За да отиде до Кара, се прекачва три пъти, планетата беше доста отдалечена от основните търговски трасета. Първото, което го изненада неприятно, беше повишената гравитация. Не толкова, колкото на Леандра, но все пак — доста осезаемо.

Ким нямаше никаква представа къде и как да търси даргите. Дори не знаеше дали изобщо е пристигнал на точното място. На летището си купи карта и успя да открие върху нея Скея — реката, за която говореше Мирон. Беше почти на другата страна на планетата…

За да стигне до нужния град, му трябваха осем часа. Беше вече нощ, когато орбиталният лайнер се спусна на пистата близо до Аделар. Ким беше почти сигурен, че именно оттук Мирон и колегите му са започнали издирването на Златния Храм. Намери си евтин хотел, взе си стая, изпъна се и си легна.

Събуди се късно. Поръча си ядене в стаята, закуси и се отправи да си търси квартира. Оказа се сравнително лесна работа и към обяд Ким се нанесе в малка мебелирана къща накрая на града. Къщичката беше много прилична, цялата беше обвита с местна лоза с живописно нарязани листа. До нея имаше гараж за глайдер, градинка с цветя и няколко дървета. На Ким му хареса, дори си помисли, че не би било лошо след време да си купи тази къщурка. Но веднага се сети, че е дошъл тук за Друго…

През първите две седмици не откри нищо. Ким се скиташе от бар на бар, беседваше с хората, като се стараеше да прехвърли разговора от дърдоренето на маса към даргите. Но или не го разбираха, или се опитваха да го убедят, че това са измишльотини. Срещаха се и такива, които го съветваха да забрави и го предупреждаваха, че доникъде няма да стигне.

Нищо не можа да разузнае, но една вечер се прибра у дома и намери на леглото си кучешка глава. Между зъбите стърчеше парче хартия. Ким издърпа оцапаната с кръв бележка, на която с големи печатни букви пишеше: „Изчезвай.“

Колкото и да е странно, това донесе на Ким удовлетворение — за първи път наистина повярва в съществуването на даргите. Те го бяха забелязали.

Уви кучешката глава в чаршафа и я изхвърли в кофата за боклук. А на сутринта продължи търсенето. Но вече никого не разпитваше, а просто се шляеше из града, блъскаше се по опашките и зяпаше витрините на магазините. На Ким му харесваше този град и си мислеше с тъга, че тук, в периферията на Вселената, хората живеят по-добре, отколкото у дома. Хората са по-приветливи, по-усмихнати. Сигурно защото Департаментът по наказанията беше твърде далече оттук. На планетата имаше представителство на имперските власти, но то не играеше почти никаква роля. Фактически Кара се беше превърнала в дойна крава за имперските чиновници — плащаха им тлъсти хонорари, за да стоят настрана.

Към обяд Ким се запъти към пазара и за първи път усети, че го следят. Беше му много странно. Обърна се, но не забеляза нищо подозрително. И въпреки това беше сигурно, че го следят. Може би искаха да го убият, че не е взел под внимание предупреждението. И наистина щяха да го направят.

— Чуйте ме! — изкрещя Ким и хората около него се дръпнаха. — Искам да говоря с вас! Трябва да се срещна с вас!

Той внимателно се огледа, но навсякъде срещаше изпълнени с недоумение погледи. Беше глупаво.

— Извинете… — измърмори Ким и бързо се махна.

Този ден повече никъде не отиде. Хапна в ресторантчето, върна се вкъщи и до вечерта чете местните вестници, гледа видео — само и само да се разсее. Вече се здрачаваше, стана от дивана да си налее сок и изтръпна, когато видя седналия в креслото човек. Ким не беше забелязал кога е влязъл и беше като гръмнат.

— Кой си ти и какво искаш от нас? — тихо попита непознатият и Ким веднага се съгласи с правото му да задава въпроси. Посетителят изглеждаше над шейсетгодишен, имаше мустаци и брада. Носеше тъмни огледални очила. Беше се опрял на дръжките на креслото и Ким успя да разгледа сбръчканата кожа на ръцете му, част от които се виждаха изпод ръкава на широкото му яке.

— Казвам се Ким Ремезов — спокойно отвърна той. — Нуждая се от вашата помощ.

— Ние не сме благотворителна организация и не помагаме на никого.

— Неправилно се изразих. Имам враг, необходим ми е животът му. Разполагам с пари… — Ким извади чантата на Лисугера изпод кревата. — Тук има около два и половина милиона, това е всичко, което имам.

— Сбъркал си адреса. Даргите не работят за никого.

— Вие не знаете за кого става дума — мрачно отговори Ким. — Този човек заслужава смърт.

— Това не ни засяга.

— Бих го убил със собствените си ръце — блеснаха очите на Ким, — но просто не мога да се добера до него. Помогнете ми.

— Всеки сам решава проблемите си. До утре вечер ти трябва да напуснеш Кара. В противен случай ще умреш… — Даргът бавно се изправи и тръгна към вратата.

— Чакайте малко! — извика Ким. — Ако не можете да го направите, научете ме как се прави!

Даргът бавно се извърна, на устните му имаше лека усмивка.

— Не разбираш какво молиш — отговори той, след това почти ритуално свали очилата си и погледна Ким.

Никога досега не беше виждал такъв поглед. Със сигурност Ким можеше да каже само едно: този поглед не принадлежеше на човек. Той разтвори в съзнанието на Ким всички мисли, превърна го в едно нищо — в жалък червей, в буболечка, в нищожество. Сякаш го гледаше самата вечност.

Това продължи няколко секунди. Даргът се усмихна, отново сложи очилата си, обърна се и излезе. А Ким още дълго стоя насред стаята, смачкан и опустошен.

На следващата сутрин си взе билет до Хела, откъдето можеше да се прибере на Земята. В разкошната чакалня Ким гледаше през прозореца и си мислеше какво ли го чака занапред.

Всичките му надежди рухнаха. Даргите отказаха парите, без дори да се поинтересуват чий живот искаше да купи той. След две денонощия ще бъде на Хела, а после… Какво ще стане после, изобщо не знаеше.

Минаха още десет минути, обявиха полета. Заедно с останалите чакащи Ким излезе от сградата на летището и се запъти към кораба, който стоеше наблизо. Забави крачка, изпревариха го доста хора, които бързаха да се качат. Ким вървеше все по-бавно и по-бавно и накрая спря. Къде отива всъщност? И защо? И там, както и тук, го чака смърт. По-добре да я получи от онова странно същество с очи на демон…

Стоя така на площадката, докато корабът не се откъсна от земята. Изпрати с поглед издигащата се в небето сребриста машина, обърна се и се върна обратно. За секунда спря при вратата, скъса билета и изхвърли парчетата в близката урна. Намести чантата на рамото си, влезе в чакалнята и без да спира, се насочи към външната врата.

Спря се насред площада пред сградата на космодрума и се зачуди накъде да поеме.

— Не си тръгна — констатира зад гърба му познат глас. — Защо?

Ким се извърна, но само по гласа позна непознатият от вчера. Сега това беше съвсем друг човек — около четиридесетгодишен, без мустаци и без брада, с руса коса, сресана на път. Ръцете му бяха нормални, бръчките ги нямаше. Нямаше ги и очилата, дори очите му бяха други, спокойни и внимателни.

— Няма смисъл да си ходя — отговори Ким, вперил очи в него. — Там ме чака смърт.

— Смяташ, че тук те чака нещо друго?

— Все ми е едно. И ако трябва да избирам смъртта си, предпочитам да умра тук.

Даргът сякаш се замисли.

— Вчера каза, че исках да станеш дарг — тихо произнесе той. — А знаеш ли какво всъщност означава това?

— Досещам се.

— Ще престанеш да бъдеш себе си. Ще се промениш като личност. Като човек.

— Съгласен съм.

— Трябва да знаеш, че няма връщане назад.

— Съгласен съм.

— Добре. Следвай ме…

Глайдерът на дарга беше старичък, на корпуса му имаше няколко вдлъбнатини. Обяснимо, като се има предвид как даргът управляваше машината. Лошо не беше точната дума, по-скоро караше като обикновен гражданин, на когото му липсваше опит.

— Къде отиваме? — попита Ким.

— Ще видиш…

Като не иска да му казва — да не му казва. Ким се обърна към прозореца и заразглежда града, който отплаваше пред очите му.

Полетът не трая дълго. След няколко минути глайдерът започна да се снижава.

— Сложи това. И без приказки… — Даргът му подаде плътна черна торба.

— На главата ли? — попита Ким, като взе торбата.

— На главата, — спокойно потвърди даргът.

Ким не каза нищо, недоверието на дарга беше напълно обяснимо.

Торбата се оказа доста плътна, нищо не се виждаше през нея. Ким очакваше, че всеки момент ще се приземят, но минаха още десетина минути, преди глайдерът да докосне твърда почва. През това време машината сигурно двайсет пъти сменяше посоката и височината на полета, така че Ким загуби всякаква представа къде се намират.

— Можеш да свалиш торбата… — каза даргът и излезе от колата. Ким свали торбата, остави я на седалката, излезе от глайдера и се огледа.

Намираха се в просторно помещение, изградено от големи каменни блокове. Над главата си забеляза вратите на гараж. Бяха ръждясали тук-там и през дупките се процеждаше светлина. В една от стените беше вградена метална врата с алармена система, над вратата светеше лампа. Като цяло, помещението изглеждаше неподдържано.

— Върви след мен… — Даргът се насочи към вратата. Не натисна никакво копче, всъщност, не се докосна до нищо. Чу се щракане, после някакво тихо жужене на механизъм и вратата бавно се отвори. Яка врата — прекрачвайки прага след дарга, Ким оцени по достойнство дебелината на бронестоманата.

Озоваха се в тесен и влажен коридор, в ръцете на дарга светна фенерче. Стълба… Ким внимателно се спусна надолу по двадесет и осем стъпала. Преброи ги, без да знае защо го прави. Може би просто за да се разсее. Много беше зловещо всичко това.

Веднага след стълбите коридорът се разклоняваше. Ким се забърза, стараейки се да не изостава, тук спокойно можеше да се загуби. Един завой, втори, трети — даргът уверено крачеше по каменния лабиринт, водейки Ким към целта, която само той си знаеше. На Ким му направи впечатление, че стените не бяха изградени от блокове — по-скоро подземният коридор беше издълбан в скалата, по-точно във варовикова скала, и той си спомни, че повечето стари къщи в града бяха построени от този материал.

Впрочем бързо забрави за мисълта си, като видя светлината отпред. Влязоха в малко помещение с каменна пейка, над която слабо светеше лампа.

— Седни тук и чакай — каза даргът и излезе в един от коридорите; звукът от стъпките му бързо затихна. Ким се озърна, седна на пейката и уморено въздъхна.

След градския шум тишината на подземието му се стори направо неестествена. Подпрян на стената, Ким за първи път си помисли, че нямаше смисъл да се впуска в тази работа. Да, там, на космодрума, нямаше никакви съмнения, всичко беше пределно ясно. Сега ситуацията беше друга — седнал на каменната пейка, ужасено прехвърляше в главата си, че може би е направил грешка. Да, искаше да отмъсти на Чалми, на всички онези, които опропастиха живота му. Но дали цената на отмъщението беше да загуби собствената си душа? На съвестта му и без друго му тежаха твърде много погубени животи. Тези хора ще направят от него още по-изкусен убиец.

Страшно му домъчня. И най-лошото — не виждаше никакъв изход. Да си тръгне? Сега, в този миг? Да се измъкне от подземието, да вземе парите — те останаха на задната седалка в глайдера. Да се добере до космодрума, да се качи на първия попаднал му кораб. Да отлети в някакво от Бога забравено кътче, където да изживее останалите, подарени му от съдбата, дни.

Ким въздъхна — уви, нищо подобно нямаше да се случи. И дори не защото няма да може да намери пътя нагоре — сигурно ще му се предостави възможност за бягство. Работата не беше в това. Да си тръгне, означаваше да се предаде. Може да загуби, може с чиста съвест да се обрече на гибел, но усещането за собственото му малодушие щеше да го преследва цял живот. Да, от Чалми и от даргите можеше да се скрие. Но къде да се скрие от себе си?

Времето течеше, а даргът все го нямаше. В подземието беше доста хладно и Ким малко по малко взе да се вдървява от студ. Минаха близо два часа, когато чу стъпки. Вдигна глава и едва не извика.

