Джини Харцмарк
Последна възможност (24)

Двайсет и четвърта глава

Самолетът ми се приземи на летище „О’Хеър“ в четири часа и аз се втурнах към такситата, за да се добера до офиса колкото може по-скоро. Докато пътувах към града, за стотен път прехвърлих мислено всички факти. Барт Хекстър е прекарал последните дни от живота си в скандали. Секретарката му твърди, че в петък е седял намусен в кабинета си и си го е изкарвал на всеки, дръзнал да се озове пред очите му. Следобед си е определил час при Кен Кърландър, вероятно за да направи промяна в завещанието. Единственият човек, с когото не се е сдърпал, е Тори Лойд; нещо повече, дори й е подарил годежен пръстен. Но у дома в Лейк Форест се е появил отново в гнусното си настроение и семейната вечеря се е превърнала в размяна на словесни удари и взаимни обиди. По всичко личи, че по време на голфа в събота се е държал добре, но след това в клуба е сварил Криси да се натиска в гардеробната, дръпнал й е яростно конско и си е тръгнал сам. В неделя сутринта готвачката го е чула да се кара с Памела. Само няколко часа по-късно е бил мъртъв.

Какво точно е смятал да промени в завещанието си? Дали пък Марго не му се е похвалила, че е бременна? А може би е решил да се погрижи за любовницата? Вътре в себе си изпитвах опасение, че Кърландър е прав — намеренията на Хекстър са отишли в гроба заедно с него. И все пак любопитството не ми даваше мира.

Въпросът с офшорните сметки ме озадачаваше още по-силно. Мартиндейл призна, че в последно време парите от тях са били прехвърляни в сравнително нова сметка, на името на мистериозното второ лице. Извлеченията показваха, че първият превод е бил извършен едновременно с изтеглянето в брой на шейсет хиляди долара. Най-вероятно лицето се е възползвало от случая, че тъй и тъй е в Бермуда и си е отворило своя сметка.

Със сигурност преводите към нея са били правени без знанието на Хекстър, затова той е поискал прехвърляне на по-голяма сума, отколкото е имало в сметката. Явно парите са били за апартамента на Тори. Барт е разчитал на своята пословична памет и не си е направил труда да погледне документите от банката. И този път изчисленията му са били точни, само дето не са отчели, че неговият най-доверен човек краде от парите му.

 

 

Влязох в офиса, тъкмо когато Черил тръгваше за лекции. Връчи ми съобщенията, а аз я помолих да звънне в „Хекстър Комодитис“ и да съобщи, че идвам веднага. Прегледах пощата и обажданията по телефона. Нямаше нищо, което да не може да бъде оставено за по-късно.

Пристигнах там доста след затварянето на борсата и стаите бяха празни. Момичето в приемната ме очакваше навъсено, с палто в ръка.

— Бартън Джуниър помоли да ви предам, че тази вечер ще взима близнаците от болницата — каза то, докато си заключваше бюрото, — но ще дойде веднага, щом се освободи. Междувременно вие си вършете работата.

— Госпожа Тайтълбаум тук ли е?

— Тръгна си.

— А Тим?

— И той. Ще имате ли нужда от мен? Обикновено хващам влака в шест без петнайсет…

— Кой изобщо е в офиса? Лорета случайно?

— Жива душа няма.

Пресякох празната зала на борсата и се отправих към кабинета на Барт Хекстър. През изминалата седмица кой знае колко пъти преравях нещата му, но сега трябваше да търся нещо конкретно — кодът от девет цифри, който ще ми отключи офшорните сметки.

Седнах на бюрото и се залових за работа. Отворих тефтера с телефоните и си записах няколко номера, които ми се сториха подозрителни. Номерът на социалната осигуровка изглеждаше обещаващ — девет цифри. Утре ще го пробвам с Мартиндейл.

Опитах се да не губя кураж. Хекстър е помнел като дявол всевъзможни числа, но пък може да е дал кода на секретарката си. Преместих се върху бюрото на госпожа Тайтълбаум. Там шансовете не се оказаха големи. Харесах си няколко номера, включително и два, надраскани върху една визитка. Нищо чудно да са били попаденията й за лотарията, но аз за всеки случай ги добавих към моя списък.

Затътрих се към стаичката на Тим с мисълта, че от мен следовател не става; да не говорим колко ми бе неприятно да бъркам из чужди бюра. Неизменно изникваше и въпросът колко време банкерите на Бермуда ще си играят с мен на бикове и крави с деветцифровия код.

