Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Враг империи, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 10гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD(2022 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe(2023 г.)

Издание:

Автор: Антон Медведев

Заглавие: Враг на Империята

Преводач: Анелия Божкова

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Литера Прима“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман (не е указано)

Националност: руска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД

Редактор: Марин Найденов

ISBN: 978-954-738-140-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18203

История

  1. —Добавяне

Глава 5

Дъщерята на Морис се казваше Джулия. Караше двадесет и третата си година и вече два пъти беше успяла да се омъжи. Сега си търсеше поредния избраник. Джулия беше стройна, доста симпатична и прекрасно осъзнаваше това. За Ким беше ясно, че ще бере ядове с това самовлюбено същество.

Беше един от поредните приеми по случай пенсионирането на някакъв високопоставен военен. Ким също беше поканен. Генерал Грачов дълго време беше завеждащ Охранителната служба на Императорския флот. След гибелта на „Единбург“ уволни няколко свои заместници, единият от които дори беше съден. Но това не можа да му помогне да остане на длъжността си. Спестявайки му позора да изважда кирливите ризи на показ, му предложиха да се оттегли по собствено желание, тоест да се пенсионира поради навършване на възраст. На него не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Когато Ким му поднасяше поздравленията си, си мислеше какво ли би направил този стар боец, ако научеше, че именно Ким, беше причина за всичките му беди.

За щастие на генерала това и през ум не можеше да му мине и приемът си течеше съвсем благопристойно. Ким вече беше известен в тези среди главно поради това, че беше добър събеседник. Беше много вещ в изкуството да разбира хората и съумяваше да се представи пред тях в най-добрата си светлина. Не беше никак сложно, още в началото на обучението Сайрус му обясни главните принципи на общуването. Говори за онова, което интересува събеседника, внушаваше му Сайрус, не му натрапвай своето мнение. Никога не го прекъсвай, в никакъв случай не демонстрирай интелектуалното си или каквото и да било превъзходство. Бъди любезен, но не сервилен, прави услуги, но не се подлагай. Същността на общуването се състои в това човек да се чувства комфортно в твое присъствие.

Ким беше усвоил в съвършенство тези и други правила. Наистина понякога се натъжаваше. Преди възприемаше всички като хора. Сега, при среща с непознат машинално го вписваше в една или друга класификационна схема. Човекът преставаше да съществува, на негово място се появяваше биомашина, програмирана по точно определен начин. След като имаше на разположение съставните части на програмата: страхове, мании, пристрастия, навици, можеше със сигурност да прогнозира поведението й. Понякога срещаше наистина интересни хора. Те притежаваха остър ум, чувствителна душа, но не бяха много на брой. Като цяло, по-голямата част представляваха ходеща сбирщина от общочовешки глупости. До този извод стигна още докато беше на Кара, осъзнавайки, че всичките им разговори, проблеми, интереси, бяха просто скучни. Не го вълнуваха резултатите от футболните мачове, беше му абсолютно безразлично кой е спечелил космическия слалом. Не го интересуваха и изборите. Ким нямаше изобщо да страда, ако всичките тези претенденти за власт си бяха прегризали гърлата един на друг. Изключително непоносимо му беше общуването с жените, представителки на прословутото висше общество. Слушайки тъпотиите им, Ким стигаше до извода, че от окончателна деградация човечеството може да се спаси само ако настъпи краят на света. Някаква всемирна, вселенска катастрофа, която да сложи край на днешната цивилизация. Ким не възразяваше да се озове сред онези, на които няма да им провърви в тази катастрофа. Но пък малкото оцелели ще могат най-накрая да се заемат с нещо смислено. Ще са длъжни да се заемат — ако искат да оцелеят…

Впрочем едва ли някой на този свят се интересуваше какво мисли Ким. От своя страна не изпитваше ни най-малко желание да споделя мислите си с когото и да било. За всички, които го познаваха, беше антикварят Андрей Кротов, мил, интелигентен човек, с когото можеш да си побъбриш за това-онова и изобщо да си прекараш времето приятно.

На Ким отдавна му беше станало ясно, че към Джулия трябва да подходи по-специално. Обикновеното ухажване няма да доведе до нищо. Още на приема у Екслер беше стигнал до този извод. Джулия беше много екстравагантна. Това си личеше по дрехите й, по прическата, по маниера на разговора. Смяташе се за ярка и нестандартна личност и поради това се отнасяше с презрение към цялата тази „сивота“, както наричаше по-голямата част от своите познати. С втория си мъж се раздели точно по тази причина и не пропускаше случай да спомене „това нищожество“. Доколкото Ким знаеше, „това нищожество“ беше собственик на една от най-големите банки на Земята.

Майката на Джулия беше починала преди шест години. Три години след това Морис се ожени повторно. Джулия посрещна мащехата си на нож и при първата възможност напусна дома си, като се ожени. Сега, след поредния си развод, живееше в малка къща близо до Ботаническата градина.

Ким се интересуваше от Джулия изключително като дъщеря на Морис. Знаеше, че беше неговата любимка, и чрез нея Ким можеше да влияе на татенцето. Плановете му бяха много прости, искаше да забърка момичето във вече обмислени финансови машинации. За него не беше тайна, че Джулия се нуждае от пари. Не беше взела нито кред от последния си мъж, от баща си пари не вземаше поради гордост и се впускаше в твърде рисковани финансови операции. Ким не се съмняваше, че момичето ще приеме да участва в изгодни делови проекти, които ще й предложи, останалото бяха технически подробности. След няколко месеца Джулия ще се оплете в мрежите му. Естествено Морис ще поиска да запази репутацията й неопетнена, но как? Само с неоценимата помощ на Ким. Морис сам няма да може да замаже нещата, Ким ще се погрижи и за това. Морис, както и всеки друг високопоставен чиновник, има доста врагове, които само чакат удобен случай, за да го стъпчат. Достатъчно е да им предаде материали, че Морис се опитва да прикрие аферата на милата си дъщеричка, и с него е свършено.

След обилната вечеря присъстващите се разделиха на малки групи по интереси. Ветераните, начело с домакина, се събраха в една от стаите, откъдето се чуваха смях и тостове, което показваше, че вечерята не попречи на старите бойци да продължат със словоизлиянията си. Жените се разпределиха по стаите, младежите, след като потанцуваха, също се разделиха на малки групички. Ким, който цяла вечер наблюдаваше Джулия, заедно с нея, както и десетина гости, се оказа в билярдната.

Тук имаше няколко маси, беше задимено — няколко старши офицера бяха свършили играта си и бяха напускали помещението. „Тарторът“ сред събралите се в билярдната беше някой си Борис, едър мъж на около тридесет и пет години, син на известен промишлен деятел. Ким не би му обърнал особено внимание, ако цяла вечер не се увърташе около Джулия, впрочем — безуспешно. Джулия се отнасяше доста хладно към ухажванията му, но ги приемаше поради липсата на нещо по-обещаващо.

