Метаданни
Данни
- Серия
- Кейт Милхоланд (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bitter Business, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Вихра Ганчева, 1999 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2023 г.)
Издание:
Автор: Джини Харцмарк
Заглавие: Горчив бизнес
Преводач: Вихра Ганчева
Година на превод: 1999
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Весела Люцканова“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1999
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Петекстон“
Редактор: Вихра Манова
Художник: Валентин Киров
ISBN: 954-8453-29-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15437
История
- —Добавяне
Двайсет и шеста глава
Валеше дъжд и както подобава, такситата бяха изчезнали от лицето на земята. Мястото, където щеше да ме чака Стивън, се намираше в северния край на Магнифисънт Майл. Съдейки по номера, реших, че е в хотел „Дрейк“ или в „Мейфеър Риджънт“. Докато подтичвах нещастно по Ласал стрийт и махах на всяко минаващо такси, в главата ми се въртеше единствено въпросът какво е това толкова важно нещо, дето не може да се свърши по телефона и трябва да му ида на крака.
Най-после едно такси спря до мен. Вътре седеше мой бивш колега от „Калахан Рос“, когото изобщо не помнех. Той или се бе смилил над окаяния ми вид, или не е искал да пропусне шанса да ми се натегне.
Докато се измъкнем от административния район и навлязохме в пиковото движение. Мичиган авеню както обикновено бе задръстено от коли, които едва-едва пъплеха. За стотен път се заковахме пред Водната кула, аз поблагодарих и изскочих, понеже пеш щях да стигна по-бързо. Гмурнах се в агресивните тълпи, които пазаруваха по бутиците, и се понесох като център-нападател.
При тентата на „Дрейк“ спрях и разгънах смачканото листче с адреса. Не беше тук. Забързах към „Мейфеър Риджънт“, подгизнала и останала без дъх. Постоянно проверявах уличните номера. С приближаването на езерото те се увеличаваха. Пред ресторанта отново прочетох писанията си от телефонния разговор. По-нататък беше, а след „Мейфеър“ започваха жилищните кооперации — величествени стари сгради от началото на века, тих оазис от едновремешен лукс, сгушен между Мичиган авеню и езерото.
На трийсетина метра напред най-накрая мернах Стивън под един тъмносин навес. Разговаряше приятелски с някаква жена. Явно очакваха да дойда с кола, защото и двамата не откъсваха очи от уличното платно.
Бях вкисната, мокра до кости и потна от тичането с костюма и шлифера. Но най-вече бях бясна, че си зарязах работата, а нямах идея как ще се прибера за срещата в шест в това движение.
— Стивън, какво има? — извиках отдалеч, а той протегна ръце към мен, за да ме привлече на сушина.
— Пати, това е Кейт Милхоланд. Кейт, Пати Малой.
— Готови ли сме? — попита делово тя.
— Ако нямаш нищо против, сам ще я заведа — обади се той.
— Естествено. — Пати се усмихна разбиращо. — Ще ви чакам тук. — Тя подаде на Стивън връзка ключове, а аз продължавах да недоумявам какво става.
— Какво има, Стивън, къде отиваме?
— Ще видиш. — Той ме хвана за ръката и ме натика във входа.
Портиерът моментално се оживи и ни отвори вратата, после изпъна пръсти в бяла ръкавица до козирката на шапката си и ни поздрави.
След дъждовния мрак навън, фоайето блесна, окъпано в златна светлина. Стените бяха облицовани с пастелножълта дамаска. Над старинна масичка от резбовано розово дърво с огромна ваза жълти рози и калии се спускаше пищен кристален полилей. Почти нищо не се бе променило от детството ми.
Асансьорът безшумно се отвори и ние влязохме вътре. Стивън натисна копчето за дванайсети етаж и сърцето ми се преобърна. Не казах нищо, нямах сили да дишам дори. Вече знаех къде ме води.
Той отключи и аз влетях в апартамента, който беше мой дом, докато навърших шест години. В момента бе абсолютно празен и се долавяше лек дъх на зехтинов сапун и старост. Затичах се от стая в стая както едно време, само дето токовете на обувките ми тракаха по паркета.
