Антон Медведев
Враг на Империята (2)

Глава 2

Ким срещна Фелдман на летището, който му махна с ръка и му посочи големия глайдер — щурмовак.

— Влизай, Ким. Имам една работа за теб… Тук, на предната седалка.

Щом седнаха в глайдера, машината се издигна във въздуха. Пилотираше суров наглед мъж с белег на дясната буза. Фелдман седна до него, а Ким — близо до вратата. Отзад, зад матираното стъкло, което отделяше купето от задната част, се намираха бойците от щурмовия батальон.

— Взехме на мушка още една банда. — Фелдман се наведе към Ким. — Ще опитаме всичко, стига да не са се разбягали.

— Невъзможно ли е? — попита Ким със затаена надежда. Добре разбираше какво би станало, ако Фелдман успее да ги хване.

— Надали — усмихна се Рик. — Вече са ги обградили. Впрочем, ако ги засечем, старай се да стреляш в краката, нужни са ми живи.

Ким мълчаливо кимна с глава. Естествено, защо са им мъртъвци на него и на Холан…

След десетина минути глайдерът започна да се снижава и скоро се спусна върху покрива на един небостъргач.

— Тук ли? — учуди се Ким. Мисълта, че престъпниците могат да живеят на такова скъпо и престижно място по всяка вероятност му се стори нелепа.

— Тази сграда — Фелдман погледна Ким с лека усмивка — преди десетина години я купи на безценица Хенри Хорн, чувал ли си за такъв? Преустрои я, дострои я и сега тук живеят неговите работници.

Ким беше чувал за Хорн, при това много пъти. Гад и половина, страшно богат. Виж, подобен тип би трябвало да предизвика интереса им.

Докато Ким размишляваше за милиардера, четирима щурмоваци излязоха от глайдера. Бяха посрещнати от невзрачен на вид човек, който каза нещо на старшия на групата, след това всички бързо потънаха във входа. Глайдерът се разклати и отново се издигна във въздуха.

— Ами ние — Ким погледна Фелдман.

— Ние ще влезем от другата страна… — Фелдман разкопча кобура и извади пистолета. Ким направи същото. — Свали преградата!

Пилотът кимна и натисна един бутон на пулта. Преградата от матово стъкло бавно се смъкна надолу. Фелдман се прехвърли при щурмоваците, които бяха останали в колата. Ким го последва.

— Ще влезеш след нас — строго му каза Рик. — Сега само гледай как става, ясно ли е?

— Да — тихо отвърна Ким. Не му се щеше да седи със скръстени ръце, но не му беше времето да спори с Рик.

Глайдерът се издигна над небостъргача и описа плавна дъга. Фелдман погледна часовника, после бутна пилота по рамото. Пилотът кимна мълчаливо, глайдерът се наклони и рязко се спусна надолу.

Явно пилотът вече знаеше в каква посока да лети. Като стигна на около триста метра над земята, внимателно приближи машината странично до стената на небостъргача. Щурмоваците здраво стиснаха оръжието, готвейки се за решаващия удар.

— Старт! — Гласът на Фелдман трепереше от нетърпение. Пилотът се подчини на командата и рязко издигна машината към интересуващия ги етаж. В същия момент се откачи тежкият страничен апарел и изби с масата си отвор, през който пръв скочи Рик, а след него — бойците от щурмовия отряд. Ким излезе последен от глайдера.

Когато скочи на пода, всичко беше свършило. Двамата терористи бяха мъртви, още двама лежаха на пода с надянати белезници. Наблизо се въргаляше пистолет. Вратата на стаята беше отворена. Ким се приближи до нея и надникна в коридора.

На пода лежеше момиче, заобиколено от онези щурмоваци, които слязоха на покрива. Ако се съдеше по обстоятелствата, тя беше успяла да изскочи от стаята, където са я пресрещнали хората на Фелдман.

— Трима бяха… — Фелдман се приближи до Ким, на лицето си имаше синина. — Наложи се двама от тях да гръмнем — все пак по-добре ние тях, отколкото те нас!

— Кой те подреди така? — попита го Ким.

— А, това ли? — Фелдман сбърчи нос и опипа синината. — Ами, кучката… — Рик погледна с неприязън към момичето.

