Джини Харцмарк
Последна възможност (14)

Четиринайсета глава

На път за офиса спрях първо за пакет бонбонки „М & М“, после от „Старбъкс“ си взех двойно еспресо. Да кажа, че денят беше от гадните, би било скромна лъжа. Само в разстояние на два часа вече почти бившият главен дилър на „Хекстър Комодитис“ за една бройка да ме трупира, а главното действащо лице в Комисията ми обеща, че след пет дни ще ме възкачи на ешафода, редом с клиента ми.

Черил погледна какво нося и попита:

— Толкова ли е зле?

— Защо не ми напомни да си метна бронираната жилетка? — Влязох в кабинета, събух си обувките и свалих сакото. На стола ми бе просната бледолилава рокля от шифон. — Черил? — извиках ужасена. — Какво пък е това?

— О, извинявай, Кейт. — Тя дотича и я грабна. — Купих я на обяд и я пробвах тук. Ще бъда шаферка. Най-добрата ми приятелка се жени в събота. — Положи я върху себе си, за да я видя по-добре. — Ужасна е, нали?

— Всички рокли за шаферки са ужасни. Знаеш ли кои са трите големи лъжи за всички времена?

— Не! Кажи ми.

— „Тъкмо щях да ти се обаждам“, „Изпратих ти чека“ и „Роклята не е само за една вечер“.

— Така си е. Не знам дали ще се престраша да я облека повече. Но чакай, още не си видяла обувките! — Тя се втурна към бюрото си и се върна с лилави сандали с осемсантиметров ток.

— Страхотни! И тях ще ги скъсаш от носене.

— Е, че как! Всяка жена трябва да има в гардероба си поне един чифт лилави обувки убийки.

Все още се смеехме, когато телефонът звънна. Черил вдигна и прошепна с длан върху микрофона:

— Бартън е. Предполагам, ще искаш да говориш с него.

— Ще може ли да се видим по някое време? — попита той, щом чу гласа ми. — Май днес наистина прерязах клона.

— Кога ще е удобно?

— Всъщност, защо не дойдеш у нас? Обещах на Джейн, че ще се прибера за вечеря. Сряда е свободният ден на момичето, което й помага вкъщи, и към шест Джейн вече е останала без сили. Искаш ли да споделиш трапезата ни?

— О, не ми се ще да ви притеснявам. Не можеш ли да излезеш, като свършите?

— Не, не. По време на вечерята ще е най-подходящо. Честно да си призная, не съм сигурен как точно ще съобщя на Джейн за случката днес. Ще ми бъде по-лесно, ако и ти си там.

— В случай че реши да се пробва в бокса?

— Нещо такова.

 

 

Бартън и Джейн Хекстър живееха в приветлива викторианска къща на тиха уличка, потънала в зеленина. Наоколо лъхаше спокойствие и семеен уют. Пред вратите се търкаляха детски колела, в задните дворове имаше дървени люлки. Тихото благополучие би могло да направи впечатление само на човек, израснал в хладния разкош на Лейк Форест.

Джейн ме посрещна на входа, облегнала върху огромния си корем двегодишен малчуган, който яростно се мяташе в ръцете й. Тъмночервеният цвят на роклята подчертаваше прозрачната й кожа, добила восъчен оттенък от напредналата бременност, изтощението и ужаса от последните няколко дни.

— Заповядайте в маймунарника — поздрави ме тя и с мъка се усмихна. — Това е маймунчето Питър.

— Иий, иий, иий — с радост ми се представи синчето.

— Я тичай горе и намери другия маймун. — Джейн го пусна и го шляпна лекичко отзад. — Влизайте. Бартън е в трапезарията. Каза, че трябвало да провери няколко курсови работи, ама всъщност май се крие от мен. Похвали ли ви се, че днес е уволнил Карл Савидж?

— Присъствах лично. Дано да не получа арсеник в супата по този повод.