Борис веднага зае най-добрата маса и под скептичния поглед на Джулия започна партията с някакъв подпухнал младеж. Играта му беше добра и всичко щеше да бъде добре, ако не отбелязваше пропуските на партньора си с язвителни забележки. Завърши играта със съперника си без проблеми в своя полза и на мястото на младежа застана едно офицерче. Борис не промени стила си. Докато го слушаше как се заяждаше, Ким си помисли, че в Департамента за такова нещо отдавна щяха да му разбият мутрата. Младото офицерче само се изчервяваше и се смущаваше, личеше, че якият му противник беше му взел страха.

— По-добре се цели — подразни го Борис, наблюдавайки с ирония поредния му удар. — По-смело… Абе, кой те е учил да играеш? — Борис се усмихна, доволен от неточния удар на партньора си. — Трябва да си сложиш мерник на щеката, за да не бъркаш. Като на картечница…

Репликата му беше посрещната със смях, офицерчето съвсем се сконфузи. След кратък размисъл Ким стигна до извода, че от тази ситуация може да се извлече нещо полезно, още повече че Джулия беше наблизо. Застана по-близо до масата и започна да наблюдава играта.

— Сега ще го ритнем по задника… — Борис тикна със замах топчето в дупката, очите му блестяха. — Билярдът, братче, е деликатна игра, нужен е мозък, окомер… Не е като да подрънкваш с медалчета…

Пореден удар, още две топчета се търкулнаха в дупките. Зрителите изръкопляскаха, Борис самодоволно се усмихна и бавно мина от другата страна на масата.

— От ръба към ъгъла — каза той, явно гордеейки се със своето умение. — Хоп-а…

Този път Борис си спести коментарите, още повече че резултатът от партията висеше на косъм. С лекота прати в дупката първото топче, за победата му оставаше още едно. Топчето беше проблематично, изискваше се силен и рязък удар.

Топчето се завъртя при дупката, спря. И сякаш с нежелание се търкулна в нея…

Зрителите изръкопляскаха, Борис победоносно се усмихна.

— Това е положението… Кой иска да си подпише смъртната присъда? — Той демонстративно погледна Ким. — Да играем една партия?

— Защо не? — вдигна рамене Ким. — Винаги е приятно да пообщуваш с културен човек.

По устните на Джулия се плъзна усмивка.

Докато топчетата се подреждаха автоматично, Борис наблюдаваше Ким с неприязън.

— Ако искаш, давай пръв — каза той, почесвайки се с щеката по челото. — Нямам нищо против.

— Някой друг път — усмихна се Ким. — Давай…

Борис наистина играеше добре, веднага успя да вкара топчето в дупката.

— Ама че работа, а? — Борис погледна Ким и се засмя.

— Изцапал си си носът с нещо — спокойно отбеляза Ким. — Или нещо се е залепило, докато си ял.

Борис инстинктивно докосна с ръка носа си, нямаше нищо.

— Готово, сега е чисто — усмихна се Ким. — Трябва да си по-внимателен. Удряй, че нямам много време.

Съперникът му стисна зъби. Но погледът на Ким беше толкова спокоен и открит, че не му оставаше нищо друго, освен да се върне към играта.

Безмълвно прати още едно топче в дупката. Но третото му се изплъзна.

— Само толкова? — престорено се учуди Ким. — А пък казваше, че си майстор.

— Присмял се хърбел на щърбел… — злостно произнесе Борис и присъстващите прихнаха.

— За хърбелите ще си поговорим по-късно. — Ким се усмихна и внимателно огледа масата.

Билярд се научи да играе още в Департамента и наистина смяташе себе си за добър играч. До момента, когато Марсуф му доказа обратното. Именно тогава Ким си даде дума да не се самоизтъква никога. Впрочем след уроците на Марсуф действително започна да играе доста прилично.

Ким заби пет топчета едно след друго, при това умишлено подбираше достатъчно сложни варианти. След това имаше един неточен удар, но това беше премислено от него.

— Виж ти, не улучих — усмихна се Ким. — Интересно, защо?

Борис преглътна това, но гледаше лошо. Здраво стиснал щеката, мина от другата страна на масата.

— Мога да ти пусна един удар — предложи Ким. — Ако искаш.

Съперникът отново преглътна. Заби четири топчета поред, после сгафи, явно от престарание. Избра много сложно топче, удари го, топчето подскочи, прелетя над ръба и тупна на пода.

— Мушката се е изкривила — коментира провала му Ким и вдигна топчето. — На картечницата.

Наоколо се засмяха. Джулия гледаше Ким с нескрит интерес.

— Сега твойта мушка ще се изкриви — изръмжа Борис, заплашително стискайки щеката.

— Добре, но нека си довършим играта. Съгласен? — Ким се усмихна и погледна към масата.

Този път играеше с цялата сериозност. Играеше чисто, красиво, топчетата шумно тупваха в дупките, а това разваляше настроението на Борис с всяка изминала минута. Последно топче — Ким погледна Борис, усмихна се и изящно вкара топчето в дупката, което взриви присъстващите.

— Сега можем да се върнем към въпроса за хърбелите — каза той, като отмести щеката.

— Да изиграем още една партия — произнесе Борис с яд, като чукна с юмрук копчето на автомата.

— Някой друг път. Сега имам много работа.

— Още една! — повтори Борис и се приближи до Ким. Беше с една глава по-висок от съперника си и изглеждаше страховито.

— Казах вече, друг път. Сега смятам да отида да изпуша една цигара. — Ким извади кутията с цигари, небрежно я чукна отдолу, една цигара изскочи и я сложи в устата си. — Ако искаш, ела с мен… Моите почитания, дами и господа… — С лек поклон Ким се обърна и излезе от билярдната.

Вървеше към градината, знаейки, че Борис го следва. В градината беше тихо и хладно. При фонтана светеха няколко фенера, но Ким ги задмина, понеже не желаеше евентуалният му сблъсък със самолюбивия играч на билярд да бъде видян от прозорците. Спря при малка, обвита с бръшлян беседка и зачака.

Не се наложи да чака дълго. След десетина секунди на пътеката се показа Борис. Дишаше тежко, очите му шареха наоколо, търсейки жертвата.

— Тук съм… — извика Ким, усещайки присъствието на още един човек. Но от него не идваше заплаха. По всяка вероятност беше просто любопитен, който се криеше в храстите на около десетина метра. Ким дори зърна в храсталака една рошава глава. Какво пък, още по-добре.