— Хвърли един стол по мене… Край, водете ги в глайдера! Тръгваме!

Пленниците прехвърлиха в машината, която през цялото време висеше във въздуха близо до прозореца. Натовариха и телата на убитите. Ким се изкатери по апарела и влезе в глайдера, последен на борда се качи Фелдман.

— Потегляй… — Рик махна на пилота, глайдерът плавно се отдели от небостъргача, наклони се, направи завой и започна да набира скорост.

Сега вътре беше тесничко, но никой не роптаеше. Бойците шумно разговаряха, от време на време се разнасяше смехът им. Всичко е точно — задачата е изпълнена, минаха без загуби. На базата ще им дадат премиални, обикновено никога не ги бавеха, и вечерта ще се съберат в някой бар. Екстра работа! Но Ким го чакаше Холан с неговото мрачно подземие и Чалми — с неизменната пура в уста. И най-лошото е, че няма къде да се скриеш от това.

Пленниците бяха предадени в приемния изолатор и щурмоваците се отправиха в кантората си за премиалните. Ким тъжно си помисли, че ще остане сам, но не стана така.

— Хайде да идем да напишем рапорта. — Фелдман потупа Ким по рамото. — Ще видиш как се прави.

Кабинетът на Фелдман се намираше на престижния стотен етаж и беше много добре обзаведен. На стената имаше снимки. Фелдман с каска и пушка, Фелдман между две симпатични блондинки, Фелдман получава орден от генерал Чалми… Имаше най-малко няколко десетки снимки, които, взети заедно, представляваха нещо като своеобразен летопис на кратката засега биография на Рик.

Фелдман седна на бюрото, придърпа клавиатурата на терминала и се почеса по главата.

— И така, откъде да започнем? — погледна седналия до него Ким и се усмихна. — Основното в тази работа е да представиш нещата в изгодна за тебе светлина. Ако работата е успешна, дърпай чергата към себе си. Ако ли не — търси виновен. Всичко е до болка просто.

За миг Фелдман се замисли, след което пръстите му докоснаха клавишите. Той пишеше бавно, често спираше, за да поправи грешките. Ким го сърбеше езикът да предложи помощта си, но се въздържа — това можеше да обиди Рик, виждаше се, че е докачлив.

— Единият труп ще го пиша на тебе, става ли? — Рик погледна Ким. — От онези двамата.

— Защо? — учуди се Ким.

— Глупчо — отвърна Фелдман. — Ще ти броят три стотачки за него. Половината ще ми дадеш, другото е за тебе. — Рик погледна опънатото лице на Ким и тихо се изсмя.

— Абе, я си ги пиши и двамата на тебе — предложи Ким. — Не искам чужди заслуги.

— Не възразявам, но, така или иначе, не дават повече. Дали един или десет — три стотачки и толкова. Така че, по-добре, както ти казах. — Фелдман вдигна вежди към Ким.

Ким кимна мълчаливо — Рик е началник, той си знае, но му стана още по-гадно на душата.

— Така да бъде… — Рик отново се наведе над клавиатурата. — Че то, нали знаеш, парите се харчат. Трябва да си помагаме…

Фелдман написа рапорта, принтира го и подаде на Ким готовия текст.

— Подпиши ето тук…

Ким се подписа, Фелдман драсна и своя подпис до неговия и радостно се усмихна.

— Така, ще занеса това на Морис, после ще слезем при Холан и ще си побъбрим с нашите подопечни. А накрая може и да си поотдъхнем. — Рик побутна Ким и отново се засмя. — Знам едно местенце наблизо, там има такива момичета… — Той замечтано забели очи и се протегна сладостно. — Да тръгваме. Ще ме почакаш долу…

Ким крачеше по познатия му вече коридор и мислеше, че главното за него в този момент е да издържи.

Възможно е да свикне, наистина. Нали вече е бил Изпълнител, и — какво! Вярно е, че там беше далеч по-различно…

Холан седеше на едно кресло и четеше книга. Когато Ким го поздрави, той едва-едва кимна с глава и отново потъна в четенето. Изглеждаше най-обикновен човек, не много разговорлив, само че Ким знаеше колко измамно е това. Кадрите от видеофилмите се бяха врязали дълбоко в съзнанието му.

