Джини Харцмарк
Последна възможност (19)

Деветнайсета глава

Отново неделя сутринта — втората, която Барт Хекстър ми дължеше. Не бе за вярване, че е мъртъв само от седмица. „Ню Йорк Таймс“ лежеше недокоснат върху масичката, все още в найлоновата си опаковка.

Слънцето грееше приятно, така че удължих обичайния крос и стигнах до Аквариума. Все още не се бях съвзела след вечерята снощи.

Събитието щеше да се запомни. Шведският химик беше изискан и чаровен. Съпругата му, безспорно мило създание, не говореше и дума английски. Още със сядането, мъжете се впуснаха в разгорещено обсъждане на новото поколение бета блокери и тяхното приложение при неврологичните отклонения. В продължение на три часа ние с шведката си разменяхме глуповати усмивки.

На всичкото отгоре, неслучайно винаги съм смятала „Чарли Кантър“ за безнадеждно претенциозно заведение, където е много по-забавно да четеш описанията на ястията, отколкото да се храниш. Поръчах си свинско филе, увито във фиде с шафранов аромат, с плънка от артишок и печени чушки, залято с билков сос и гарнирано с гъби, пълнени със стриди. Звучеше омайващо — истинско приключение за вкусовите възприятия и слюнните жлези. Само че трябваше да си взема две порции. Може би наистина съм прасе или по-скоро превземка, но не мога да приема, че е нормално да хвърлиш близо стотачка за едно ядене, без виното, и да си тръгнеш гладен.

Тичах и си мислех как ли е минала вечерята на Клодия с дерматолога. Установих, че коментарът й за отношенията ми със Стивън е попаднал точно в раната. Ние с него сме двойка, която ще направи добро впечатление по кориците на списанията. В леглото сме неукротими. За много хора това би било предостатъчно. Но аз бях имала повече и знаех какво означава разликата.

Когато Ръсел умря, разбрах, че любовта си отиде от мен, така както човек се разделя с ампутиран крайник. Заедно със смъртта на Ръсел се сбогувах и с тази част от себе си. После се постарах да запълня живота си с нещата, които все още съществуваха.

Целувката на Елиът онази нощ ме накара да си задам въпроса дали онова, което мислех за погребано навеки, не е всъщност само скрито в дълбините на душата ми. Парването от онова забравено въгленче ми намекна, че ако не любов, то бих могла отново да изпитам поне влечение. Докато краката ми се движеха ритмично в спринт край езерото, се запитах дали това наистина е за предпочитане и ще е за добро.

 

 

Щом пристигнах в офиса, моментално разкъсах първия кашон от кабинета в Лейк Форест. Черил ми бе организирала среща с Тори Лойд в два и исках дотогава да отхвърля колкото се може повече неща. Твърде скоро стана ясно, че няма да е лесно.

Хекстър може да е притежавал феноменални умения да борави с числа, но не е имал никакъв афинитет към воденето на сметки. Никак не бе чудно, че подреден човек като Памела е изпитвал необходимост да го наглежда. Из кашоните се търкаляха писма от шест различни брокерски къщи — до едно неразпечатани. Много от тях потвърждаваха закупуването или продажбата на акции, други съдържаха банкови извлечения. Двата часа, прекарани в разкъсване на пликове, разкриха наличието и на три неосребрени чека с дивиденти.

В една кутия открих документите от общата сметка на Барт и Памела. Те бяха подредени в хронологичен ред, номерирани и стегнати с ластик, явно от госпожата. Прегледах ги с огромен интерес. Историята на живота ни, поне до голяма степен, се съдържа в изхарчените суми. Почти всички чекове бяха написани от Памела и разказваха историята на едно несъмнено луксозно съществуване.

Фактите, които научих, бяха изключително интересни. Отоплението на къщата в Лейк Форест за един месец струваше повече отколкото заплатата на Черил. Семейство Хекстър плащаше членски такси за не по-малко от седем клуба, включително в Палм Спрингс и Тусон. Месечната издръжка на Марго възлизаше на десет хиляди, без да се броят хиляда и двестате долара, плащани директно на психоаналитика й. И най-впечатляващото: въпреки че в чекмеджето на Хекстър имаше четирийсет и седем хиляди, най-голямата сума, изтегляна някога от сметките му, беше деветстотин долара.

 

 

Докато пътувах към Лейк Вю Тауърс, се убедих, че съм единственият човек в Чикаго, който работи в днешния следобед. Парковете около езерото гъмжаха от народ, излязъл да се забавлява. Родителите бутаха колички към Аквариума, по алеите се надпреварваха колоездачи. Масово се играеше на фризби, като дори кучетата вземаха дейно участие.