По коридора вървяха двама души, трудно можеха да бъдат наречени хора. Бяха олицетворение на злото. И ако у Ким не беше останало малко мъжество, щеше да закрещи от ужас. Никога досега не беше виждал нещо толкова страшно и противно. Сякаш самият сатана е сътворил тези лица. Резки, груби черти, множество бръчки и белези, дяволски усмивки. А очите им бяха по-страшни, отколкото на оня дарг.

— Аз съм Лайн — каза единият от тях, по-високият и по-якият.

— Аз съм Кайн, брат му — каза другият с усмивка, която оголи жълтите му криви зъби.

— Чакахме те.

— Доста дълго.

— Толкова отдавна никой не се е отбивал тук.

— Ставай, всичко вече е готово.

Ким стана и усети как му треперят коленете. Но направи усилие да се овладее.

— Здравейте. Аз съм Ким.

— Хубаво име. Не се среща често — каза Кайн. — Нали така, братко Лайн?

— Така е, братко Кайн — отвърна другият, после и двамата се засмяха.

— Щом е Ким — Ким. Така да бъде. Да тръгваме… — Лайн го хвана за ръка, което на Ким се стори противно.

Този път вървяха в пълен мрак. Въпреки че го беше страх, Ким се чудеше как се ориентират в тази тъмница. Няколко пъти се спъна, но здравата ръка на дарга не му позволи да падне.

След известно време проблесна светлина. Ким въздъхна с облекчение. Никак не обичаше тъмнината…

Поредната врата с лампа над нея. Кайн, който вървеше отпред, натисна дръжката, отвори вратата и се отмести встрани, давайки път на Ким и партньора си.

— Върви, Ким. При нас ще ти хареса.

— Две мнения няма — с насмешка отвърна Лайн, побутвайки Ким лекичко. — При нас на всички им харесва.

Ким влезе вътре — и се вцепени от ужас…

Това беше просторна зала, осветена от мъждукащите лампи на стените. Подът и стените бяха покрити с каменни плочки, и Ким веднага разбра защо е така — за разлика от варовика, от камъка по-лесно можеше да бъде измивана кръвта.

Насред залата, окачено за краката с вериги от тавана висеше голо женско тяло. Дългите, сплъстени от кръвта коси докосваха пода. Ким не разбра веднага, че жената, по-скоро момичето, е още жива. Ръцете й бяха вързани отзад, зад гърба, по гърдите и шията й се стичаха струйки кръв. Личеше, че преди да попадне в ръцете на даргите, момичето е било много красиво. Сега лицето й беше обезобразено, а в очите й се четеше дълбоко страдание.

— Не обръщай внимание. — Кайн отново демонстрира кривите си зъби. — Ние сме насам…

Под опеката на придружаващите го монстъри Ким отиде в края на залата и видя голяма метална маса. Подобна беше виждал в подземието при Холан. На стената бяха окачени най-различни инструменти — пили, бормашини, чукчета и длета различен калибър, щипци и свредели. На пръв поглед приличаше на обикновена работилница. Само че материалът беше друг.

— Трябва да си свали дрехите — каза Лайн, като измери с поглед Ким. — Няма защо да ги цапаме с кръв, някой може да ги използва. Нали, братко Кайн?

— Така е, братко Лайн. Събличай се.

На Ким му омекнаха краката, прииска му се да бяга. Но дори и да се беше опитал, не можеше да го стори — здравите ръце на даргите го подхванаха и ловко го сложиха на масата. Той зави от страх и злоба, помъчи се да се измъкне, но отчаяните му опити не доведоха до нищо. Не мина и минута и лежеше разпънат на масата, ръцете и краката му бяха стегнати с влажни и хлъзгави потъмнели от кръвта ремъци. Ким крещеше, извиваше се на масата, но предизвикваше само смях от страна на даргите.

— Да вървят по дяволите дрехите — махна с ръка Лайн и погледна Кайн. — Имаш ли нещо против? — В ръцете му блесна острие на нож.

— Не, разбира се… — Кайн също извади нож. — Да започваме.

Братята се наведоха над Ким, сатанинските им лица му вдъхваха ужас. Той отново почна да вика, усетил добира на студената стомана. В отговор чу гръмогласен смях.

Даргите действаха ловко и уверено, бързо разпориха дрехите му, като хвърляха парчетата на пода. Работеха артистично, явно наслаждавайки се на това, което вършеха. След минута Ким остана чисто гол. Все още се опитваше да се измъкне, но с всяка изминала секунда разбираше, че това не е по силите му.

— Чудесно — каза Лайн, като огледа Ким с професионален интерес. — Днешният ден е много успешен. Първо тази — той кимна към увисналото на веригите момиче, — сега той.

— Да — съгласи се Кайн. — Денят беше хубав. Но трябва и да се работи… — Той се приближи до стената, замислено я огледа, после свали едни големи клещи. Остана доволен, след като опипа с нокът острите ръбове. През цялото това време Ким ги наблюдаваше със страх, разбирайки вече какво го чака. Най-интересното беше, че някаква част от съзнанието му следеше тези приготовления спокойно и дистанцирано. И му дойде наум, че най-важното е да загуби съзнание. Тези хора със сигурност не разполагат с методите на Департамента, затова смъртта няма да се забави.

Беше сгрешил — и го разбра в момента, когато Лайн донесе тежък шлем с един дебел кабел, който включи в металната кутия под масата.

— Това е, за да не ти е чак толкова сладък животът — каза Лайн и нахлупи шлема върху главата му. — Ще станеш кротък като агънце…

Шлемът почти изцяло закри кръгозора му, само пред очите му имаше малък тесен процеп, който му позволяваше да види част от тавана. Остана свободна и устата му — Ким почувства как напъхаха в гърлото му някаква тръбичка, закашля се и веднага от нея потече някаква тръпчива течност. Ким се задави, но нямаше как да не я глътне. Извадиха тръбичката и чу, по-скоро усети с цялото си тяло как Кайн остави на масата тежките клещи. После Лайн направи нещо и Ким извика от болка. Стори му се, че от шлема сякаш изникнаха хиляди игли, които се впиха в главата му. Нищо чудно да беше точно така.

— Електроди — поясни Лайн, като се наведе и погледна Ким в очите. — Помагат да се контролира нивото на болката. Не искам да пукнеш толкова скоро.

— Аз също — добави Кайн. — Измайсторил съм нова костотрошачка. Няма да е лошо да я изпробваме.

Отново нещо щракна, стана му горещо на главата.

— Аз съм готов — каза Лайн. — Ако искаш, да почваме.

— Добре, братко Лайн…

Ким усети, че хванаха дясната му ръка и след миг клещите защипаха показалеца му.

— И така, Ким… — произнесе буквално над ухото му тихият глас на Лайн. Той потръпна от изненада — сигурно имаше монтирани микрофони в шлема. — Разкажи ни кой и защо те изпрати при нас? Защо дойде тук, Ким?

— Никой не ме е пращал, дойдох при вас по собствено желание. Исках да ме научите на вашето изкуство.

— Ами, учи се… — в гласа на Лайн имаше ирония и Ким усети остра болка в ръката. Почувства как хрясна пречупената от клещите кост, беше не само болезнено, но и страшно. Залата се изпълни с воплите на Ким.

— Искаш ли да видиш? — Кайн демонстративно поднесе пред очите му откъснатия пръст — Не? Както искаш. Пръсти — колкото щеш.

— Питам пак — отново пропълзя в ушите му тихият глас на Лайн, — защо пристигна тук? Кой те праща?

— Сам дойдох! — простена Ким. — Казвам ви истината!

— Братко Кайн…

Клещите се сключиха на безименния пръст, Ким задърпа ръката си, мъчейки се да се освободи. Безпредметно — острите ръбове се впиха в плътта му, той зави от болка. И пак същият звук — хряс!, после гласът на Кайн.

— Два пръста. Да продължавам ли?

— Изгори му раните. Не трябва да издъхва преждевременно.

— Да, братко Лайн, разбира се.

Ким чу как нещо тресна, после някъде пламна огънче — както когато се запалва газ. Минаха още няколко секунди и в изпълненото с болка съзнание на Ким нахлу нова болка — огнената факла близна мястото на откъснатите пръсти. Той отново закрещя, чувствайки, че няма да може да понесе това. И най-лошото беше, че спасителната забрава я нямаше и нямаше. Май че проклетият шлем наистина му пречеше да изпадне в безсъзнание.

Пламъкът угасна, Ким усети във въздуха мирис на опърлено месо, на собствената му плът. Тази мисъл беше непоносима.

— Добре, Ким — каза Лайн. — Разкажи ни за себе си. Кой си, къде си роден, кои са родителите ти. Това не е толкова трудно. Докато говориш, няма да те боли, обещавам. Говори, Ким…

— Пуснете ме… — простена Ким.

— Не отговори на въпроса ми. Братко Кайн…

— Да, братко Лайн… Само че по-добре ще се заема другата ръка.

Ким чу как Кайн мина от другата страна на масата и веднага след това почувства допира на стоманата до лявата си ръка.

— Ще кажа! Всичко ще ви кажа! — изкрещя той. — Казвам се Ким Ремезов, роден съм на Земята през двадесет и девета година на десети септември. Не помня родителите си, загинали са при авария, когато съм бил на три години. Отгледан съм от чичо ми Харолд…

— Така е по-добре. Къде си учил?

— В Колежа „Свети Лаврентий“. След това отидох в Департамента по Наказанията, работил съм в конвойния отдел. Оттук бях прехвърлен в отдела на Изпълнителите…

— Братко Кайн, имаме си работа с важна клечка… — иронично отбеляза Лайн. — Да не би Департаментът да те е пратил тук?

— Не е! Казвам ви самата истина!

— Може, може. И все пак, братко Кайн, дали да не освежим паметта на нашия приятел…

— Не! — викът на Ким премина във вопъл. Кайн отново стисна клещите.

— Поне няма да можеш да натискаш спусъка — нито с лявата, нито с дясната си ръка — усмихна се Кайн, като показа на Ким поредния му пръст.

Съзнанието му пламтеше от пронизващата болка. Той чу звука на газовата горелка, пламъкът обгърна ръката му.

— По-внимателно, братко Кайн — недоволно отбеляза Лайн. — Ще обгорим цялата му ръка.

— Че тя и без друго не му е нужна — отвърна Кайн и се разсмя на собственото си остроумие.

— Независимо от това, трябва да бъдеш по-внимателен… И така, Ким, защо си пратен тук?

Чудно нещо, но Ким все още беше запазил способността си да съобразява — по-точно, това правеше онази сурова част от разсъдъка му, която беше страничен наблюдател на ставащото. Говори истината, но не му вярват. Може да излъже, да каже, че е бил пратен. Но тогава ще продължат да го мъчат, опитвайки се да стигнат до нещо, което на практика не съществува. Няма смисъл да лъже, това само ще удължи мъченията му. Сега имаше само едно желание — да умре…

— Казвам ви истината… Служех в Департамента, работех като Изпълнител. После ме прехвърлиха в Отдела по Дознанията. Там убих двама офицери от Департамента, избягах, бях обявен за издирване… Хванаха ме, бях смъртник на крайцера „Сарацин“. Той беше унищожен от метежниците, оцеляхме само няколко. От единия от тях чух за вас. Търсят ме, но не искам да се крия. Затова дойдох при вас…

— Твърде глупаво от твоя страна. Никой никога не идва при нас по собствено желание. Или пък лъжеш?

— Не лъжа… Проверете, издирете информация…

— Не е необходимо. Как мислиш, братко Кайн?

— Лъже, мръсното псе… Да се прехвърля на краката?

— Може.

Кайн се отмести. Ким чу тихо издрънчаване. После Кайн отново се приближи до него, наведе се и му показа хищно проблясващите зъбци на една пила.

— Чудно инструментче — ласкаво произнесе Кайн, любовно поглаждайки пилата. — Може да изпили всякаква кост. Ще се убедиш в това… — Той се засмя и се насочи към краката на Ким. — Ще почна от десния, ако не възразяваш…

— Недей! — извика Ким, усещайки как острите зъбци се допряха до глезена му. — Моля те, недей! Не го прави!!!

— Какво значи „не го прави“ — подразни го Кайн. — То си е моя работа.

Ким се замята отчаяно, викаше и хриптеше, опитвайки се да се измъкне. А после зловещият му писък изпълни залата — той усети как острите зъбци се впиха в крака му.