Ким се чудеше с какво да се захване и затова бавно обиколи стаята, разглеждайки наличния арсенал за мъчения, след което се озова в съседното помещение по едно тясно коридорче.

То представляваше голям салон, където се намираше по-грубата част от инвентара. Много от нещата тук разпозна веднага. Менгеме за ръце и крака, тесен стоманен обръч за глава. Малка компактна гилотина, истинска антика. Веднага се набиваше на очи, че е доста поддържана — дървената й част беше в идеално състояние, металът на острието блестеше. Самият Холан се грижеше за нея.

Масата за изтезания с електричество също не изглеждаше много съвременно. Дебела пластмасова плоча с колани за ръцете и краката, пъстър букет от разнокалибрени кабели с най-различни клеми и щипки. Стабилен пулт за управление с допотопни индикатори със стрелки и множество реостати. След като огледа съоръжението, Ким стигна до извода, че Холан също го беше измайсторил сам, вложил цялото си старание да подражава на старинни образци.

А ето и гордостта на Холан — прочутата му месомелачка. Ким беше виждал как работи тя. И въпреки че беше на видео, зрелището беше наистина зловещо. Особено впечатление му бяха направили ножовете — техните сърповидни режещи ръбове бяха направени от черна, най-вероятно много здрава сплав. Долу, зад ножовете, се намираше резервоарът. Той събираше отпадъците, поне така се изрази коментаторът във филма.

Имаше и други интересни образци, но не му беше съдено да се „наслади“ на тези шедьоври на човешкия гений. Някъде наблизо се раздаде шум от нечии крачки и Ким побърза да се върне при Холан.

Влезе Фелдман в прекрасно настроение.

— Като по мед и масло — каза Рик в отговор на въпросителния поглед на Ким. — Утре ще можем да си вземем паричките.

— Работим ли днес? — Холан се откъсна от четенето.

— Естествено… — Рик се ухили. — Днес имаме трима пациенти.

Холан кимна и в мътния му поглед се прокрадна нещо като отблясък от живец. Личеше си, че е доволен.

— Всеки момент ще доведат първия, разпоредил съм се — продължи Фелдман. — Жена е, няма да създава проблеми.

Като потвърждение на думите му се чу шумът от асансьора. Ким се обърна към вратата. Това беше големият товарен асансьор с решетка на прозорчето. Вратите му се разтвориха и оттам излезе средно на ръст момиче на около двайсетина години, придружено от двама въоръжени. Не беше красавица, но не беше и грозна. Имаше късо подстригана светла коса, гълъбови очи, на лявата й буза имаше синина. Ким веднага разпозна пленницата, която беше хвърлила стол по Рик. Фелдман разписа книжата и конвоиращите полицаи тръгнаха, като оставиха момичето. Беше я страх, хапеше си устните, но въпреки това се опитваше да се владее.

— Диана Синицина, ако не греша — Фелдман дружелюбно се усмихна на пациентката.

— Да — тихо отвърна момичето. — Не грешите.

— Дотук добре… И така, Диана, ще ви кажа направо — положението ви не е розово. Задържана сте заедно с въстаниците, разполагаме с неопровержими данни, че сте им помагали. Но имате шанс да се измъкнете благополучно от тази история. Ако се вземе предвид, че не сте имали непосредствено участие в подготовката и осъществяването на терористичните актове, правосъдието може да прояви снизхождение към вас.

— А правосъдието — това сте вие? — уточни момичето и в очите й блесна омраза.

— В доста голяма степен — усмихна се Рик. — В момента се намираме на етап предварително следствие. Ако осъзнаете цялата тежест на извършеното от вас и ни помогнете да хвърлим светлина върху някои въпроси, може да ви помогна да се измъкнете оттук. В противен случай… — Фелдман разпери съчувствено ръце. — В противен случай, няма да излезете оттук. Дадени са ми големи пълномощия, мога да ви застрелям и дори ще получа възнаграждение. Но засега това не ми влиза в плановете. С една дума, предлагам ви живот в замяна на сътрудничество. Друга алтернатива нямате.

Момичето не отговори. Отправи поглед към Фелдман и бавно поклати глава.

— Както кажете. — Рик вдигна рамене и се обърна. — Сложете я на масата…

Холан се приближи до момичето и я хвана за ръката. Ким искаше да помогне с нещо, колкото да не стои без работа. Холан леко изви китката на ръката и Диана извика от болка и бързо се отправи в нужната посока.