Огромен беше: осем стаи, с официална приемна и отделна зала за танци, да не говорим, че кварталът е може би най-тежкарския в Чикаго. Таваните — високи над четири метра, а стената от прозорци в хола създаваше впечатление, че гледката към езерото е специално за тях. Както и останалите апартаменти в сградата, този заемаше цял етаж, а когато баба ми и дядо ми, които живееха в горния, се изнесоха, майка ми ги съедини и сложи помпозна стълба, а горе подреди фамилните портрети.
Обитателите след нас не бяха променили много от интериорните решения на майка ми и моите спомени един подир друг оживяваха пред очите ми: лъскавата жълта дамаска от слънчевата стая, огромната професионална печка с шест котлона, шахматния линолеум. Асансьорът за храната работеше, също и звънците, свързани с приземния етаж за прислугата.
На един дъх изкачих стълбите през кухнята и тръгнах покрай спалните на втория етаж. Ето я стаята на родителите ми, на брат ми Теди, на гувернантката. Моята беше затворена. Натиснах дръжката и пристъпих вътре. Същите тапети — тъмносини райета на бял фон в стил „Регент“. Според майка ми детските мотиви по стените са проява на лош вкус. Отстрани на касата ясно личаха чертичките с молив, отбелязващи ръста ми през годините.
Отидох до сводестите прозорци и се загледах в плътния поток коли, който се виеше на северозапад по Лейк Шор Драйв, а фаровете се сливаха в броеница от лунна светлина по ръба на черната вода. Стивън се приближи зад мен и обгърна раменете ми.
— Е, как ти се струва? — прошепна нежно.
— Странно. — Завъртях се да го погледна и отстъпих назад. Дори само ръстът му ме кара да се чувствам като момиченце. — Не съм стъпвала тук от шестгодишна възраст. Когато се изнесохме, така плаках, че се разболях. Откак влязохме в къщата в Лейк Форест, майка ми не е спирала да обновява мебелировката, така че нищо не се задържа достатъчно дълго, че да свикнеш с него и да се привържеш. А тук сякаш времето е спряло. Там съм живяла по-дълго, но като затворя очи и си представя моя дом, се сещам за този тук.
— Това е добре, защото преди малко го купих.
Направих още една крачка назад и усетих как лицето ми се изкривява в карикатурно недоумение.
— Нали си спомняш, онзи ден ти разправях, че моят банкер ми намекна за един имот. Преди половин година собственичката получила удар и починала. Днес разговарях със сина й, предложих му цена и той прие.
Аз просто стоях и гледах със зяпнала уста като малоумна.
— Надявам се да дойдеш да живееш тук — добави тихо Стивън.
— Значи всичко е готово? — заекнах. — Ти му съобщи цената и той се съгласи? Сделката е приключена, така ли?
— Е, трябва и управителният съвет на кооперацията да я одобри.
Отварях и затварях уста, но думи не излизаха. Стивън се приближи до мен и докосна с длан лицето ми.
— Кажи, че си очарована.
— Очарована съм — отвърнах, все още скована от смайването.
— Кажи, че нямаш търпение да си донесеш багажа.
Извъртях глава, за да срещна погледа му, но очите ми уловиха часовника на китката му.
— Божичко! Щяха да бъдат само десет минути! В шест трябва да съм в офиса. Ще бягам!
— Не, не те пускам! — възкликна смутен той. — Първо ще ми отговориш.
— Стивън, в офиса ме чакат трима адвокати, петима инвестиционни банкери и две секретарки, на които се плаща извънреден труд. Ще говорим по-късно.
Повдигнах се на пръсти, целунах върха на брадичката му и излязох.
Започнах срещата с банкерите от „Гудман Пийбоди“ объркана и разсеяна. От една страна бях опиянена от апартамента. Освен че бе истински архитектурен шедьовър, той бе и най-хубавия спомен от детството ми. Но в главата ми звучаха и мъчителни въпроси като например как така мъжът, който заявява, че иска да живее с теб, не може да се престраши да ти каже защо го иска; дали той, който сам взема решение да купи апартамент за няколко милиона, за да го сподели с теб, знае какво означава равнопоставеността на мъжа и жената; и накрая — ужасният, гаден гласец на майка ми, нашепващ, че той цели само да сложи името ми на пощенската си кутия, за да предразположи старейшините на кооперацията да приласкаят него — сина на съмнителния италиански бизнесмен, за когото се говори, че си е имал вземане-даване с организираната престъпност.