В неговото съзнание болката се смеси с ужаса — див, животински ужас. Ким чувстваше как зъбците на пилата захапват мускулите и сухожилията, с цялото си тяло усещаше страшният приглушен звук, който издаваше острата стомана при пиленето на костта. После всичко свърши, остана само болката.

— Изхвърли го в кошчето… — някъде отдалеч стигнаха до него думите на Лайн. Те нахлуха в съзнанието му като тежки канари, разтвориха се в него, размътвайки загнездилата се там болка. Беше неприятно, всяко съприкосновение с тази болка предизвикваше болезнено напрежение. Думите пристигаха, но трябваше време да осъзнае смисъла им. Ким не схвана веднага, че става дума за собствения му крак.

— Ей, Ким… Още ли си тук? — Лицето на Кайн отново се надвеси над процепа в шлема. — Не си тръгвай, приятелю, още не сме свършили.

Лицето на Кайн изчезна, през пелената от сълзи Ким различи лицето на Лайн.

— Хайде да се разберем, Ким. Ти ще кажеш кой те е пратил, а аз ще прекратя страданията ти. Смъртта не е толкова страшна, Ким. Ще се сприятелиш с нея. Кой те праща?

— В… Вър…

— Какво? Говори по-силно. Ким. Не чух какво каза.

— Върви по дяволите… — раздвижи устни Ким безгласно и затвори очи. Вече наистина му беше все едно какво го чака. Дори болката не я усещаше. Тя не беше изчезнала, но някак си се адаптира към нея, струваше му се, че е с него откакто се е родил. В един момент дори усети някакво перверзно удоволствие.

— Е, да свършваме ли вече? — достигна до него гласът на Кайн.

— Струва ми се, да. Получи почти петстотин единици. Стига толкова.

— Изключи го тогава…

Нещо гнило изщрака и препълненото съзнание на Ким се взриви. С чувство на благодарност и неизразимо облекчение Ким потъна в погълналата го най-накрая тъма.

* * *

Събуди се от някакъв звук. Или още сънуваше. Остана в леглото само миг, вперил поглед в тавана, после с вик подскочи. Бавно приближи към лицето си двете си ръце и дълго ги разглежда, не вярвайки на очите си. После си спомни още нещо и бавно, със страх дръпна одеялото, което покриваше краката му.

Те си бяха на мястото.

Ким дишаше тежко и учестено. Пак разгледа ръцете си. И въздъхна с облекчение.

— О, Господи… Било е сън…

— Не беше сън. Но не беше и реалност.

Ким рязко се извърна и видя дарга, като стоеше на прага на отворената врата. Сигурно точно звукът на отварящата се врата го беше събудил.

— Вие… Къде съм? — Ким се огледа и чак сега осъзна, че се намира в малка стаичка с варовикови стени, която приличаше по-скоро на килия. Прозорци нямаше, само голи грапави стени и въздухопроводната тръба под тавана. В срещуположната на вратата страна Ким забеляза душ и тоалетна чиния, отделени с матов пластмасов параван. Зад леглото имаше малка масичка и два стола, на единия от които имаше дрехи.

— Намираме се под земята. Спомни си, вчера те доведох тук направо от космодрума… — Даргът се разходи из стаята, спря се и отново се обърна към Ким.

— Да, да, спомням си… — Ким погледна ръцете си. — А онова какво беше?

— Възприеми го като посвещение. Трябваше да сме сигурни, че не си нечий шпионин.

— Не съм…

— Сега вече сме сигурни.

Ким се замисли. Това, което се случи с него вчера, ако беше вчера, изобщо ако е било, умът му не го побираше.

— Но аз чувствах всичко… — произнесе той и погледна дарга. — Виждах го…

— Ти действително чувстваше всичко. А виждаше и чуваше само това, което трябваше да видиш и да чуеш.

— Значи, не се е случило…

— Случило се е, ти усещаше напълно реална болка. Много силна. Аз ли да ти говоря за нея!

— Хипноза ли беше?

— Не, нашите методи са доста по-съвършени. Например този на насочения пространствен резонанс, макар че едва ли ти говори нещо. Въздействаме директно върху мозъка, като караме пациента да изпитва онова, което искаме.

— Ами отрязаните пръсти? Видях ги със собствените си очи.

— Чиста проба симулация.

Ким се съгласи. Разбира се, проклетият шлем закриваше кръгозора му и не можеше да види тялото си. Беше номер, разиграване. Вярно, но зловещо.

Изведнъж Ким се сепна и погледна дарга.

— А момичето? Окачено на веригата?

— Името й е Дорис. На двадесет и три години. Тя е една от нас и прие с удоволствие да изиграе предложената й роля. Щом ти надянаха шлема, отиде в банята.

Ким тихичко се засмя. После смехът му стана гръмогласен — смя се до отмаляване.

— Значи, приказките за вашата кръвожадност също са мит? — Отново се обърна към дарга.

— Не. Просто убиваме само при необходимост. Ще останеш тук няколко дни, докато се съвземеш. Ще ти носят храна, дрехите ти са на стола. Почивай си, събирай сили… — Даргът се обърна и тръгна към вратата.

Ким го изпрати с поглед. И едва когато вратата хлопна след него, се сети, че така и не го попита как се казва. Нищо, по-късно ще го пита. Има време.

Няколко минути, след като даргът излезе, Ким лежеше и размишляваше върху случилото се. Облекчението, че е жив и здрав, беше отминало, и сега Ким осъзна с пълна сила ужасната шега, която бяха му погодили. Да, не го убиха, не го осакатиха — поне външно. Но изстрада тази остра, страшна болка. И споменът за нея щеше да го преследва през целия му живот.

Ким стана от леглото и отиде в банята. Пусна водата и дълго утоляваше жаждата си. После се погледна в огледалото и се ужаси. Хлътнали бузи, изпохапани устни, черни кръгове под очите. В такъв вид беше, когато преди време излезе от гостоприемните подземия на принц Седрик.

Дълго и старателно се ми. По-скоро се кисна в топлата вода, попивайки с цялото си тяло живителната й сила. След вчерашната процедура Ким се чувстваше не просто разбит, а много по-стар. Сякаш нещо в него се пречупи. Сега можеше да разбере защо оня дарг имаше такива очи.

Спомни си момичето — Дорис, както я нарече даргът. Значи жените също могат да бъдат дарги. Защо не? Всъщност, за да бъде убит един мъж, достатъчно е да се намери жена. Долита при нея като мушица на светлина и умира, погален от смъртоносната й светлина. Жените могат да бъдат отлични убийци.

Дорис му напомни за Шийла. Странно, струваше му се, че я е срещал преди много, много години, безумно отдавна. А образът й изобщо не е избледнял в паметта му. А още по-отчетливо си спомняше как ухае косата й…

Дрехите, които бяха приготвени за него, му бяха по мярка и много приличаха на онези, които раздраха с ножовете си братята садисти. Беше гладен като вълк, но храна още не бяха му я донесли. Ким седна на единия стол, облегна се на стената и затвори очи. „Няма нищо — помисли си — всичко ще се нареди. А може би — Ким въздъхна — някой ден отново ще видя Шийла.“

В тази малка стаичка Ким прекара три дни. Не беше най-лошото време — поне можеше да размишлява на спокойствие. И ако първият ден имаше известни съмнения, дали правилно е постъпил, като е дошъл на Кара, сега те изчезнаха. Тук от него щяха да направят добър боец — Ким предпочиташе да избягва думата „убиец“. Тогава ще си разчисти сметките с всички — с Чалми, със Седрик. Възможно е дори със самия Император. Да, ще бъде трудно да се осъществи. Но ще опита. Хора като Чалми не трябва да живеят.

На четвъртия ден при него дойде един дарг. Щом чу вратата да се отключва, Ким бързо седна на леглото.

— Името ми е Сайрус, ще ти бъда Наставник — каза даргът като влезе в стаята. — В тази минута ти късаш изцяло с предишния си живот. Аз нося за теб отговорност, ти ми принадлежиш. Ако разочароваш мен и моите колеги, лично ще ти счупя врата. Не го забравяй.

— Да, сър… — отвърна Ким, привдигайки се от леглото — не можеше да бъде седнал в присъствието на този човек.

— Наставник — поправи го даргът.

— Да, Наставник.

— Добре. Да тръгваме…

Излязоха от стаята и се озоваха в слабо осветен коридор. Даргът крачеше бързо и уверено. Ким не изоставаше от страх да не се изгуби в подземните лабиринти. След около минута навлязоха в неосветената част на коридора и в ръцете на дарга отново се появи фенерче. Още няколко минути и Ким видя познатите стъпала…

Чантата с парите си лежеше непокътната на задната седалка на глайдера. Даргът седна на мястото на шофьора, Ким зае мястото до него. Моторът забоботи, откъм тавана нахлу поток светлина, който постепенно се усилваше — отваряха се вратите на купола. Ким се усмихна — след сумрака на подземието беше истинско щастие отново да види слънцето.

Сайрус издигна машината във въздуха все така бавно и старателно. Наблюдавайки как даргът управлява машината, Ким изпитваше разочарование — той можеше да се справи къде-къде по-добре. Но се сети, че е възможно и да се преструва. Глайдерът набра височина и вече пет минути летеше над града, когато Сайрус се обърна към Ким.

— Първият урок, който трябва да усвоиш, е урокът на подчинението. Всичките ми заповеди трябва да се изпълняват бързо и точно. Заповедите на моите колеги не са задължителни за теб. Бъди любезен, но действията си в общуването с тях ще определяш сам. Ясно?

— Да, Наставник.

— Добре. Виждаш ли онази сграда вдясно? Близо до горичката?

— С червения покрив ли? Да, виждам я.

— На първо време ще живееш там. Тази сграда е на повече от триста години, строена е по наша поръчка. Сега в нея живеят най-различни хора, които нямат никаква представа за нас. Собственикът дава апартаменти под наем и ти ще се настаниш в един от тях.

— Разбрах. А с парите какво да правя? — Ким погледна чантата.

— Остави си десет хиляди, ще ти стигнат като начало. Останалите ще ги взема, ще си ги получиш при завършване на обучението. Ако доживееш.

— Ще се постарая… — присви устни Ким, извади от чантата пачка банкноти и ги пъхна в джоба си.

Глайдерът подмина сградата с червения покрив и Ким се зачуди защо не се снижават.

— Не трябва да ни виждат заедно — отговори даргът на незададения му въпрос. — Ще те сваля малко по-надолу на улицата.

Така и направи. Като излезе от глайдера, Ким погледна дарга и отново остана поразен от това колко делнично изглеждаше той. Не беше за вярване, че този среден на ръст човек с меки черти на лицето е опитен убиец.

— Ще се срещнем по-късно… — каза Сайрус, затваряйки вратата.

— Къде? — попита Ким, но дарът вече не го слушаше. Машината се заклати на компенсаторите си и плавно се издигна във въздуха. Ким остана сам. Изпрати с поглед отдалечаващия се глайдер и бавно тръгна по улицата.

Собственикът на сградата се оказа рядко противен тип. Беше на около седемдесет, прегърбен, с малки, шарещи наоколо очи. Носеше топла жилетка от сукно и протрити панталони. Когато Ким го помоли за стая, веднага се съгласи, но поиска предплата за три месеца и да внесе застраховка за мебелите. Месецът на Кара траеше четиридесет дни, наемът беше хиляда и петстотин. Но Ким не се пазари. Огледа предложената му стая и без излишни приказки връчи на стареца парите, в замяна на което получи ключовете. След което се извини, че е уморен и изпроводи хазяина до вратата — нямаше никакво желание да отговаря на въпросите на досадното старче.

Останал сам, Ким огледа новите си владения. Не е толкова лошо — вторият етаж, две стаи, кухня. Малък балкон, увит с бръшлян. Стари, но все още прилични мебели, голям екран на видеото. Тук ще трябва да живее…

Остатъкът от деня прекара вкъщи, в размисли за новото си положение. Общо взето, не беше зле — изглежда беше издържал първия изпит. Какво ще става по-нататък — времето ще покаже. Сега не му се щеше да мисли за това.

Утрото дойде с усещането, че не е сам в стаята. Вдигна глава и видя седналия в креслото дарг.

— Много спиш — каза Сайрус. — При това непробудно. Можех да те убия, щеше да умреш в съня си, без да разбереш какво се е случило. Запомни: даргът винаги е нащрек. Никой и никога не може да го свари заспал.

