Джъстин Кронин
Дванайсетте (20)

Деветнайсет

03:30 часа. Групата се беше събрала при палатката, оборудването опаковано, чакаха да се зазори. Китридж им беше казал, че трябва да поспят, за да се подготвят за пътуването, което им предстоеше. Малко след полунощ обещаните автобуси се появиха пред огражденията в дълга сива линия. Военните запазиха мълчание, но пристигането им не мина незабелязано. Слухът, че напускат мястото, обходи лагера. Кои щяха да потеглят първи? Идваха ли други автобуси? Ами с болните какво ще стане? Отделно от тях ли щяха да бъдат евакуирани?

Китридж и Дани отидоха до палатката на командването за съвещание с Порчеки. Товаренето на хората щеше да се контролира пряко от останалия цивилен състав, ФАИС и Червения кръст, докато на останалите от хората на Порчеки, три взвода, им се възложи да отговарят за тълпите. Дванайсет хъмвита и два танка щяха да чакат в другия край, за да ескортират конвоя. Пътуването до Рок Айлънд щеше да отнеме почти два часа. Ако всичко минеше по план, последните четири товара щяха да стигнат в Рок Айланд в 17:30, точно преди затварянето на границата.

Щом срещата приключи, Китридж дръпна Дани настрана.

— Случи ли се нещо, не чакай. Вземи когото можеш и карай. Избягвай главните пътища. Ако мостът при Рок Айлънд е затворен, тръгни на север, както направихме миналия път. Следвай реката, докато не намериш отворен мост. Разбра ли?

— Не бива да чакам. Избягвам главните пътища. Карам на север.

— Точно така.

Останалите шофьори вече се бяха запътили към автобусите си. Китридж разполагаше само с миг, за да каже и останалото.

— Каквото и да се случи. Дани, нямаше да стигнем толкова далеч без теб. Сигурен съм, че го знаеш, но исках да ти го кажа.

Мъжът кимна отсечено, свел поглед.

— Добре.

— Бих искал да се ръкувам с теб. Мислиш ли, че ще е проблем да се ръкуваме?

Челото на Дани се свъси, по лицето му се изписа изражение, което почти изразяваше болка. Китридж вече се притесни, че е прекалил, когато Дани протегна ръка с колеблива припряност, дланите на мъжете се допряха. Ръкостискането му, макар и колебливо, не беше лишено от сила. Дани се здрависа енергично, за секунда го погледна в очите и после край, всичко приключи.

— Късмет — рече Китридж.

И се върна в палатката. Вече не му оставаше друго, освен да чака. Седна на земята, облегнал гръб на дървен сандък. След няколко минути входът на палатката се разтвори. Април клекна до него и придърпа колене до гърдите си.

— Нещо против?

Китридж поклати глава. Гледаха към входа на комплекса на около стотина метра от тях. Под светлината на прожекторите районът около него приличаше на ярко осветена сцена.

— Исках да ти благодаря — каза Април. — За всичко, което направи.

— Всеки би го направил.

— Не всеки. На теб ти се иска да е така, но не всеки би го направил, това имам предвид.

Китридж се почуди дали е права. Предположи, че няма значение. Съдбата ги беше събрала и сега бяха заедно. После си спомни за пистолетите.

— Имам нещо, което е твое.

Бръкна под якето и извади единия от пистолетите. Дръпна затвора, за да зареди патрон, обърна го и й го подаде.

— Не забравяй какво ти казах. Един изстрел в средата на гърдите. Сриват се като картонена кула, направиш ли го както трябва.

— Как си ги върна?

Той се усмихна.

— Спечелих ги на покер — приближи го към нея. — Хайде, вземи го.

За него беше станало важно пистолетът да е у нея. Април го взе с ръка, приведе се, пъхна цевта в колана на джинсите си и го долепи до гърба си.

— Благодаря — усмихна му се тя. — Ще го използвам, както трябва.

Изтече цяла минута в мълчание.

— Лесно е да се предвиди как ще приключи цялата работа, нали? — рече Април. — Рано или късно, имам предвид.

Китридж се обърна и я погледна. Не го гледаше в очите, светлината на прожекторите осветяваше лицето й.

— Винаги има шанс.

— Много мило, че го казваш. Но това нищо не променя. Може би другите имат нужда да го чуят, аз нямам.

Застудяваше. Април се притисна към него. Движението й беше инстинктивно, но изпълнено с подтекст. Китридж я прегърна и я притегли към себе си, за да се постопли.

— Мислиш за него, нали? — Главата й лежеше на гърдите му, гласът й беше почти нечут. — За момчето в колата.

— Мисля.

— Разкажи ми.

Китридж си пое дълбоко въздух и въздъхна в мрака.

— Непрекъснато мисля за него.

Обгърна ги дълбока тишина. Около тях лагерът беше притихнал, като стаите на къща, в която всички са си легнали.