Борис се приближи. Очите му святкаха от злоба.

— За кого се мислиш, копеле мръсно? — започна той и фрасна Ким с юмрук в главата. По-точно, се опита да го удари, докато Ким отстъпи крачка назад и продължи да си пуши цигарата.

— Беше забавно — каза той, като подигравателно наблюдаваше Борис. — Ще ми покажеш ли какво още можеш?

Всъщност противникът му не можеше повече нищо. Ким се убеди в това, когато Борис отново се хвърли върху него. Големите юмруци в случая не означаваха нищо, техниката винаги играе по-голяма роля от силата. След като избегна поредния удар, Ким замахна странично към противника си и усети как изпукаха ребрата му. Борис извика от болка, но не се отказа от намеренията си. Стиснал зъби, отново направи крачка към Ким.

— Грешиш — коментира действията му Ким. — По-добре си иди вкъщи. Не ти мисля злото.

Противникът му, уви, не се вслуша в съвета му. Наложи се отново да го сръга в ребрата, просто профилактично. Накрая Борис със стон се свлече на колене.

— Това стига ли? — попита Ким и клекна до него. Всмука дълбоко от цигарата и изпусна струйка дим в очите на Борис. После демонстративно загаси цигарата в ревера на скъпия му костюм. — Мисля, че наистина е време да си ходиш вкъщи — каза той и се изправи. — А пък аз ще отида при Джулия, тя е много мило момиче. А ти само се опитай да се върнеш, ще ти строша краката…

Ким се обърна и спокойно се отправи към вратата към дома. Наблюдателят в храстите кротуваше, Ким мина покрай него и се направи, че нищо не е забелязал.

Вече го чакаха. Разбра го по въпросителните погледи, отправени към него. Фактът, че Ким беше в добро здраве, предизвика учудване.

— А Борис къде е? — попита едно момиче, което присъстваше на конфликта в билярдната.

— Борис ли? — престорено се учуди Ким. — Тръгна си. Изведнъж се сети, че има важна работа.

— Ами вие? — отново попита момичето. — Нали казахте, че също си тръгвате.

— Аз реших да поостана — усмихна се Ким. — Впрочем казвам се Андрей. Посещавали ли сте моя салон?

* * *

Джулия не можа веднага да си спомни къде е виждала този симпатичен млад мъж. И едва когато се сбогува и излезе от билярдната, а след него, като разярен бик, хукна Борис, който всъщност й пилеше нервите, се сети. Ами, да, беше го виждала на един купон. Май антиквар някакъв или нещо от този род…

— Жал ми е за него — каза Нели, слабичко двадесетгодишно момиче в отвратителна рокля според Джулия. — Борис ще го убие.

— Да съобщим ли на охраната? — предложи някой от момчетата, но предложението му увисна във въздуха.

— Ще хвърля един поглед… — Младият Елдар пръв се изниза през вратата, другите един по един го последваха.

Но само Елдар рискува да отиде в градината, останалите сметнаха това за неуместно или дори — за опасно. В огромната зала близо до градината точно започваха танците, което беше добре дошло. Един висок, кльощав господин покани Джулия и тя прие. Танцувайки, момичето час по час поглеждаше към вратата, откъдето всеки момент трябваше да влезе Борис.

И беше странно учудена, когато вместо него видя антикваря, чието име така и не можа да си спомни. Никога не помнеше имена.

Ако се съдеше по вида му, беше се справил с конфликта по мирен път. Още повече — беше абсурдно да натупа Борис. Макар че нямаше да е лошо, този надут пуяк отдавна си го просеше.

До антикваря се доближи Нели. Джулия се намръщи, без да обръща повече внимание на партньора си — да върви по дяволите… Извини се и напусна дансинга. Тази Нели, вечно си пъха носа… За какво ли си приказват?

Джулия не може да схване поради силната музика. А, дотам ли стигнаха? Тя тръсна глава, като видя как антикварят обгърна талията на Нели и след секунда те вече бяха във вихъра на танца. А казваше, че бърза…

След малко някакво старче отново я покани на танц. Джулия отказа с раздразнение и отиде до прозореца.

„И какво толкова представлява? — мислеше тя, ядосано наблюдавайки танцуващия антиквар. — Симпатична муцунка, и какво от това? Колко са такива като него. А тази глупачка се радва като невидяла…“ Джулия ядосано погледна Нели. Докарала се като папагал…

Появи се Елдар и веднага го наобиколиха няколко души. Явно нещо разказваше. Можеше да се приближи и да разбере всичко, но Джулия се сдържа. Ще научи рано или късно.

Така и стана. След минута при нея дойде приятелката й Лиза, цялата зачервена. Видът й говореше, че има какво да й съобщи.

— Чу ли? — попита Лиза и без да дочака отговор, занарежда: — Елдар каза, че всичко е видял. Борис доста си е изпатил. После се е измъкнал през задния вход, взел такси и си тръгнал. Едва се напъхал в колата. — Лиза се засмя. — Яко, а?

— Любопитно — кимна Джулия. — Как се казва този супермен?

— Андрей, отскоро е на Земята. Има антикварен салон на „Неглинная“, бях там случайно, търсех нещо за Петя. Някаква красива кутийка с една-две старинни монети в нея. Монетите…

— Стига с твоите монети — прекъсна я Джулия. — Какво прави с него тази скумрия? — Тя посочи с поглед радостната Нели.

— Танцува — отвърна Лиза. — Защо?

На Джулия й се прииска да се заяде, но се сдържа. Без да обръща внимание на Лиза, бавно тръгна към танцуващата двойка.

— Може ли? — И без да чака отговор, плавно изтика Нели от прегръдките на Андрей. И когато усети ръцете му върху талията, се усмихна.

Погледна антикваря в очите и кой знае защо, потръпна. Очите му бяха странни, необикновени. Този човек беше в състояние да се справи с Борис.

— Изглеждате чудесно — каза антикварят. — Тоалетът ви отива. Кой ви го избра?

— Аз — усмихна се Джулия. — Чух, че нещо сте се сдърпали с Борис?

— Ами — отвърна той с усмивка. — Много любезно си поговорихме. Толкова е забавен.

Борис — забавен… Антикварят си го биваше. Имаше нещо в него. Такова, което не беше забелязала преди.

— Аз съм Джулия — каза тя. — А вие, ако не греша, сте Андрей.

— Андрей Кротов, антиквар — усмихна се партньорът й, притискайки леко талията й. Впрочем това можеше да се дължи и на танца.

— Да, чувах за вашия салон — кимна Джулия, без да откъсва поглед от неземните очи на Андрей. — Точно си търся някаква красива вещ за новата ми спалня.

— Ще се радвам да ви бъда полезен. Какво точно търсите?

