Джини Харцмарк
Последна възможност (4)

Четвърта глава

Най-после Марго склони да се качи при майка си и аз дадох на Бартън Джуниър парите от бюрото на баща му. Както и да го погледнеш, това бяха много пари, но за Бартън те означаваха и нещо повече. Куршумите, пронизали баща му, щяха да преобърнат живота му наопаки. Зашеметен от събитието и покрусен от болката, той едва ли все още бе способен да го проумее. Случилото се го принуждаваше да поеме в свои ръце огромно състояние, с което беше свързан животът на много хора.

Няколко мига той остана безмълвен с пачката пари в ръка, първото реално измерение на отговорността, стоварваща се отгоре му.

За снимките се въздържах. Изненадите му стигаха за днес. Но не ми се искаше и да ги връщам обратно в бюрото. Знам ли кой ще е следващият, дето ще се натъкне на тях? Длъжна бях да ги предам на полицията. Идеята за нова среща с детектив Русковски обаче ми се стори твърде отблъскваща. Не ми се слушаха нито рутинните му въпроси, нито циничните му коментари. А как ли ще размахва снимките под носа на Памела Хекстър…

Хрумна ми да се посъветвам с Кърландър, но на мига потръпнах от мисълта да обсъждам порнографски снимки със старшия съдружник по недвижимо имущество и наследствени дела. Освен това много добре знаех, че ще ми заяви: изгори ги, зарови ги, все едно какво, само не ги давай на полицията. Снимките са мръсна работа, а нашето задължение е да замитаме мръсотията под килима. Така че драснах една бележка къде съм ги намерила, запечатах плика и заръчах на първия срещнат полицай да ги предаде на детектив Русковски.

 

 

Не предполагах колко облекчена ще се почувствам като изляза от дома на убития. Поведението на неговите най-близки роднини бе твърде странно. Но пък от друга страна, кой би могъл да каже каква е нормалната реакция при сблъсъка със смъртта?

Докато пътувах за срещата в Стоковата борса, звъннах на Елиът Ейбълман — частният детектив, първия, за който се сетих, че може да държи репортерите на разстояние от семейство Хекстър. За късмет си беше вкъщи и аз набързо му изпях събитията дотук.

— Видя ли какво е като работиш за богатите и известните, а? — възкликна той.

— Абе, богати, ама скоро ще са и опозорени.

— Да, ужасно си права. Застрелян, казваш. Има ли шанс да го е направил сам?

— Не знам. Заварих го в ролс-ройса, по копринена пижама и с два куршума в черепа.

— Супер облекло за последно сбогом! Някакви връзки с организираната престъпност?

— Не знам. Ти как мислиш?

— Публична тайна е, че мафията препира пари чрез борсите, но за Хекстър не съм чувал нищо такова. И все пак, да те заковат в собственото ти имение, звучи като да е пипал професионалист. Полицията заподозряла ли е някого?

— Не са ми давали отчет.

— Няма начин за толкова години Хекстър да не е прецакал сума народ. Хич не ги вярвам тия за благочестивия съпруг и баща. Нали се сещаш какъв филантроп го изкарваха. Не можеш да натрупаш такива пари, без да преметнеш някого.

— При фючърсите винаги някой някого премята — въздъхнах аз. — Кажи нещо, дето да не го знам.

 

 

В неделя Стоковата борса беше безлюдна. Лъснатото мраморно фоайе в стил „арт деко“ се надзираваше от един скучаещ въоръжен пазач, който записа името ми, без да вдига глава от спортния вестник. Влязох в асансьора, вратите с бронзови щитове и изковани житни класове се плъзнаха зад мен и аз се изкачих на четиринайсетия етаж.

Ако фючърсите са игра, то Клиринговата корпорация е съдията със свирката. Договорите за фючърсни сделки се търгуват лице в лице и системата се нарича „открито надвикване“. Дилърите в буквалния смисъл си крещят един на друг през гъмжилото в залата и обявяват дали купуват или продават, използвайки заучени викове и ръкомахания, също като букмейкърите на конните надбягвания в Англия. За частица от секундата само с една дума или жест цели силози пшеница, камиони с говеда, милиони долари сменят собственика си. Няма време нито да се проучва, нито да се мисли дали отсрещната страна разполага с пари, или със съответната стока.

