го видиш.

Питър кимна. Само толкова можеха да си кажат в присъствието на шофьора.

— Кога тръгваш за Киърни?

— След два дни.

— Отваряй си очите нагоре. Апгар каза, че се е попренаселило.

— И ти — тя погледна към шофьора, който изучаваше с поглед волана, после отново към Питър: — Не се притеснявай. За онова, което говорихме преди. Не е приключило, разбра ли?

Той почувства в думите й някакво напрежение, което остана неизказано. Зад тях се разнесе нетърпеливият рев на машини. Всички чакаха.

— Сър, наистина трябва да тръгваме — настоя шофьорът.

— Добре, тук приключихме. — Алиша погледна Питър за последен път. — Наистина ти казвам, Питър. Всичко ще е наред. Иди и виж момчето си.