— Ще те помоля за услуга — рече Април.

— Кажи.

Китридж усети как тялото й леко се напрегна.

— Споменах ли, че съм девствена?

Неволно се засмя, но смехът му не прозвуча неуместно.

— Щях да си спомням, ако беше.

— Ами добре. В моя живот не е имало, както би могъл да се изразиш, много мъже — замълча. — Не излъгах, когато казах, че съм на осемнайсет, да знаеш. Не че има значение. Не мисля, че в този свят подобни неща все още са от значение.

Китридж кимна.

— Май не са.

— Ами искам да кажа, че не бива да е кой знае колко важно.

— Винаги е важно.

Април обгърна ръката му със своята, бавно прокара палец по кокалчетата на пръстите му. Усещането беше леко и топло, като целувка.

— Странно. И преди да видя белезите ти, знаех какъв си бил. Не просто за армията, това е ясно за всеки. Ами че нещо ти се е случило във войната — мълчание, — май не знам първото ти име.

— Бърнард.

Отдръпна се, за да го погледне. Очите й бяха влажни и блестяха.

— Моля те, Бърнард. Моля те и толкова, съгласен ли си?

 

 

Не беше молба, която можеше да бъде отблъсната, нито пък той искаше да го направи. Използваха една от съседните палатки — кой ли знае къде се бяха дянали обитателите й? Китридж отдавна не беше го правил, но положи всички усилия, за да бъде нежен, да не бърза. На оскъдната светлина наблюдаваше лицето на Април. Тя издаде няколко звука, не много, а когато приключи, го целуна — дълго и нежно, сгуши се в него и скоро заспа.

Китридж лежеше в мрака, заслушан в дишането й, чувстваше топлината й там, където телата им се допираха. Помислил си беше, че може да е странно, но не беше, изглеждаше естествена част от всичко случващо се. Мислите му се зареяха, спираха се на едно, после на друго. Най-хубавите спомени бяха спомените с любов. Нямаше много такива. Сега имаше още един. Колко глупав е бил да иска да се откаже от живота.

Тъкмо беше притворил очи, когато иззад входа дойде рев на двигатели и светнаха фарове. Април се размърда до него. Той бързо се облече и разтвори входа на палатката, от запад чу поредица от гърмежи. Кой да предположи, че ще напуснат лагера в дъжд?

— Пристигнаха ли? — Дон Пастора разтриваше очи, когато се появи от палатката. Зад него беше Ууд.

Китридж кимна.

— Всички да си съберат багажа. Време е.

 

 

Къде, по дяволите, се беше дянал Съреш?

От часове никой не го беше виждал. В един миг преглеждаше Грей, в следващия се беше изпарил яко дим. Гилдър изпрати Мастерсън да го търси. След двайсет минути той се върна с празни ръце. Съреш не бил в сградата, така каза.

Първата измяна, помисли си Гилдър. Тази цепнатинка щеше да се разширява. Къде си мислеше, че може да отиде този човек? Намираха се насред царевично поле, навън падаше нощта. Дните бяха минали безплодно. Все още не бяха успели да изолират вируса, да го измъкнат от клетките. Нямаше съмнение, че Грей е заразен, увеличеният му тимус им го показваше. Но самият вирус се криеше. Криеше се! Такива бяха думите на Нелсън. Как може един вирус да се крие? Ами намери го, мамка му, наредил беше Гилдър. Времето ни свършва.

Гилдър прекарваше все по-голяма част от времето си на покрива, привлечен от усещането за пространство. Мина полунощ и ето го пак тук. Сънят беше само спомен. Тъкмо се унесеше — и се събуждаше стреснато със сгърчени мускули на гърлото. Крайният срок от седемдесет и два часа беше дошъл и отминал, Нелсън само повдигна вежди: И? Гръклянът на Гилдър беше така сгърчен, че едва преглъщаше, лявата му ръка пърхаше като птиченце. Едната половина на тялото му се влачеше, като че към глезена му е привързана петкилограмова гира. Вече не можеше да прикрива състоянието си от Нелсън.

От покрива Гилдър беше наблюдавал как редовете на военните оредяваха ден след ден. Колко далеч бяха от тях виралите? Колко време им оставаше?

Джобният му компютър иззвъня на кръста му. Нелсън.

— Най-добре слез, за да видиш нещо.

Нелсън го посрещна на вратата на асансьора. Носеше мръсна лабораторна престилка, косата му беше разбъркана. Подаде на Гилдър лист хартия.

— Какво трябва да прочета?

Лицето на Нелсън беше мрачно.

— Прочети го и толкова.