— Хм, кой знае… Супа ще има. За арсеника ще си помисля. Да идем да му развалим спокойствието.

Тя ме поведе из къщата, обзаведена в стила на университетските преподаватели по целия свят с удобни, общо-взето модерни мебели в неутрални тонове и натъпкана с книги, където ти видят очите. В хола доминираше огромен концертен роял, еркерният прозорец се красеше от арфа. Пространството между тях бе осеяно с играчки.

Чул гласовете ни, Бартън надникна от трапезарията и набързо започна да пъха ризата си в панталоните.

— Здрасти, Кейт! Боже, кога е станало време за вечеря? Какво ще пиеш? Бира? Вино?

— Вино би било чудесно.

— Готово — обади се Джейн. — Аз ще го донеса. Вие най-добре седнете. Аз и без това трябва да наглеждам вечерята.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Не. Всичко е под контрол.

С Бартън се настанихме на масата. На горния етаж припкаха малки крачета и се чуваха писъци, надявам се от радост.

— Доколкото разбирам, с Джейн нещата са наред.

— Да, прие го учудващо добре. Най-тежката дума по мой адрес беше „идиот“.

— Как мина работният ден?

— Окей. Ще трябва да измисля някаква система за обобщаване на резултатите, тъй като Тим не изглежда особено очарован. С баща ми се срещали всеки ден, за да прегледат сделките. Отнемало им двайсетина минути, днес за повече от час успяхме да минем само два вида стоки. Казах му, че ще се наложи да продължим утре в шест сутринта и хич не му стана приятно.

— Той ли ще е следващият уволнен? — обади се Джейн, която се появи с чашата ми. — В университета нали не си избираш дори и секретарката и сега властта вече хубавичко ти размъти мозъка. Каза ли на Кейт за Марго?

Бартън покри лицето си с длани и извика в престорен ужас:

— О, ще остане ли поне една семейна тайна!

— Е, точно тази тъй или иначе най-бързо ще излезе наяве. — Джейн се обърна към мен. — Марго ми се обади следобед. Беше ужасно развълнувана. Смята, че е бременна.

— Значи дотук с лесбийския живот.

— О, не, напротив! Това е част от лесбийския живот. Нейната приятелка, пардон, другарка в живота, я осеменила по изкуствен път. Сигурно някой техен познат хомосексуалист е дал своя принос. Марго с радост сподели подробностите. Използвали били игла за плетене. Смятат да отгледат бебето заедно — мама Марго, мама Брук и татко чичо Джон или както там му е името.

— Казала ли е на майка си?

— Да — продължи Бартън. — Коментарът й бил: „Добре че баща ти не е жив да го чуе“. Заявила също и че особено се радва, че заминава. Мисля, че тръгва в петък сутринта. Не знам… Имам чувството, че семейството се разпадна. Това е залегнало в теорията на хаоса. Комплексните бързо развиващи се системи си създават свое собствено равновесие, но и най-незначителният външен дразнител може да го наруши и всичко отива по дяволите.

— Каква щастлива мисъл! — възкликна подигравателно Джейн. — Ти си загубил усещане за реалността, Бартън. Това, което се случи с баща ти, е наистина трагично. Но що се отнася до Марго, нищичко не се е променило. Шантава си беше, шантава си е и сега.

— А това, че майка ми се премества в Палм Спрингс? Не мислиш ли, че е доста ненадейно? Да не говорим, че и Криси май го е закъсала със съпруга си. Като им бях на гости вчера, определено си личеше.

— Сигурно пак си е наумила, че не й обръща достатъчно внимание. И това е старо.

— Малко бях изненадана да видя Криси снощи на благотворителната вечер на фондацията за борба с артрита — намесих се аз. — Знам, че тя е хвърлила много сили в организацията, но все пак доста се шушукаше.

— Майка ми не беше на себе си — призна Бартън. — На зазоряване имахме цели два разговора по телефона.