— Нещо ми се замая главата — каза Джулия, която всъщност не обичаше да танцува. — Искате ли да поседнем някъде?

— С удоволствие…

Отидоха до креслата в другия край на залата. Джулия беше удовлетворена, усещайки изпълнения с омраза поглед на Нели. Уви, душичке, за добрата стока — добър стопанин…

Джулия седна в креслото и с интерес погледна Андрей, който се разполагаше срещу нея. Да, младежът си струваше.

— Какво искате за вашата спалня? — попита той.

— Още не съм решила — отвърна тя. Интересуваха я не толкова антикварните дела на Андрей, колкото него самият. — Нещо оригинално и не много евтино.

— Разбирам — усмихна се антикварят. — Сещам се за някои нещица, можете да посетите салона ми и да ги огледате… — Щракна с пръсти, и извика младичката сервитьорка с чаши шампанско на поднос. Взе две чаши, подаде едната на Джулия и за миг пръстите им се докоснаха.

— Ще дойда някой път. — Джулия надменно вдигна глава, после отпи от шампанското. — Когато намеря време — добави тя почти назидателно.

— Винаги на вашите услуги. — Антикварят отпи от шампанското, постави чашата на масичката и пъхна ръката си в джоба. — Ето ви моята визитка. Когато решите, ми звъннете предварително, за да мога лично да ви покажа салона. А сега ме извинете, на горкичката Нели съвсем й призля…

Той се изправи, леко се наклони и се приближи към момичето, което стоеше настрана. През цялото време Нели обидено наблюдаваше Джулия, отмъкнала кавалера й. Когато дойде при нея, лицето й светна. Джулия видя това.

— Глупачка — измърмори, адресирайки го неизвестно към кого — дали към себе си, дали към Нели… Сега разбра, че е допуснала грешка, като се опита да действа с агресия спрямо Андрей. Просто беше свикнала мъжете да тичат след нея, а не обратното, затова и сега действаше в стила си. И ето го резултатът.

В гърдите й се надигаше злоба при вида на поруменялата Нели в прегръдките на Андрей на дансинга. Джулия си мислеше, че този антиквар си позволява много. Кой е, в края на краищата, че имаше наглостта така да се държи с нея?

Постепенно Джулия се овладя, дори склони да танцува с някакъв кавалер. Не чу нито дума, което й говореше. Беше ядосана, че за първи път в живота й някой дръзна да постави себе си над нея и да й откаже. Да, точно така, да й откаже. Тя, дъщерята на втория човек в Империята, се принизи да разговаря с някакъв жалък антиквар, а той с какво й се отплаща. Неблагодарник!

След няколко минути Джулия разбра, че повече не може да се самозалъгва, всички опити да предизвика у себе си антипатия към Андрей се оказаха неуспешни. Да, наистина е неблагодарник. Но пък е толкова чаровен…

През останалата част от вечерта не се върна при нея, тя също не отиде при него. И когато след дванадесет през нощта присъстващите започнаха да се разотиват, Джулия внимателно следеше с кого ще си тръгне антикварят. За нейно успокоение си тръгна сам, като преди това изпрати Нели до глайдера й. Ако я беше взел със себе си, Джулия никога нямаше да му го прости. Впрочем празноглавата Нели беше малка за него, това беше вторият или третият купон, на който присъстваше.

Но въпреки че антикварят си тръгна сам, у Джулия остана горчилка. Не можеше да понесе, че е отблъсната. След като се настани удобно на задната седалка на огромния представителен глайдер, който я носеше към къщи, тя си мислеше, че непременно ще се бори за този човек. В края на краищата това беше въпрос на принцип.

* * *

Минаха две седмици, откакто Ким се раздели с Диана. Сега разбираше, че другояче не можеше да бъде. Хубаво е, че си тръгна. Най-малкото, отпадна възможността да я мами.

Както изглеждаше, Департаментът също го беше оставил на мира. Вече не го следяха, Ким не беше забелязал някой да се интересува от него в последно време. Понякога имаше усещането, че някой спира погледа си върху него, но това не беше сериозно. За Ким беше достатъчно, че хората от Департамента не го следяха. Не се съмняваше, че рано или късно ще го засекат, но първо трябваше да извърши операция „Джулия“.

От краткото общуване с момичето Ким си направи няколко важни изводи. Преди всичко му се удаде да заинтригува тази своенравна особа, връщането му към Нели само разпали огъня. Естествено Ким оценяваше трезво шансовете си и разбираше, че в най-добрия случай ще бъде просто временно развлечение за Джулия. Но повече и не му трябваше. Отначало ще я привлече като мъж, а после — и като делови партньор. След това тя просто нямаше да може да си тръгне от него…

Най-скорошният купон, на който можеха да се срещнат, се очертаваше след две седмици. Едва ли Джулия ще изтрае дотогава. Имаше всички основания да предполага, че няма да се забави да посети салона му, още повече че имаха уговорка. Оставаше само да чака.

Джулия звънна след три дни. Разговаряше с Ким с леко небрежен тон и между другото спомена, че ще дойде в салона му утре към единадесет. Можеше да каже, че по това време няма да го има, но Ким си го спести. Винаги трябва да се знае точната мярка, иначе рибката може да се изплъзне в последния момент. Това, че момичето се държеше предизвикателно, се дължеше на характера й, беше свикнала да се налага и засега трябваше да се примири.

Не дойде в уреченото време. Беше почти обяд, когато на площадката пред антикварния салон най-накрая се спусна разкошната й лимузина. Ким видя всичко през прозореца на своя кабинет. Най-напред от колата изскочи телохранителят, отвори вратата и чак тогава от глайдера величествено излезе Джулия. С преметната през рамо чантичка тя се отправи към входа на салона.

Без съмнение нарочно закъсня с около час, като искаше по този начин да сложи Ким на място. Подобни уловки от нейна страна можеха да предизвикат у Ким само усмивка.

Когато един от служителите му, действайки строго по неговите инструкции, почука на вратата на кабинета му и му съобщи, че го търси млада и много красива дама, Ким седеше на бюрото си и разглеждаше с лупа старинен православен кръст. Видът му говореше, че изцяло е погълнат от работата си. Така го свари и Джулия.

— А, Джулия… — Ким остави кръста на бюрото, прибра лупата в джобчето на сакото си и се изправи. — Много се радвам да ви видя!

— Обещахте да ме посрещнете — недоволно каза Джулия. — Но вместо това бях принудена да общувам с този глупак… — Тя с неприязън погледна към вратата, зад която се скри служителят на Ким.

— Моля да ме извините — Ким галантно целуна ръката й. — Заплеснах се с работа. Вижте каква прелест… — Той посочи към кръста на бюрото. — Само погледнете…

Кръстът наистина беше прекрасен. Мек златист блясък, множество скъпоценни камъни. На фона на зеленото сукно изглеждаше доста ефектно.