ВОЕННО МИНИСТЕРСТВО

Централно командване на САЩ

Булевард „Саут баундъри“ №7115

Военновъздушна база „Макдил“, FL 33621–5101

010500ЮН16

ЗАПОВЕД НА ЦЕНТРАЛНОТО КОМАНДВАНЕ НА САЩ — ИМАКУЛАТА

ОТНОСНО: ИЗПЪЛНИТЕЛНА ЗАПОВЕД 929621, 1-ва разузнавателна бригада, ИЗП. ЗАП. 18–26, Картен лист VI07

 

Организация на задачата: Обединена оперативна тактическа група (ООТГ) „Факла“, включваща и: 388-о изтребително авиокрило (338 ИА), 23-та Бойна група (23 БГ), 62-ра вътрешна военновъздушна отбранителна група (62 ВВОГ), Национална гвардия на Колорадо (НГ КО), Национална гвардия на Канзас (НГ КС), Национална гвардия на Небраска (НГ НЕ) и Националната гвардия на Айова (НГ АЙ)

 

1. Обстановка

А. Сила на врага: неизвестна, ±200 хиляди.

Б. Терен: съвкупност от високи равнини/тревисти райони/урбанизирани територии.

В. Време: променливи условия, умерена дневна, ограничена нощна видимост, слаба до никаква лунна светлина.

Г. Състояние на врага: към 010500ЮН16 763 групи от заразени лица („ята“) са наблюдавани да се събират в Обозначени зони 1–26. Движението на врага се очаква да започне незабавно след залез (21:16).

 

2. Задача

ООТГ „Факла“ водят бойни действия от 012100ЮН16 до 052400ЮН17 в границите на Карантинната зона с цел унищожаване на всички заразени лица.

 

3. Изпълнение

Цел: ООТГ ще водят въздушни и наземни бойни действия в границите на Карантинната зона. Задача приоритет на ООТГ „Факла“ е елиминирането на всички заразени лица в Карантинната зона. Целият персонал, включително цивилните в Карантинната зона, да се считат за заразени и определени за елиминиране съгласно Изпълнителна заповед 929621. Цели се пълното елиминиране на всички членове на заразен персонал в границите на Карантинната зона.

 

Тактика на операцията. Операцията ще се състои от две фази:

Фаза 1: ООТГ разполага тактически военновъздушни единици от 388 ИА, 23 БГ и 62 ВВОГ на 012100ЮН16 за извършването на масирани бомбардировки на Обозначените зони 1–26. Фаза 1 завършва със 100% насищане с бомби на Карантинната зона. Фаза 2 започва незабавно след края на Фаза 1.

Фаза 2: ООТГ разполага 3 механизирани пехотни дивизии от тактически наземни бойни единици от НГ КО, НГ КС, НГ НЕ и НГ АЙ за бойни действия срещу остатъчните вражески сили в рамките на Обозначените зони 1–26. Фаза 2 завършва със 100% унищожение на заразените лица в границите на Карантинната зона.

И продължаваше нататък: логистика, тактическа организация, командване, сигнализация. Бюрокрацията на войната. Изводът беше ясен: всеки останал в границите на карантинната зона вече беше обречен.

— Иисусе.

— Казах ти — рече Нелсън. — Рано или късно щеше да се случи. Остават по-малко от два часа до зазоряване. Вероятно през нощта сме в безопасност, но не мисля, че трябва да чакаме.

Изведнъж часовникът беше ударил полунощ. След всичко, което беше направил, сега да приеме поражението!

— И какво искаш да направя?

Гилдър си пое въздух, за да се овладее.

— Евакуирай техниците с колите, но остави тук Мастерсън. Можем сами да държим Грей и жената и да се обадим за пикап.

— Да предупредя ли Атланта? Поне да са наясно с положението.

Помисли си, че е по-добре да не дава на Нелсън втора възможност да каже „нали ти казах“.

— Не, аз ще го направя.

Имаше обезопасена наземна линия в кабинета на началника. Гилдър се заизкачва по стълбите, после тръгна по празния коридор, левият му крак се влачеше жалко. Всички кабинети бяха напълно опразнени, единствените мебели в стаята бяха стол, евтино метално бюро и телефон. Седна на стола и стоя така, вперил поглед в апарата. След някое време осъзна, че страните на лицето му са мокри: беше започнал да плаче. Странно, емоционално хлипане, което сякаш се беше явило като предвестник на съдбата му и като непоискана изповед на тялото му за жалкия му нищожен живот. Все едно тялото му казваше: Само почакай. Само почакай и ще видиш какво ти готвя, момченце. Вегетиране на жив мъртвец.

Но това нямаше да стане, щом вдигнеше телефона, всичко щеше да приключи. Малка утеха беше да знае, че поне няма да живее достатъчно дълго, за да изстрада кулминацията на своя упадък. Онова, което не беше успял да доведе докрай онзи ден в гаража, сега щеше да се случи.

Господин Гилдър? Елате при нас. Ръка на рамото му, тръгна по коридора.

Не.