— Извинете… — измърмори Ким, надигайки се от леглото.

— Наставник… — припомни му даргът.

— Извинете, Наставник. Не знаех кога ще дойдете.

— Ти не ме слушаш. Говоря ти за чувството за опасност. Трябва да го култивираш, да си създаваш съответните нагласи. Тогава никой и никога няма да те изненада.

— Да, Наставник. Разбрах… — Ким бързо се облече. — Как влязохте? През балкона ли? — Той погледна отворената балконска врата.

— Не мислиш с главата си. Осем и нещо е, сутринта. На улицата гъмжи от хора. Защо трябва да привличам вниманието им, като се катеря през балкона? — По устните му се плъзна усмивка. — Нещата са много по-прости: към всеки апартамент в тази сграда има таен ход. Нали ти казах, че едно време е строена по наша поръчка.

— И къде е този ход? — попита Ким, като внимателно се оглеждаше.

— Ще разбереш, опитай се първо сам да го намериш, тъкмо ще се потренираш. А сега трябва да вървим.

— Няма ли да закусиш?

— Аз вече закусих. А ти проспа този момент. Вземи този часовник — Сайрус остави на масата ръчен часовник, — сверен с местното време. Точно в осем и четиридесет трябва да бъдеш при магазина за спортни стоки, сигурно си го забелязал вчера на път за тук. Ще се появи такси с номер нула осемстотин и шестнадесет, ще се качиш в него.

— Добре — каза Ким. — Веднага ли да тръгвам?

— Измий се първо. — Даргът погледна замислено Ким. — Но се постарай да не се бавиш.

— Да, Наставник. Разбрах…

Когато излезе от банята, даргът вече го нямаше. Ким го очакваше. Досети се, че Сайрус го прати в банята, за да може незабелязано да си тръгне. Поне сега знаеше със сигурност, че тайният вход не е в банята.

При магазина отиде в точно уреченото време. Беше отишъл няколко минути по-рано и се помота малко при павилиона за вестници. Такси не се виждаше. Започна да се озърта и видя жълтата машина да се приземява недалече. Махна с ръка и се приближи към глайдера, отвори предната врата и влезе в купето.

— Накъде летим? — попита шофьорът и погледна Ким. Беше около петдесетгодишен, загорял и сух, с късо подстригани гъсти побелели коси, тип „канадска ливада“.

— Не знам… — смути се Ким. Наистина не знаеше къде отива. Сайрус му заповяда да седне в таксито, други указания нямаше.

— Лошо — каза шофьорът. — Трябва да си готов за всяка една ситуация. А най-обикновен въпрос те постави натясно.

Ким се вгледа в шофьора. Не можеше да е Сайрус, доста по-нисък е от него.

— Казвам се Марсуф. Сайрус ми каза да те посрещна… — Той издигна глайдера във въздуха. — Мисля, че си губи времето с тебе.

— Може и така да е — съгласи се Ким. — Вие също ли сте дарг?

— Какво говориш? — поклати глава шофьорът. — Даргите са мит. А само хора с развинтена фантазия вярват в митове. Нали така? — Той отново погледна Ким, който не знаеше какво да отговори.

— Едно от основните правила на даргите гласи: никога и на никого не казвай истината за себе си — вече със сериозен тон каза Марсуф. — Понякога дори жените и децата ни не знаят кои сме всъщност.

— И през цялото време трябва да лъжете?

— Да лъжеш и да не казваш истината са две различни неща. Щом стане дарг, човек се разделя със света, с който е свикнал, делничните човешки интереси престават да означават за него каквото и да било. Но тъй като продължаваме да живеем сред обикновените хора, трябва да изглеждаме като тях. И най-малката странност в нашето поведение може да събуди подозрението им. Затова даргите скриват истинската си същност. Всичко, което виждат заобикалящите ни хора, е предназначено за техните очи. Изобщо не е задължително да познават и обратната страна на медала.

Глайдерът набра височина и сега стремително се носеше над града. За разлика от Сайрус Марсуф управляваше машината много добре, даже леко небрежно — точно като истински таксиметров шофьор.

— Наистина ли сте шофьор на такси, или това е само маскировка?

— Наистина — кимна Марсуф. — И в същото време — е само маскировка. Зависи кое смяташ за истина.

— Разбрах. Къде отиваме?

— Ще видиш. Учи се да бъдеш търпелив.

Марсуф замълча. Мълчеше и Ким, чувствайки се уязвен. Впрочем ядът му бързо се изпари. Тъкмо искаше да зададе поредния въпрос на Марсуф, когато той се вкамени.

— Не мърдай… — прошепна Марсуф. — Стой спокойно, иначе ще те ухапе.

Ким се вцепени.

— Кой? — размърда устни, без да помръдне.

— Тихо, сега ще я сваля… — Марсуф с бавни движения се приближи до Ким. — Затвори очи. Затвори, гадината може да пръсне отрова…

На Ким му беше много трудно да стори това, но послушно затвори очи. Веднага почти усети болезнено бодване в шията и извика.

— Тя ме ухапа! — Ким бързо прокара ръка по шията си, за да махне неведомата твар. Замая му се главата. Хвана се за дръжката на вратата, мислейки с ужас, че отровата вече е почнала да действа. Пултът за управление заигра пред очите му, Ким почувства, че изпада в безсъзнание. Опита се да каже нещо — и пропадна в бездна…

* * *

Събуди се от остра миризма. Видя седнал до него белобрад старец, който държеше в ръката си малко шишенце. Като се убеди, че Ким е дошъл на себе си, затвори шишенцето с усмивка и го прибра в джоба си.

— Здравейте… — промърмори Ким, опитвайки се да разбере къде се намира. — Къде съм?

— Ти си в Златния Храм. Исках да се срещна с теб, затова си тук. Аз съм Айкутма.

Чак сега Ким осъзна, че лежи на каменна пейка в малка уютна стаичка. Каменният й свод беше боядисан в бежово, на стените имаше няколко картини, по-точно икони, разбра го, след като се вгледа в тях. Самите стени бяха покрити с едва забележими изсечени орнаменти. Прозорци нямаше. Лампата и въздухопроводът му подсказаха, че отново се намира в подземие.

— Какво ми има? — Ким седна на пейката и в паметта му изплува полетът с Марсуф. Машинално докосна шията си. — Нещо ме ухапа?

— Всичко е наред — каза с мека усмивка Айкутма. — Марсуф трябваше да те приспи, преди да те доведе тук. Сложи ти инжекция с приспивателно.

Ким се намръщи — отново му направиха номер. За такова нещо в други случаи щеше да се разправя по друг начин.

— Защо трябва да ме разигравате? — попита той. — Не е ли по-добре всичко да ми обясните?

— Разбира се — съгласи се старикът с усмивка. — Но щеше да е твърде лесно. Марсуф реши малко да се позабавлява. Не му се сърди.

— Не обичам да ме мамят — измърмори Ким.

— Да, неприятно е — кимна старецът. — Но пък е поучително.

Сега, когато Ким окончателно се съвзе, успя по-добре да разгледа събеседника си. Да се каже, че Айкутма е стар, е все едно нищо да не се каже истината. Според Ким той вече отдавна е прехвърлил стоте. Косите в брадата на Айкутма бяха бели като сняг, лицето му беше набраздено от дълбоки бръчки. Беше облечен в сива монашеска роба, препасана с тънък кожен ремък.

По всичко личеше, че Айкутма е живял много дълго. И въпреки това никой не би го нарекъл немощен старец. И при цялата благовидност и спокойствие Айкутма излъчваше сила. Най-много от всичко Ким беше впечатлен от очите на този човек. Истински, без отсянка от лукавство. Те не лъжеха, беше готов да се закълне в това. Бяха очи на дарг, но различни. Сякаш по-човечни, по-състрадателни. По-живи. Като че ли излъчваха светлина, предизвиквайки усещане за топлина и умиротворение.

— Казахте, че сте искали да ме видите? — наруши мълчанието Ким.

— Да. Решил си да станеш дарг и искам да знам защо.

— Вече казах на Сайрус. Там, на Земята, имам изключително силни врагове. Единият се казва Чалми. Роджър Чалми, сигурно сте чували за него, ръководи Департамента по Наказанията. Трябва да му отмъстя.

Айкутма леко кимна с глава.

— Това обяснява много. Във всички времена жаждата за мъст е изгаряла душите на хората.

— Затова съм тук.

Ким замълча. Старецът също млъкна, потънал в своите мисли. Накрая отново погледна Ким.

— Ела. Искам да ти покажа Храма… — стана и с бавни крачки излезе от стаята.

Сега Ким се убеди окончателно, че Храмът се намира под земята. Следвайки стареца, премина през дълга редица от врати и влезе в просторна светла зала. На стените имаше картини. Айкутма се спря пред първия портрет и се обърна към Ким.

— Това е Леонард Бердников. Живял е преди около осемстотин години, него всъщност почитаме като основател на нашето братство.

На портрета беше изобразен около петдесетгодишен човек, който имаше вид на фермер. Изглежда художникът не е преувеличил в нищо и правдиво е предал реалността такава, каквато е.

— Леонард е бил обикновен монтажник в един от местните заводи — продължи Айкутма. — Бил е обвинен в престъпление, което не е извършил. Било е умишлено — станал е жертва на голяма политическа интрига. Малка пешка в чужда игра. Трябвало да го разстрелят, но Леонард успял да избяга. Всеки друг на негово място щеше да се опита да напусне планетата. Но предпочел борбата пред бягството. И тъй като е бил лишен от възможността да постигне справедливост по законен път, избрал пътя на борбата. Обградил се с такива като него унижени и наказани от съдбата хора и започнал методично да унищожава продажни съдии, измамни политици, крадливи бизнесмени. Отмъстили на онези, които съсипали и неговия живот. Всичко завършило банално — бил предаден. Леонард бил заловен и осъден.

— Не е ли бил дарг?

— Не и в днешното тълкувание на този термин. Но именно Леонард Бердников полага основите на нашето братство. Той е знаел, че не може да се крие твърде дълго, че рано или късно ще бъде арестуван — за главата му е била обявена награда. Леонард е имал готовност да загине, но не е можел да допусне делото му да загине заедно с него. Избрал трима души от най-близкото си обкръжение и заедно с тях разработил нова техника за борба, като взел под внимание всички грешки до този момент. А след това извадил тези хора от групата си, като прекратил всякакво общуване с тях. След смъртта на Леонард тримата продължили борбата му. Ето ги. — Айкутма посочи следващите портрети. — Будимир Ландсдорф, Валентин Войков, Самуил Гутман. Точно те развили идеите на Бердников и ги превърнали в цялостно учение.

— Учение за какво? — вметна Ким, като знаеше какъв ще бъде отговорът. Но думите на стареца го озадачиха.

— Всяко цялостно учение винаги е многостранно и има няколко нива на разбиране. Да се опитваш да изясниш същността му с няколко думи е все едно да го натикваш в тесните рамки на някакви мисловни конструкции. Определението на учението се мени заедно с промяната в духовното развитие на човека. Отначало виждаш едно, после забелязваш друго. Онова, което ти се е струвало важно, е отишло на заден план, отстъпвайки място на други аспекти. Надявам се, че разбираш? — Старецът погледна изпитателно Ким.

— Допускам го — отвърна Ким. — По-точно съгласен съм с това. В детството ми събирах старинни монети, сега нямам интерес към тях. За това ли става дума?

— За това — кимна старецът. — Нашите интереси се менят съобразно личния ни ръст. Същото става и с което и да е учение. Отначало на преден план излизат външни, видими аспекти, именно върху тях адептът концентрира вниманието си. С натрупване на опита и разбиранията приоритетите се изместват. Въз основа на всичко мога да дам няколко определения на учението на даргите… — Айкутма замълча за момент, подреждайки мислите си. — И така, учението на даргите е система за оцеляване в неблагоприятни условия. Това е тактика на тайната война, способна да осигури победа в схватка с по-силен противник. Това е начин за възстановяване на справедливостта. Това е учение за възловите пунктове — когато минималното, но точно разчетено и навременно усилие е в състояние да промени хода на историята. Накрая, това е начин за сливане със заобикалящата действителност. Впрочем — старецът се усмихна — тук вече започват магическите аспекти, за които е безсмислено да говорим на този етап.

Ким се изненада.

— Мислех, че вече никой не вярва в мистиката.