— Златен ли е? — попита Джулия и внимателно взе кръста в ръка. — Колко е тежък…

— Да — отвърна Ким. — Вчера ми го донесоха от Хелга.

— И колко струва горе-долу?

— Към сто и петнадесет хиляди. Ако не се окаже притежание на някоя важна персона. Сега изучавам историята му.

— Ами ако е принадлежал? — Джулия прокара пръст по скъпоценните камъчета.

— Тогава цената му ще се качи. Зависи чия собственост е бил — усмихна се Ким.

— Не знам. — Джулия вдигна рамене. — Много е скъпо. Освен това, камъните дори не са шлифовани.

— Преди камъните за такива неща не са били обработвани. Някога не са умеели да го правят, а по-късно са подражавали на древността. Лично на мен нешлифованите камъни ми харесват много повече.

— А на мен — не. — Джулия остави кръста на бюрото. — Имате ли още нещо интересно?

— Разбира се. Ще ви покажа най-доброто…

Бяха им нужни два часа, за да разгледат всичките богатства на салона. И ако в началото Джулия се държеше доста предизвикателно, постепенно агресията й се изпари. Това, което Ким й разказваше и показваше, наистина беше чудесно. Джулия беше свикнала да приема нещата без особено вълнение, като даденост и това, че много от тях бяха с изключително интересна съдба, се превърна в истинско откровение за нея. Най-много я развълнува един изящен кинжал с красив рубин в дръжката. Джулия с трепет слушаше колко хора са загинали от този кинжал и заради него. Първата му жертва е била младата царица Анна. Това се случило на Виола преди около две хиляди години. Замъкът й бил завладян от неприятелските войски. Друго спасение нямало — за да избегне насилието, Анна се е пробола с този кинжал. Джулия беше гледала филм, направен по мотиви от тази история, но едно е да го гледаш, друго е да държиш в ръцете си истинското оръжие.

— Това е всичко — усмихна се антикварят, завършвайки разказа за поредния шедьовър. — Надявам се да ви е било интересно.

Очите на Андрей блестяха, те излъчваха такава сила, че Джулия неволно сведе поглед.

— Да — каза тя. — Хареса ми.

— Избрахте ли си нещо?

— Още не, нека да помисля малко. Тук има толкова красоти…

— Разбирам — усмихна се антикварят. — Ако решите да вземете нещо, просто ми звъннете и аз лично ще ви го доставя. Впрочем простете за нетактичния въпрос: какво ще правите довечера?

— В смисъл? — Джулия демонстративно вдигна вежди, макар че всичко й беше пределно ясно. Дори се зарадва — май празноглавата Нели ще остане с пръст в устата.

— Какво ще кажете да вечеряме в уютно ресторантче? Знам едно, кухнята му е превъзходна.

— Ако се държите прилично…

— А ако не се държа? — Антикварят хвана Джулия през кръста, придърпа я към себе си и я целуна. Беше възхитително.

— Престанете… — реагира Джулия със закъснение. — Могат да ни видят…

— Откога ви интересува мнението на останалите? — Андрей иронично вдигна вежди.

— Не става дума за това… — Джулия се задъха. Господи, какво й става? Та тя далеч не е в тийнейджърска възраст.

— Какво ще кажете за ресторанта? — напомни Андрей. — Ще отидем ли?

— Добре… — съгласи се момичето, избягвайки сияещите очи на изкусителя. — Ще отидем…

— Да дойда ли да ви взема?

— Не — поклати глава Джулия. — По-добре да се срещнем тук, пред салона. Става ли?

— Както ви е удобно — усмихна се антикварят. — Ще ви чакам в осем, глайдерът ми ще бъде на входа.

— Ще дойда… — Джулия се обърна и бързо се запъти към изхода.

След като изпрати Джулия, Ким остана още двадесетина минути в салона, после си тръгна. В глайдера размишляваше дали да съблазни Джулия, или е по-добре да мине без това. Май че първото е за предпочитане от гледна точка на успешната реализация на замисления от него план. Щом трябва — трябва…

Приземи глайдера на стоянката, излезе от колата и тръгна към къщи… И все пак желателно е да направи завой в общуването си с Джулия и да премине към финансова тема. Може още на днешната вечеря да й предложи да осъществят съвместен финансов проект. Неговите пари плюс нейното име и връзките й — супер! Надали ще откаже…

Ким влезе във фоайето, портиерът услужливо отвори вратата на асансьора.

— Добър ден — поздрави той Ким със сладникава усмивка. Ким мълчаливо отвърна на поздрава, влезе в асансьора и натисна копчето.

„Много е услужлив нещо — помисли си Ким, докато отиваше към етажа си. — Ще видим тая работа.“

Асансьорът спря. Ким слезе на площадката и веднага усети опасността. Хора, доста хора. Десетина. Е, най-накрая го засякоха… Дали да не избяга? Но това щеше да го издаде тутакси. А е възможно да е просто поредната проверка. Макар че най-вероятно не беше така.

И въпреки това Ким не избяга. Спокойно отиде до вратата на апартамента си, извади картата и я пъхна в процепа. Отваряйки вратата, Ким вече знаеше, че в стаята го чакат.

* * *

Рик Фелдман разделяше живота си на две части: преди раняването и след това. Докторите го спасиха. Успяха да го върнат едва ли не от оня свят. Дали им беше благодарен или не?

Не можеше да си отговори на този въпрос. Да, докторите го спасиха, възвърнаха му здравето. И въпреки това нещо си беше отишло от него безвъзвратно. Отиде си хазартът, изчезна сладостното усещане, че всичко на този свят е по силите ти. Рик с омраза си мислеше, че изстрелът на Ким съсипа живота му. Да, сега е майор, но какво от това? Нима му донесе нещо? Ако преди възприемаше бъдещето си като светло и щастливо, сега беше точно обратното. Всичко хубаво беше в миналото.

И всичко заради Ким. Би го удушил със собствените си ръце… Жалко, че няма такава възможност, костите му отдавна гният на някаква забравена от Бога планета…

Навън беше топло и слънчево, но в душата на Рик беше мрачно и неуютно. Може би затова реши да се отбие в „Галеон“ и да пийне една бира, и без друго в това заведение, бирата беше много вкусна.

В бара беше пълно с хора. Рик взе чаша бира, седна на една от масичките и с удоволствие отпи от студената тръпчива течност.

На около пет метра от него, малко вдясно на една масичка се беше разположил удобно обикновен посетител, който с нищо не се отличаваше от другите, и спокойно си пиеше бирата. И въпреки това нещо в него накара Рик да настръхне. Опитваше се да не го гледа право в очите, но гледаше поведението на непознатия с периферното си зрение. Какво толкова го беше заинтересувало?

