Джини Харцмарк
Последна възможност (9)

Девета глава

Полицейските коли, паркирани пред входа, бяха превърнали ленивия автомобилен поток по булевард „Хайд Парк“ в разгневен мравуняк. Отвсякъде свиреха клаксони и се разнасяха псувни. Забързах към тях, пощуряла от ярост. Разкъсвах се от яд, възмущение и ужас. На един дъх изкачих каменните стъпала и разбутах групичката, начело с чистача, скупчена отпред да се потюхка.

Вратата на апартамента беше открехната. Бутнах я и влязох, изпълнена с решителност. Детектив Русковски се суетеше в антрето с още няколко полицаи, видимо доволни от себе си. Зад тях Клодия, изправена в целия си внушителен ръст от сто и петдесет сантиметра, скръстила ръце пред гърди, препречваше пътя им към хола.

— Детектив Русковски! — обадих се аз с издайнически фалцет. — Каква неприятна изненада… Надявам се, имате заповед за обиск.

— Специално съм ви направил едно копие. — Той ми го подаде и луничавото му лице се сгърчи в гримаса, имитираща усмивка. — Сигурен бях, че ще поискате да го задържите за личния архив.

— Значи ще демонстрираме мускули. Ако ме бяхте помолили достатъчно любезно, щях и сама да ви пусна.

— Сега вече е лесно да го кажете. Освен това, мен не са ме учили на любезности. А колкото до мускулите, нищо не сте видели. Все още пипаме с кадифените ръкавици, както подобава за надутите щерки от Лейк Форест. Иначе отдавна да съм разпердушинил тая бърлога. За една бройка можехме да приберем на топло малката смръдла за възпрепятстване на служители на реда, да не говорим какво избълва червивата й уста.

— Разбирам, че не е имало кой да ви запознае официално. Доктор Клодия Стайн, това е детектив Русковски. — Хвърлих бърз поглед на заповедта за обиск. — Всичко е както трябва — отбелязах на глас и стиснах чантата си под мишница.

— Тук ще ни трябват няколко часа. Защо не отскочите за по едно кафе?

— Покорно благодаря, но ако не възразявате, ще погледаме. Кой знае дали няма да се полакомите да подхвърлите някое веществено доказателство. Пусни ги, Клодия.

Тя отстъпи настрани, бяла като платно.

— Това заради убития ти клиент ли е? — прошепна, докато Русковски разпределяше хората си по различните стаи.

— Да. Ти се навъртай в спалните, аз ще следя в кухнята. Нито за миг не бива да ги изпускаме от очи.

— Хич не ми харесва тая работа. Няма да отварят фризера, нали?

— Остави на мен.

Тръгнах към кухнята по посока на мъжките гласове. Русковски, облегнат на мивката, надзираваше двама цивилни, които претърсваха шкафовете.

— Не сме много по готвенето, а, Кейти? — заяде се той. — Трън да завъртиш, няма какво да закачиш.

— Искам да поговоря с вас по един въпрос — започнах аз.

— Свързано ли е с Барт Хекстър?

— Не.

— Не ме занимавате тогава. Цял ден чепках правни дивотии.

— Но според мен…

— Точка по въпроса — сопна се той.

Замислих се дали да не пробвам още веднъж, но прецених, че му стига, свалих си шлифера и небрежно го преметнах върху ръката, в която стисках чантата. Поех си въздух и заложих на късмета си.

— Света Богородице, виждали ли сте такова нещо! — възкликна единият полицай, облегна се на вратата на фризера и се облещи карикатурно. — Дявол го взел, Ръсти, ела, моля ти се!

Русковски се приближи до фризера и надникна вътре. Аз се изправих на пръсти и погледнах над главите им. Напуши ме смях.

— Ще ми кажете ли какво е това? — попита ядосан детективът.

— А според вас какво е? Ръка.

— Човешка?

— Не. Ръка на жираф! Естествено, че е човешка.

— И какво прави във вашия фризер?