— Така е — съгласи се Айкутма. — Но ако ти не знаеш какво имам в моя джоб, това изобщо не значи, че е празен. Ела да ти покажа още едно място…

Ким с готовност го последва. Харесваше му този старец — с неговото спокойствие и дружелюбност. Айкутма вървеше без да бърза, Ким го следваше и си мислеше, че добре направи, като дойде при даргите. Доста неща не знаеше за тях.

След галерията с портретите следваше възтесен коридор, след който пред очите на Ким изникна не много голяма зала с каменни пейки покрай стените. Далечната стена на залата я красеше висока, изсечена с орнаменти врата. Тя беше дървена, с позлата върху фреските и на фона на сивите каменни стени представляваше наистина впечатляваща гледка. Айкутма се приближи до нея, натисна дръжката и отстъпи встрани, за да пусне Ким да мине напред.

Съдейки по всичко, това беше централното, най-главното помещение на храма. Ким си помисли, че сигурно точно тук даргите извършват церемониите си. Спря се и с интерес огледа подредбата на подземния храм.

Ким от любопитство беше посетил някои земни храмове и за разлика от тях този притежаваше сдържаност, що се отнася до цветовете и обстановката. Тук липсваше типичната префърцуненост и желание да блесне пред конкурентите, нямаше ярки плакати с апели да встъпят в едно или друго братство. И въпреки това обстановката на храма създаваше усещане за сдържана тържественост. Боядисаните в бледозелено стени се съчетаваха хармонично със златистия свод, някои релефни елементи на стените също бяха позлатени. Картината се допълваше от пода в керемиден цвят и странното съоръжение по средата на залата. Ким не схвана веднага, че това е стилизиран кръст с височина два човешки ръста и една ритуална скулптура пред него.

Кръстът беше изсечен от черен мрамор или някакъв подобен материал, в полираните му страни се отразяваше обстановката в храма. Вътрешната част на кръста проблясваше с мек златист оттенък. Златен кръст в черна каменна рамка. Изглеждаше великолепно. Но Ким беше още по-впечатлен от скулптурата. Направо затаи дъх и не можеше да откъсне очи от нея.

Това бяха две слети в прегръдка тела, изработени от същите материали. Контрастът между златото и черния мрамор създаваше поразително впечатление. Забравил за дарга, който беше застанал зад него, Ким се приближи до скулптурата и разбра, че е сгрешил. Пред него се намираше едно същество — двуглаво, четириного и четириръко. Черната мраморна глава с яркорубинените пламъчета на очите беше по-ниско от златната, разположена точно над нея. Очите на златната статуя бяха изумрудени, двете глави гледаха право в Ким. Изражението на лицето на златната глава даряваше с покой и умиротвореност. Неизвестният майстор е съумял да предаде онова, което векове наред се е свързвало с името на Бога. Това беше и ликът на Бога — любящ, добър, всеопрощаващ. Другият, черният лик напомняше дявола. Мраморното лице не притежаваше никакви сатанински атрибути, беше човешко. Ама какво… Със същата реалистичност, с каквато скулпторът е успял да предаде божественото, в черния лик беше въплътено цялото зло на света. То сякаш бълваше студена всепоглъщаща ярост. Загледан в рубинените пламъчета на очите, Ким неволно отстъпи назад.

— Това е Шира… — чу зад гърба си тихия глас на дарга. — Божество, въплътило в себе си всичките пороци на света.

Ким бавно се извърна.

— Вашият бог ли е?

— Не. Олицетворение е на идеите, които управляват света, олицетворение на човешките заблуди. Хората разделят всичко на добро и зло, хилядолетия наред спорят кое е добро и кое зло, апелирайки към хуманизъм и милосърдие. На практика абстрактният хуманизъм е довлякъл не по-малко беди, отколкото най-човеконенавистните идеи. Шира е божество от една малка планета, където и досега процъфтяват канибализмът и ритуалните убийства.

— Говорите за Мира? Чувал съм за нея.

— Да, прав си. Но статуята е направена тук. Тя не се почита по тези земи. Когато я погледнеш, разбираш цялата дълбочина на човешките заблуди. Такова е предназначението й — да дръпва завесата от разума. Днес ти само се запозна с Шира. Ще прекарваш тук много време. Възможно е да се научиш да разговаряш със статуята.

— В какъв смисъл?

— В прекия. Времето, прекарано насаме с Шира, променя човека. Статуята разговаря с много от нас.

— Тогава това са просто халюцинации.

— Ти във всичко търсиш най-обикновени обяснения. Шира ще те отучи. Ще мине време и ти въобще ще престанеш да търсиш обяснение на каквото и да било. А сега да вървим. Като за първи път е достатъчно…

Даргът се обърна и бавно тръгна към вратата. След като хвърли още един поглед на забележителното творение на неизвестния автор, Ким го последва.

Айкутма го заведе обратно в малката стаичка.

— Лягай си, ще те приспя. Не се страхувай… — Върху дланта на драга се появи миниатюрна кутийка с телесен цвят. — Абсолютно безвредно е. Дай си ръката…

Ким легна на леглото и без особен ентусиазъм подаде ръката си.

— Не може ли с приспивателно?

— Може, но спринцовката е значително по-удобна. Може да приспи човека въпреки желанието му… — Айкутма притисна спринцовката и Ким усети бодването. — Спи, с теб често ще се виждаме. След време ще идваш, когато ти се прииска.

— Довиждане… — измърмори Ким, усещайки как мозъкът му заспива. Затвори очи — и потъна в непробуден сън…

* * *

Събуди се след седем. Не можа веднага да се ориентира сутрин ли е или вечер. Здрачът зад стъклото на прозореца показа, че е вечер.

Намираше се в апартамента си — значи даргите са го докарали направо тук. Нали има таен вход…

Най-напред Ким вечеря, обядва и закусва едновременно. Докато се хранеше, гледаше местните новини. Акцентът падаше върху две от тях: очакваната през следващата седмица Комисия на имперските власти и събранието по този повод на Регионалния Съвет. Изглежда, имперските власти имаха намерение да засилят влиянието си на Кара. На много хора тук това не се харесваше, затова дебатите в Съвета можеше да бъдат ожесточени.

Впрочем него почти не го засягаше. След като чу една-две клюки, свързани със събитието, превключи на музикалния канал. След като хапна, пъхна чиниите в миялнята и изключи видеото. После се зае с методично претърсване на апартамента в търсене на тайния вход.

Беше сигурен, че ще го намери. И доста се разочарова, когато след неколкочасово търсене не откри никакви признаци за съществуването му. Къде ли не се завря — без никакъв резултат. Таен вход нямаше. Може Сайрус да е влязъл през вратата, а нарочно да му е споменал за тайния вход, да го сплаши.

Обяснението беше приемливо, но Ким все пак остана недоволен от себе си. Имаше таен вход. Имаше…

Легна си да спи в четири през нощта. Дълго лежа и размишлява за Златния Храм, после заспа. А когато се събуди, вече беше ден.

Не му се искаше Сайрус да го свари пак в леглото. Затова скочи чевръсто, бързо се изми, приготви си закуска. Когато в кухнята влезе Сайрус, още се хранеше и въпреки че имаше готовност, появата на дарга предизвика неприятни усещания у него. Отново беше успял да се промъкне в дома му. Но как?

— Здравейте, Наставник — каза приветливо Ким. — Ще хапнете ли с мен?

— Здравей. Благодаря, вече закусих… — Даргът взе другия стол и седна до прозореца.

— Как влязохте? — попита Ким. — Вчера половин ден търсих тайния вход, но така и не го намерих. Мисля, че просто няма таен вход.

— Току-що минах през него — усмихна се Сайрус. — А пък ти не си го намерил, защото не търсиш, където трябва.

— Претърсих всичко — вдигна рамене Ким.

— И банята ли? — усмихна се даргът.

— Не… — смути се Ким. — Но вчера… Аз бях в банята, когато вие си тръгнахте. Не сте минали покрай мен, нали?

— Не съм. Седях на този стол и чаках да излезеш от нея. Ти веднага изтича в хола да провериш дали съм си отишъл. А аз влязох в банята и излязох през тайния вход.

Очите на дарга сияеха, Ким се прокле наум. Отново му бяха подложили крак.

— Не трябва да вярваш на всичко, което виждаш — каза Сайрус. — Даргите много ги бива да създават илюзии. Добре запомни това. — Даргът млъкна и впери поглед в Ким. — След седмица ти предстои още едно изпитание — произнесе Сайрус. — Трябва да убиеш един човек.

„Започва се…“ — помисли си Ким.

— И кой е той? — тихо попита, побутвайки с вилицата парче месо.

— Томас Мервил. Представлява Тайкут, богатия промишлен регион. В края на месеца в Каркун пристига имперска комисия, която ще смени своя представител, сега е Карл Вароу.

Каркун беше столицата на Кара и се намираше на около две хиляди километра на изток. Ким погледна дарга.

— Искат да го заменят с този Мервил?

— Не, поклати глава даргът. — Ще доведат със себе си новия представител, не го познаваме засега. Но негов заместник ще бъде наш човек, който ще бъде избран от Регионалния Съвет. За това място има двама претенденти: Мервил и Клаус Ортего. Мервил е за по-тясна връзка с центъра, докато Ортего ненавижда всичко, свързано с Империята.

— Разбрах — каза Ким. — Искате Ортего на това място и затова Мервил трябва да умре.

— Би било твърде просто, ако е така — поклати глава Сайрус. — Обикновеното убийство ще провокира скандал, привържениците на Мервил веднага ще обвинят Ортего в организацията на покушението. Трябва да премахнем Мервил, но с хитрост.

— А именно?

— Мервил има конкурент в неговия лагер, професор Векслер. Не се имат много и на вътрешните избори в техния регион винаги си съперничат. Преди три години пръв беше Векслер, миналата година Мервил го изпревари. Премахваме Мервил и подозрението пада върху Ортего. Но след броени дни се изяснява, че ликвидирането на Мервил е организирано от Векслер, който по този начин улучва с един куршум два заека: отстранява отдавнашния си враг и конкурент и хвърля вината върху Ортего. Мервил е мъртъв, Ортего е под следствие. И Векслер остава единственият реален претендент за мястото на заместник-представител на Империята.

— Но това не е истина?

— Да, така е. Но ще направим всичко, за да бъде очевидна вината на Векслер.

Ким поклати глава — тези дарги наистина са големи тарикати. Като резултат от цялата операция Ортего ще заеме мястото на заместника, а привържениците на Империята ще са като попарени.

— Но Векслер ще отрича вината си — обърна се Ким към Сайрус.

— Ще отрича. Но не задълго… — подсмихна се Сайрус.

— Разбрах. И него ще убиете.

— Бързо схващаш. — Даргът кимна одобрително. — Професор Векслер ще се самоубие, притиснат от неопровержимите улики. Естествено — Сайрус отново се усмихна — ние ще му помогнем.

— И за какво е всичко това?

— Ортего е наш човек, с всички сили ще отстоява интересите на Кара. А интересите на Кара са наши интереси.

— Ортего също ли е дарг? — учудено вдигна вежди Ким.

— Не, какво говориш. И представа си няма, че по някакъв начин е свързан с нас. Даргите никога не действат от свое име, винаги използват някакво удобно прикритие. Затова никой не може да ни припише убийство или друго извършено престъпление. Ако някой каже, че Мервил е убит от даргите, това би предизвикало само насмешка.

— Разбирам. — Ким побутна настрана празната чиния. — И аз ще съм този, който ще убие Мервил?

— Да. Приеми го като първата си задача. Трябва да се докажеш на практика, да видим бива ли те или не. И не забравяй, работата е много сериозна. Ако се провалиш и Мервил остане жив, последствията ще бъдат много неприятни.

— Не може ли да бъде отстранен от играта по някакъв друг начин? Без да бъде убит?

— Разбирам те. — Сайрус изпусна лека въздишка. — Но можеш да бъдеш сигурен, че в този случай това е единственият възможен вариант.

Сайрус замълча и се замисли. После отново се обърна към Ким.