Апартаментът, нает от Хекстър за любовницата му, се намираше на трийсет и осмия етаж на един от крайбрежните небостъргачи. Тори ми отвори вратата и с едва забележимо кимване ме покани вътре. Не знам какво очаквах да видя — сигурно аленочервена дамаска и рисунки върху черно кадифе, но обстановката ме изненада. Наоколо бе просторно и модерно, с много светлина и величествен изглед към езерото. Паркетът беше от избелен дъб, мебелите и стените — изцяло в бяло, явно за да послужат като фон за предизвикателните произведения на модернизма, които доминираха интериора и смекчаваха панорамата отвъд прозорците.

Разгънатият план позволяваше да видя чак трапезарията, представляваща дълга стъклена маса, заобиколена от столове с високи облегалки, напомнящи стила на Франк Лойд Райт. Зад нея блестеше италианска кухня с плотове от розов гранит. Според досието в „Хекстър Комодитис“, Тори печелеше двайсет и една хиляди годишно, но явно за обзавеждането на това гнезденце не бе разчитала на заплатата.

Тя посочи към големия фотьойл от кремава кожа и се сви в ъгъла на дивана от същата гарнитура. До този момент не я бях виждала толкова отблизо и сега проумях защо Елиът се е навъртал пред входа, за да я зърне. Лицето й бе магнит за очите. Трудно би могъл да извърнеш глава. И все пак, не съвършенството на чертите й привличаше така. Наистина кожата й бе идеална, устните — сочни, зъбите — чак неестествено бели. Очите й бяха огромни, в мъглив виолетов цвят, който пред теб преливаше между синьо и сиво. Но гърбицата на носа и ъгловатата челюст я отличаваха от стандартната хубост на Барби.

Облечена бе в сив кашмирен клин и торбест пуловер. На врата й висеше дълга златна верига с причудлив дизайн. Семплите диамантени обеци, стига да са истински, представляваха нечия сериозна инвестиция в скъпоценни камъни. В средата на гривната й в модерна изчистена линия святкаше едър единичен диамант.

— Изпращат ви роднините, за да ме накарате да се махна — заяви тя, без да смекчава стоманените си нотки.

— Не мога да ви принудя да се махнете — отговорих откровено. — Не бих се и опитвала. Дойдох да ви изслушам. Нищо повече. Синът на Барт щеше да бъде на мое място, ако не му се бяха струпали толкова други проблеми. Ще ми разкажете ли кога започна връзката ви с Хекстър?

— Непосредствено след като постъпих на работа при него. Май около три седмици се правих на недостъпна. Все още живеех с Карл и се чувствах неловко. Той обаче е свиня и много добре знаех, че и без друго няма да изкараме дълго. Освен това, Барт пожелаеше ли нещо, обикновено го получаваше. Естествено, всички мислят, че се стремя към парите му, но истината е, че винаги са ме привличали преуспяващите по-възрастни мъже. Барт много бързо ми завъртя главата. Още от самото начало обаче му дадох да разбере, че не възнамерявам да прекарам живота си като любовница на богаташ. Очаквам много повече от това да се измъква при мен, докато жена му си мисли, че е с клиентите си. Затова не напуснах фирмата. Исках да дойде мига, в който да започна да работя за себе си. Барт беше обещал да ми наеме място на борсата.

— А веднага ли започна да ви дава пари?

— О, не ставаше така. Когато се разделих с Карл, нямаше къде да живея и Барт ми нае този апартамент. Казах му, че е прекалено хубав, но той заяви, че не желае да прекарваме времето си в някоя дупка. Много щедър човек беше. Обожаваше да раздава подаръци. Обичаше да ме обгражда с красиви вещи. Не съм го молила за нито една от тях. Щях да го обичам дори да беше зидар.

— А избухливостта му?

— Баща ми е същият. Не съм се притеснявала от това.

— Все пак защо сте се обадили на Бартън? Какво искате от него?

— Само онова, което Барт ми беше обещал. Купи ми апартамент в новия комплекс край реката. Плати капарото и в понеделник трябва да се направи първата вноска. Искам пари, с които да си плащам наема, докато той стане готов. Искам пари за обзавеждане и за място на борсата.

— Става дума за сериозни суми.

— Ако тази мръсница не го беше убила, щях да получа значително повече.

— Госпожице Лойд, вие сте смятали връзката си с Барт за постоянна, но кой би могъл да каже колко дълго е щяла да просъществува?

