Джъстин Кронин
Дванайсетте (13)

Дванайсет

Изгубиха го. Свети Боже, как го допуснаха?

Последното, което знаеха, е, че Грей е влязъл с кола в Денвър. И след това изчезна — мрежата в Денвър беше каша, — но ден по-късно уловиха сигнала от кула в Орора. Гилдър беше поискал нов безпилотен самолет да обходи района, но нищо не бяха открили. Ако Грей не се движеше по междущатски магистрали, както изглеждаше, и се бе насочил към оскъдно населената източна половина от щата, можеше да пропътува километри, без да остави следа.

От момичето също нямаше и следа. Тя буквално беше изчезнала от континента.

След като почти нямаше друга работа, освен да чака новини от Нелсън, Гилдър имаше колкото си иска време да размишлява върху досието на Грей, включително психиатричното заключение от Отдела по криминално правосъдие в Тексас. Чудеше се какво ли си е въобразявал Ричардс, като е наемал подобни хора. Човешки отрепки — въпреки че, предположи Гилдър, това беше целта; също както истинските дванайсет обекта, върху които бяха провеждани опитите — Бабкок, Соуса, Морисън и останалите нищожества, чистачите бяха хора, които на никого нямаше да липсват.

А именно: Лоурънс Олдън Грей, роден 1970 г., Макалън, Тексас. Майка домакиня, баща механик, починали. Бащата служил три пъти във Виетнам като военен медик, уволнява се с бронзова звезда и пурпурно сърце, но по един или друг начин клетникът бил приключил. Разстрелял се в кабината на камиона си и го открил едва шестгодишният му син. Заредила се обичайната върволица от втори бащи, пияница след пияница, и както изглежда, върху детето е било упражнено насилие. На осемнайсет години Грей вече живее сам, работи на петролен кладенец в нефтените полета близо до Одеса, после на петролни кладенци в Залива. Не е бил женен, което не е голяма изненада, психологическия му профил беше торба с проблеми, в която имаше всичко — от обсесивно-компулсивно разстройство до депресия и травматична дисоциация. Според мнението на психиатъра човекът си беше като цяло хетеросексуален, но с толкова много страхове, че това не играеше никаква роля. Момчетата били начинът на Грей повторно да преживее извършеното над него насилие в детството, което съзнанието му потискало. Два пъти арестуван — първия път за разголване, втория път за сексуално нападение с утежняващи обстоятелства. В основни линии: докоснал детето — не точно тежко престъпление, но и нищо приятно. Заради първото си провинение в досието съдията му дал максималната присъда, осемнайсет до двайсет и четири години, но вече никой не излежаваше пълната присъда и вероятно е бил освободен условно след деветдесет и седем месеца.

След това нямаше кой знае какво. Върнал се в Далас, поработил тук-там, нищо постоянно, срещал се с наблюдаващия го офицер на всеки две седмици, за да се изпикае в чашата и да се кълне и заклева, че не е доближавал училищни дворове и детски площадки на по-малко от сто метра. Определеният му от съда режим за приемане на антиандрогени бил стандартният, както и психиатричната оценка на всеки шест месеца. По всички изисквания Лоурънс Грей бил образцов гражданин толкова, колкото може да е химически неутрализиран мъж, блудствал с деца.

Нищо от наученото не обясняваше на Гилдър как този мъж е оцелял. Успял е някак да се измъкне от Хижата и да не бъде убит след това. Не се връзваше цялата работа.

Новият план на Нелсън беше да пренасочат всички кули, излъчващи сигнал в Канзас и Небраска, да затворят и двата щата за два часа и да се опитат да изолират сигнала от чипа на Грей. При обикновени обстоятелства подобно действие щеше да изисква разрешение от федерален съд, да се попълни километрична документация и с едномесечно предизвестие, но Нелсън беше използвал резервни канали в полицията, които се бяха съгласили да издадат специална изпълнителна заповед съгласно член 67 от Наредбата за вътрешна сигурност — по-известна в средите на разузнаването като наредбата „Действай, както си знаеш“. Чипът във врата на Грей беше маломощен предавател на 1432 мегахерца. След изключването на всички останали сигнали, ако Грей минеше на разстояние от няколко километра до някоя кула, биха могли да триангулират позицията му и да пренасочат сателит, за да получат снимка.

Изключването беше насрочено за осем сутринта. Гилдър дойде в шест и завари Нелсън да пише по клавиатурата на компютъра си. От втъкнатите в ушите му слушалки се носеше тихо жужене на музика.

— Нека Моцарт работи — каза той и прогони Гилдър.

Гилдър беше само на кафе и адреналин. Слезе в стаята за почивка, за да си вземе нещо за ядене. Имаха само автомати за храна, вече беше платил три долара за шоколадче с фъстъчен пълнеж и осъзна, че му е много трудно да го преглътне. Метна го в боклука и си взе шоколадова бисквита, но дори и тя, въпреки лепкавия си пълнеж от фъстъчено масло, затрудняваше преглъщането. Включи телевизията, намери Си Ен Ен. Нови случаи се появяваха неочаквано къде ли не: Амарило, Батън Руж, Финикс. Обединените нации освобождавали седалището си в Ню Йорк, премествали се в Хага. В мига, в който започнело да действа военно положение, военните извън границите на страната щяха да бъдат извикани да се приберат. Какво фиаско щеше да се развихри. Отварянето на кутията на Пандора щеше да изглежда като отваряне на кошница за излет.

Нелсън се появи на вратата.

— Коленичи — ухилено заяви той. — Хюстън, имаме си сексуален нападател.

