Джини Харцмарк
Последна възможност (16)

Шестнайсета глава

Известно време тримата стояхме като ударени от гръм, неспособни да погълнем новината. Лицето на Бартън доби пепеляв оттенък. Той направи неуверена крачка към Джейн и хвана ръцете й.

— В колко часа се обади Криси? — попитах рязко аз. Чувствах се като единствен доктор при катастрофа.

— Няма и десет минути. — Гласът на Джейн бе придобил напрегнатите нотки на кризисните ситуации.

— Полицията била ли е още там?

— Не. Вече си бяха тръгнали. Криси каза, че всичко продължило около минута. Пристигнал оня детектив, рижия, дето никой не може да го понася, забравих му името, влязъл и съобщил на Памела, че е арестувана. Сложили й белезници.

— Криси как е?

— Ужасно е разстроена. Така хълцаше, че едва я разбирах какво говори.

— Не е възможно! Трябва да е някаква грешка — шепнеше Бартън. — Къде са я откарали? В затвора ли е?

— Криси каза, че я завели в полицейското управление на Лейк Форест.

— Джейн, иди вътре и се обади на Криси — изкомандвах аз. — Кажи й да не мърда от къщи и да не говори с никого, особено с репортери. Същото предай и на Марго. Обясни на Криси, че ще й изпратя охраната, която беше там в неделя. Ще се погрижа и тук да дойде някой.

— Мислиш ли, че наистина е необходимо? — попита Джейн.

— Ако тази нощ не настъпи някой катаклизъм, утре това ще е най-голямата новина на Америка. Репортерите ще ви чоплят даже и боклука. Не те съветвам да излизате с децата.

— Имам репетиция с оркестъра!

— Тогава някой от охраната ще те закара. Не се тревожи, всяко чудо за три дни, но хич няма да е лесно.

Джейн кимна мрачно. Погледнах Бартън. Струваше ми се, че всеки миг ще припадне.

— Трябва да ида да я видя — каза той.

— Аз ще те закарам.

— Няма проблем. Ще се оправя.

— Не можеш да караш в това състояние — намеси се жена му. — Иди с Кейт.

— Хайде, Бартън, тъкмо по пътя ще се обадим на няколко места. Ще ми се да изпреварим репортерите. Първото, което трябва да направим обаче, е да намерим добър адвокат. Знаеш ли дали тя би имала някого предвид?

— Кен Кърландър се занимава с всички юридически въпроси.

— Той не става за това. Ще проверя дали Елкин Кофийлд е готов да я представлява. Ако майка ти не го хареса, може да го смени. За момента обаче й трябва някой да присъства на разпитите и да уреди пускането под гаранция.

Миналата нощ в кратък пристъп на ужас си помислих, че ако ме арестуват, ще наема именно Кофийлд.

Бартън стисна в шепи ръцете на жена си и я целуна бързо по бузата.

— Ще се оправиш ли сама? — попита загрижен.

— Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред. Само бързай да се погрижиш за майка си.

Бартън седна в колата и щракна вратата. Джейн ни изпроводи с поглед.

 

 

Сгърчен до мен, той отчаяно кършеше ръце. Докато карах, оставих съобщение на телефонния секретар на Кофийлд, а не след дълго успях да се свържа и със самия него. Обеща след двайсет минути да ни чака в полицейското управление. След това набрах офиса на Елиът Ейбълман. Очаквах и там да се натъкна на секретар, но на седмия сигнал, малко преди да затворя, чух гласа на Елиът.

— Здрасти, Кейт е. Много работиш… То и аз за работа те търся.

— Какво има?

— Току-що са арестували Памела Хекстър. Ще трябва пак да изпратиш хора в Лейк Форест, в апартамента на Марго Хекстър в Хайд Парк и в къщата на Бартън Джуниър в Иванстън.

— Значи в крайна сметка са си заплюли съпругата — изкоментира Елиът. — По-добре отколкото да е нашата Кейт. Мислиш ли, че може да е била тя?

— Понятие нямам. Сега съм на път за полицията заедно със сина й. Погребението беше днес следобед.

— Доста се е насъбрало на семейството.

— Малко е да се каже.

