Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Проходът (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Twelve, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 16гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka(2022 г.)

Издание:

Автор: Джъстин Кронин

Заглавие: Дванайсетте

Преводач: Евелина Пенева

Година на превод: 2013

Издание: първо

Издател: ИК „Intense“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска (не е указана)

Печатница: ДП „Димитър Благоев“

Редактор: Митко Илиев

Коректор: Мая Накова

ISBN: 978-954-783-189-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1932

История

  1. —Добавяне

I
Призракът
Лятото на 97 Сл.В.
Пет години след падането на Първата колония

За мен си спомняй, когато си отида

и в света на мълчанието премина.

Кристина Росети

За мен си спомняй

Едно

Сиропиталището в Ордена на сестрите, Кървил, Тексас

След вечерята, вечерната молитва и къпането, ако беше вечер за къпане, когато краят на деня дойдеше с последните пазарлъци (Моля те, сестро, не можем ли да останем още малко? Моля те, още една приказка?) и най-накрая децата потънеха в сън и всичко стихваше, Ейми ги наблюдаваше. Нямаше правило, което да го забранява; сестрите бяха привикнали с нощните й разходки. Вървеше от стая в стая като привидение, промъкваше се безшумно нагоре-надолу сред редиците от легла, в които лежаха децата, а по спящите им личица и телца се четеше изпълнен с доверие покой. Най-големите бяха на тринайсет, на ръба между детството и младостта; най-малките бяха бебета. Всяко имаше своята неизменно тъжна история. Много от тях бяха трето дете, изоставено в сиропиталището от родителите си, които не бяха в състояние да платят таксата, други бяха жертва на още по-жестоки обстоятелства: починали при раждането майки или пък неомъжени жени, които не можеха да понесат срама; бащи, изчезнали в мрачните лабиринти на престъпния свят или обсебени от виралите вън от стените. Произходът на децата беше различен, но орисията им — сходна. Момичетата влизаха в Ордена, посвещаваха дните си на молитва, съзерцание и грижи за деца с тяхната съдба, а момчетата ставаха войници и членове на Експедиционния корпус и полагаха различна, но не по-малко обвързваща по своята природа клетва.

Но в сънищата си те бяха деца — все още деца, мислеше си Ейми. Нейното собствено детство беше един от най-старите й спомени, откъслечна история, но докато наблюдаваше спящите деца, чиито сънищата игриво проблясваха под спящите им очи, тя се чувстваше по-близо до спомена за детството си — времето, когато самата беше малко създание в света и в невинността си не знаеше, че я очаква невероятно дълъг път. Времето беше скрита в нея празнота, състояща се от години, които бяха толкова много, че се сливаха една с друга. И може би именно затова Ейми вървеше напред-назад сред децата: правеше го, за да си спомни.

Най-накрая заставаше при леглото на Кейлъб, защото той я чакаше. Бебето Кейлъб, което вече не беше бебе, ами момченце на пет години, пълно с енергия като всички деца, с изненади, смях и поразителна истина. От майка си беше наследил високите изваяни скули и маслинения тен на лицето, характерни за рода й, от баща си беше взел непоколебимия поглед, мрачните размишления и острата черна коса, подстригана ниско, която хората от Колонията помежду си наричаха „косата на Джаксън“. Физическа амалгама, събрана като в пъзел от парчетата от неговото племе. Ейми ги разпознаваше в погледа му. Той беше Маусами, беше Тео, беше и самият себе си.

— Разкажи ми за тях.

Всяка вечер ритуалът се повтаряше. Момчето като че ли не можеше да заспи, без да преговори миналото, от което нямаше никакъв спомен. Ейми приседна на ръба на леглото по обичайния начин. Под завивките контурите на слабичкото момчешко телце едва личаха, заобикаляха ги двайсет спящи деца и хор от многогласна тишина.

— Ами — подхвана тя, — да видим. Майка ти беше много красива.

— И воин.

— Да — усмихна се Ейми, — красавица и воин. С дълга черна коса, сплетена в плитка на воин.

— За да не пречи на лъка й.

— Именно. Но най-вече майка ти беше упорита. Вече съм ти го казвала.

— Твърдоглава ли е била?

— Да. Но в добрия смисъл. Ако ти кажа да си измиеш ръцете преди вечеря и ти откажеш да го направиш, това не е хубаво. Това е лошо твърдоглавие. А аз казвам, че майка ти винаги правеше онова, което смяташе за правилно.

— И затова ме е родила — той се съсредоточи над думите. — Защото е било… правилно да ме роди.

— Браво. Спомняш си. Никога не забравяй, че ти си ярка светлина, Кейлъб.

Лицето на момчето се озари от щастие.

— Разкажи ми сега за Тео. Баща ми.

— За баща ти ли?

— Моля теееее!

Ейми се разсмя.

— Добре. Баща ти. Той беше много смел. Смел мъж. Много обичаше майка ти.

— Но е бил тъжен.

— Така е, беше тъжен. Но тъгата го правеше толкова смел, нали разбираш? Защото именно той от всички ни постъпи най-смело. Знаеш ли как?

— Не е изгубил надежда.

— Да. Не изгуби надежда тогава, когато май всички я бяха изгубили. Никога не бива да го забравяш. — Тя се приведе и го целуна по челото, влажно от излъчващата се от детското му телце топлина. — Вече е късно. Време е за сън. Утре ни чака нов ден.

— А те… обичаха ли ме?