— Криси просто държи да си получи полагаемото съчувствие, примесено с обожание — продължи Джейн. — Няма съмнение, че възнамерява да се възползва максимално от смъртта на баща си, докато Фоури си тренира с конете. Не че го обвинявам. Ако аз бях женена за сестра ти, щях да си спя в конюшнята.

— Не си съвсем справедлива — възрази Бартън. — От всички ни Криси бе най-близка с баща ми.

— Искаш да кажеш, качила му се беше на главата. Открай време ми е било мъчно за Фоури. Не е лесно да се подражава на баща ти. Говорихме за това, когато се ожениха. За баща ти Криси беше принцеса, Фоури е симпатичен, но принц не е. Може пък цялата история да й послужи като урок. Криси е едва на двайсет и шест и това е първият й истински сблъсък с реалността.

— Криси е имунизирана срещу реалността — промърмори Бартън.

— Ти беше ли поканена на сватбата им? — попита ме неочаквано Джейн.

— Мисля, че не.

— Без да се обиждаш, сигурно си от шепата жители на Чикаго, които са били пропуснати. Наистина е жалко, че не си успяла да видиш това чудо.

— Голямо оливане беше наистина — призна Бартън.

— Но всичко бе дело на баща ми. Майка ми беше категорично против.

— Барт вдигна цялата сватба като изненада за Криси — продължи Джейн. — Той подбра украсите, цветята, храната. Заведе я в „Тифани“ с превръзка на очите, за да си хареса диамантено колие и диадема за церемонията. Купи й две булчински рокли — за в църквата и после за приема. Докара Стюарт Уайт и петдесет и девет членния му оркестър чак от Ню Йорк. Ако Фоури не се беше появил, едва ли щеше да се забележи. Накрая младоженците отлетяха на сватбено пътешествие с хеликоптер.

— С хеликоптер?

— Както казах, не е лесно да се подражава на Барт Хекстър.

 

 

Вечерята бе неофициална и апетитна, от онези домашно приготвени ястия, които рядко се озоваваха в чинията ми — салата, печено пиле, задушени картофи и грах. Унищожих три порции. Хлапетата — двегодишният Питър, когото видях на влизане, и малко по-голямото му братче Джеймс проведоха малка, но люта битка. Млякото се лееше по масата, във въздуха летяха цели кокали. Макар и за кратко, обявиха двубой по оригване. Джейн сновеше между кухнята и трапезарията, Бартън забърсваше поредната локвичка и по едно време, докато се усетя, Питър успя да си напъха цяло грахово зърно в носа. Наложи се суетнята да се премести в банята, за да му го извадят.

— Готова ли си вече да положиш клетва, че няма да си имаш работа с деца? — попита Джейн, когато Бартън се качи да приспива момчетата, а аз й помагах с чиниите.

— Ни най-малко — отвърнах съвсем искрено. — Моят живот изглежда направо скучен.

— Не бих казала, че е толкова вълнуващо. Виж, като излизам на сцената, оркестърът се изправи на крака и всички погледи се вперят в мен — да, това се нарича вълнуващо усещане. Тук си е просто лудница.

— Но бас държа, че не би искала да се разменим.

— Е, може би за уикенда… — Джейн се усмихна. — Но само ако си разменим и телата. Моето вече едва се търпи.

— Знаеш ли какво ще е бебето?

— Не. В това отношение съм много старомодна и не се подлагам на изследвания, ултразвук и така нататък, освен ако не е наистина наложително. Пък и изненадата ще е все приятна.

— Предпочиташ ли да е момиче?

— Май няма да е лошо — призна с въздишка тя. — Представи си иначе какво ще стане… Ще трябва да стоя заключена в кухнята. Но най-важното е да е живо и здраво. Все повече оценявам каква радост са децата.

— Както е тръгнало, радостта ти ще става по-бурна.

Джейн се засмя.

— Така си е, с три деца под три години мъченичеството ми е гарантирано.