— Щеше да просъществува — отсече Тори и ме впримчи във виолетовите лъчи на погледа си. — За последен път видях Барт в петък след работа, когато той дойде тук и ми направи предложение. Каза, че е решил да напусне Памела. Тогава ми подари това.

И както се полага на бъдещите булки по целия свят, Тори протегна ръка към мен, за да се полюбувам на пръстена й.

 

 

Върнах се в офиса и заварих Русковски.

— Вие май не зачитате телефоните — казах, докато отключвах кабинета.

— Държа да гледам с кого говоря.

— А не губите ли време в път?

— В Лейк Форест убийствата са рядкост. Убиецът на Хекстър е разкрит и вече разполагам с предостатъчно време.

— Значи сте уверен, че Памела Хекстър е убила съпруга си.

— А вие как мислите? Иначе щях ли да я арестувам, особено като се има предвид, че цялата скапана страна наднича зад рамото ми? Не изпитвам и най-малко съмнение.

— Отворих дума по този въпрос, единствено защото го обсъждах със Стивън Азорини. Тъй като знаете, че той спи с мен, надявам се да ви е известно и че е президент на фармацевтичната компания „Азор“. С него говорихме за здравословното състояние на Хекстър. Знаете ли, че Хекстър е прекарал почти фатален инфаркт?

— Разбира се. Патологът го потвърди.

— А знаете ли, че в резултат на това е развил вентрикуларна тахикардия и е имал припадъци?

— Знам, че е вземал лекарства за сърце.

— Вземал е новия медикамент „Вентрином“. На пациентите с неговото заболяване се имплантира специално устройство, наречено дефибрилатор, а благодарение на вентринома това не е нужно.

— Гениално! Но какво от това, госпожице Милхоланд?

— Вентриномът има един недостатък. Организмът се пристрастява към него. Ако човек в състоянието на Хекстър престане да го пие, вентрикуларната тахикардия му е гарантирана. Чували ли сте, че вентриномът представлява обикновено бяло хапче, подобно на аспирин или витамин?

— Е, и?

— Нищо. Въпросът е защо Памела ще тръгне да стреля по мъжа си, да се излага на риск, да понася журналистически атаки, след като е можела просто да смени хапчетата и да чака смъртоносния инфаркт?

— Вие изхождате от мисълта, че убийството е хладнокръвно замислено. Не е станало така обаче. В петък Барт е влязъл в „Тифани“ и се е изръсил осемдесет бона за годежен пръстен. После го е връчил на една двайсет и четири годишна бегачка с предложението да стане следващата госпожа Хекстър. Работата е там, че първата не е била особено очарована. Няма нужда да си царят на криминалистиката, за да се сетиш какво се случва след това. Той й казва. Тя побеснява. И го приспива завинаги. Това е.

— Всеки ден някъде някой съпруг оставя жена си. Ако всичките свършваха с куршум в черепа, светът щеше да е населен с далеч по-верни мъже.

— Хората постоянно се изпозастрелват от ревност. Изпадат в ярост и решават да си отмъстят. Това, че Памела е фрашкана с пари, не я прави по-различна.

— Ето точно тук грешите. Памела е съвсем различна. Тя никога не е стъпвала в бакалница, не е чегъртала тоалетната чиния и не е била притискана до стената. Цял живот е отстранявала проблемите си с помощта на парите. За какъв дявол й е именно този проблем да оправи с куршум?

— Парите са си пари. Отвътре Памела си е обикновена жена, измамена от съпруга.

— Тук също грешите — срязах го отново. — Памела Хекстър е толкова обикновена жена, колкото е и бушмен от Борнео.

 

 

Елиът се обади и каза, че иска да ме види. Поканих го в офиса с известни опасения. Все още се смущавах заради случката онази нощ и не знаех какво да мисля. За да убия времето, се обадих на Бартън и го помолих утре сутринта да се срещнем в офиса на „Хекстър Комодитис“.

Елиът се появи със син блейзър, но по дънки и бяла тениска. В едната ръка държеше алени лалета, в другата — торба портокали.

— Това е за теб — съобщи той и стовари всичко на бюрото ми. — Отбих се в „Острова на съкровищата“ да ти купя цветя, но очите ми останаха в портокалите. Положително не ядеш достатъчно плодове.

— Благодаря ти — смотолевих объркана.

— Дължа ти извинения за онзи ден.

— Аз също — отговорих предпазливо.

— Знам, че имаш връзка с друг, Кейт. Просто се увлякох. Съжалявам.

Искаше ми се да кажа, че не съм сигурна какво точно имам с онзи, другия, и че напоследък за нищо не съм сигурна, но думите се спотаиха някъде в гърлото ми.