Но Клиринговата корпорация се намесва във всяка сделка и така въпросителните относно надеждността на търговския партньор отпадат. В качеството си на нещо като централна банка, Клиринговата корпорация едновременно купува от продавача и продава на купувача. За тази цел тя пази информация по всяка трансакция и задължава членовете на клиринга на съответната борса да поддържат капитал, съизмерим с поетите рискове.

Управител на Клиринговата корпорация беше Кент Ръш, с офис, който прославяше властта му и бе замислен да подтиква непредпазливия към смелост и да убеждава в безупречната му лоялност най-вече онези, изпълнени с подозрения, че в крайна сметка неговите задължения се свеждат единствено до това да наглежда прословутото свърталище от комарджии. На пост край бюрото му стърчаха забучени знамена, досущ като в Овалния кабинет. От едната страна бе предвидена едва забележима врата за случаите, когато бягството се окаже по-подходящо от конфронтацията.

Кент се ръкува с мен, а Рики Съливан — председателят на борсата, ми кимна за поздрав от дивана. Заел се бе с телефонните обаждания и докато оповестяваше за смъртта на Барт Хекстър, се ослушваше за клюки, които да подскажат, че е бил загазил. Ръш ми посочи стол и ми връчи актуализиран списък с личните авоари на Хекстър. Листовете бяха още топли от лазерния принтер.

Едва плъзнах поглед по тях и се появи Карл Савидж — трийсет и пет годишният шеф на търговските операции в „Хекстър Комодитис“; рожба на далечен слънчев Тексас, той имаше широки рамене и дебел врат. Лицето му беше плоско и гладко, а стоманеносивите очи ме гледаха предпазливо присвити. Тъмната му коса бе много дълга, пригладена назад и стегната в опашка, която докосваше чак колана му.

Той се здрависа с всички и с кимване прие съболезнованията ни, после се зае с анализа на позициите, които шефът му е държал през уикенда. Рики Съливан се присъедини към нас и ние прегледахме документацията сделка по сделка, като те тримата светкавично преминаха на жаргона на борсите. Както стана ясно, Хекстър бе налапал големи количества жито през януари, бясно търгуваше със соеви семена и беше гол-голеничък откъм дойче марки.

Насилвах се да следя разговора, но усетих как ме обзема отчайваща умора, много сходна с онази отпадналост, която неизменно ме спохождаше в часовете по геометрия, а на по-късен етап — при всяко задълбаване в счетоводната проблематика. С времето се бях научила да симулирам активен интерес, но душата ми никога нямаше да бъде в синхрон с числата.

Въпреки че премигвах смутено срещу детайлите, цялостната картина, която изплува пред очите ми, бе успокоителна — позициите на Барт Хекстър бяха дълги и сложни, но в тях не се забелязваше нищо подозрително. След продължителен разбор Кент Ръш обяви, че резервите са достатъчни, за да покрият поетите рискове и ние всички въздъхнахме с облекчение.

Когато разговорът се насочи към закриване на сметките за търгуване на Хекстър, аз се оживих и поех нещата в свои ръце. Знаех, че борсата ще настоява всички позиции на Барт Хекстър да бъдат незабавно продадени. Такава е политиката. Обаче Барт не беше някоя дребна риба с оборот сто бона годишно. Той държеше толкова дълги позиции от някои стоки, че скоростната им продажба би могла да предизвика сериозно разклащане на цените. Съществуваше и съвсем реалната възможност Хекстър да има офсетинг, т.е. да е застраховал някои от позициите с реални запаси от стоки или офшорни сделки, затова не ми се щеше да прибързваме, докато не сме изровили цялата документация от търговията.