Въздъхнах тежко и седнах в стола на Тим. Накъдето и да се обърна, виждах само до болка познатите цветове на любимия му бейзболен клуб. В единия край на бюрото стоеше разписанието на срещите през пролетния сезон. В полето с молив бяха написани резултатите от изиграните мачове. Дръпнах най-горното чекмедже. Няколко секунди гледах втрещено. Вътре, подредени в дълга редичка, лежаха рекламни кибрити от различни ресторанти на остров Бермуда.

Седях си и размишлявах над собствената си тъпота. Изведнъж си спомних думите на Русковски. Да, наистина адвокатите всичко усложняват. Заслужавах да ми извадят мозъка, да го сварят, намачкат на пюре и да го сервират със запържено масълце. Естествено, че точно Тим — вярното момче за всичко, е отскачал до Бермуда. Именно Тим — приближеният племенник, е бил вторият титуляр на общите сметки. Предполагах, че е Савидж, а бе толкова близко до ума, че ще е точно Тим. Ако отсъства от офиса, едва ли някой ще забележи, а и Хекстър нали се е уповавал на семейството…

Семейството!

Как е възможно да съм такава глупачка! Единствените хора, които са имали достъп до пистолета, са членовете на семейството. С Елиът решихме, че това означава Памела и децата. Но Тим е братовият син. Госпожа Тайтълбаум изрично заяви, че в събота Тим се е отбил в Лейк Форест, за да остави окончателния списък на сделките за седмицата. Къде са ми били очите и ушите? По това време Барт и Памела са играели голф, но какво е пречело на Тим да извади документите за „Диодар“ от куфарчето на Барт и да грабне пистолета от чекмеджето?…

Всичко си идваше по местата. Ето защо Барт е искал да промени завещанието си. Наредил е превода за вноската на новия апартамент и е разбрал, че от сметката изтичат пари. Затова в петък е бил толкова бесен и е говорел, че отвсякъде му забиват нож в гърба.

Чух стъпки.

— Бартън! — извиках, все още развълнувана от откритието.

Вратата се отвори.

— Не, за твое съжаление — произнесе мрачно Тим.

 

 

— Вчера секретарката ти ми каза, че си в Бермуда. Добре ли прекара? — попита той, като се приближаваше. Облегна се на ръба на бюрото, надникна в зейналото чекмедже в скута ми и остана надвесен над мен. В ръката си стискаше ловджийски нож.

Мълчах.

— Дано да си се забавлявала, тъй като ще ти остане последното пътуване. Е, може би предпоследното.

— Извикала съм полиция. Всеки момент ще пристигне.

— Съмнявам се. Мисля, че блъфираш — подхвърли с подигравателен тон. — Щом изчезнеш от пътя ми, край с проблемите.

— Тук грешиш — заявих с престорено хладнокръвие, макар че ужасът ми растеше. — С мен или без мен, проблемите ти остават. Който отвори документите ми, ще разбере всичко. Ще загазиш още повече, Тим.

— Докато се осъзнаят, аз вече ще съм далеч, далеч… Има много места, където да се скриеш с четири милиона долара — топли страни с палми… Ще си пия на плажа пиня колада и ще си мисля за твоя гниещ труп.

Реших да премина в нападение.

— Не мога да повярвам, че си имал глупостта да крадеш от Хекстър. Как изобщо си въобрази, че ще ти се размине? Нещастник! Още като ме нападна в „Мерк“ ми стана ясно, че си жалък неудачник. Но положително си се мислел за някой голям бияч, докато си плюл кръвта в тъмното.

— Я млъквай!

— В неделя си се качил на колелото с мисията да убиеш своята плът и кръв — продължих, без да изпускам ножа от очи. — Бас държа, че това адски ще се хареса на вестниците. Знаеш, че полицията е открила следите от стъпките ти край пътя. Не можеш да зачеркнеш такова веществено доказателство, каквото и да правиш с мен.

— Затваряй си тъпата уста!

— Само да се докоснеш до нещо и то се проваля. Хекстър ти е казал да разпределяш сделките, но ти дори и с това не си се оправил. Прехвърлил си твърде много от тях на „Диодар“ и Комисията се втурна да разследва делата на фирмата ви. Представям си какви ти ги е наговорил чичо ти, като е разбрал колко ще му струва твоята некадърност. Но истинският бяс го е обзел, когато е научил, че крадеш от тайните сметки, нали? Идиотска идея, а, Тим? Как ти хрумна?