— Това е едва началото — тихо произнесе Холан, — едва началото…

Той я заведе до масата с лека усмивка.

— Събличай се.

— Какво? — не разбра момичето.

— Казах, събличай се… Сваляй дрехите — всичките.

— Не… — Диана се олюля, в очите й се появи ужас. — Не можете…

— Какво се церемониш с нея… — Фелдман се приближи към пленницата и я удари през лицето, след което рязко дръпна роклята й и я разкъса отпред. — Събличай се, гадино.

Момичето се разплака и започна с треперещи пръсти да разкопчава останалите на роклята й копчета.

— По-бързо! — кресна й Фелдман. — Сваляй всичко, до последния парцал!

През цялото това време Ким беше наблизо, тресеше го. Той с ужас си мислеше какво ще последва.

Момичето накрая се съблече и Холан я блъсна към масата.

— Лягай.

Пленницата покорно легна на масата, очите й бяха пълни със сълзи. Фелдман бързо монтира скобите, с които я прикова към масата.

— Чак да ти е жал да развалиш това прекрасно тяло… — Рик прокара длан по гръдта на пленницата и ръката му се плъзна надолу. Момичето извика и Фелдман придоби доволно изражение на лицето си. — По-добре си кажи всичко, момиче. Помисли си, да не би да си склонна да пожертваш това красиво тяло заради някакви си глупави тайни? След онова, което ще извърши с тебе Холан, никой мъж няма да те погледне вече. Освен — с ужас и отвращение… — Рик оголи зъби в усмивка.

— Гадове… — прошепна момичето. — Всички, че сте гадове…

И от очите й рукнаха сълзи.

Холан поглаждаше инструментите, докосвайки ги нежно с грубите си пръсти. От време на време вдигаше поглед към пленницата, при което на лицето му се появяваше едва забележима усмивка.

— Е, щом не можахме да се разберем… — Фелдман вдигна рамене и погледна Холан. — Почвай…

Холан кимна с глава, приближи се до масата, пъхна ръката си под мишницата на момичето и пръстите му почти потънаха в тялото й. Ким знаеше какво прави, беше го прочел в книгата. Сега пръстите му напипват нервния възел. Можеше да се причини непоносима болка на пациента, без да се уврежда тялото му. Холан обикновено започваше точно по този начин, макар че безкръвните методи явно не му бяха по вкуса. Това по-скоро беше просто опипване на почвата, проверка на чувствителността на пациента спрямо болка.

— Подготви се, мила… — Холан се усмихна, момичето потръпна и извика, а после от устните й се отрони протяжен стон. Изпитваше силна болка.

Но успя да я преодолее. Ким, който беше от другата страна на масата, чак се учуди — струваше му се, че момичето всичко ще си каже само при вида на масата за изтезания.

Дори и Фелдман беше учуден. Колкото до Холан, той беше доволен. Първо се дръпна от масата, усмихна се, отново се приближи, хвана един от пръстите на момичето. След което бавно, с някакво садистично удоволствие го счупи.

Ким потръпна при звука. Пленницата започна да крещи.

Фелдман се наведе над нея от другата страна на масата.

— Боли ли? — почти прошепна той. — А е само началото. Повярвай, Холан ще изтръгне всичките ти жили… И така, първият въпрос — с каква цел се бяхте събрали?

Момичето не отговори, а със стиснати зъби обърна глава на другата страна. Очите на Ким неволно се срещнаха с нейните и той побърза да отвърне поглед. Срам го беше заради онова, което ставаше.

— Ще ти изпотроша всичките кости, една по една — каза Холан. — Ще те боли ужасно, после ще ти отрежа гърдата, бавно, късче по късче. — Той взе скалпела и го прокара откъм тъпата му страна по гърдите на момичето, така, че остана червена следа. — По-добре е да ни разкажеш всичко.