— Съквартирантката ми, доктор Стайн, е хирург. Работи на две места — в болницата на Чикагския университет и в „Майкъл Рийс“. Понякога взима материал за дисекция от едната и го носи за изследвания в другата. А нощем го държи на хладно. Дайте да ви покажа.

Извадих страховития пакет — ръката беше прилежно сгъната в лакътя, твърда като замразен бут и опакована в найлон.

— Ето, на табелката пише, че е взета от „Майкъл Рийс“.

Подхвърлих я на единия полицай. Той я улови, леко уплашен, после набра смелост и я извъртя с пръстите към себе си, все едно го хваща за гушата.

— Прибирай я бързо вътре! Шегаджия!… — Русковски се обърна погнусен към мен. — Нищо чудно, че не готвите.

 

 

Почти три часа двете с Клодия се мъкнахме подире им из апартамента, а те надзъртаха по шкафове, чекмеджета, под възглавнички и фотьойли. Поискаха ключа ми от мазето и обърнаха наопаки хранителните ни запаси. В уличката зад блока претърсиха колата ми, а след известни преговори с чистача изучиха и съдържанието на контейнера за боклук.

Постепенно преглътнах възмущението си и започнах да градя хипотези какво точно ги интересува. Например, пропускаха дребните предмети, подминаха дори и мраморната кутийка на масата за кафе. Не се посвениха обаче да навият килима в хола, при което повеи от прахоляци се втурнаха в краката ни и последва поредният коментар за заложбите ни на домакини. Най-задълбочено внимание бе отделено на дрехите ми. Към тях подходиха със задълбочения интерес на микробиолози. Прибраха като веществено доказателство чисто новите ми обувки „Ферагамо“, с които бях у Хекстър. По неизвестни причини решиха да конфискуват абсолютно всичките ми чифтове маратонки. От мазето изровиха един мой вълнен пуловер, за последен път обличан преди повече от година, когато ходих на езда. Харесаха си и окаляните ми ръкавици за шофиране, изпаднали в дъното на гардероба в антрето.

Маратонките на Клодия, както подобава за хирург — подгизнали в кръв, създадоха особени главоболия. Тя невъзмутимо заяви, че макар в операционната да си слагат хартиени калъфи на обувките, отърваване няма. Русковски не се затрогна от факта, че Клодия носи шести размер, а аз десети, та ги пуснаха и тях в торбата.

— Според вас утре с какво ще отида на работа? — избухна Клодия.

— А аз с какво ще ходя да тичам? — изсъсках и аз, докато подписвах документите.

— Ще си купите нови. Но на ваше място, госпожице Милхоланд, няма да се охарчвам. Не са разрешени в женския затвор.

— Ще го запомня за цял живот — сопнах му се и бързо хлопнах вратата след него.

 

 

— За теб не знам, но аз трябва да пийна — оповести Клодия. — Имаме ли нещо?

— Май е останала една бутилка вино от кашона на Стивън. Сега ще проверя.

— А храна? — попита тя, когато се върнах с бутилката и започнах борбата с тирбушона. — От набезите на полицията винаги огладнявам.

— Чу какво ти каза човекът. Шкафовете са празни.

— Можем да си пекнем ръката! — услужливо предложи съквартирантката ми.

— Ще поръчам пици.

— Добре. Тъкмо докато дойдат, ще ми разкажеш за какво беше всичко това.

Налях по чаша вино и двете се настанихме на кухненската маса.

— Обясних ти, че съм заподозряна. Полицията иззе папките ми, разсекрети банковите ми сметки, а току-що претърси жилището ми.

— Но защо? Какъв мотив би могла да имаш ти, за да убиваш този Хекстър?

— Сутринта детектив Русковски ми дойде на гости и ме обвини, че съм любовница на Хекстър. Явно имам близначка, която си е живеела с него в някакъв апартамент в центъра. Портиерът ме разпознал на снимките.

— Страхотно! Близначка метреса. И как възнамеряваш да действаш?

— Никак. Какво мога да направя?

— Например, да си наемеш адвокат.

— И Черил това ме посъветва.

— Не е много далеч от ума.