— Смяташ ни за жестоки, безчовечни убийци — каза той. — В голяма степен това отговаря на истината, ако не се вземат предвид мотивите ни. Хората обикновено виждат само външната страна на нашата дейност, при това — не изцяло. Убийството е само един от методите, при това, не особено предпочитан от нас. Просто е метод и приложението му се определя изключително от въпросите за целесъобразност. Ние винаги избираме най-действения вариант, като не страдаме от морални скрупули. Даргите стоят над морала. Основната ни задача е да осигурим процъфтяване на Кара и да не допуснем въвличането й в едни или други военни конфликти. Виж Земята — като хилядолетия поред воювате, на колко хора е струвало живота. Вие и сега воювате, вашите политици и монарси все не могат да си поделят властта. И това няма да стане дотогава, докато им е предоставена свободата да действат по собствено усмотрение. Личните амбиции на вашите вождове струват животите на милиони убити и това не стряска никого. А виж Кара. Жизненото равнище тук е много по-високо от онова на Земята. Ние вече стотици години не воюваме с никого. Защо? Защото Кара реално се управлява от даргите. Да, ние убиваме, но това са оправдани убийства. Благодарение на тези малко на брой жертви спасяваме хиляди и хиляди животи.

— По времето, когато ви търсех — Ким си позволи да прекъсне дарга. — Чух да се говори как даргите са убили по-малкия син на правния министър. И това ли е било продиктувано от някаква необходимост?

— Точно с това убийство нямаме нищо общо — отвърна Сайрус. — Правният министър е много порядъчен човек, много добри неща е направил за хората. Ще ти кажа още него. Убиецът беше намерен и наказан. Но схванах същността на въпроса ти. Да, налагало ни се е да убиваме и жени, и деца.

— И смятате това за оправдано? Дали всичките ви теории струват колкото животът на едно дете?

— Ти пак мислиш с категориите на морала. Аз ти говоря за целесъобразността. И ако животът на някакво кутре ще позволи разрешаването на важен проблем, а друг вариант няма, без никакви угризения на съвестта ще му извия врата. По една-единствена причина — за да могат другите деца да живеят щастливо.

— Въпреки всичко не е нормално — настоя Ким. — Не трябва да е така.

— Не е нормално — съгласи се Сайрус. — И ако някога се появи възможност да променим методите си, ще го сторим без колебание. Но засега светът е такъв, какъвто е и ние не можем да седим със скръстени ръце.

— Добре, каза Ким. — Всичко разбрах. И ще убия този Мервил, ако това е за хубаво.

— За хубаво е. И е глупаво да се безпокоиш за съдбата на Мервил — ще умре при всички случаи, с твоя помощ или не.

— Ще го убия — повтори Ким. — По какъв начин трябва да го направя?

— Точно за това ще си поговорим сега с теб…

* * *

Беше петък вечерта. Ким седеше в един бар близо до Парламента и отпиваше глътка по глътка от коктейла си, като непрекъснато си поглеждаше часовника, отстрани изглеждаше, че чака някого. Всъщност беше точно така. И когато малко след осем Ким за последен път погледна часовника, стана и се запъти към вратата, все едно младежът така и не дочакал момичето си. И точно тук беше хватката. Онзи, когото Ким чакаше, се появи няколко минути преди да излезе. Най-обикновен мъж на средна възраст, в ръцете си държеше износена кожена чанта за инструменти. Пъхна я под масата и си поръча бифтек и чаша бира. Когато сервитьорът донесе поръчката, човекът спокойно започна да се храни, без да се оглежда наоколо.

Сайрус беше описал външния му вид на Ким. Появата му беше знак, че оръжието вече е готово и ще бъде на уреченото място в уреченото време. Тоест, че всичко върви по план.

След като излезе от бара, Ким бавно се запъти към Златния парк, един от най-престижните райони в Каркун. Четири пъти беше изминавал това разстояние и знаеше, че ще стигне точно за двадесет и осем минути.

Слънцето вече беше залязло, но беше светло — градът сияеше в море от светлини, в небето се носеха глайдери. Ким си помисли колко малко Каркун прилича на земните градове. Дори Москва в сравнение с този блестящ мегаполис изглеждаше като глуха провинция, да не говорим за другите градове. Да, на Земята имаше енергийна криза. И може би причината беше, че голяма част от енергията отиваше във военните заводи.

Точно на минутата се приближи до таксофонните кабини на ъгъла на петдесет и втора улица. Влезе в лявата и набра някакъв случаен номер. Притисна слушалката до ухото си, озъртайки се леко, после пъхна ръката си под поставката.

Тесният продълговат пакет си беше на мястото, бяха го оставили няколко минути, преди да дойде. Ким го издърпа и го сложи във вътрешния джоб на якето си. Точно в този момент приятен женски глас съобщи за грешка по таксофона. Ким излезе от кабинката и отново тръгна по улицата, усещайки тежестта на оръжието.

Даргите рядко работят поединично. Ким знаеше, че го наблюдават внимателно. Не само това — охраняват го, предпазват го от възможни засечки. Ако например сега попаднеше в полезрението на случаен патрул, веднага на улицата щеше нещо да стане. Не е ясно какво точно, но това събитие щеше да отвлече вниманието на патрула от младежа. Десетки, ако не стотици хора работеха сега за него, за Ким. И всеки изпълняваше собствената си малка задача. Едва ли се познават помежду си, но техните съгласувани действия ще доведат до факта, че след около два часа Енрико Мервил, главният претендент за длъжността заместник на имперския представител, ще бъде мъртъв.

Ким се спря при Фонтана на Дружбата и няколко минути стоя, наблюдавайки струйките вода, осветени с разноцветни прожектори. Това беше също планирано спиране — за корекция на евентуално избързване, несъобразено с графика.

След като се полюбува на Фонтана, Ким си погледна часовника и продължи. Гъмжеше от хора, по това Каркун също се различаваше от Москва. Там, у дома, с настъпването на тъмнината беше по-добре да не се ходи по улиците. Тук хората се разхождаха съвършено свободно, дори пийналите граждани се държаха изключително културно.

Май избърза с последния извод, защото на входа на някакъв осветен отвсякъде бар изведнъж грубо го дръпнаха за ръката.

— Стой… Дай ми два-три креда.

Ким се обърна и се озова лице в лице с някакъв доста неприятен тип. Видът на непознатия говореше, че отказът да удовлетвори малката му молба можеше да се отрази на Ким много зле.

Сигурно в друга ситуация Ким никога не би направил това. Бръкна в джоба си, извади портфейла си, проклетисвайки се, че не беше сложил по-дребни пари в джоба си.

— Вземи… — протегна му той петдесеткредова банкнота.

— Дай още двадесет, а? — непознатият взе банкнотата, ухили се и погледна Ким. — Уважавай хората…

— Какви хора! — чу съвсем до себе си нечий глас. Ким видя як, добре сложен мъж. Непознатият прегърна рекетьора, лицето му грееше — очевидно от радост, предизвикана от неочакваната среща. — Не съм те виждал от сто години. Ела да полеем срещата… Хайде, идвай, аз черпя…

Сигурно това беше неговият ангел-хранител. Най-вероятно, наоколо имаше и още някой, но Ким нямаше желание да гадае как ще завърши тази среща. Пъхна портфейла в джоба си и побърза да тръгне. Впрочем след минута се успокои и забави крачка. Погледна часовника си — движеше се по график…

Точно в десет без четвърт Ким се приближи до сградата на Имперския хотел. Беше построен преди пет години в чест на пристигането на Императора и се отличаваше с особен разкош и цени на обслужването, които не падаха по-долу. Впрочем Императорът така и не дойде, а хотелът си остана. Сега в него предпочитаха да отсядат именити посетители, тук днес Томас Мервил щеше да празнува рождения си ден.

Това беше само повод да събере влиятелните хора. От тях ще зависи как в началото на следващия месец ще се разпределят гласовете между Мервил и съперника му. Гостите бяха започнали да пристигат, когато пред очите на Ким и другите зяпачи към официалния вход се спусна луксозен бял глайдер, придружен от два глайдера охрана. Избутвайки досадните журналисти, няколко яки мъже придружиха до хотела добре охранен мустакат мъж, когото Ким виждаше за пръв път. Впрочем не беше длъжен да познава всичките гости на Мервил. Достатъчно беше, че познава домакина.

Една след друга се приземиха още няколко машини. Глайдерите спокойно можеха да кацнат на горната площадка, но послушно се подреждаха близо до официалния вход. Имаше резон в това — на горната площадка беше забранено за журналисти. Да, гостите не обичаха да общуват с тях, още повече че беше частно събиране. Но кой не би искал да попадне в обектива на телекамерата? Колкото по-често се мяркаш на екрана, толкова по-добре те опознават хората. А това вече е въпрос на престиж.

Ким си погледна часовника — време е. Отдели се от тълпата зяпачи и спокойно заобиколи сградата на хотела, където пред очите му се ширна разкошният Екзотикум, почти девствено кътче от истинска джунгла. Върху едно от бронираните стъкла на Екзотикума от вътрешната му страна се беше прилепила огромна виолетова твар — осветена от лампите, тя се стори на Ким отвратителна и гадна. Тънките пипала шареха по стъклото, мъчейки се да открият изход, неподвижният поглед на чифт фасетни очи го накара да се забърза — всичко се случва. Беше чувал, че подобно чудовище може да те глътне на два залъка. Въпреки че му беше жал за нея. Всеки трябва да си живее у дома.

Ким почувства облекчение, щом излезе от Екзотикума. Що за приумица да се държат подобни твари тук…

Ето го и задният вход, който се ползваше от обслужващия персонал. Разбира се, и тук имаше охрана. На вратата стояха четирима яки младежи. Стана му някак неуютно. Но пък най-горното клонче на рододендрона беше счупено, а това означаваше, че всичко е наред. Ким пое дълбоко въздух и решително се запъти към вратата.

— Къде? — попита един от пазачите, като му препречи пътя.

— Замествам Павел, трябваше да ви кажат.

— А, да, чакат те… — отстъпи пазачът и го пусна да мине.

Виж ти… Ким бързо се озова във фоайето. Не знаеше как така го пуснаха, а още по-малко познаваше някой си Павел. Сайрус му каза, че ще го пуснат, и го пуснаха. А как стана и защо — не беше необходимо да знае.

Ким беше научил наизуст плана на сградата, затова без проблем се изкачи по тесните железни стълби на шестия етаж. Забранено му беше да ползва асансьора.

Ключът от шестстотин двадесет и осма стая беше в джоба му. Той мина по меката килимена пътека и се спря пред въпросната стая, пъхна картата в ключалката, отвори вратата и влезе.

Вътре светеше, Ким погледна часовника си — десет и три минути. Чудесно. Сега трябва да се преоблече.

В гардероба на окачалка имаше костюм за него. Преоблече се и се погледна в огледалото — точно момче от обслужващия персонал. Обувките малко го стягат, но това са подробности. Сега мустаците и бенката…

Не беше толкова лесно — върху лицето му имаше дебел пласт грим, който да придава необходимите черти. Изкуствената кожа нямаше чувствителност. Ким стоеше пред огледалото и внимателно действаше с мустаците и бенката. Два пъти ги залепваше и отлепваше и накрая остана удовлетворен от резултата. Май това е всичко. Ах, да, сега оръжието…

Бавно разопакова свитъка, който взе от таксофонната кабинка, и измъкна тежък ловджийски нож в извехтял калъф. Добро оръжие, надеждно. Извади ножа и внимателно прокара пръст по острието. Ножът принадлежеше на телохранителя на сър Векслер, а самият телохранител беше в пандиза след инсценирано от даргите сбиване. Оръжието беше откраднато от апартамента му преди един час и щеше да бъде върнато на неговия собственик, когато му дойде времето. За него други имаха грижата, най-главното сега е да си свърши своята част от работата.

Към лявото му рамо отпред имаше кожени ремъци, на които закачи калъфа с ножа, разходи се из стаята — нормално, ножът в ръкава изобщо не личеше. Отново си погледна часовника. Десет часа и четиринадесет минути. Сега трябва да чака…

Мина доста време. На тридесет и петата минута по вратата почукаха три пъти. Време е.

В коридора вече нямаше никого. Ким стъпваше по меката пътека и си мислеше, ами ако Томас Мервил реши да изневери на навиците си.

На седемнадесетия етаж се качи с асансьора заедно с една симпатична камериерка. Той й се усмихна, тя му отвърна с усмивка. Слезе на единадесетия етаж. Чудесно — ако я питат нещо, а ще я питат със сигурност, тя непременно ще си спомни високия мустакат младеж с бенка на брадичката. И без проблем ще разпознае телохранителя на сър Векслер, ако се наложи.