Нелсън вече беше насочил сателита. Докато стигнат до компютъра му, снимката беше на път.

— Къде, по дяволите, е това?

Нелсън работеше на клавиатурата, направи снимката на фокус.

— Западен Канзас.

Върху снимка се появи мрежа от царевични поля, в центъра — ниска сграда с разграфен паркинг. Самотна кола, някакъв модел комби, стоеше на паркинга. От сградата излизаше фигура и носеше куфар.

— Това ли е човекът? — попита Нелсън.

— Не знам. Увеличи снимката.

Картината избледня, след това отново се проясни, на фокус от около двайсет и пет метра. Гилдър вече беше уверен, че вижда Лоурънс Грей. Беше свалил гащеризона, но си беше той. Грей се върна в сградата, минута по-късно се появи с нов куфар, който постави в багажника на колата. За миг постоя, сякаш умислен. После се появи втора фигура от сградата, жена. Малко пълна, тъмнокоса, носеше панталони и блуза в светъл цвят.

Какво, по дяволите, ставаше?

Оставаха им по-малко от трийсет секунди. Картината вече започваше да се размазва. Грей отвори вратата, жената се настани в колата. Грей огледа паркинга отново — все едно, помисли си Гилдър, знаеше, че го наблюдават. Влезе в автомобила и потегли, точно когато картината се разпадна.

Нелсън вдигна поглед от екрана.

— Май нашият обект си е намерил приятелка. Трябва да призная, че съм малко изненадан, след като прочетох документацията на психиатъра.

— Върни последния кадър с жената. Виж дали можем да я направим по-ясна.

Нелсън се опита, но подобрението беше скромно.

— Можем ли да разберем каква е сградата?

Нелсън плъзна стола си до друг компютър.

— Улица „Мейн“, номер трийсет и осем дванайсет, Лидо, Канзас. Луксозен хотел, името е „Анджи“.

Коя беше тя? Какво правеше Лоурънс Грей с жена? Тя от Хижата ли беше?

— Накъде тръгна?

— Май на изток. Запътил се е към най-населената част. Ако ще го ловиш, най-добре да се разбързаме.

— Локализирай най-близката до мястото ни база. Някъде извън границата на карантинната зона.

Отново почукване по клавишите и Нелсън каза:

— Най-близкото до това е старата военна лаборатория във Форт Пауъл. Армията я затвори преди три години, когато преместиха всичко в Уайт Сендс, но вероятно няма да е трудно пак да пуснем лампите.

— Какво друго има наоколо?

— Малко неща, освен Мидуест Стейт, което е на около пет километра на изток. Има начална люпилня на футболни запалянковци с няколко класни стаи, което се брои за училище. Иначе имаш склад за оръжие на Националната гвардия, няколко предприятия за обработка на свинско и говеждо, няколко за производство на енергия. Има малка водноелектрическа централа, работата й замряла, когато изградили по-голяма надолу по течението. Горе-долу единствената причина мястото да съществува, е колежът.

Гилдър потъна в мисли за момент. Само те двамата знаеха за Грей, поне досега. Вероятно беше време да съобщи на Центъра за контрол на заболяванията и МИИИЗАСАЩ.

Но се колебаеше. Отчасти заради лошия вкус в устата, който му остана след срещата на върховното командване. Какво ли ще последва, когато Централното командване научи, че са поставили чудовищата на Лиър под надзора на шайка сексуални насилници? Никога няма да научи края.

Истинската причина обаче беше друга.

Лек за всяка болест. Не бяха ли това точните думи на Лиър? Не започна ли оттам цялата злополучна история? Ами ако Грей беше заразен, но по някаква причина не е изгубил човешкия си вид, възможно ли беше вирусът в кръвта му да е претърпял промяна по някакъв начин, да е постигнал резултата, на който се надяваше Лиър? Дали той не беше също толкова ценен, колкото и момичето? И не беше ли истина също, че макар смъртта да беше проблем на всички, особено сега, само за Гилдър тя беше толкова належаща и лична драма, че дори повече, защото съдбата, която го очакваше, не му оставяше никакъв шанс? Нямаше ли той право да се възползва от всички ресурси, от които може, в името на собственото си оцеляване? На негово място не би ли направил всеки същото?

Всички умираме, скъпи. Малко или много. Някои повече от другите.

Може би неговото спасение беше Грей, а може би и да не беше така. Може да се окаже някой късметлия простак, успял да се откопчи, избягал от горящата сграда и съумял да се скатава от светещите пръчки достатъчно дълго време, за да стигне до Канзас. Но колкото повече Гилдър размишляваше над това, толкова по-несигурен беше в заключенията си. Шансовете бяха много малки. И щом веднъж върнеше човека при военните, се съмняваше, че ще чуе отново нещо за Грей или мистериозната жена.

А това нямаше да стане. Хорас Гилдър, заместник-директор на Отдела за специални оръжия, щеше да запази Лоурънс Грей за себе си.

— И? Какво искаш да направя?

Нелсън го гледаше. Гилдър пресмяташе. От кого друг имаше нужда? Нелсън не беше човек, когото Гилдър би описал като лоялен, но засега можеше да се опре на искрения му интерес към собствената му персона, а и той беше идеален за работата, беше състояща се от един член група за биохимическо ноу-хау. Рано или късно щеше да схване какво е намислил Гилдър и щеше да се наложи да се взимат решения, но за това Гилдър щеше да мисли, когато му дойдеше времето. Колкото до отвличането: винаги се намираха невписани в тефтерите хора за подобни задачи. Едно телефонно позвъняване и колелото ще се завърти.

— Опаковай си багажа — рече той. — Отиваме в Айова.