 

 

Скромният паркинг в близост до сградата на кметството в Лейк Форест вече бе задръстен от микробусите на трите телевизии. По стълбите се опъваха кабели. Светкавиците проблясваха в нощта като мини бомбени експлозии. Толкова за желанието ми да пристигна преди пресата… Без съмнение Русковски им бе подшушнал нещичко.

Изрових от чантата си визитката, която ми беше дал още първия ден, и се обадих на номера. Вдигна някакъв сержант. Обясних, че водя сина на госпожа Хекстър и много държа да се доберем до вътрешността на сградата цели-целенички. Поинтересувах се дали ще е възможно някой да ни въведе през другия вход. Абсурд, отсече безапелационно той, но накрая все пак обеща, че на вратата ще ни чака униформен полицай, за да препречи пътя на журналистите. Затворих му телефона.

Спрях колата в най-отдалечения ъгъл на паркинга и се обърнах към Бартън.

— Слушай. Пеш ще сме по-незабележими. Няма да проумеят веднага, че не сме от тях. Щом се сетят, да знаеш, загубени сме. Избягвай погледите, но не си крий лицето, защото иначе ще се появиш по вестниците като мафиот. Каквото и да ти казват, прави се, че не чуваш. Докато се появи Елкин, ще се държиш все едно че е станала нелепа грешка.

— Но то си е точно така! — протестира Бартън.

Излязохме навън и го стиснах под ръка.

— Помни — повторих още веднъж, — с никого не говориш и за нищо не се спираш.

 

 

Чет Елуей от „Канал осем“ ни забеляза и би тревогата. От всички страни се спуснаха рояци репортери, хукнали с микрофоните напред на изкуствената светлина на прожекторите; операторите, превили рамене под камерите, тичаха след тях. Усетих как Бартън се поколеба и го дръпнах, за да не забавя ход. Бомбардираха ни с въпроси, хващаха ни за ръкавите, бутаха се едни други, докато заемат позиция и междувременно бутаха нас. След първоначалното стъписване Бартън се окопити и двамата с общи усилия разблъскахме тълпата.

На прага наистина ни чакаха униформени полицаи с готови палки. След суматохата вън, полицейското управление изглеждаше абсурдно пусто и тихо — едва ли не потънало в дълбок сън. От информацията ни уведомиха, че госпожа Хекстър е в залата за разпит и трябва да изчакаме на пейката. Красноречивото свиване на раменете можеше да означава единствено, че нощта ще бъде дълга.

— И сега какво? — попита Бартън и неспокойно заснова напред-назад.

— Седим, докато се появи Елкин Кофийлд. После той ще влезе да поговори с майка ти.

— Ще я пуснат, нали? Не могат да я оставят да спи в килията!…

— Елкин ще се справи — уверих го аз.

Уви, двата семестъра наказателно право не ме бяха подготвили за реалностите на системата. Нямах представа колко дълго могат да я държат тук, преди да се уреди изслушване за пускане под гаранция. Погледнах си часовника и с нетърпение зачаках Кофийлд.

— Бартън, вероятно ще се наложи да се свържеш и с Кърландър — подхвърлих по едно време. — Ако съдията се съгласи на гаранция, сумата никак няма да е малка. Защо все пак не седнеш? В дъното има кафемашина. Ще донеса по едно кафе. Трябва да се заредим с търпение.

Докато чаках чашките да се напълнят, хвърлих поглед към твърдата дървена пейка. За няколко часа Бартън се беше смалил. Сакото му висеше като на дете, навлякло костюма на баща си. Сърцето ми се обърна при вида на пребледнелите му страни и тъмните кръгове под очите. Сетих се за Джейн, изнемощяла от събитията, на всичкото отгоре бременна. Арестът на Памела окончателно ще ги съсипе. Независимо дали е виновна или не, за децата й алтернативите са еднакво болезнени. Или майка им е обвинена несправедливо в убийството на баща им, или наистина го е извършила. И в двата случая те ще страдат най-много.