Пленницата тихо изхлипа, но продължи да мълчи. От прочетеното в книгите Ким знаеше, че най-сложно е да се изтръгнат показания от оня, който мълчи. Мълчанието е своеобразна бариера, която Холан трябваше да пречупи. Само да пророни макар и една дума, дори това да е обида по адрес на дознателя, и работата е свършена наполовина. По-нататък тя щеше да говори, да говори и да говори…

Холан поклати глава, прибра скалпела, взе в ръце един от любимите си инструменти — тънка дълга игла. На устните му се появи усмивка. Простите методи не подействаха, време беше да се възползва от по-резултативните. Холан се опияняваше от кръвта, от вида на изтерзаната човешка плът. Ким трепереше вътрешно, защото добре знаеше какво чака момичето. Да, тя е враг, но всичко е толкова гнусно…

Холан докосна с грубите си пръсти гръдта на момичето, напипвайки нужната точка, след което лъскавата стомана бавно потъна в живата плът. Ким видя как момичето потръпна, почна да крещи, изопна се на масата, мъчейки се да избяга от болката, после изведнъж се отпусна.

— Ама че идиотщина… — съкрушено промърмори Холан, измъквайки иглата. — Още не е дошло времето да припада…

Взе друга спринцовка и издърпа с нея някаква синкава течност от едно шишенце. След това внимателно вкара препарата във вената на безмълвно лежащата пациентка.

— Тук съм — каза той, вперил поглед в нея. — Продължаваме ли?

Момичето простена, след това изхлипа. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Ще повторя въпроса си — произнесе Фелдман. — С каква цел се бяхте събрали там?

Пациентката мълчеше. Прехапала устни, тя с ужас наблюдаваше иглата в ръцете на Холан. Той улови погледа й и се усмихна.

— Миличка, това дотук беше просто забавление. Сериозната ми работа с тебе тепърва предстои…

Прибра спринцовката и започна да оглежда инструментите си, които леко подрънкваха. Харесваше му този звук, защото знаеше какво въздействие оказва върху съзнанието на жертвата.

Накрая се обърна към момичето, в ръцете му се появи тънко острие, хищно проблясвайки на ярката светлина. Няколко пъти Холан прокара върха на стилета по тялото на пленницата, което всеки път я караше да потръпва! Спря се отново на гърдите — сякаш не можеше да им устои.

— Подготви се, миличка… — каза той и се усмихна. — Сега ще те боли, ама много ще те боли.

Холан стисна лявата гърда на момичето и то извика. После вкара отстрани тънкия нож, момичето стисна зъби.

— Хубаво ли е? — осведоми се Холан. — Ще стане още по-хубаво…

Стоманата бавно проникваше в тялото на пленницата. Холан леко поклащаше стилета, като се стараеше да постигне максимални резултати. Момичето не издържа, изпълненият й с болка вик прокънтя в помещението.

Ким се беше подпрял на стената, виеше му се свят от това, което ставаше.

— Защо се бяхте събрали там? — Фелдман почти се беше допрял до ухото на пленницата. — Какво обсъждахте? Кой е главният в групата ви? Хайде, говори!

Момичето се мяташе на масата, пръстите на Холан почервеняха от кръвта. Той вкарваше стилета все по-дълбоко и по-дълбоко. Ким с ужас видя как потрепна кожата на гръдта й, изопна се и изтика острието на стилета…

Ким благоговееше пред жените и повече не издържаше на това, което ставаше. Притъмня му пред очите, ръката му несъзнателно се насочи към кобура на пистолета. Бавно извади оръжието и свали предпазителя.

— Холан… — тихо произнесе Ким.

Пръв го видя Фелдман. Изтръпна и ръката му сграбчи пистолета.

Ким леко извъртя дулото и стреля. Фелдман извика, хвана се за гърдите и бавно се свлече на пода.

— Недей, Ким… — Холан извади подгизналата си от кръв ръка. — Не ставай глупак. Не разбираш какво правиш…

— Може би — съгласи се Ким и стреля. Холан извика от болка и затисна с ръка раната на рамото си.

— Махни се от масата.

Холан послушно се дръпна.

— Браво… — Ким наведе дулото на пистолета и още веднъж стреля. Холан се свлече на пода.

— Много добре ме улучи — произнесе той, притискайки раната със здравата си ръка, устните му трепереха от болка и страх.

— Знам — отговори Ким. — Сега нататък…

Холан отново извика от болка. И странно, на Ким това му хареса.

— Търпи, Холан… — каза той. — Това е само началото.

