Джини Харцмарк
Последна възможност (1)

Първа глава

Още от най-първата ни среща Барт Хекстър все ми въртеше номера. Днешната сутрин не бе изключение — поредната тенекия от един внушителен списък. Хекстър беше мой клиент, влиятелен дилър на фючърсни контракти, с легендарна слава в Чикаго, един от онези напористи бизнесмени, които са любими чада на този град на големите играчи. Жизнен и находчив, но вечно мрачен и надут, с бурна страст към риска, той си бе спечелил прозвището Черния Барт, може би не толкова заради смолисточерната коса, колкото именно благодарение на своя нрав.

Но имаше и нещо достолепно в него. Той се славеше като един от най-красноречивите представители на търговията с фючърсни сделки и лобист с редица успехи. Двамата със съпругата му Памела бяха известни с многобройните си филантропични прояви, а предаността им към семейството и обществото, а не на последно място и един към друг, се изтъкваше като ярък пример за всички, дръзнали да оспорят успеха им.

И все пак се намираха хора, които да предупреждават, че патрицианското величие и престиж не бива да се приемат за чиста монета, фючърсните сделки са област, където алчността, коварството и голата агресивност са неизбежни, дори задължителни качества, а за да преуспееш, трябва да ги развиеш до съвършенство. В продължение на почти трийсет години, изтъкваха те, Барт Хекстър е най-големият, а според някои и най-подлият в играта.

В последно време той и компанията му „Хекстър Комодитис“ бяха привлекли вниманието на една правителствена комисия. Това често се случва с големите риби и като негов адвокат аз не изпитвах сериозни притеснения. Хекстър от своя страна бе повече от равнодушен. Седмици наред коленопреклонно го молех за копия от документите по случая, справките за сделките и банковите извлечения, които ми бяха нужни, за да подготвя отговор на обвинението. Но пет дни преди решаващия момент Барт Хекстър не ми бе предоставил и един лист.

Работата започваше да не ми харесва.

Определяли си бяхме множество срещи, но Хекстър ги бе отменял до една — обикновено все в последната минута. Към днешна дата обясненията се въртяха около натоварения му график, недоразумения със секретарката, лоши дни на борсата, имаше даже и неотложни партии покер. Последната ни среща, за четири часа в петък, бе отменена просто ей така, без никакъв аргумент. Толкова бях побесняла, че вдигнах телефона и му заявих, че не ни остава нищо друго, освен да се срещнем през уикенда. Той ми го върна тъпкано — свободен бил единствено в неделя сутринта, в осем.

И така, вместо да се излежавам с вдъхващия увереност тлъст неделен брой на „Ню Йорк Таймс“ в ръце, аз лъкатушех между строителните площадки по магистралата „Идънс Експресуей“. Успокояваше ме само мисълта, че този път поне Хекстър няма да ми се измъкне.

 

 

Барт Хекстър живееше в огромно имение в Лейк Форест, собственост на семейството на жена му отпреди четири поколения. Охолството го радваше и той не скриваше удоволствието, което му доставяха материалните блага. А дори и според представите на работническия ирландски квартал в Бриджпорт, южната част на Чикаго, детството му било белязано от нищета. Баща му разтоварвал корабите, обслужващи търговията с жито по Големите езера, бил неверен съпруг и безогледен комарджия, прибирал се вкъщи само когато свършел парите или късметът му изневерял. Майката на Барт била бледа и смирена женица, която носела тежкия кръст на своята участ с Божието име на уста и отгледала двамата си сина — Барт и малкия му брат Били, с равни дози дисциплина и вероучение.

Хекстър оцелял в училище „Свети Бернадет“, оцелял и през трите години военна служба в Корея и получил работа като бегач на Чикагската стокова борса. В началото нямал високо мнение за това, което вършел, но можел да си тръгва рано и му оставало достатъчно време за покер, играта, към която в Корея открил у себе си афинитет и немалки заложби. През уикендите Барт често замествал тромпетиста в групата на един приятел и именно по този начин пътят му се кръстосал с този на госпожица Памела Уорли Мандерсън от Лейк Форест.

Непохватната, израснала като в саксия единствена дъщеря на Летиша и Стърлинг Мандерсън, наследница на империята за опаковане на месо Мандерсън, била лесна плячка за Байроновия профил и пламенните кафяви очи на младия ирландец. Бракът им шест месеца по-късно се превърнал в скандала на годината. Човек може само да гадае с какви сълзи и увещания, с какви заплахи за бягство и вечна изолация е било изтръгнато мрачното съгласие на родителите.

Независимо от скандала или може би именно заради него, семейство Мандерсън построило за младоженците къща зад високия жив плет на имението. Половин година след завършването й Барт Хекстър я ипотекирал и с парите си купил място на борсата.