Ейми се сепна. Не от въпроса — Кейлъб много пъти вече го беше задавал, търсеше увереност — ами от несигурността в гласа му.

— Разбира се, Кейлъб. Казвала съм ти го много пъти. Обичаха те много. И все така те обичат.

— Защото са в рая.

— Точно така.

— Там всички сме заедно завинаги. Там отива душата. — Отвърна поглед и добави: — Казват, че си много възрастна.

— Кой го казва, Кейлъб?

— Не знам — момченцето леко се сгуши в пашкула си от завивки. — Всички. Другите сестри. Чух ги да си говорят.

Досега не бяха обсъждали възрастта й. Доколкото на Ейми й беше известно, само сестра Пег познаваше историята й.

— Ами — съвзе се тя, — по-възрастна съм от теб, това го знам със сигурност. Достатъчно възрастна съм, за да ти кажа, че е време за сън.

— Понякога ги виждам.

Думите му я изненадаха.

— Кейлъб? Как така ги виждаш?

Момчето не я гледаше, погледът му беше насочен към вътрешния му свят.

— Нощем. Докато спя.

— Искаш да кажеш, че ги сънуваш ли?

Момченцето нямаше отговор на въпроса й. Ейми докосна ръката му през завивките.

— Всичко е наред, Кейлъб. Когато си готов, можеш да ми разкажеш.

— Не е така. Не прилича на сън — погледна я. — И теб те виждам, Ейми.

— Мен ли?

— Но не изглеждаш като сега. Различна си.

Ейми почака да й каже още нещо, но Кейлъб мълчеше. Как така различна?

— Липсват ми — рече момченцето.

Тя кимна, доволна, че може да смени темата.

— Знам, че ти липсват. И отново ще ги видиш. Но сега си имаш мен. Имаш си и чичо Питър. Той скоро ще си дойде, както знаеш.

— С… Екпспе-диционния — по лицето на момченцето проблесна решимост. — Когато порасна, искам да стана воин като чичо Питър.

Ейми отново го целуна по челото и се надигна да си върви.

— Щом искаш да станеш воин, такъв и ще станеш. Спи сега.

— Ейми?

— Кажи, Кейлъб?

— Теб някой обичал ли те е така?

Застанала до леглото на момченцето, усети как я връхлитат спомените. За пролетната вечер и за въртящата се въртележка, за вкуса на пудрата захар; за езерото и дървената хижа и усещането как една голяма ръка държи нейната. Гърлото й се присви от сълзи.

— Обичали са ме, сигурна съм. Надявам се да са ме обичали.

— А чичо Питър обича ли те?

Тя се намръщи стресната.

— Как ти хрумна да ме питаш за това, Кейлъб?

— Не знам — отново сви рамене, леко смутен. — Заради начина, по който те гледа. Винаги се усмихва.

— Ами… — положи всички усилия нищо да не й проличи. А нищо ли беше? — Мисля, че се усмихва, защото е щастлив да те види. Спи сега. Обещаваш ли да заспиш?

Кейлъб я погледна жаловито.

— Обещавам.

 

 

Отвън светеха лампи. Светлината им не беше така ослепително ярка, както от прожекторите в Колонията — Кървил беше прекалено голям град за подобно осветление. По-скоро трябваше да разпръскват мрака, обрамчен със светлини и с корона от звезди отгоре му. Ейми се промъкна към двора, като се придвижваше сред сенките. Не се опита да прикрие изкачването си, на върха я пресрещна часови, широкоплещест мъж на средна възраст, на гърдите му имаше пушка.

— Какво си мислиш, че правиш?

Повече нищо не каза. Сънят го обори и Ейми отпусна тялото му на пътеката, подпря го на парапета, а пушката постави в скута му. След като се събудеше, щеше да има само откъслечен, неясен спомен за нея. Момиче ли? Една от сестрите, облечена в грубото сиво расо на Ордена? Може би нямаше и да се събуди, ами някои от другарите му щеше да го завари и да го нахока, че е заспал на поста си. Ще прекара няколко дни в затвора, наказанието му нямаше да е тежко, пък и никой нямаше да повярва на обясненията му.

Тръгна по пътеката към празната платформа за наблюдение. Патрулите минаваха през десет минути, повече време не й трябваше. Лампите хвърляха бляскава светлина върху земята отдолу. Ейми затвори очи и прочисти съзнанието си, за да насочи мислите си навън, изпрати ги да се реят над полето.

— Елате при мен.

— Елате при мен, елате при мен, елате при мен.

Плавно се измъкнаха от мрака и дойдоха. Първо един, след него втори, после трети и се подредиха в сияеща редица, клекнали на ръба на мрака. В ума си Ейми чу гласовете им, които постоянно чуваше, гласовете и въпроса им:

Кой съм аз?

Тя чакаше.

Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз?

Как силно Ейми чувстваше липсата му. Улгаст, човекът, който я беше обичал. Къде си? — мислеше си тя, а самотата болезнено раздираше сърцето й, защото, откакто беше започнала промяната у нея, нощ след нощ остро чувстваше отсъствието му. Защо ме остави сама? Само че Улгаст го нямаше — нито във вятъра, нито на небето, нито в шума от бавното въртене на Земята. Мъжът, който беше, вече не съществуваше.

Кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз… кой съм аз?

Чака, докато беше безопасно. Минутите изтекоха. После чу стъпки по пътеката, които се приближаваха: часовият.

Вие сте аз — каза им тя. — Вие сте аз. Сега си вървете.

Те изчезнаха в мрака.