Ким се приближи до масата, през цялото това време момичето наблюдаваше всичко с изкривено от болка лице.

При вида на стилета, забит в гърдите на момичето, на Ким му призля. Насили се да се докосне до стоманата и внимателно да я измъкне. Момичето простена.

Ким взе марли, попи кръвта от раните и напръска с аерозол за спиране на кръвотечението. Беше виждал това по видеото.

След това Ким махна скобите от ръцете и краката на пленницата и й помогна да се вдигне.

— Облечете се — тихо каза той. После се обърна към Холан, който почти беше успял да допълзи до вратата на товарния асансьор, а след него се влачеше тънка кървава диря.

Ким вдигна пистолета, за секунда се замисли, след което свали оръжието. Не можеше да пусне тази гадина ей така. Нямаше право. Затова и не го уби веднага…

Холан почти не се съпротивляваше, цялата му напереност сякаш се изпари. Без много усилия Ким го замъкна в съседното помещение. Малко повече труд му коства поставянето на тежкото тяло в месомелачката, но Ким успя да се справи. Сложи и решетката отгоре, която не позволяваше на пациента да се изхлузи.

— Недей да правиш това… Недей! — Холан се опита да се съпротивлява, но Ким го удари по лицето с дръжката на пистолета, след което му изви ръцете зад тила и ги захвана със специална скоба. Обърна се към масата, взе няколко ампули и спринцовка — знаеше, че така се прави.

Не улучи веднага вената със спринцовката, но в крайна сметка успя да вкара иглата. Изчака още малко, докато препаратът започне да действа. Оставаше да му свали обувките…

— Пусни ме… — Холан го гледаше умоляващо. — Ще ти платя, имам много пари. Много… Ще ти помогна, нищо няма да ти направят… Ще кажем, че Рик е бил убит от пациентката, че тя ме е ранила, а ти си ме спасил… Ще те повишат в звание, Ким!

Ким безмълвно хвърли обувките на Холан на пода, отиде до пулта за управление, за да се ориентира как да пусне тази дяволска машина. Всичко изглеждаше съвършено просто…

Натисна един бутон, в дълбините на машината забуча моторът, острите стоманени ножове се завъртяха.

Холан подви крака, изпълнен с ужас.

— Не прави това, Ким! Ще те убият! Няма да излезеш жив оттук!

— Знам — отвърна Ким и натисна следващия бутон. Холан започна да пищи…

Ким стоеше и гледаше. Когато ножовете опряха в стъпалата на Холан, въздухът затрепери от виковете му, резервоарът се обагри от първите капки кръв. Адската машина бавно поглъщаше своя създател. Тя е била изработена специално с бавни обороти, така че сега Холан можеше изцяло да оцени великолепните й експлоатационни качества. Крясъците му бяха смразяващи, той се гърчеше, опитвайки се да се спаси от смилащите го на живо ножове.

Ким не изчака края — не беше необходимо. След като се убеди, че Холан няма да се измъкне от машината, Ким се обърна и излезе от залата.

Момичето седеше на стола и притискаше с длани ушите си. Виковете на Холан се чуваха и тук.

— Да вървим. — Ким хвана пленницата за ръка.

— Там… — Тя се изправи и посочи с поглед към залата. — Защо така?

— Той си го заслужава — отговори Ким. — Да побързаме…

— Стойте… С мен имаше още двама души. Те къде са?

— В килиите на изолатора, там е пълно с охрана. Не може да им се помогне. Да побързаме… — Ким повлече момичето след себе си.

В асансьора забеляза върху роклята й кърваво петно — раната все още течеше. Роклята й беше разкъсана отпред, това можеше да предизвика съмнение у охраната, но на Ким това само му мина през ум.

На площадката за излитане цареше оживление. Работният ден беше към края си и в небето се издигаха глайдер след глайдер. Ким бръкна в джоба си, за да извади ключовете, и забеляза, че и неговите ръце са изцапани с кръв. Бързо ги изтри с носната си кърпа…

Нямаше проблеми с охраната, но странният вид на момичето не остана незабелязан. На Ким му направи впечатление учуденият поглед на дежурния. Главното беше да се запази спокойствие. Отиде до глайдера си, без да продума, и отвори вратата. Помогна на момичето да се настани. Включи двигателя и издигна машината във въздуха.