За по-малко от две години, с едва проходил син и второ дете на път, Хекстър изплатил ипотеката, разрушил сватбения подарък и на мястото му издигнал нова къща, този път в същия стил „Тюдор“ като на Мандерсън, само че четири пъти по-голяма. Когато строежът приключил, просторният момински дом на Памела се оказал буквално сгушен в сянката му.

 

 

Пътуването от апартамента ми в града към Лейк Форест представляваше мъчително пълзене по верига от магистрали — първо „Дан Райан“, после „Кенеди“ и „Идънс“, които се вливат една в друга и бележат маршрута на ежедневното бягство от града за жителите на предградията. Като се измъкнеш от строежа край Ригли Фийлд и подминеш подредените къщички на Скоуки, попадаш в странна местност, пуста като лунен пейзаж. Там обработваемата земя е превърната в паркинг, а лъскавите сгради с офиси са поникнали от плоската гола равнина като отровни гъби.

Ала щом магистралата остане зад гърба ти и поемеш по шосе номер четирийсет и едно, най-неочаквано попадаш сред природата или поне сред пищния и лустросан неин вариант, а именно тежкарските северни предградия на Чикаго. Брястовете тук са стари и с огромни корони, клоните им се сплитат над пътя в тъмен балдахин от листа. От далечината се долавя приглушено мъркане на косачки, пъплещи по просторните ливади, а ако особено напрегнеш слух, можеш да си въобразиш, че чуваш дори как стикът отпраща топките за голф някъде оттатък дърветата.

Времето бе неестествено топло за април. Отворих прозореца на колата и ме лъхна сочният влажен аромат на настъпващата пролет. Свих по шосе „Еленова пътека“ и навлязох в сенчестия бастион на тихата миропомазаност с име Лейк Форест. От дясната ми страна пробягваха сградите на градската управа, откъснати от шосето като малък колеж, после идваше ред на уличките с кокетните до втръсване и стряскащо скъпи магазини, образуващи търговската част. Пресякох жп линията — гарата е толкова стара, че все се сещам за курабийките с джинджифил от детството ми. Завих надясно по Паркланд авеню. Два-три километра по-нататък намалих, за да не пропусна двете колони от червени тухли, които отбелязват началото на имението Мандерсън.

Секретарката на Хекстър ми бе изпратила по факса подробни указания как да стигна до къщата на нейния велик шеф, но аз не ги взех със себе си. Не ми бяха нужни. Израсла съм на около километър оттук.

Без проблеми открих входа и поех по наскоро асфалтираната и нарочно лъкатушна алея. Къщата, ако не се лъжа, бе разположена в дълбочина, насред необятен парк, твърде внушителен дори и за мащабите на Лейк Форест.

След първия завой се сепнах от вида на някаква кола, забила нос в едно дере, недалеч от пътя. От ауспуха се виеше едва забележима струйка дим. Намалих скоростта и спрях.

Няма човек, който да не познава колата на Хекстър — ролс-ройс „Фантом“, изработен по поръчка, черен, с бял покрив. Да отгатнеш кой е собственикът бе още по-лесно, вместо номер пишеше просто „БАРТ“. Но какво правеше тя в храсталаците, заорала със задните гуми в дерето, а предните — опрели в някаква бреза? Излязох навън и се спуснах леко по склона.

 

 

Въпреки уговорената среща с мен, Барт Хекстър в никакъв случай нямаше вид на човек, тръгнал по бизнес. Очакваше ме зад волана на ролса само по червена копринена пижама. Прозорецът бе смъкнат докрай и аз тихо извиках името му. Не се надявах на отговор. Достатъчно близо бях, за да видя непоправимото: двете дупки от куршум в главата му.

Изстрелите го бяха съборили към съседната седалка и той лежеше проснат, с абсурдно извита глава, така че едното му око ме гледаше втренчено в тревожна смесица от молба и учудване. На лявото му слепоочие имаше малка кръгла червена дупка, а под нея — по-голяма, зееща рана. Едната му ръка бе отметната назад, над главата, а другата висеше безжизнено от седалката към пода. Вратът бе усукан под ъгъл, непостижим за живите.

Прозорецът от другата страна бе оплискан в алена каша. Бялата кожа на седалките почти не се виждаше от кръвта, примесена с нещо, което се досетих, че трябва да е късчета мозък и череп. Тук-там бяха полепнали черни косми. Черния Ирландец. Потръпнах от спомена и внезапно усетих, че дъхът ми излиза на пресекулки от гърдите. Така му викаше майка ми и тонът й някак подсказваше, че Хекстър е ирландец от най-долна класа. Сутрешният вестник лежеше подгизнал до главата му.

Нямам представа колко време съм стояла втренчена в трупа, занемяла пред гледката. Знам само, че изпитвах парализираща и едновременно с това разкъсваща комбинация от чувства: страх, отвращение, треска от шока. Но най-отдолу клокочеше безстрастното ми любопитство. Явно се бе разиграла истинска драма с кървав край и нещо в мен упорито крещеше защо и как Барт Хекстър е срещнал смъртта в покрайнините на своето собствено имение.