 

 

Човек не трябваше да прибързва с изводите за Елкин Кофийлд. Маниерът му смущаваше — фамилиарен и изпълнен с оптимизъм, сякаш всички неприятности трябва да отстъпят пред неговата нестихваща енергичност и добронамереност. Но глупак би бил онзи, който се остави на първоначалната заблуда. Виждала съм как, докато се обърнеш, веселият му нрав се превръща в гръмогласна ярост или сарказъм, който те накълцва като кисела краставица. С телосложението си на маратонец той не правеше особено впечатление сред интериора на полицейското управление. Черната му коса бе подстригана ниско, като на военен, лицето му бе набраздено от акне. Тъмните очи пронизваха през невероятно дълги мигли. Не един съдебен заседател се е опитвал да проумее противоречивото излъчване на това лице и твърде скоро се е оказвал хипнотизиран от силата на интелекта, скрит под него.

Той ми махна разсеяно и се отправи към гишето за информация, където се представи като адвоката на госпожа Хекстър и размени няколко думи със сержанта. После дойде при нас, преливащ от очарование и топлота, здрависа се сърдечно с мен и се запозна с Бартън.

— Проблеми с медиите? — подметнах, докато събличаше шлифера си и остана по свръхскъпия си костюм.

— Ни най-малко. Всичките са ми приятелчета. Наложи се все пак да сритам Дик Престън. Веднъж завинаги трябва да се научи, че като казвам „без коментар“, подмятанията по адрес на жена ми няма да ми развържат езика. Ама че глупак! Бартън, млади човече, казаха ми, че все още не са приключили с майка ви, така че ще трябва да почакаме малко. Само ще ви помоля да се поразтъпчем заедно, за да си поизясним туй-онуй.

Двамата се отправиха надолу по коридора, Елкин преметнал ръка през значително по-високото рамо на Бартън, и шепнешком заобсъждаха подробностите около защитата, хонорарите и перспективите за следващите часове. За Бартън днешните събития бяха като стъпка в пропастта, но за адвокат по наказателно право от ранга на Кофийлд, това бе ежедневие. Стотици пъти е вървял по този коридор с близките на обвинените. Като се върнаха на пейката, Бартън изглеждаше видимо поуспокоен.

— Окей, Кейт, мила — обади се Елкин. — Твой ред е да заповядаш в офиса ми.

Изправих се с усмивка и тръгнах редом с него. Той ме прегърна безгрижно. Говореше се, че имал навика да пуска ръце, но според Елкин той просто е от хората, които постоянно докосват събеседниците си, независимо от пола им.

— Първо, Кейт, благодаря ти, че се обади — започна той. — По всичко личи, случаят ще е от интересните. Кажи как се докопа до него? Или може би е заради младия Бартън?… Наистина симпатичен младеж.

— О, не! Той е женен за пианистката Джейн Барбър. До случая се докопах, както съвсем правилно се изрази, благодарение на факта, че Барт Хекстър е бил застрелян час преди срещата си с мен.

— Значи работиш за бащата?

— Не, за компанията му „Хекстър Комодитис“. Тази вечер закарах Бартън до тях, а жена му ни съобщи за ареста.

— Какво представлява госпожа Хекстър?

— Не знам. Прилича на приятелките на майка ми. Добри обноски, красиви дрехи, нали знаеш… Били са женени трийсет и шест години. Безспорно успешен брак. Имат три големи деца. Ангажирани са с безброй благотворителни каузи. Всъщност, като се замисля, изобщо не я познавам.

— И на мен са ми известни единствено като обществени фигури. Вестниците ще дадат глас на всеки, готов да чопли въпроса, още преди да сме припарили до съдебната зала. Имиджът е от ключова важност. Госпожа Хекстър да е била алкохоличка или да е имала психични отклонения?

— Не съм чувала.

— Добре. А какво е отношението на семейството? Ще застанат ли на страната на майка си?

— Говорила съм само с Бартън. Той е убеден, че това е грешка. Не може да повярва, че майка му е обвинена в такова нещо.

— Разбира се — съгласи се Елкин, за когото въпросът за вината от само себе си се изтикваше на заден план от по-важния проблем за успеха на делото. — Е, мисля, че вече е време да се срещна с клиента си.