Няма да се измъкне — осъзнаването на това нещо изпълни сърцето му с ужас. Там, в подземието не се замисляше за последиците и просто направи това, което беше длъжен да направи. И едва сега осъзна изцяло целия трагизъм на станалото. Това е краят. Краят на всичко — на кариерата, на благополучието. Краят на самия живот. Ким ни най-малко не се съмняваше, че в близките часове ще започнат да го търсят. И всичко ще завърши в същото онова подземие. В най-добрия случай — в Отдела по Изпълненията. Също в подземие, но в него ще мирише на дървесина и антисептици.

Момичето седеше до него безмълвно, лицето й беше бледо и опънато. По роклята й избиваха все повече петна, счупеният пръст на дясната ръка почервеня и се поду.

„Трябва да я сваля някъде“ — помисли Ким. Забеляза долу оранжевият навес на една спирка на обществения транспорт и плавно намали височината.

След минута глайдерът замря на сто метра от спирката.

— Слизайте… — мрачно се обърна Ким към момичето. Да, обаче тя нямаше пари и никъде не може да отиде.

— Ей сега… — Ким бръкна в джоба си, извади няколко банкноти и ги подаде на момичето.

Тя взе парите и кимна с глава.

— Благодаря… Ами вие?

— Слизайте… — Ким въздъхна уморено. Боже мой, кога най-сетне ще си тръгне…

— Мога да ви помогна — опита се да започне момичето, но млъкна, смразена от погледа му. Отвори вратата.

— Чакайте… — Ким се обърна, взе пуловера на задната седалка и й го подаде. — Облечете го. Иначе ще ви задържи първият патрул, който ви се изпречи.

Момичето взе пуловера и с голяма мъка го облече. Ким видя как тя стискаше зъби, за да превъзмогне болката. След това отново се обърна към него.

— Благодаря ви. Всъщност, вие спасихте не само мен.

Тя излезе от колата, обърна се и бавно тръгна към спирката. Ким издигна глайдера във въздуха, проследявайки момичето с поглед.

Край. След час, най-много след два ще започнат да го търсят. Ако вече не го и търсят.

И изведнъж му дойде наум, че не трябва да си ходи вкъщи, точно там ще го търсят. Тогава къде? Къде ли може да се скрие от всевиждащото око на Департамента по Наказанията?

Колкото повече мислеше, толкова повече Ким разбираше, че шансове за спасение няма. Вероятно вече тялото на Рик и останките на Холан са открити и в момента го обявяват за издирване. Където и да се появи, ще го заловят веднага. Да звънне на Шийла и да се скрие там? Също не върви — първо, все едно — ще го намерят, второ — няма право да излага на опасност момичето. Да се обърне към чичо си? Но роднините също подлежат на проверка.

С всяка изминала секунда положението му се струваше все по-безнадеждно. Зумерът от навигационната система му напомни, че трябва да се спуска. Той натисна бутона и зумерът млъкна. Не трябва да си ходи вкъщи…

Трябва да бяга. Да бяга — където му видят очите. Вселената е пълна със забравени от Бога кътчета. Ако побърза, може и да успее…

Ким караше с пълна скорост. Бързо се здрачаваше, скоро пред погледа му изникна залятият в ярка светлина космодрум. Не трябва да бърза, излишното суетене можеше да го издаде.

Преди да отиде до касите, Ким се насочи към банкомата. Сега всичко ще се изясни — ако го търсят, сметката му е блокирана. Със затаен дъх сложи картата в процепа и въздъхна облекчено, когато видя познатата реплика… Изтегли хиляда и осемстотин креда — всичко, което имаше на сметката. Малка сума, но за билет щеше да стигне. За повече на този етап не можеше и да се мисли.

След като взе парите, Ким отиде до билетните каси. Хвърли бърз поглед на разписанието — беше му все едно къде ще лети, само да е по-скоро.

След осем минути имаше полет до Лота. Този беше най-скорошният, следващият беше след 40 минути до Варгата. Трябва да побърза…

На опашката пред гишето Ким тръпнеше да не би да съобщят за прекратяване на регистрацията. Но и този път му провървя.

— Заповядайте… — симпатичната касиерка му подаде билета. — И побързайте, всеки момент ще обявят прекратяване на настаняването.