— Рано е още. Не искам да се превземам излишно. Освен това не желая Русковски да мисли, че гледам сериозно на напъните му.

— Те си изглеждат повече от сериозни. — Клодия явно бе уморена и изнервена, защото обикновено само значителната загуба на кръв можеше да я разтревожи. — Не се ли притесняваш, че полицията ще драпа с всички сили да арестува някого, все едно кой?

— Естествено, че се притеснявам. Но това е положението. Само се надявам да имат достатъчно мозък и да си намерят жертвичка, с която да са сигурни, че имат шанс в съда.

— Кейт, играеш си с огъня.

— Така е, да му се не види.

— Само дето не получих удар, като чух, че идват. Във фризера имам половин пакет марихуана в кутия от маргарин.

— Дори не погледнаха навътре. Ръката им стигаше.

— Мъртвите ни спасиха!

Двете се разсмяхме в един глас.

— Мен знаеш ли кое ме ужаси? Можеха да обискират и нас самите.

— А ти какво имаш?

Взех чантата на „Дуни & Бърк“, която беше с размерите на малък куфар и съдържаше моите животоподдържащи вещи. Дръпнах ципа и я обърнах. На масата се изсипаха химикалки, монети, кламери, слънчеви очила, фуркети, червила, смачкани листчета, салфетки и станиолени опаковки от бонбони. При второто изтръскване върху цялата тази купчина тупна трийсет и осем калибровият ми револвер „Зиг Зауер“.

— Не може да бъде! — възкликна в ужас Клодия. — Откога го имаш?

— Баща ми ми го даде миналата година, след онези нападения. За добро го направи. Искам да кажа, той се тревожи за мен. Дори беше много мило от негова страна. Така се смущаваше… Сигурно се е опасявал да не го възприема погрешно.

— А ти как го възприе?

— Ами как? Казах благодаря и пуснах патлака в чантата. Поне вече не ми опява, че живея в покрайнините. Съвсем бях забравила, че го имам. Но докато четях заповедта за обиск, веднага ми проблесна наказателното право от първи курс. Можеха да ме обвинят в притежаване на нерегистрирано оръжие, което се счита за административно нарушение, и в носене на скрито оръжие, т.е. престъпление от общ характер.

— Може ли да го пипна?

— Внимавай. Зареден е. Искаш ли да извадя патроните?

— Не, няма страшно. — Тя го взе предпазливо и се прицели в хладилника. Лицето й застина в безмълвна концентрация. — Тежък е — отбеляза след известно време и го сложи на масата помежду ни. — Знаеш ли, в болницата ежедневно се борим с последствията от пистолетите. Кой ли не ги притежава — продавачите на наркотици, хлапетиите от уличните банди, самотните майки, за да защитят децата си от продавачите на наркотици и от уличните банди. Докарват ни известни художници, които просто са искали да се направят на много отворени, тийнейджъри, озовали се под кръстосан огън, шестгодишни дечурлига, застреляни по погрешка от малките си братчета… Да знаеш, Кейт, никога не съм видяла нещо добро от пистолетите.

— Да. Но помисли, че ако са били въоръжени, част от твоите пациенти изобщо нямаше да се озоват при теб. Колко хора са нападнати по улиците, изнасилени, пребити до смърт?…

— Така е — съгласи се неохотно Клодия.

— Наистина може и да не са много случаите, в които имаш нужда от пистолет, но дотрябва ли ти, значи животът ти виси на косъм — продължих аз, но предпочетох да не извиквам спомена за онази нощ преди шест месеца, когато кучето на брат ми ме намери пребита от бой на плажа пред къщата на родителите ми.