Бях се подготвила за по-сериозен пазарлък, но явно успокоението, че не засякохме нищо тревожно като че ли размекна противниковата страна. В крайна сметка се споразумяхме за продажба в срок от пет дни на всички позиции, с изключение на соевите семена, където обемите сами по себе си изискваха поне едноседмичен график.

 

 

Офисът на „Хекстър Комодитис“ бе потънал в запустялата тишина на уикенда. Лабиринтът от кутийки, сред които сновяха брокери и служители, сега отекваше глухо, екраните „Куотрон“, заемащи една цяла стена в заседателната зала, бяха ослепели. Савидж отключи вратата за кабинета си и ми освободи един стол. Измъкна от най-долното чекмедже на бюрото някакви очукани чаши и бутилка скоч, без да каже дума ги напълни, връчи ми моята и вдигна другата във въздуха.

— За мъртвите! Нека почиват в мир.

Докоснахме чашите си.

Обикновено в неделя не пия преди вечеря, особено ако не съм и закусвала, но обърнах уискито на един дъх. Такъв ден беше…

— Преди да тръгна за насам ми се обадиха от полицията — каза Савидж, като наливаше нова доза. — Искат утре да дойдат, за да говорят с мен и с останалите служители. Ще душат кой е пожелал да му свети маслото.

— Това им е работата. Ти имаш ли някакви предположения?

— Не. Но той си беше мръсник. Откъдето и да ни погледнеш, ако тук размахвахме оръжие, поне половината биха го гръмнали, включително и аз. Обаче в нашия бизнес не е важно дали си кофти човек. Всъщност, сигурно дори помага. Важно е само да правиш пари, а това Барт го умееше и още как…

— Да, всички все това повтарят. Той е от хората, дето най-дълго са се задържали. Каква е тайната на успеха му?

— А, ето нещо, за което лично аз с удоволствие бих го убил — заяви Савидж с мрачна усмивка. — Не знам каква е. Лорета, шефката на клиринговите операции му викаше Рейнман, нали се сещаш, оня от филма с Дъстин Хофман — човек, който е едва ли не бавноразвиващ се, но притежава някакъв изключителен талант — свири виртуозно на пиано, например, или говори латински.

— Тя казвала ли му го е лично?

— Лорета ли? Ами да, по дяволите. Какво като е гений? Не беше отварял книга от гимназията насам, не му пукаше дали земята е плоска или кръгла, не знаеше как се пуска компютъра, колкото и да се мъчехме да го научим, но опреше ли до търговия или изобщо до боравене с цифри — ставаше неузнаваем, нямаше равен на себе си. Гледаш и се чудиш; на борсата всички са се втренчили в разноцветните таблици, а Хекстър смята наум. Имаше фотографична памет за числа. Никога не му се е налагало да отвори телефонен указател. Веднъж да набере един номер и го помни завинаги. Можеше да умножи наум дванайсетцифрени числа, докато ти още си включваш калкулатора.

— И сега, когато гениалният дилър е мъртъв…

— Вие сте адвокатите. Вие ще кажете.

— Какво ще направят клиентите като научат? — контрирах го аз.

Бизнесът на „Хекстър Комодитис“ се разделяше на три горе-долу равни части: трийсетина процента от дейността беше брокерска — търговия за и от името на физически лица и фирми, подобна на търговията с акции. Другата трета представляваше разплащане с по-дребни дилъри, наречени „туземци“, тези, които залагат на незначителното движение в цените. „Хекстър Комодитис“ гарантираше и обработваше сделките им срещу фиксиран процент. Последната част обхващаше търговия лично за Барт Хекстър и чак след ликвидирането на тези позиции, щеше да стане ясно каква бе реалната стойност на фирмата.

— Щом чуят, че Черния е мъртъв — отвърна Савидж, — деветдесет процента от тях ще прехвърлят сметките си на по-топло място, освен ако ние не направим нещо, за да ги разкандардисаме.

— Ти какво предлагаш?

— Кой наследява компанията?

— Доколкото ми е известно, всичко се разпределя между децата. Бартън Джуниър е изпълнител на завещанието.