— Всичко е наред — успях да изрека след известно време.

— Имаш ли минутка? Тъкмо приключих с проверките на децата. Забъркала си се с много интересно семейство.

— Какво си открил?

— Първо, Бартън няма алиби. Жена му била при родителите си в Уисконсин, заедно с децата и момичето, което се грижи за тях. Той си стоял вкъщи, сам. Когато майка му се обадила да му каже за убийството, попаднала на телефонния секретар. Бартън твърди, че бил в банята, но кой знае? Определено е имал време да стигне до Лейк Форест и да се прибере.

— Не мисля, че е бил той.

— Той печели най-много. Наследява милиони.

— Елиът, ти не го познаваш. Той не желае милионите на баща си, целият му живот се преобърна с главата надолу. За него и за жена му убийството на Хекстър означава само проблеми и тревоги.

— Хубаво, ти знаеш по-добре. Само казвам, че няма алиби.

— А Марго?

— Маргото твърди, че си лежала в леглото. Партньорката й го потвърждава. Нямам основания да не им вярвам, само дето Марго е такава психарка, че ако я чуе Фройд, ще се изправи в гроба и ще почне да си води записки. Хич не си прави труда да прикрие своята ненавист към баща си, въпреки че той винаги е бил на нейна страна. Чула ли си, че е бременна?

— Чух.

— Каза ми, че ако научел, баща й със сигурност щял да й спре издръжката. Намирисва ми на мотив.

— Обясни ли ти откъде тази омраза към бащата?

— Попитах я направо. Когато била тринайсетгодишна, той се появил на тържеството по случай завършването й на осми клас с любовницата си за момента, Лорета Реш. Майката на Памела наскоро била починала и тя била в Палм Спрингс. Явно пубертетът на Марго си е казал думата. Минала е през всички тийнейджърски стадии — секс, наркотици, източни религии и два опита за самоубийство. Може да се каже, че сега дори се е пооправила. Няма да повярваш, но се справя добре в курса по психология.

— Вече нищо у семейство Хекстър не може да ме учуди.

— Чакай, не си разбрала още за Криси.

— Цялата съм в слух.

— Знаеш, че Елкин полюбопитства за недоразумението, което са имали Барт и Памела в нощта преди убийството. Полицията много го раздуха. Памела отказва да го коментира, твърди, че не било нищо кой знае какво, обичайната сприхавост на мъжа й. Останалите гости на партито също си траят. По поръчение на Елкин днес отскочих до клуба да проверя дали сервитьорите не са дочули нещо.

— И?

— Намери се една малка келнерка, която не се чувствала добре и по-голямата част от вечерта прекарала в тоалетната за служителите. Оказа се, че само една стена я е разделяла от гардеробната, където Барт и Криси се карали, не, ами били на път да се сбият.

— Барт и Криси!

— Аха. Всички предположили, че скандалът е с Памела, но всъщност Барт е бил бесен заради дъщеря си.

— И защо? Какво толкова е направила?

— Както стана ясно, Барт възнамерявал да се оттегли с мъжете да изпуши една пура и отишъл да си я вземе от палтото. Не щеш ли, в гардеробната едва не се сблъскал с Криси, която се била награбила с някакъв тип на име Брад Краншо.

— И аз ги засякох! Веднага след погребението. Без да искам ги видях върху билярдната маса. Мъжът й къде е бил?

— В Балтимор. Играел поло. Прибрал се чак в неделя на обяд. По думите на келнерката, Хекстър не бил на себе си от ярост. Нарекъл дъщеря си уличница и я заплашил, че ако не се стегне, ще я изхвърли от къщата и ще й прекрати издръжката.

— Брей? А тя какво му отговорила?

— Много работи. Но в крайна сметка му заявила, че ще го накара да съжалява за всички обиди, които й е нанесъл.

— Възможно ли е да го е убила тя?

— Естествено, че е възможно. Живее в имението. Трябвало е само да стигне до края на алеята и да го причака да дойде за вестника. Фоури е бил още в Балтимор, а синът им е прекарал нощта при неговите родители.

— Нищо чудно, че Памела се държи така странно. Ако е вярно това, че само членовете на семейството са имали достъп до пистолета, всяка дума в нейна защита натопява някое от децата.

— Най-любопитното съм го оставил за накрая — подхвърли Елиът с дяволита усмивка.

— И какво е то?

— Познай коя е мадамата на голите снимки.

— Коя?

— Е, хайде де, познай.

— Нямам представа. Марго?

— Може, но не е вярно.

— Тори.

— Тц.

— Не е Тори! Че коя ще е тогава?

— Елена Оларте, камериерката.