Джини Харцмарк
Последна възможност (23)

Двайсет и трета глава

Пробвах всичко, което ми дойде наум, за да склоня Едмънд Мартиндейл да разкрие самоличността на другото лице, упълномощено да се разпорежда със сметките на Хекстър. Само дето на колене не му паднах, ала и този ход бях готова да пусна в действие, ако съществуваше поне искрица надежда, че ще пожъне успех. Уви, един по един аргументите ми се разбиваха в китайската стена на банковите правила в Бермуда. Какъвто и довод да изтъквах, чувах все едно и също — Барт Хекстър потърсил техните услуги, именно за да прикрие себе си и втория титуляр.

Напуснах банката обезкуражена и потисната. Информацията, за която дойдох, ми се изплъзна още по-надалеч, а новите факти само ме притесниха допълнително. Тръгнах безцелно по крайбрежната улица с бледата надежда да подредя мислите си.

Денят преваляше, но слънцето бе още високо, затова се отбих в първото пъстро магазинче, изпречило се на пътя ми. Купих си огромна фланелка, сандали, хавлиена кърпа и бански. Имаха само половинки. Избрах си най-скромния, макар че спокойно можех да го сгъна на две и да го пратя на Черил в плик за писмо. Като приключих с покупките, взех такси и се понесох към плажа на Конската подкова.

Шофьорът ме остави точно до пътеката към Шатрата и се съгласи след час и половина да дойде да ме прибере. Облякох новия бански, заключих ленения костюм в шкафчето заедно с куфарчето и поех към океана в обратна посока на загорелите тела, които се отправяха към хотелите за обяд.

Всичко бе точно тъй прекрасно, както го помнех: бял фин пясък, кристално небе, а водата — нереално синя, та чак дъхът ти спира. Постлах хавлията и веднага се затичах към разбиващите се вълни, за да прикрия липсата на тен и микроскопичния бански. Отдалечих се от брега, като с всяко загребване се наслаждавах на безкрайната морска шир. Усещането за нищожеството на човека пред мащабите на природата ме поуспокои. Гмурнах се надолу. Косата ме погали по гърба като копринени водорасли. Извъртях се с лице към повърхността и погълнах с очи приближаващата светлина. Дойдох в Бермуда, за да открия отговорите, а отново попаднах в задънена улица. Мъртъв, Хекстър се оказа още по-нетърпим, отколкото приживе. Отпуснах се на вълните и се оставих да ме понесе течението.

Хекстър да върви по дяволите.

 

 

В хотелската стая ме очакваше съобщение от Едмънд Мартиндейл. Моментално грабнах телефона.

— Доста мислих по вашия проблем — каза той с акцента, придобит по игрищата за крикет в Итън. — Трябва да ви уверя, че се обсъжда на най-високо равнище в банката. Довечера жена ми е поканила гости, но се надявам, че по-късно ще можете да се отбиете да поговорим.

— Много ще се радвам — отвърнах развълнувано. — Къде живеете?

Той ми даде адреса и поясни как да го открия.

— Десет и трийсет ще бъде ли удобен час за вас? Ако не е прекалено късно… Бих желал гостите ни да са си отишли. Всъщност, държа да приемем, че малката ни среща извън банката изобщо не се е състояла.

 

 

Мартиндейл живееше в Съмърсет, във вътрешността на острова, ако такова място съществува при широчина на сушата максимум пет километра. Къщата му, кацнала в края на алея с тропически храсти, беше голяма, боядисана в розово, в типичен за Бермуда стил, с бял полегат покрив, от който дъждовната вода се събира в цистерна. В далечината се виждаше гробище, с призрачни каменни късове, подредени в стройни редици. Нощта се огласяше от ритмичното квакане на дървесни жаби.

Банкерът ме чакаше на верандата по риза с разтворена яка и памучен панталон, сърдечен и изпълнен с угризения поради късния час на срещата. Последвах го вътре и се запознах с жена му, която наглеждаше как две момичета мият чиниите. Той ми предложи уиски със сода и аз приех. Смеси ги по английски, като наля газирана вода от сифон и не сложи лед. След това ме отведе на терасата с изглед към дълга тясна градина. Доближи два стола от ковано желязо и пристъпихме към деловата част.

— Въпреки че в очите на хората сме райско островче за перачите на пари — започна поверително Мартиндейл, — всъщност ние сме особено чувствителни дори и при най-беглия намек за престъпване на закона. Естествено, не бихме могли да носим отговорност за деянията на своите клиенти, никоя банка не го прави. Днес следобед споменахте, че господин Хекстър е разследван от правителствена комисия. Това по някакъв начин свързано ли е със сметките му при нас?

— Само косвено. Уверена съм, че моят клиент е поддържал тези сметки по чисто лични причини. Децата му, които наследиха фирмата, държат да нормализират дейността й. Без самоличността на втория титуляр, оторизиран да се разпорежда с тях, те са с вързани ръце. Наистина, щом това са общи сметки, Барт Хекстър безспорно е възнамерявал да ползва сумите съвместно с другото лице, но не мога да повярвам, че би одобрил изтеглянето им без знанието на наследниците.

— Банката не е длъжна да гадае за желанията на клиентите.

— Става дума за много пари.

— Несъмнено.

— По телефона подхвърлихте, че сте склонен да ми помогнете — настоях аз. — Неофициално.