— Бартън Джуниър? — Савидж отпи нова глътка скоч и я подържа замислено в устата си, преди да отговори. — Има ли вероятност той да дойде и да се захване с фирмата?

— Нямам представа. В момента се мъчи да свикне с мисълта, че баща му вече не е между живите. Преподавател е по теоретична математика и май бил голяма работа.

— Знам, той е единственият, който може да замести Хекстър. Няма да е същото, но все пак ще е нещо.

— Не разбрах какви са плановете му. Трябва да му дадем малко време.

— Времето е пари — отсече Савидж. — Особено в нашия бизнес. Какво ще стане, ако утре пазарът подскочи?

— А какво ще стане, ако Бартън реши да продаде компанията?

— И на децата е ясно, че ако клиентите изтеглят сметките си — започна Савидж с мрачния си провлачен тексаски акцент, — просто няма да има нищо за продаване.

 

 

Тъй като никак не ми се искаше да се връщам в Лейк Форест при опечаленото семейство на Барт Хекстър, избрах панорамния път на север по Лейк Шор Драйв и после по Шеридан Роуд. Останалите жители на Чикаго се наслаждаваха на първия истински пролетен ден. Измъкнали бяха бухалките за бейзбол и фризбитата, развързали бяха кучетата и се бяха втурнали към смарагдовите ленти на парковете, обточващи езерото Мичиган. Колоездачите, подобно на пълчища майски бръмбари, лавираха в своето платно между бегачи и кънкьори с ролери. Хрумна ми, че дясната ръка на Барт Хекстър — племенникът му Тим, може би е някъде наоколо и необезпокояван от нищо се радва на безоблачното небе, без да подозира за нещастието, сполетяло чичо му.

Понеже пристигнах на местопроизшествието толкова скоро след убийството и видях трупа, не успявах да погледна на нещата в перспектива, камо ли да отклоня мислите си от случилото се. Блъсках си главата, преповтарях разговорите си с Русковски отново и отново като счупен грамофон и ги анализирах дума по дума. Истината обаче беше, че лично мен не би трябвало да ме засяга кой е очистил Хекстър. Щом фирмата не е замесена, щом не съществува опасност от неизбежни загуби и няма нарушения, трябва просто да оставя полицията да си върши работата, а аз да се заловя с моята.

Адвокатите обаче често са жертви на собственото си неутолимо любопитство, а и трудно може да се устои на притегателната сила на престъплението. Барт Хекстър бе име, видна личност и той оценяваше успеха си като тържество на дисциплината, труда и семейните ценности. Такива хора умират в леглото си, заобиколени от подсмърчащи роднини. Карл Савидж каза, че в работата си Хекстър бил мръсник. Но дори и това да бе вярно, светът е пълен с мръсници, които щастливо си живеят живота. Иначе този град щеше да е заринат от трупове. Трябваше да има някаква особена причина за смъртта му. Но докато тя не бъде открита, пресата и полицията — не се знае кое е за предпочитане — щяха да пуснат кучетата си срещу семейство Хекстър.

 

 

Заварих опечалените в залата за рецитали и изложби на подранил и неловък коктейл около количка с напитки. Памела Хекстър се беше разположила на дивана с чаша питие пред себе си и ръкоделие в ръце. Край вратата, на твърд стол, малко встрани, седеше масивен и обезсърчен на вид млад мъж в екип на „Тур дьо Франс“, напъхал месестите си бедра в черен клин за велосипедисти. Тим Хекстър изглеждаше поразително притеснен от компанията на най-близките си родственици.

Бартън Хекстър, видимо облекчен от появяването ми, скочи на крака и се зае да ме представя на останалите членове от фамилията. Жена му, Джейн, в напреднала бременност, се надигна с мъка, за да се ръкува с мен. Криси — по-малката сестра, двайсет и няколко годишна руса глезла, кимна безучастно в моя посока. Съпругът й Фоури Чилкот измънка разсеяно колко се радва да се запознаем. Семейството живееше в същото имение, в старата фамилна къща на Мандерсън. Интересно защо ли сутринта не се бяха появили.