 

 

Русковски и хората му преобърнаха наопаки не само шкафовете и чекмеджетата вкъщи. Успяха да разстроят и привидното ми психическо равновесие. Цяла нощ се мятах в леглото и сънувах, че са ме накарали да мия ролс-ройса на Хекстър. Памела ми тикна в ръцете кофа и парцал и аз коленичих в колата. Започнах да търкам ръждивите петна по бялата кожа, водата стана червена, пръстите ми се разлигавиха от сапуна и кръвта. Едва на зазоряване изтощението надделя над затормозеното ми съзнание. Будилникът звънна, в просъница натиснах копчето и за един блажен миг имах ясното усещане, че Ръсел спи до мен. Чувах тихото му дишане, долавях познатата топлина на тялото му. Протегнах се да го докосна и ужасът от допира с хладния чаршаф прогони съня и ме отрезви.

Имаше време, когато всяка сутрин започваше така: със сподавен плач и вледенена от реалността душа. С годините се случваше по-рядко, но начинът да се преборя с болката си оставаше все един и същ — стисвах зъби, скачах от леглото и нахлузвах екипа за крос.

Едва когато се наведох да поровя из дрехите, натрупани на пода в гардероба, се сетих, че маратонките ми, в торбичка с етикетче, са на съхранение при детектив Русковски.

 

 

Пристигнах в офиса буквално ръмжаща от ярост, а за да е досадата пълна, Черил ми напомни, че довечера съм на благотворително мероприятие на фондацията, подпомагаща артрита.

— О, не! — извиках ужасена. — Съвсем ми изхвърча от ума! Мислех да си взема роклята и да се преоблека тук. Сега трябва да се връщам до вкъщи.

— Кейт, хрумвало ли ти е някога, че все си забравяш тоалетите, просто защото изобщо не ти се ходи никъде? През тези четири години, откакто съм с теб, не помня да си забравила нещичко, свързано с работата. Но опре ли се до приеми и до светския ти живот със Стивън, я не си носиш обувки, я в последния момент се оказва, че имаш неотложна четиричасова среща… Защо се насилваш?

— Защото така трябва.

— Дръж се сериозно. Няма да те оставя лесно.

— Майка ми развива бурна благотворителна дейност. Не знам по каква причина присъствието ми й се струва жизненоважно. По-лесно ми е да се прежаля и да отида, отколкото дни наред да ми опява. Стивън ми услужва с компанията си, а аз му се отблагодарявам, като го придружавам на местата, където не му се ходи сам. И ето ти — нито рокля, нито обувки, нито оправдание.

— Кейт, тревожа се за теб. Какви удоволствия имаш в живота? Само не ми казвай, че ходиш да тичаш, тъй като никой нормален човек не тича за развлечение.

Анализът на социалния ми живот спря дотук, понеже звънна телефонът. Обаждаше се Хърман Гайс, неуловимият главен инспектор към Комисията за фючърсна търговия. Хърман бе ветеран, преживял не една бюрократична война, и като повечето обвинители бе развил твърдата увереност, че на тази земя негодниците нямат чет, затова той лично се е обрекъл на символична заплата и денонощен труд, за да изтръгне пороците, върлуващи по стоковите борси.

С годините бях започнала да изпитвам уважение към интелекта му и малко мръснишкото чувство за хумор. Що се отнася до мен, мисля, че отношенията ни бяха възможно най-приятелски за колеги, които обикновено се оказват от противоположните страни на закона.

Вдигнах слушалката с настройката да чуя задявките му за ненавременната кончина на именития ми клиент, така че грубостта му ме свари съвършено неподготвена.

— Милхоланд, получи вече три отсрочки. Или снасяй нещо, или марш от гърнето!

— Но ответникът е мъртъв! Да не съм си го измислила аз?… Вчера не чете ли вестници?

— Ти прочети предупреждението „Уелс“, Милхоланд! С еднаква тежест са засегнати и Барт Хекстър и компанията му. Не ме е грижа жив ли е, или мъртъв. До петък да си готова с отговора.

— Но, Хърман, бъди човек! Със зъби и нокти се боря компанията да не се затрие. Искаш невъзможното. Говориш небивалици дори и за държавен служител.

— Точка по въпроса, Милхоланд. „Хекстър Комодитис“ води държавата за носа, откак ти си била още в пелени. Аз отдавна съм ги взел на мерник. Дръж си очите отворени. Ще получиш няколко урока как се прави бюрократично убийство.