— О, задължително неофициално. Ако споменете пред някого за този разговор, ще отричам категорично, в съда дори — също, при това с абсолютно чиста съвест.

— Разбирам.

— Страхувам се, че няма да мога да ви разкрия онова, което най-силно ви интересува.

— Името!

— Подобно деяние би представлявало непростимо нарушение на моите задължения. Такъв акт може да бъде разкрит и да подложи банката на прокурорско разследване. А това неминуемо ще доведе до загуба на клиенти.

Предпочетох да не се хабя да му обяснявам, че е малко вероятно. Но по цял свят банкерите са все еднакви. Държат се като проститутки, а бранят честта си като девици. Няма как да ги промениш.

— А каква информация ще ми дадете?

— Реших да ви предоставя данни за самите сметки с надеждата, че това ще ви помогне да отгатнете самоличността на втория титуляр. Нося ви копия от всички извлечения. Извън протокола, естествено.

Той влезе в къщата и се върна със свитък листове.

— И трите сметки са открити на четвърти май хиляда деветстотин осемдесет и осма година. Току-що бях постъпил на работа в банката и по една случайност именно аз извърших тази операция. Длъжен съм да призная, че дори и според критериите в Бермуда, изискванията за конфиденциалност на тези клиенти бяха твърде крайни.

— Кой от двамата водеше разговора? — не се сдържах да попитам.

— Господин Хекстър.

— А другият мъж ли беше?

— Да предположим, че да. Но това е единственото нещо, което ще ви кажа за него. Банката се задължаваше да изпраща цялата кореспонденция по куриер. Депозитите се правеха или с чек, или телеграфически, а трансакциите — по телефона, стига лицето да се представи като господин Силвър или господин Бийн и да назове деветцифровия код.

— Деветцифров код? Без писмо?

— Без. Тегленето в брой, разбира се, можеше да се извърши само лично от един от двамата оторизирани.

— А как ги идентифицирахте, освен по кода?

— Разполагаме с техни снимки.

— Ще позволите ли да ги разгледам?

— Опасявам се, че не — отвърна със съжаление Мартиндейл. — Макар че ръководството на банката би било по-благосклонно към подобна молба, ако тя е придружена от кода.

— Казахте, че в понеделник е била изтеглена значителна сума пари. Ще ми кажете ли къде е била преведена?

— В друга сметка в банката, но само на името на господин Силвър.

— А тя кога е била открита?

— Преди шест месеца.

— Имало ли е други такива преводи от общата сметка към индивидуалната сметка на господин Силвър?

— Да. За три месеца — три. При всеки от тях сумите надхвърлят милион. Получихме инструкция за теглене на петстотин хиляди в брой този петък.

— Кога е дадена тя?

— Миналия петък. Разбирате, че са ни нужни пет работни дни, за да подготвим теглене на сума в чужда валута от такъв размер.

— Има ли нещо друго, което бихте могли да ми кажете, господин Мартиндейл?

— От деня, когато открихме сметките, господин Бийн не се е появявал в банката. Доколкото ми е известно всичките тегления в брой са били извършвани от господин Силвър.

 

 

През нощта до късно разучавах извлеченията от сметките, за да открия някаква тенденция. Сметките са били открити едновременно със скромен първоначален депозит от девет хиляди долара. След това постъпленията са идвали хаотично — сумите винаги големи и по всяко време на годината. Тегленията изглеждаха по-редовни, горе-долу през месец, между петдесет и шейсет хиляди.

Знаех, че в САЩ съществуват разпоредби за вноса на доларови банкноти. Митническите власти изискват сумите над десет хиляди долара и ценните книжа, платими на предявителя, да се декларират при влизане в страната. Но петстотин банкноти от сто долара лесно могат да се скрият, а и митничарите се интересуват много повече от наркотици, отколкото от пари.

От документите ставаше ясно, че нарежданията за телеграфическите преводи и чековете са идвали от „Хекстър Комодитис“, а тегленията са се извършвали веднъж на два месеца. През последната половин година нещата рязко се бяха променили. В допълнение към превода от предишния ден, от същата сметка са били направени още два превода, всеки на стойност над един милион. В петъка преди смъртта на Барт е имало нареждане за изтегляне по банков път на петстотин хиляди, но парите в сметката са се оказали недостатъчни.

Сумите в Бермудската банка безспорно представляваха мотив за убийство. На пръв поглед най-вероятният заподозрян би трябвало да бъде Карл Савидж. Барт му е имал нужното доверие, а длъжността му и квалификацията го правят чудесен съучастник за разпределението на средствата. Да не говорим, че Барт му е откраднал Тори Лойд.

В тази версия обаче се забелязваха три пукнатини. Ако Карл наистина е възнамерявал да прехвърли всичко в своята сметка, защо ще тръгне да хленчи на Бартън за увеличение на заплатата. Дали е предполагал, че мекушавият наследник би бил готов на всичко, за да го задържи? Или просто за алчността не съществуват граници? Вторият недостатък бе свързан с покушението върху моята личност. Ако Карл е искал да ме убие, ще рискува ли да използва собственото си име, за да ме привлече в „Мерк“? Разбира се, най-сериозният проблем се състоеше във възможността Савидж да се докопа до пистолета на Барт Хекстър.