Във външния му вид нямаше нищо подозрително. Рик си спомни, че го е виждал веднъж в този бар. Може пък точно заради това да реагира така?

Но явно не беше това. Рик работеше от години в Департамента и беше изпадал в подобни ситуации. Имаше нещо в този човек, но Рик още не можеше да осъзнае какво е. Трябваше да си даде време…

Непознатият изпи бирата си и запали цигара. Рик търпеливо чакаше. Минаха няколко минути, в поведението на непознатия нямаше нищо необичайно. Накрая реши да си тръгне. Загаси цигарата си, стана и спокойно излезе от бара. Фелдман също стана и го последва. Но не се наложи да ходи надалече — почти веднага, щом излезе от бара, Рик видя гърба на непознатия, който се качваше на глайдера си. След като плъзна погледа си по номера на колата, Рик се обърна и тръгна по тротоара. Нямаше смисъл да го следи повече.

След двадесет минути Фелдман вече седеше в кабинета си и пред него на екрана на терминала се мъдреше лицето на непознатия. Карпов Андрей Григориевич, двадесет и осем годишен, антиквар. Заподозрян по делото за смъртта на Императора и сина му.

Това беше интересно. Я да видим какво имаме… Рик прегледа набързо материалите, с които разполагаше Департаментът. Не беше кой знае какво. Наблюдението не довело до нищо, заподозреният дори се е обърнал към полицията, защото двама непознати мъже го преследвали.

Рик още веднъж погледна лицето на екрана, не го напускаше усещането, че някъде е виждал този човек. Не е в този бар. Но тогава къде?

Всичките му опити да си изясни нещата не доведоха до нищо. След като установи, че в делото на антикваря няма за какво да се хване, Рик реши да се заеме с наблюдението лично.

Отказа се от баналното следене, тъй като нямаше да даде резултат. Трябваше да изчака отново да се появи в бара, тогава щеше да се появи шанс да улови изплъзващия му се детайл.

Оказа се доста сложно да засече непознатия в бара. Рик реши да не въвлича колегите си в операцията, а да се справи сам. В това имаше и чисто прагматичен момент — ако всичко свърши сам и заподозреният се окаже някоя важна птица, всички дивиденти ще бъдат за негова сметка. Можеше да стане дума и за ново звание. И затова за помощници Рик си избра две момчета, които вече бяха изпълнявали дребни поръчки за него. Сега трябваше да информират Рик за това, кога заподозреният е напуснал дома си или антикварния салон. След това Рик, който се намираше близо до бара, трябваше внимателно да следи небето и щом види глайдера на антикваря, да влезе пръв в бара.

Момчетата си свършиха добре работата. Рик получаваше от тях съобщения по няколко пъти на ден. Но нямаше смисъл, защото антикварят не искаше да пие бира. Така минаха четири дни — Рик вече започна да губи търпение, когато най-накрая усилията му се увенчаха с успех.

Към седем вечерта едно от момчетата му звънна. Тъкмо се ядосваше, че тази методика не даде резултат и трябва да я промени, когато забеляза в небето познатата машина.

Беше глайдерът на антикваря, нямаше съмнение, в града нямаше много такива коли като неговата. Скъпа, престижна. Не беше по джоба на всеки.

Рик бързо се запъти към бара. Влезе вътре тъкмо когато глайдерът на антикваря се приземи.

Този пък Рик беше много внимателен. Взе чаша бира, седна на стратегически удобна масичка и започна да чака. Аха, ето го и него… Рик отпи една глътка, като се стараеше да не гледа антикваря в упор.

Той отиде на барплота, взе чаша „Императорска“, плати, без да бърза. Отиде на масичката до стената, приближи си стола. Далеч е, но нищо…

Антикварят седна на стола, прокара длан по ръба на чашата и отпи глътка от кехлибарената течност. Фелдман пребледня.

Не може да бъде… Рик приближи чашата до устните си, стараейки се да не издаде вълнението си. Сега разбра защо го беше привлякъл този човек. Антикварят прокара длан по ръба на чашата — кратко, почти незабележимо движение. Точно така правеше Ким, навремето Рик дори го подиграваше заради този глупав навик.

Фелдман изобщо не възнамеряваше да задържи антикваря — Рик все още не се решаваше да го нарече Ким. После, никога не е късно да направи това, но първо трябва да си изясни нещата докрай. Затова бързо допи бирата и излезе от бара, без да издава интереса си към този човек.

Фелдман бързаше да отиде в Департамента, на устните му играеше злорада усмивка. Само да беше Ким. Щеше да му го върне тъпкано…

След като приземи машината, Рик бързо отиде в кабинета си, припряно издири снимката на антикваря и след секунди тя се появи на екрана на терминала. Вгледа се в лицето и все повече се убеждаваше в своята правота.

— Той е… Проклет да бъда, ако не е… — Пръстите на Рик отново се плъзнаха по клавиатурата.

За да се убеди окончателно, че е прав, трябваше само да сравни отпечатъците от пръстите на антикваря, получени от комисиите от Гея, с тези на Ким, които все още се пазеха в картотеките. Но резултатът беше отрицателен.

— Хитруваш, Кимчо… — Рик тихо се засмя, загледан в екрана. Пръстите му отново докоснаха клавиатурата. Този път умната машинка се постара да посочи различията, които се оказаха смешно малко. Не беше трудно да се досети, че Ким само леко е коригирал папиларните линии.

Рик въздъхна с удовлетворение. Това е. Работата е ясна. Оставаше да вземе бойци от щурмовия отряд и да направи визита на стария си приятел. Жалко, че Морис го няма, на някаква конференция е в Лондон. Може да е за добро, имаше възможност да се обърне директно към Чалми. И без друго в последно време не се имаха много.

Напрегна се. Да, ще трябва незабавно да съобщи за всичко на шефа… Рик въздъхна и протегна ръка към линкома.

* * *

Чалми тъкмо вечеряше, когато линкомът звънна. Отначало го раздразни неподходящото време, но като разбра за какво става дума, дори стана от стола.

— Сигурен ли си, че е той? — за всеки случай уточни Чалми.

— Да — потвърди Рик. — Сравних отпечатъците, различават се незначително. Ким е и ако ми разрешите, ще го хвана веднага.

— Не бъди припрян — замислено произнесе Чалми и отново седна. — Нека всичко да обмисля добре. Нищо чудно чрез него да се доберем до по-важни персони.

— В такъв случай час по-скоро трябва да го хванем. — В гласа на Рик се усещаше омраза. — Залагам си главата, че точно той е подхвърлил часовника на принца. Всичко съвпада.