За моя радост твърде скоро Боб Халоран започна да ме бомбардира с технически подробности за вариращите параметри на евентуалната продажба и ме принуди да се съсредоточа. Когато обсъдихме възможностите и начертахме план за действие през следващите няколко дни, вече минаваше девет.
На бюрото ме чакаше бележка: Стивън звънял да каже, че вечерта заминава за Женева и няма да се прибере по-рано от петък. Това обясняваше настойчивостта му да видя апартамента веднага. Отдъхнах си. Поне ще имам малка отсрочка за размисъл.
След срещата бях пренапрегната и все още замаяна от изненадата на Стивън. Знаех, че ако си отида вкъщи и легна, няма да мога да мигна. Звъннах да проверя дали Клодия се е прибрала, за да й се похваля и да чуя мнението й, но след четвъртия сигнал се обади не тя, а телефонният секретар. Така че вместо да снова из празния апартамент, аз си събух обувките, сложих уокмена на колана си, пуснах една касета на „Ю Ту“, запретнах ръкави и се залових с планината от кашони на „Сюпиъриър“. Най-старите бяха най-интересни, дори и само защото представляваха поглед в миналото: пожълтели листове, напечатани с разкривени букви, избледнели копия от индиго, писма с почерка на бащата Джак, който явно е бил не само корав и непреклонен, а и твърде неграмотен. Порових вътре само колкото да отбия номера. На Черил се падаше честта да извърши инвентаризацията. След като приключи с изпитите за тази сесия, ще я извикам да поработи няколко съботи и недели, хем да припечели и нещо извънредно.
Папките, донесени лично от Маделин, бяха още по-впечатляващи. Съдържаха документи предимно от личен характер — кирливите ризи на клиента, които всеки адвокат натрупва през годините: разписки за заеми, адресирани до Джак от децата му; единствено Дани не бе тичала при баща си за пари. Имаше документ за учредяване на попечителски фонд на името на Зебадая Хукър на стойност сто хиляди долара, подписан от Джак Кавано в присъствието на Даниел Бабидж, датиращ отпреди двайсет и пет години. Открих и брачното споразумение на Джак и Пийчис, в което колкото и да е странно се защитаваше нейното имущество от Джак и децата му, а не обратното. Натъкнах се и на папка с банкови извлечения, сред които имаше ежемесечни преводи по сметка на една банка в Джорджия. Отделих ги заедно с документа за попечителския фонд, за да попитам Маделин.
Най-вълнуващ бе кашонът със снимките. От старите черно-бели фотографии с оръфани краища гледаше Джак Кавано като млад с кестенява грива и гладко чело, но със същата физиономия на булдог. На една от тях бе преметнал ръка през далеч по-крехките рамене на Даниел Бабидж, също с момчешки вид. На друга Даниел с ловджийска пушка на рамо бе заобиколен от хлапетии, а в далечината забелязах силуета на конюшнята в „Боровете“. В две от децата разпознах неоформените черти на Филип и Юджин. По-малкото се беше зазяпало в едно по-височко момче с чаровна усмивка. Реших, че това трябва да е Джими Кавано, а по възрастта им прецених, че снимката е направена около година преди смъртта му.
Имаше и по-нови — Даниел се ръкува с Юджин във военна униформа. Картичка с благодарност за подаръка за рождения ден с разкривен детски почерк и подпис Мери Бет, най-голямата дъщеря на Юджин. Една изрезка от вестник разказваше за проблемите на Пийчис с преследвача, а в друга се говореше за ареста на някакъв мъж, който нахлул с взлом в апартамента й, твърдейки, че е бившият й съпруг. Прочетох я заинтригувана дума по дума, но ми се стори по-скоро таблоидна измишльотина. Вгледах се внимателно в снимката на Дани и Клер с алпинистко снаряжение, стъпили победоносно на някакъв връх и вдигнали ръце. На гравираната покана по случай първата годишнина на Джак и Пийчис, явно за да разсее всеизвестното отвращение на Бабидж от празненства по всякакъв повод, Дани бе написала със замах: „Без теб няма да е същото!“.
Дълго я държах така. Думите ми прозвучаха като епитафия, която се отнасяше както за него, така и за нея. Накрая сложих поканата пред настолната лампа, нагласих до нея и снимката на майка и дъщеря, и се насилих да продължа нататък.