Седемнайсети етаж. Много е уместно да си маскиран като обслужващ персонал — не ти обръщат никакво внимание, ти си просто част от интериора. Движиш се, говориш, оказваш някакви услуги. И въпреки това никой не те забелязва. Беше чел, че на Земята, в някакви далечни времена богатите сановници са се отнасяли по подобен начин към робите си. Робът е бил вещ и отношението към него е било като към вещ. Пред очите на своите роби тези сановници са се забавлявали с любовниците си без сянка от свян. Какъв ти свян — кого го засяга какво чувства една вещ?

Музиката се чуваше още в асансьора, тя се засили, когато спря на седемнадесетия етаж. Вратата се отвори, Ким тръгна напред с уверена крачка, необезпокояван от двамата пазачи при асансьора. Дори не го удостоиха с поглед, разбира се…

Имаше доста хора. Гостите се бяха събрали в банкетната зала, откъдето идваше музиката. Ким се насочи надясно — където трябваше да се намира в този момент Мервил.

Всеки човек си има своите слабости. За сър Мервил това беше билярдът. Затова, щом чу звука на топчетата, който идваше откъм билярдната, Ким стисна зъби — времето съвсем наближи…

След няколко минути, въоръжен с малък апарат за миене на пода, който взе от стенния шкаф, влезе в билярдната. Неговата поява не обезпокои никого, само няколко от гостите го удостоиха с поглед. Мервил беше тук, на крайната маса, играеше с някакъв висок възрастен джентълмен. Почтително навел глава, Ким отиде в пушалнята. На Кара тютюнът се приравняваше към леките наркотици, употребата му не се забраняваше, но се смяташе за много вулгарна. Затова беше сигурен, че пушалнята е празна. Така се и оказа. Ким притвори вратата след себе си и сложи апарата за миене на пода. Той не му беше нужен повече, а отпечатъците на горкия Роналд, телохранителя на сър Векслер, ще станат още една улика, макар и косвена. Косвена, понеже би могла да бъде подправена. Пет минути лазерно гравиране — и ръцете на Ким оставяха чужди отпечатъци.

В пушалнята беше много тихо, чуваше ударите на сърцето си. Да, беше убивал и преди, но това беше друго. Или беше свързано с работата му, или защитаваше собствения си живот. Сега за първи път щеше съзнателно и обмислено да отнеме чужд живот. И то на човек, който лично на него не беше сторил нищо, за когото преди седмица не беше и чувал. Да, Мервил имаше доста грехове, по време на подготовката за операцията Ким беше подробно запознат с подробното досие на тази личност. Мръсно човече, на съвестта му тежаха минимум няколко погубени живота. Така е, но защо точно Ким трябва да решава кой да живее и кой да умре? С какво право? Но пък, така или иначе, Мервил щеше да умре. А Ким просто ще си е свършил добре своята работа. Сега Мервил играеше билярд. Но след няколко минути ще звънне линкомът му. Делово позвъняване, много важно, а Мервил не обича да обсъжда каквото и да било пред чужди хора. Ще се извини и ще влезе в пушалнята, където ще намери смъртта си.

Ким извади ножа от ръкава си и здраво го стисна. Ръката му трепереше. Това не беше добре. Сайрус му беше казал, че не трябва да изпитва страх. Той пречи, парализира действията, води до грешки. Трябва да се овладее и да се успокои.

Дълбоко вдишване и бавно издишване. На това също го научи Сайрус. Цялостното отпускане на мускулите в съчетание с бавното издишване рефлекторно успокоява нервната система. Такова поне беше обяснението на дарга. Ако овладееш изкуството на релаксацията в стресова ситуация, имаш предимство пред противника си.

Ким не можа да постигне голямо успокоение. Дори потръпна, когато чу звъненето на линкома в другата стая.

И така, сега Мервил трябва да влезе тук. Ако не се случи, в действие влиза вторият вариант, в който Ким почти няма участие. Ще остави ножа на уреченото място и ще си тръгне. А делото ще бъде довършено от един от даргите.

Едва сега разбра как не му се искаше да убива Мервил. Дори отправи молитва — Господи, дано не влезе тук. Дано…

Но молитвата му не беше чута. Вратата се отвори и в пушалнята влезе Мервил. Притвори вратата след себе си и чак сега забеляза до прозореца Ким. Хвърли му един поглед.

— Излез, трябва да проведа разговор…

— Да, сър… — Скрил ножа в ръкава, Ким мина покрай Мервил. Спря зад гърба му, запуши му бързо устата с лявата си ръка и му заби ножа отдясно на гърдите. Мервил потръпна и бавно се свлече на пода. Ким измъкна ножа, подхвана тялото и нанесе втори удар в гърлото на именития чиновник. От разкъсаната артерия бликна алена струйка кръв, Ким извади ножа и полека свали Мервил на пода. Пъхна ножа в ръкава, изтри ръцете си, оцапани с кръв, в костюма на Мервил. Пое дълбоко въздух и излезе от стаята, плътно затваряйки вратата след себе си.

Стори му се, че всички погледи са обърнати към него. Овладя се, придаде каменно изражение на лицето си и спокойно излезе през билярдната в коридора. Така, добре, много добре. Сега на асансьора…

Яките младежи стояха там, както преди. Той им хвърли мрачен поглед при мисълта каква суматоха щеше да настъпи тук след няколко минути. Асансьорът беше на етажа. Ким влезе в него и с треперещи пръсти натисна бутона, усещайки как лицето му се изпотява и го сърби под пластичната маска грим. Вратата се затвори и асансьорът го понесе надолу.

Целият трепереше. Никога досега не се е чувствал толкова зле след убийство. Успя, все пак. Направи го. Сега трябваше да се измъкне.

Шести етаж. Тридесетина крачки и — неговата стая. Затвори вратата и бързо смъкна униформените дрехи. Облече своите, преобу се и припряно излезе…

На вратата на задния вход също стоеше охраната, пазачите нещо си бъбреха. Явно кончината на сър Мервил все още не беше забелязана.

Появата му не предизвика никакви емоции. Ким имаше подготвени отговори на всички въпроси, които можеха да му зададат. Но не го питаха нищо. Още по-добре — спокойно слезе по стълбите и се запъти към Екзотикума. Доста се поизмъчи, но всичко беше наред. И дори виолетовата твар на стъклото не предизвика у него предишния смут. Щом си се озовала там — стой и кротувай. Всеки с проблемите си.

Усети се напълно свободен едва когато подмина площадката за кацане. Тук имаше хора и Ким бързо се смеси с тълпата. Край, сега вече няма страшно.

Още двадесетина метра и е на уреченото място, където трябваше да го чакат.

Наистина го чакаха — само след две-три секунди до него се спусна глайдер с Марсуф в пилотската кабина. Ким седна на задната седалка и машината веднага се издигна във въздуха.

— Наред ли е? — попита Марсуф, без да го поглежда.

— Да.

— Добре. Остави ножа на пода.

— Да, знам… — Ким засука ръкава си, охлаби ремъците, които крепяха калъфа на ножа. Внимателно остави оръжието на пода — ще бъде върнат на притежателя му. Ще го измият, естествено, но в калъфа ще останат следи от нея. Експертизата ще установи, че е кръвта на Мервил.

За повече от два часа и нещо път до Аделар Марсуф не промълви нито дума. Мълчеше и Ким, замислено вторачил поглед в нощта. Най-накрая в далечината се показаха светлини, които бързо се приближаваха. Минаха още няколко минути и глайдерът се спусна на стотина метра от къщата на Ким.

— Почини си. — Марсуф погледна Ким, който унило кимна и излезе от машината. Изпрати я с поглед, докато се издигаше във въздуха, и бавно се затътри към къщи с мисълта да си вземе душ и да пийне нещо по-силничко…

Не се чувстваше добре заради това, че пак беше убил човек. Седеше в топлата вода във ваната и си мислеше с тъга, че целият този свят е изграден върху злото. Непрекъснато някой някого убива, разликата е само в словесната гарнитура. Убийството на враг се смята за оправдано, за такова нещо понякога дори раздават медали. Но на враговете също им дават медали и пак за убийство. Всеки си има своя истина, ако изобщо е уместно да се говори за истина. Тя не може да бъде свързана с убийство. Или пък може? А какво да кажем, ако спасяваш собствения си живот? Или, още повече, чуждия? Как да се свърже едното с другото, къде е границата между доброто и злото? А може Айкутма и да е прав, като казва, че смъртта на един човек в името на живота на много хора е напълно оправдана? Днес той уби Мервил, човек на Империята. Следователно, съюзник на Чалми. Излиза, че се е борил с Чалми. Но това не е лошо, нали?

Преди два дни имаха разговор на тази тема със Сайрус за кой ли път. Той беше провокиран от факта, че по видеото показваха демонстрация на Движението на пацифистите — десетки хиляди хора бяха се стекли при Парламента, протестирайки против решението на Съвета за създаване на отбранителни сили. Стотици години Кара не беше воювала с никого, единствените военни на планетата бяха малцината имперски бойци. И сега Съветът беше решил да наруши традицията и със съдействието на Империята да създаде свои въоръжени сили. Това, естествено, предизвика широко обществено брожение.

— Наистина ли ще бъдат създадени такива сили? — обърна се Ким към Сайрус.

— Ще бъдат — потвърди даргът.

— Вие няма ли да попречите?

— Не. Идеята за създаването на отбранителни сили е наша.

Ким учудено вдигна вежди.

— Ваша? Ами неутралитетът и неучастието във войни?

— Времената се менят, Ким. Онова, което преди е отговаряло на нашите интереси, сега им противоречи. Империята преживява лош период, възможно е дори да се разпадне, а това може да доведе до нови военни конфликти. В условията на хаос дипломацията е безсилна. Кара може да стане плячка на която и да било що-годе развита във военно отношение планета. Засега това не е на дневен ред, но трябва да сме нащрек.

— Но това означава, че трябва да си сътрудничите с Империята?!

— Защо не? — усмихна се Сайрус. — Империята ще ни даде пари, ще ни снабди със съвременно оръжие, ще ни прати инструктори и командири. Императорът е сигурен, че Кара е негов верен съюзник. Но това е илюзия и реално войските ще са на наше подчинение.

— Ами тези? — Ким посочи екрана. — Те не искат да воюват.

— Никой не иска да воюва. Но на дадения етап мирът може да бъде съхранен само със сила. За последните столетия бяхме зад гърба на Империята и си живеехме спокойно в сянката на нейната военна мощ. Сега ситуацията е друга и ние не искаме Кара да загине под руините на издъхващата Империя. Хората просто още не са го осъзнали.

— Но ако човек не иска да държи оръжие в ръцете си, не иска да убива? Аз лично мога да го разбера.

— А аз — не — отвърна Сайрус с леден глас. — Тези хора — той посочи екрана, — искат да си останат чистички. Но не става така. Стотици години живеят без война, при което и през ум не им минава, че тяхното благополучие е с цената на чуждата кръв и чуждите грехове. С тази кръв са изцапани моите ръце, скоро ще бъде и на твоите. А виж ги какви са чистички — даргът посочи екрана. — Те ни смятат за убийци. Но с какво са по-добри от нас? С това, че не убиват? Смешно. Който яде месо, вече носи греха за умъртвеното в кланицата животно. Хората се възползват от плодовете на греха, но бягат като от прокажени от онези, които им вършат мръсната работа. Според мен това е несправедливо. Ако не искаш да държиш в ръцете си оръжие, махни се от това общество, престани да се ползват от благата, които то ти дава. А да се тъпчеш с месо и да философстваш за хуманизма…

Сайрус поклати глава и погледна Ким. Очите му блестяха.

— Не си ли съгласен с мен?

— Не знам — вдигна рамене Ким. — Много ми е сложно.

— Нищо сложно няма — възпротиви се даргът. — Просто или приемаме правилата на играта и действаме, или цял живот крием срамежливо главата си в пясъка, като една птица, която обитава нашите места. И най-честното в тази ситуация е да поемеш своята отговорност. Така нещата се опростяват.