— Възможно е — съгласи се Чалми. Вече беше стигнал до същия извод. — Но нека да изчакаме до утре. Починете си, Рик, добре се потрудихте… — Чалми затвори линкома.

— Нещо важно ли? — попита жена му, която търпеливо чакаше края на разговора.

— Нищо особено, открихме един човек. — На Чалми не му се щеше да изпада в подробности. Съпругата му не беше лоша жена, но не блестеше с умствените си способности. Навремето се ожени за нея изключително заради състоянието й, но и до ден-днешен съжаляваше за това. Определено избърза…

— Яж, яж… — Жена му грижовно побутна чинията към него. — Ще изстине…

До вечерта Чалми размишляваше над въпроса по какъв начин във всички последни събития е замесен Ким. Беше очевидно, че зад него стоят значително по-сериозни фигури. Без съмнение бившият му подчинен е безумно талантлив, но да извърши всички тези операции сам — това не е по силите дори на гений. Най-вероятно го използват в някаква игра спецслужбите на някоя планета. Той е пионка, но чрез него могат да се доберат до тузовете.

Всъщност в най-скоро време Чалми щеше да засече Ким и без Рик. Още когато анализираше докладите на подчинените си, Чалми причисли антикваря към заподозрените. Първоначално те бяха стотина, после останаха около двадесет. Антикварят беше сред тях. Почнаха да го следят, но без резултат. И сега това съобщение на Рик.

И така, какво да прави с Ким? Да се опита да разкрие връзките му? И да го хване в крачка. Но ако забележи и се покрие? Той не е глупак, доказа го как умело се изплъзна от плътното покритие на агентите. По-скоро, преди да го хванат, трябва да поставят под контрол линкомите на онези, с които е контактувал в последно време. Ако арестът на Ким предизвика някаква реакция, просмукването на разговорите може да доведе до нови ценни връзки. И така, трябва да заловят Ким…

* * *

Нямаше и шест часа сутринта, когато глайдерът на Чалми се приземи на площадката пред централната сграда на Департамента. Като видяха шефа, момчетата от охраната застанаха „мирно“, но не пропуснаха да проверят документите. Беше не просто формалност, а необходимост — историята познаваше случаи, когато охраната е пускала шпиони към закритите зони, които са приличали на един или друг началник. Еднакъв ръст, малко грим, актьорски данни — и шпионинът е получавал достъп до секретни сведения. Ако не бяха проверили документите му, Чалми щеше веднага да издаде заповед за тяхното освобождаване.

Рик вече чакаше пред кабинета му, разположен на все още празния стол на секретарката. Като видя шефа си, бързо се изправи. Лицето на Фелдман изглеждаше уморено — сигурно не беше спал добре, но очите му блестяха.

— Здравей — отвърна на поздрава му Чалми и отвори вратата на кабинета си. — Ще те извикам.

Затвори вратата след себе си и въздъхна уморено — подчинените трябва да си знаят мястото. Иначе ще вирнат нос…

Седна на креслото, придърпа клавиатурата на терминала и прегледа всички налични данни за антикваря. После дълго се взира в снимката му. Да, доста е променен, явно се е намесил опитен хирург. И все пак, това беше Ким.

— Влизай… — Чалми натисна копчето на селектора — изчака Рик да влезе в кабинета. — Сядай…

Рик седна. Изгаряше от нетърпение. Чалми се усмихна.

— Ще приемем, че си ме убедил — каза той. — Можеш да арестуваш Ким, но го направи чисто. Не ми е нужен трупът му.

— Ще го чакаме, когато излиза от дома си. Или в салона… — Личеше си, че Рик се радва на заповедта на шефа си. — Ще го доставим жив и невредим.

— Много си припрян — сурово каза Чалми. — Личните мотиви не бива да замъгляват разума ти. Той може да държи оръжие в апартамента си и ако забележи, че са дошли да го арестуват, може да се застреля. Във всеки случай няма да ви се даде без бой. Колкото до салона, там може да има помощници, а това също ще създаде проблеми. Най-добре го чакайте в апартамента му, преди да се прибере. Портиерът ще ви помогне незабелязано да блокирате горния и долния етаж около неговото жилище. Когато се качи, спрете асансьора. Щом влезе вътре, арестувайте го веднага. Надявам се, че всичко е ясно.

— Да, сър… — Рик засрамено наведе глава. Личеше си, че е недоволен от себе си. — Ще изпълня всичко. Няма да има гафове.

— Много се надявам. Можеш да си вървиш.

* * *

Не носеше оръжие. Но тези, които се нахвърлиха върху него, щом влезе в апартамента си, бяха въоръжени. Това беше добре дошло — Ким се дръпна рязко, измъкна се от хватката, приклекна и заби юмрук в корема на единия щурмовак. Успя да извади пистолета му от кобура, стреля два пъти и направи кълбо напред два пъти. След миг беше на крака.

Не стреляха в него — явно го искаха жив. Но и да не беше така, беше твърде проблематично да го улучат, Ким беше като живак. С кос удар с длан счупи коляното на друг щурмовак, който му попадна в полезрението, блъсна го в краката на още двама, като през това време стреля два пъти. Откакто Ким влезе в апартамента си, не бяха изминали и пет секунди, а на пода вече лежаха четири трупа, двама щурмовака се гърчеха от болка.

Но бяха останали още толкова. Яки момчета с маски и камуфлажни дрехи, след тях имаше и офицер, вероятно ръководител на операцията. Нападателите очевидно бяха объркани, „клиентът“ им се оказа по-опасен, отколкото очакваха. Ким не се съмняваше, че ще се справи и с тях, но се притесняваше, че ще изпадне в цайтнот. Ако не се възползва от объркването и не се измъкне, тук ще се изсипе цяла тълпа. Доказателство беше фигурата на още един щурмовак, която се показа на вратата.

Нямаха шанс да го задържат. След като простреля главата на щурмовака, влетял в стаята, Ким удари с лявата си ръка офицера, който се опита да го повали, и скочи към вратата на спалнята. В това имаше логика, но за бойците постъпката му беше неочаквана. Опасявайки се, че ще се опита да се изплъзне, бяха блокирали входната врата. Можеше да убие всички, но нямаше нито време, нито желание.

В спалнята хвана един стол, счупи стъклото на прозореца, взе ремъка, скрит в нишата под перваза. Това беше част от реквизита за евентуална евакуация в случай на пожар. Без да се завързва с него, се хвърли през прозореца с главата надолу, като успя да забележи само объркания вид на притичалия в стаята боец.

След като преодоля инерцията на скока, ремъкът плавно „приземи“ Ким на асфалта. Веднага хукна към стоянката.