— Всичко щеше да е наред, ако оная кучка не беше захленчила за нов апартамент — защити се той. — Барт изобщо не поглеждаше писмата от банката. Как да знам, че ще избере точно тая сметка за шибаните вноски?

— И затова го гръмна?

— Заслужаваше си го. Преди да умре баща ми отиде при него и със сълзи на очи го помоли да му даде пари назаем. Кредиторите го бяха заплашили, че ще го прострелят в капачките на коленете. Гадният му брат обаче каза, че не може да се занимава с несретници.

— И ти започна да го крадеш. За да си отмъстиш…

— За да се махна оттук! — извика задъхан Тим, а аз събрах сили за атаката. — Не мога да прекарам целия си живот край него, да му търпя номерата и да му понасям обидите, а тъпите му деца да стават все по-богати.

— В такъв случай ще прекараш живота си там, където е мястото на убийците. В затвора! — Скочих и с две ръце стиснах китката, която държеше ножа. Помъчих се да го изблъскам от бюрото и да го съборя на пода. За миг останахме вчепкани в някакво равновесие на силите. Цялото ми внимание бе съсредоточено в ножа, предназначен да се забие в моето тяло. Не забелязах кога е хванал с другата ръка бейзболната бухалка от полицата на стената. После стана твърде късно.

 

 

Съвзех се, натикана в някакво тясно пространство, свита в ембрионална поза. Главата ми се разцепваше от болка. Имах чувството, че всеки миг ще повърна. Докато съзнанието ми бавно се възвръщаше, разбрах, че всъщност вече съм го направила. Известно време се борех да овладея треперенето си и да се ориентирам къде съм. Опитах се да седна, но главата ми моментално се удари в нещо. Бавно плъзнах ръце около себе си и опипах с пръсти къде се намирам.

Реалността се стовари върху мен постепенно. Първо докоснах твърда и груба материя, наподобяваща мокет, чуваше се и далечно боботене. Малко по малко осъзнах, че не идва от пулсиращата ми глава, а отвън.

Невъзможно беше да мръдна. Обзе ме паника и отчаяно започнах да удрям с длани по стените на моя затвор. Накрая разбрах, че се намирам в багажника на движеща се кола. Отново заопипвах в тъмното. Нещо ме убиваше под рамото и като се извъртях, докоснах преплетени жици. После усетих познатата кожа на дамската ми чанта, някаква хавлиена кърпа, която миришеше на бензин и ръкава на сакото ми, подгизнал от кръв и от съдържанието на стомаха ми.

— Тим! — извиках колкото ми глас държи. — Ей, Тим, чуваш ли ме?

— Какво искаш, кучко?

— Къде ме водиш?

— За тебе вече е все едно.

— Няма да ти се размине. Дори ще стане по-лошо. Ще те гонят до дупка. Мислиш, че никой не те е видял? Ченгетата са по петите ни!

— Надявай се. Натиках те в една количка за писма. А и нямаше жива душа.

Изведнъж колата намали и зави. Продължихме по друг, по-неравен път. Наближаваме, рекох си наум и си наложих да запазя самообладание. Знаех, че когато Тим отвори багажника, ножът ще е в ръцете му.

След малко колата се закова на място и двигателят замлъкна. Затаих дъх. Времето спря. Чух, че вратата на шофьора се отваря. Всичко се отдръпна на заден план, шумното ми дишане, вонята на собствения ми страх. На тяхно място се появи друго.

Извъртях се настрани, така че коленете ми опряха плоскостта, на която е закрепен номера на колата. Главата ми се притискаше в задната част на багажника.

Ключът щракна. Не разбрах дали Тим каза нещо, когато отвори капака. Помня само лунната светлина, ослепителна след непрогледния мрак на багажника. После като на забавен кадър куршумите проникнаха в гърдите на Тим, докато натисках спусъка на трийсет и осем калибровия автоматик, който успях да изровя от дъното на чантата си.

Решена бях да изпразня целия пълнител, но още с третия изстрел Тим се олюля и се просна отгоре ми. Усетих топлината на тялото му и лепкавата кръв, попиваща в дрехите ми.

Изведнъж започнах да се задушавам. Разпищях се с все сила. Решимостта и пълната концентрация рухнаха, нещо в мен се пречупи и в клаустрофобичен ужас изблъсках мъртвеца от себе си. Със залитане се измъкнах от колата. Краката ми бяха изтръпнали от часовете, прекарани в безсъзнание в багажника. Трепереха тъй силно, че земята се огъваше и чезнеше под мен, като палуба на кораб в бурно море. Добрах се до някакво дърво. Обгърнах го с две ръце и повърнах.