— Благодаря… — Ким с бързи крачки се отправи към терминала за излитане.

Качи се последен на борда. Настани се в каютата си, но дори и сега не се чувстваше в безопасност. Полетът можеше да бъде спрян всеки миг.

Последните минути се сториха на Ким най-дългите в живота му. Накрая корабът леко потръпна, пейзажът зад илюминатора също потръпна и заплува надолу.

— Излитаме… — прошепна Ким, все още не вярвайки в своето спасение. — Все пак излитаме…

Той си спомни за чичо си. Жалко, че се налага да тръгне, без да се сбогува. Опипа джобовете си и разбра, че е забравил телефона си в глайдера. Може да е за добро. Ако са почнали вече да го търсят, е опасно да ползва линком. Ще проследят сигнала и ще върнат кораба.

От друга страна, нищо не им пречи да проверят списъка на пътниците на отпътувалите кораби. Всичко зависи от това, дали са почнали да го търсят, или не.

Струваше му се, че корабът набира височина твърде бавно. Едва на 26-тата минута, най-накрая изпълзя на орбита, след което със същото темпо се насочи по нужния маршрут. Още няколко секунди…

Пространството зад борда потръпна и потъна в млечна мъгла. Това означаваше само едно: включени са маршовите двигатели и корабът вече не принадлежи на обикновеното пространство. Което означава, че връзката с него е невъзможна.

И така, наистина успя да се измъкне. Но защо в душата си не усещаше радост?

Ким въздъхна уморено. На какво да се радва? Сега е престъпник. Ще минат пет, десет часа — и ще почнат да го издирват и на Лота. Това е просто само отсрочка. Можеше и да не бяга.

Добре, че имаше пистолет — като офицер от Департамента му беше разрешено да носи оръжие на борда на кораба. Ким разкопча кобура, взе пистолета и махна предпазителя. Не губеше нищо. А пък и това щеше да му реши всичките проблеми. Как не се беше сетил по-рано? Нямаше да боли, това му беше добре известно.

Дулото беше студено. Той го притисна до слепоочието си и затвори очи. Няколко мъчително дълги секунди държа пръст на спусъка, после бавно свали оръжието.

Не може така. Тогава излиза, че те все пак са победили.

Прибра оръжието, облегна се назад и впери невиждащ поглед в тавана. Да, той наистина загуби всичко. Работата си, Шийла. Надеждата си за бъдещето. И всичко това, за да спаси онази жена.

Глупости. Той спасяваше не нея, а себе си, душата си. Само че не е ли твърде късно?

* * *

Морис не знаеше как да се държи в присъствието на Чалми. Да, Ким избяга и това е негов пропуск, но виновният е Фелдман, който отново беше замъкнал Ким в подземието. Казваха му на този идиот: Не избързвай, карай по-кротко. Ама не — действа както си знае. И накрая — какво… — Морис смръщи чело при спомена за пълния с кървава каша резервоар. Горкият Холан…

От друга страна, той предупреждаваше Чалми, че на този младеж не може да се разчита. Със слаби нерви е, такива като него могат триста бели да направят от страх. Но Чалми не се вслуша в думите му. Макар че, точно това не беше уместно да напомня на шефа си.

Впрочем шефът му си спомняше абсолютно всичко. Поради това отвори дума точно по тази, явно неприятна за него тема.

— Бяхте прав, Себастиян — Чалми взе от кутията поредната пура и небрежно откъсна със зъби крайчето. — Оказа се, че Ким не го бива за нищо. Надценил съм го.

— Ние също имаме вина… — Морис се закашля. Не очакваше, че шефът ще признае грешката си. — Мога да го разбера. Да види това, което върши Холан… Зрелището не е за хора със слаби нерви. Нормално е да излезе извън релси.

— Къде ли може да е отишъл? — Чалми запали пурата и погледна Морис.

— Преди три часа е отлетял за Лота. Не успяхме да задържим кораба.

— А жената?

— Търсим я. Засега безуспешно.

— Има си хас. — Чалми се усмихна. — Добре, Себастиян, продължавайте. Колкото до Ким, не ми е нужен повече. Що се отнася до потенциалната опасност, свързана с него — Чалми със забавени движения, загаси току-що запалената пура, — издайте заповед за ликвидирането му.