 

 

— Баща ми май не вярваше, че някога ще умре — каза Бартън, докато Джейн поднасяше кафето. Децата бяха в креватчетата и гледаха дневната си доза телевизия. — Нали знаеш, че преди две години той прекара тежък инфаркт. Когато са го приели в болницата, е бил в клинична смърт. Но дори и след това се съмнявам, че си е мислел за края. Сигурно си е казвал, че ако си го пожелае много силно, ако впрегне целия си инат, ще живее вечно.

— Малко е да се каже инат — прекъсна го Джейн. — Помниш ли на какво ни подложи с дефибрилатора? След инфаркта Барт получи вентрикуларна тахикардия — обясни тя. — Това е изключително неравномерен сърдечен ритъм, породен от проблеми с камерите. Докторите настояха да му се имплантира дефибрилатор, но Барт не позволи и да се издума.

— Какво е това? — попитах аз. — Нещо като пейсмейкър?

— Не — отговори Бартън. — По-голямо е и работи с батерия, и то доста голяма, която се имплантира в коремната област. Служи като автоматична манивела. Следи пулса и щом се получи вентрикуларна тахикардия, дефибрилаторът изпраща на сърцето електрически импулс и го размърдва да влезе в ритъм.

— Не звучи особено приятно.

— И не е — продължи Джейн. — Но е за предпочитане пред смъртта. Барт заяви, че няма да позволи да го режат и да му пъхат машинарии в корема. Каза, че цял живот е бил играч и ще рискува. Памела щеше да се поболее. Лекарите твърдяха, че още веднъж настъпи ли вентрикуларна тахикардия, край.

— За щастие точно миналата година на пазара се появи медикамент срещу този вид тахикардия — обади се Бартън. — Но докато започне да го приема, се бяхме изтощили от нерви.

— Не и Барт обаче. Той сигурно не е имал и една безсънна нощ. Ти си прав. Баща ти се мислеше за безсмъртен.

— Днес един приятел, който минава за добре информиран, подхвърли, че полицията вече била близо до арест.

— Дай боже! Веднъж да се свърши.

— За нас няма да свърши — заяви мрачно Бартън. — Преди да дойдеш, Кейт, с Джейн решихме, че трябва да си взема неплатен отпуск до септември. Хич не ми се иска и на нея не й се иска, но прегледахме възможностите и няма начин фирмата да оцелее, без да има кой да я ръководи.

— Бартън е убеден, че единствено той би могъл да се справи.

— Дори да решим да я продадем или да ликвидираме активите, ще трябва да докажем, че фирмата може да просъществува без баща ми — каза Бартън, сякаш сам да си повярва. — Ако не се захвана, целият този дългогодишен труд ще отиде напразно.

— Има и по-тежки загуби — обади се жена му.

— Баща ми е посветил живота си на „Хекстър Комодитис“. Независимо какво ти или аз мислим за него, не бих могъл да позволя трудът му да отиде на вятъра.

 

 

Пристигнах си вкъщи грохнала от умора, объркана и почти потисната. Джейн и Бартън ми харесваха все повече. Изпитвах чувство на завист, затова че се имат един друг, заради случайните им прояви на интимност, за оживените спорове, за малките им момченца, дори за крясъците и разлятото мляко. Установих също и че още повече ме е яд на убийството на Хекстър. Нямах представа кой може да го е извършил, но бях уверена, че по някакъв начин той сам е допринесъл за смъртта си. Това не можеше да е дело на някой луд, дебнещ из горите. Барт Хекстър не е бил застрелян случайно. Ала независимо от причината, най-високата цена щяха да заплатят именно Бартън и Джейн.

Погледнах часовника си. Даже няма още десет. Куфарчето ми пращеше от документи за четене. Индикаторът на телефонния секретар мигаше, за да ми напомни, че са ме търсили и трябва да се обаждам.

Оставих куфарчето върху масичката в хола, отидох в стаята си, съблякох се и се скрих в леглото.