Точно този разговор си спомни Ким, докато седеше във ваната. Трудно му беше да се съгласи с доводите на Сайрус, но наистина беше прав. Едно време Чалми му казваше, че те носят отговорност за цялото човечество. Но до какво ги докара политиката на Императора? Икономиката е в упадък, навсякъде се водят войни, Империята вече е безсилна да поддържа реда. Такава е истината на Чалми. Има и друга истина и за да се убедиш в нея, е достатъчно да излезеш на улицата в който и да е град на Кара. Бляскав свят, нормално общество. Да, не е идеално, и тук има много мръсотия и зло. И хората са най-различни — и добри, и лоши. Но в сравнение със Земята тук е много по-добре. Даргите не поемат върху себе си отговорността за цялото човечество — просто вършат онова, което могат. Наистина, понякога изглежда жестоко. Но кой би дръзнал да ги съди? Днес Ким уби Мервил. Утре телохранителят на Векслер ще получи съобщение, че брат му на Гея е катастрофирал и е на смъртно легло. Ще хукне към космодрума, при проверката на багажа в него ще бъде намерен пистолет. После ще бъде намерен и ножът, с който е убит Мервил, както и сто и петдесет хиляди креда. По-късно ще стане известно, че тези пари са били изтеглени от сметката на Векслер. Накрая той ще се самоубие, не без помощта на даргите, разбира се. Заместник на имперския представител ще стане Ортего, което е в интерес на благополучието и процъфтяването на Кара…

Нещо изскърца и Ким изтръпна. Но веднага се сети за тайния вход. Сигурно Сайрус отново е решил да го навести.

Беше сгрешил, не беше Сайрус. Разбра това в момента, когато иззад декоративната стена на банята се появи стройна светлокоса девойка. Беше облечена в къса поличка и жълта блузка, носеше черни мокасини и черни чорапи с ламе.

— Здравей — каза тя простичко. — Аз съм Дорис. Киснеш ли се?

— Д-да — заекна Ким. — Здравей.

Очите на момичето закачливо блестяха, на устните й играеше усмивка. Тя се развесели още повече, когато забеляза, че Ким се опитва да се гмурне още по-дълбоко във ваната.

— Кротко. Едва ли имаш нещо, което не съм виждала досега. — Момичето затвори тайния вход и отново погледна към Ким.

— Защо не ме почакаш в стаята? — попита Ким. — Ей сега ще изляза.

— Не — усмихна се Дорис. — Дошла съм за друго… — Без да сваля блесналите си очи от Ким свали ципа на полата си. Полата се смъкна на пода, момичето направи една крачка и бавно започна да разкопчава блузката си.

Ким шумно преглътна — беше твърде неочаквано за него. Да не би пък да е поредната проверка на даргите? От тях всичко може да се очаква.

Момичето явно го провокираше. Свали блузката си, закачи я на закачалката, бавно свали сутиена си, поднесе го на Ким и го изпусна от ръцете си. Той едва успя да го хване. Без да откъсва погледа си от Ким, Дорис поглади с длани тялото си, докосна гърдите си, демонстрирайки щръкналите зърна. После дланите й се плъзнаха надолу и бавно смъкнаха бикините. Дишането на Ким се учести и най-неочаквано за самия себе си се отпусна. Прие правилата на играта.

Дорис излезе от бикините си, тялото й беше красиво и много бяло. Тя вдигна единия си крак и го сложи на ръба на ваната, свали бавно чорапа си, после и другия. Беше наистина страшно приятно. Ким се усмихна.

— Идвай при мен — предложи той и плесна лекичко по водата. — Има място.

Дорис се усмихна, след това изящно престъпи ръба на ваната.

— Така ми харесваш повече — каза тя. — Мисля, че ще си паснем. — Момичето се потопи във водата.

— Надявам се… — Ким погали глезените й, ръката му се плъзна нагоре. Дорис притвори очи и отметна глава.

— Сайрус ли те праща? — попита той.

Дорис отвори очи.

— По-скоро аз му предложих да дойда. Можеше да бъде всяка друга. Просто, ти ми хареса.

— Пратили са те да ме следиш — предположи Ким и си спомни за Шийла. Всичко си приличаше едно към едно.

— Не — поклати глава Дорис. — Трябва да те науча на някои неща.

— На какви?

— На изкуството на любовта… — отвърна момичето и се гушна в Ким. — Това също е оръжие, при това безотказно. Ще те науча как да направиш щастлива всяка една жена. Теб самия ще те заведа в Рая. Днес доста се потруди. Приеми го като награда… — Дорис прегърна Ким и впи устни в неговите.

Ким не беше имал много момичета, заради сдържания му характер може би. Най-приятните му спомени в това отношение бяха свързани с Шийла, дори и сега мислеше за нея, докато галеше Дорис. Просто Шийла много му допадаше, теглеше го към нея въпреки предателството й и нищо не можеше да направи със себе си. Опитваше се да я забрави, да не мисли за нея, но все едно, тя идваше в сънищата му. Беше му мъчително да осъзнае, че пътищата им са разделени завинаги, че никога вече няма да бъдат заедно. Това го довеждаше до отчаяние. Едва сега разбра колко му е скъпа тя. Но никога не посмя да й го признае. Ако беше го сторил, щеше да се наложи да й разкаже цялата истина за себе си, която така старателно криеше. При първата им среща Шийла не отговори на въпроса къде точно работи, каза му, че не е толкова важно. Колкото и да е чудно, Ким го прие спокойно, но също не й съобщи на каква длъжност е в Департамента. Страхуваше се, че ако разбере, ще го намрази. Какво може да бъде по-лошо от Изпълнител? Всичко мина спокойно и ореолът на тайна, който ги обгръщаше, само засилваше влечението. Ким беше сигурен, че момичето работеше в някаква голяма компания — за това свидетелстваше охолният й живот, външността й, маниерите й. Тя беше впечатляваща и Ким се чудеше как така е с него. Сега вече беше наясно, че работното й място беше същото като неговото — в Департамента по Наказанията, и неин шеф беше самият Чалми. Мисията й е била да го следи и трябва да отбележи, че се справи блестящо с работата си.

И ето че сега се появи Дорис. Две момичета, които са толкова различни и в същото време имаха нещо общо. Нищо и никога не можеше да се скрие от Шийла, тя чувстваше всеки нюанс в техните отношения. Нещо повече, с нея Ким се усещаше като момченце, успяло да откъсне забранения плод, без да разбира как е могло да се случи това. Сега до него лежи Дорис. Съвсем различна, по-непосредствена, по-импулсивна от Шийла. По я биваше от нея, спор няма. Сигурно — и по-опасна. А приликата… Май беше в това, че и с нея Ким се чувстваше слаб. Може би това не беше точната дума; той не знаеше какво всъщност изпитва. Играеше втора цигулка — и тук, и там. Винаги Шийла решаваше да се срещат ли или не, диктуваше условията, наистина — леко и ненатрапчиво. Тук беше същото. Дорис беше главната, беше по-силна от него ако не физически, то духовно. Това си личеше във всичко. Той с ужас и опиянение едновременно разбираше, че зад предизвикателния блясък в очите й се криеше нещо друго, много по-силно и стряскащо. Под цялата тази божествена обвивка се спотайваше дарг, най-опасното същество във Вселената.

— Не се ли умори? — надигна глава Дорис. — Не си заспал.

— Мисля си — отвърна Ким, загледан в проблясващия от нощните светлини прозорец.

— За какво?

— За живота. За нас. За това, че ще си отидеш така, както си дошла. И всичко това да се окаже сън.

— Но приятен сън, нали така? — усмихна се Дорис, след което се притисна в него и го целуна. Сияещите й очи излъчваха топлина. — Ако искаш, да продължим?

— Някой друг път. Ако минем целия курс на обучение, ти може да не дойдеш повече.

Дорис се засмя, смехът й беше тих, но мелодичен и приятен.

— Не се безпокой — каза тя, като прокара ръка през гърдите му. — Разполагаме с много време. Изкуството на любовта е само малка част от това, на което трябва да те науча.

— Например?

— Ами, например, ще те науча да приготвяш отрови. И да ги използваш.

Ким потръпна.

— Не си ми споменавала за това.

— Не исках да те плаша предварително — усмихна се Дорис. — По-добре като начало да те запозная с нещо, което доставя удоволствие. Нали така?

— Може би. Все забравям къде съм. И с кого.

Дорис отново се усмихна.

— Ти обичаш да усложняваш нещата. Всъщност животът е просто нещо, в него има и добро, и лошо. Животът и смъртта вървят ръка за ръка, така, както болката и удоволствието, едното без другото не може. Ако я нямаше смъртта, нямаше да можем да оценим радостта от живота. Ако не си изпитал болка, няма да можеш да почувстваш истинското удоволствие. Просто трябва да го осъзнаеш и да не се тормозиш с глупави размишления.

— Обичам да размишлявам — не се съгласи Ким. — Поне от известно време насам.

— Лошо — осъдително отсече момичето. — Ще видя зор с тебе… — Тя го погледна и се засмя.

Ким също се усмихна.

— Хайде да спим — каза той и я погали по косата. — Скоро ще съмне.

— Понякога човек може да чуе от теб умни неща… — Дорис демонстративно се протегна и затвори очи.

Наблизо профуча глайдер и въздушната вълна разклати пердето. Всякакви ги има, и тук и там. Ким погледна към прозореца. Ако вникнем в нещата, и даргите не са чак толкова страшни. Те са различни и жизненото им кредо е различно. На смъртта също гледат по друг начин — някак по-опростено. Там, у дома, животът на човека е издигнат на пиедестал. Всичко за хората, за благото на народа. Войните също са за благото. Всички се водят от името на народа, по височайшата повеля на Императора. Бащицата… Впрочем за първи път Ким си помисли за Императора Константин Пети без никакво вълнение. Да, Императора. Е, и? Най-голямата гадина в Империята — след Чалми.

А даргите? Човешкият живот за тях не струва пукнат грош, така е. И това мило момиче, което сега лежи до него, сигурно без да се замисли много-много върху моралната страна на нещата, би му прерязала гърлото. Или щеше да го отрови, тя е специалистка по тази част. А може би наистина усложнява всичко? И животът в действителност е значително по-прост. Прави онова, което е за благото на твоята страна, на твоето семейство, на тебе самия, в крайна сметка. Просто, жестоко, безотказно. Резултатът над всичко. Да пожертваш една част, за да съхраниш и обогатиш цялото. Ето например Седрик. Да, той е принц и във вените му тече кралска кръв, макар и некачествена. На колко хора е донесъл смърт и нещастия. А ако навремето се беше намерил някой дарг, дори не дарг, а просто разумен и решителен човек, който да го беше удавил, колко беди щяха да бъдат избегнати. Вярно, трудно е да се предвиди ходът на събитията. Но се насочват — тайно, незабелязано. Айкутма точно това е имал предвид, когато е говорил за възловите пунктове в историята. Един куршум, един изстрел — и светът тръгва по друг път. Просто някой трябва да поеме отговорността за подобно нещо. Тук, на Кара, това са направили даргите, които са показали на практика, че и злото може да бъде за благото.

Дорис спеше или се правеше, че спи. Ким се обърна на една страна, намести си възглавницата и затвори очи. Трябва да спи. Утре ще бъде нов ден — и нови проблеми. Но той има готовност за това, тъй като сам избра своя път.

* * *

В храма беше много тихо. Седнал срещу Айкутма, Сайрус внимателно наблюдаваше стареца. Точно Айкутма трябваше да вземе окончателното решение.

— Как се държа той? — тихо попита старецът.

— Като цяло — добре. Вълнуваше се доста.

— Но това не се отрази на работата, нали?

— Не — поклати глава Сайрус. — Всичко мина добре.

— Какво е твойто мнение?

— Бих го оставил. Има хляб в него.

Старецът поглади брадата си.

— Но той рано или късно ще поиска да си тръгне?

— Да, Земята е негов дом. Но нима това ви тревожи?

— Даргите не се намесват в работите на чуждите планети. Това ти е известно.

— Да — кимна Сайрус. — Но Ким дойде при нас сам, това е неговият избор. И ако се върне у дома, също ще бъде негово решение. Какво лошо има, ако и на Земята се появят дарги.

Айкутма въздъхна.

— Ние сме много и важните въпроси винаги ги решаваме заедно. А на Земята той ще бъде сам. Няма ли силата, която ще получи, да го накара да се възгордее и да се провали? Нали знаеш колко трудно е да останеш стабилен?

— Знам. Обещавам, че няма да го оставяме сам.

— И той ще умре, ако наруши нашите принципи?

— Да.

— Добре. Това исках да чуя от теб. От тази минута нататък е твой.

— Да, Наставник. — Сайрус се поклони леко. — Уверявам ви, няма да се срамувате от него.

Към следващата част или към съдържанието

Антон Медведев Враг на Империята (9)

Метаданни

Данни

Враг на Империята

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава 9

Антон Медведев
Враг на Империята (9)