Отклоних поканата на Бартън да пийна нещо, хвърлих алчен поглед към купичката с фъстъци и последвах първородния син в съседната стая. Той направи знак с глава на Тим Хекстър, който се затътри подире ни. С безформеното си флегматично телосложение наподобяваше тъп, но верен помияр, открил току-що мъртвия си господар.

Подредих разпечатките с позициите на Барт Хекстър върху ниска коктейлна масичка и разясних графика за продажба, който договорихме с борсата.

Повечето от думите ми отиваха на вятъра. Бартън Джуниър и братовчед му бяха изпаднали в шок и подсъзнателно се бяха изолирали от външния свят с надеждата да възстановят душевното си равновесие.

— Значи тук не се забелязва нищо, което би могло да се свърже със случилото се? — попита накрая Бартън като човек, който се напъва да проумее нещо непосилно сложно.

— Не. Но не е изключено да се появи по-нататък. Карл Савидж в момента е в „Мерк“ и проверява сделките там.

— Татко участваше на всички борси — и в „Мерк“ и в Нюйоркската борса за фючърси, в КОМЕКС, дори и в по-малките като „Мидамерика“, но там търгуваше само от името на клиенти. Когато работеше за себе си, предпочиташе онова, което познаваше най-добре — пшеница, царевица и соя — и то единствено на Чикагската стокова борса.

— Савидж смята, че клиентите ще закрият сметките си, веднага щом научат за смъртта на баща ви. Иска вие да поемете нещата.

— Аз! — извика Бартън Джуниър. — Абсурд! Аз не съм бизнесмен.

— Ще бъде само временно, докато се измисли друг вариант.

— Но аз си имам ангажименти — студенти, научна работа. След някоя и друга седмица започват изпитите. Не мога да зарежа всичко просто ей така.

— Съжалявам, че ви притеснявам с подобно настояване именно днес. Но всички знаем, че утре сутринта борсата ще отвори както обикновено.

— Говорите точно като Кърландър — отсече Бартън и скочи ядосано. — Сервирате ми всичко това и въобще не питате харесва ли ми, или не. Ако исках да навлизам в бизнеса с фючърси, щях да го направя много отдавна. Парите не ме засягат. Искам животът ми да бъде такъв, какъвто е. Не желая такава отговорност.

— А ако не го направите вие, тогава кой? — попитах аз, сякаш говоря на малко заинатило се хлапе. — Карл Савидж също отказа. Неговите задължения се свеждат до това да следи за изпълнението на поръчките и за координацията между брокери, бегачи и дилъри. — С премерен тактически ход се обърнах към Тим. — Вие бихте ли поели щафетата, докато открием окончателно разрешение на проблема?

Той се понадигна, зачерви се и заекна уплашено:

— Не-не-не. Аз не. Аз съм само технически изпълнител, тичам по задачи, момче за всичко. Веднъж пробвах да търгувам, преди доста години беше. Бива ме само да губя.

— Всички останали в „Хекстър Комодитис“ се занимават единствено с продажбите — продължавах да настъпвам аз, без капка милост. — Те са само брокери — звънят на разни зъболекари и ги убеждават, че в търговията с фючърси се крият несметни богатства. Съжалявам, може наистина да звуча като Кърландър, но колкото и да го усукваме, баща ви е завещал фирмата на вас.

— А аз не я искам — изрече с горчивина Бартън.

— Погледнете тук — взех най-горния лист от разпечатката на Клиринговата корпорация. — Сто седемдесет и четири договора за закупуване на осемстотин и седемдесет хиляди бушела, т.е. повече от трийсет и един тона пшеница през януари на стойност петнайсет хиляди долара на договор. Това представлява ангажимент от два милиона шестстотин и десет хиляди долара само на един пазар. Ако цената падне едва с пет цента, загубата ще възлиза на четиристотин и трийсет хиляди. А сега ми кажете следното: кой предпочитате да взима решенията?