 

 

На другата сутрин по стелажите с вестници във фоайето на офиса моята собствена физиономия ми се блещеше от първата страница на „Трибюн“.

— Значи старата го е ликвидирала — отбеляза продавачът, като му подавах парите. — Жалко, че не са хванали по-добрия ви профил.

Разгърнах вестника. С Бартън заемахме четвърт страница, омаломощени и изтормозени. Кадърът бе от стълкновенията пред входа на полицейското управление. Майка ми, рекох си наум, ще се влюби в тази снимка.

Истинският кошмар естествено настана, щом прекрачих прага на „Калахан Рос“.

— Виждам, вече превзехме пресата — заяде се още Лилиан в приемната.

Спрях да си налея кафе от машината и видях, че някой шегаджия бе изрязал лика ми и го беше лепнал на стената, редом до Синди Крофорд, като бе добавил с разкривени букви: „Превъплъщение“. Под снимката на Синди пишеше „преди“, а под моята — „сега“.

— Здрасти, Кейт — подвикна Хауард Акерман, моят съсед по кабинет. — Сега, като стана съдружник, можеш ли да изкупиш целия тираж и да го изгориш в камината?

— Тъкмо отивам да броя кайметата.

Отворих вратата. Черил ме чакаше с траурен вид.

— Скип Тилман два пъти дойде да те търси. Не изглеждаше весел. Каза веднага да идеш при него.

— Как прекрасно започва днешният ден!

— Ще стерилизирам хирургическите инструменти за закърпване — успокои ме вярната ми Черил.

 

 

Секретарката на Скип Тилман ме въведе в покоите на вожда като медицинска сестра, съпровождаща неизлечимо болен. Скип вдигна глава от папката и се втренчи в мен над очилата си. Бялата му коса оредяваше на темето, а с годините лицето му постепенно възвръщаше бебешката си руменина. Той беше отколешен приятел на моето семейство. Жена му и майка ми са партньорки на бридж. Откак постъпих на работа тук, Скип се отнасяше с мен или като с любима племенница, или като с блудна щерка. Не можех да не изпитвам добри чувства към него, но това не променяше факта, че бе такъв аристократичен пуритан, че сигурно имаше цирей на задника.

— Искал си да говориш с мен — започнах аз, опитвайки се да не приличам на ученичка, извикана при директора.

— Предполагам си имала възможност да хвърлиш поглед на сутрешния вестник.

— Нямаше как да го пропусна.

— А по новините видя ли се?

— Не гледам телевизия.

— Достоверен източник ме информира, че са те показали и по трите канала, както снощи в единайсет, така и в сутрешните емисии.

— Нали знаеш, всеки си има своите петнайсет минути слава.

— А ти много добре знаеш политиката на фирмата. За съдружниците е аксиома да не се замесват в криминални афери. В цялата история на „Калахан Рос“ не е имало подобен случай. Надявам се, няма нужда да ти напомням, че като най-новия съдружник, носиш особена отговорност.

— А аз няма нужда да ти напомням, че в деня, когато приех да стана съдружник, ти ме извика в тази стая, за да ми изнесеш лекция за лоялността към клиента и за задълженията да се търсят и да се създават нови клиенти. Ето, аз доведох „Хекстър Комодитис“ и съм твърдо решена да помогна на компанията и на семейството в този труден момент. Ако си прочел статията, трябва си разбрал, че Елкин Кофийлд представлява Памела Хекстър. Участието ми в цялата история се свежда единствено до това, че закарах сина й до полицейското управление.

— Кейт, ти си в особено положение — продължи с предупредителен глас Скип. — Като една от малкото съдружници жени, си длъжна всячески да се стараеш да избягваш грешките подобно на съпругата на Цезар, трябва да избягваш дори и опасността от грешка. Уви, днес сме свидетели на неприятен прецедент.

— Уверена съм, че никой от съдружниците мъже няма да се посвени да си свърши работата, само защото някой може да съзре някаква опасност от грешка.

— Това беше предупреждение на приятел, Кейт. Не всички съдружници ще се отнесат така спокойно.

— Не ми казваш нищо ново — заявих и се изправих. — Първото, което научаваш, като постъпиш тук, е на какви чудесии са способни съдружниците.