Реши да не взема своя глайдер, тъй като със сигурност щеше да бъде засечен от Департамента. Добре, че до него имаше лек спортен глайдер, принадлежност на една дама от първия етаж, която Ким добре познаваше. Тя стоеше до машината и се беше ококорила срещу него. Най-вероятно беше станала свидетелка на ефектната му поява.

— Добър ден, Клавдия — бързо се усмихна Ким, пъхайки пистолета в колата си. — Какъв ви е кодът на включването на мотора?

— Осемстотин и шестнадесет, сто и единадесет… — уплашено промълви тя.

Избута дамата от колата, качи се в нея, хлопна вратата, бързо набра кода и натисна газта. Небето, което сякаш се плисна пред него, и рязкото натоварване му се сториха изключително приятни.

Преследваха го — Ким го усети, после видя в огледалото двата полицейски глайдера. Издигнаха се от покрива на съседната сграда и отчаяно се опитваха да го настигнат. Според Ким беше глупаво, рязко зави надясно и се пъхна между два небостъргача. Преследвачите не успяха да намалят скоростта и го отминаха. Ким натисна газта и се издигна вертикално. Това не се препоръчваше, тъй като гравитационните плочи на двигателя не бяха предвидени за такъв режим. Но спортните глайдери имаха допълнителен резерв мощност, на което Ким разчиташе. Глайдерът успя да се издигне над покрива, когато примига индикаторът за пренатоварването. Ким промени курса и побърза да се махне от опасното място. След няколко минути разбра, че са го изгубили от полезрението си, и намали скоростта. Не си струваше да привлича вниманието върху себе си.

Бягството му беше чиста импровизация, стечение на обстоятелствата. Но пък всички останали негови действия бяха отдавна обмислени. Който не внимава за тила си, му е къс животът.

Приземи глайдера до търговския център близо до Императорския дворец. Пистолетът не му трябваше вече, метна го на седалката и излезе от глайдера. Хвърли бърз поглед върху дрехите си — всичко е наред. След десетина метра взе такси и назова адреса. Погледна надолу и се усмихна. Хванахте ме на куково лято!

От таксито излезе на покрива на голяма висока сграда, тук се намираше платена стоянка. Щом таксито се скри от погледа му, Ким се приближи до един обикновен наглед глайдер. Това беше негова кола, редовно си плащаше за престоя й тук. Включи двигателя, издигна машината и се понесе към западните покрайнини.

След петнадесетина минути Ким плавно спусна глайдера върху покрива на една от сградите. Изпод седалката извади картата за един от апартаментите, спокойно излезе от колата, затвори вратата и без да бърза, се запъти към асансьора.

* * *

Още преди да получи доклада на Фелдман, Чалми беше разбрал, че оперативната група не е успяла да хване Ким. След като изслуша краткото съобщение на наблюдаващия операцията сътрудник, Чалми благодари сухо и затвори линкома. За миг остана като вдървен, след това силно изруга.

Много рядко си позволяваше това и в момента то означаваше много. Не обвиняваше Рик за провала, без дори да знае причината за неуспеха. Рик беше един от най-добрите му офицери и щом не е успял да хване Ким, значи е имало сериозни причини. Ще бъдат анализирани всички детайли, ще бъдат направени съответните изводи. Въпросът беше какво ще правят по-нататък.

Чалми натисна копчето на селектора и каза да извикат дежурния офицер. Когато той се яви, му заповяда да вдигне на крак всички, но да намери беглеца. Офицерът още нищо не знаеше за бягството и затова се наложи да го въведе в нещата, без да изпада в подробности. След като се убеди, че офицерът е разбрал всичко, Чалми го освободи. Извади пура, запали и се отпусна в креслото.

Дори след като даде съответните разпореждания, Чалми много се съмняваше, че ще открият беглеца. Ким не е глупак и сигурно е обмислил всичките възможности да се оттегли. Как му се искаше да разбере къде и с кого е прекарал всичките тези години…

Бягството на Ким се превърна за Чалми в много голяма неприятност. Фактически прекъсна се нишката, която те така дълго и упорито издирваха. Смъртта на Императора и неговия син разрушиха Империята, след две седмици ще се събере Съветът на Планетите, на който ще бъде взето решение за създаване на Федерация. Вече има съответни договорености, което струваше на Чалми титанични усилия. Ако успееше към деня на заседанието на Съвета да разобличи убийците, това щеше значително да закрепи позициите му. Сега, с бягството на Ким, всичко рухваше.

— Мистър Чалми, имате посетител, Рик Фелдман… — Гласът на секретаря извади Чалми от състоянието му на вглъбеност.

— Да влезе… — каза, без да изважда пурата от устата си.

Рик влезе в кабинета и внимателно затвори вратата след себе си. Изглеждаше много потиснат, Чалми забеляза, че дясната половина на лицето му беше подпухнала.

— Може ли? — попита Рик и Чалми кимна към креслото. Фелдман седна, виновно впери поглед в шефа си. Вече разбираше, че Чалми знае всичко.

— Изтървах го — тихо каза Рик. — И загубих пет души.

— Имаше ли някой с него? — Чалми погледна Рик с интерес и дръпна дълбоко от пурата.

— Не, сър. Беше сам, всичко вървеше по план. Влезе в апартамента, опитахме се да го хванем.

— И какво ви попречи?

— Той е истински дявол — измърмори Рик. — Не знам къде са го учили, но не можахме да се справим с него. Имах усещането, че можеше да избие всички ни, но предпочете да избяга.

— Как така?

— Счупи стъклото на прозореца и се спусна със спасителния ремък. Долу се качи на един глайдер и изчезна, не успяхме да организираме преследването. Просто не допускахме, че може да ни избяга, при това — през прозореца.

Чалми се замисли, огънчето на пурата му ярко припламна. Изпусна облак дим и отново погледна подчинения си.

— Казваш, че е много добър?

— Да, сър. По-добър не съм виждал…

— И как си го обясняваш?

— Не знам — вдигна рамене Рик. — Сигурно е минал подготовка в някакъв спецотряд.

— Казвах на Себастиян, че в Ким има хляб… — Чалми въздъхна леко. — Сгрешихме веднъж, два пъти — и ето го резултатът.

— Аз ще го открия. — Рик виновно погледна шефа си. — За мен това е въпрос на принцип. Ще претършувам целия град, но ще го намеря.

— Не е необходимо да претърсваш града. — Чалми загаси в пепелника недопушената цигара. — А намери Ким! И помни, че за теб това е не толкова въпрос на принцип, колкото въпрос на кариера. Ясен ли съм?

— Да, сър… — скочи от креслото Рик. — Разбрах всичко…

— Тогава върви. И се постарай следващия път да ми донесеш добри вести.