Само миг след като чух вой на сирени, полицаите буквално се изсипаха отгоре ми. Замигаха светлини, изскърцаха гуми. Стоях пред колите и линейката, замръзнала като сърна, ослепена от фарове. Питах се кой ли ги е извикал; от шосето колата не се виждаше.

— Назад! — проехтя лай по мегафона, вратите се отвориха и ченгетата наскачаха отвътре с насочени пистолети. — Ръцете горе! Не мърдай!

Озърнах се стреснато. Нужни бяха няколко мига, за да осъзная на кого крещят. Един от униформените се втурна към мен, натисна ме върху капака на колата ми, за да ме провери за оръжие и едва тогава заваляха въпросите.

— Коя сте вие? — попита някакъв набит полицай с писклив от напрежение глас.

— Кейт Милхоланд.

— Какво правите тук?

— Имах среща с господин Хекстър.

— Каква среща?

— Делова. Идвах насам и видях колата му извън пътя. Слязох да видя какво става. Той… той е… убит.

— Убит?

— Да, мисля, че е убит. — Гласът ми, способността изобщо да говоря ме бяха напуснали. Репликите ми бяха едносрични, не по-силни от шепот.

— В колко часа пристигнахте тук? — за пореден път изграчи той.

— Не съм сигурна. Срещата ни беше за осем. Вероятно съм дошла малко по-рано. — Погледнах си часовника. Показваше осем и петнайсет.

— Елате с мен.

Кимнах безмълвно и се оставих да бъда отведена за разпит в една от колите. С периферното си зрение мернах как от третата кола бавно излиза рижав мъж и се отправя към ролс-ройса. Спокойната походка и непринуденият маниер бяха самата противоположност на стремителната енергичност на униформения до мен. Той ми отвори и аз се отпуснах на задната седалка. Фордът „Капри“ изглеждаше прекалено чист и нов за истинска полицейска кола, нямаше нищо общо с раздрънканите автомобили в синьо и бяло, които кръстосват улиците из моя квартал. От мястото на шофьора ме отделяше метална мрежа и докато усетя, се оказах сам-сама с гъгнещата полицейска радиостанция. Проверих вратата. Заключена.

След няколко минути мълчаливо размишление осъзнах, че шокът ме е превърнал в полуидиот. Всъщност, меко казано, доста е обезпокояващо да пристигнеш по работа в дома на клиента си и да го завариш застрелян. Все още не бях успяла да си възвърна присъствието на духа и да си задам логичния въпрос кой ли може да го е убил. Поседях така известно време, за да позволя на фактите да проникнат до съзнанието ми. Защо автоматично заключих, че някой друг е дръпнал спусъка? В края на краищата самоубийството изглежда по-вероятно… На фючърсните пазари печалбите са космически, но пък и провалите са катастрофални. Ако Хекстър се е самоубил обаче, мислех си мрачно, то той ще е първият дилър на фючърси, който се е гръмнал, преди пазарът да гръмне него.

 

 

Чаках почти час, с надигащо се нетърпение, раздразнение и в крайна сметка отегчение, заключена на задната седалка на полицейската кола от Лейк Форест. Най-после вратата се отвори от червенокосия цивилен полицай. На вид той отдавна бе прехвърлил четирийсетте, с лъскаво син костюм и вратовръзка — два-три сантиметра по-широка, отколкото трябва. Изглеждаше набит, с явна склонност към напълняване. Късите му пръсти забарабаниха нервно по покрива на колата, докато аз се измъквах навън.

— Детектив Русковски — легитимира се той, но не протегна ръка.

Реших, че е малко под метър и осемдесет, защото очите ни бяха на едно ниво. Луничавото му лице бе прорязано от дълбоки бръчки, а рижавата коса — обилно посивяла. Този път ми се стори по-възрастен, а може би просто е имал труден живот.

— Вие сте Кейт Милхоланд, така ли?

— Да.

— Някаква връзка с фамилията Милхоланд от Джесъп Роуд?

— Дъщеря.

Зачаках следващия въпрос, но такъв не последва. И двамата мълчахме. Тишината продължи и накрая започна да ме изнервя.

— Ще ми обясните ли какво се е случило? — попитах, като се мъчех да не прозвучи заядливо.

— А може би вие ще ми обясните — отвърна хладно той.

— Тази сутрин имах среща с Барт Хекстър. Когато излязох на алеята към къщата, забелязах колата му в дерето. Спрях да видя какво става. Той беше зад волана. По пижама. Застрелян. Почти съм сигурна, че беше мъртъв.

— Последния път, като го проверих, беше.

Русковски извади от джобчето на ризата си малък бележник и го запрелиства. Постояхме така известно време и с всяка секунда тишината ставаше все по-потискаща и неловка. Чувствах се озадачена и ядосана. Предполага се, че въпросите ги задават ченгетата. Може би тоя Русковски си мисли, че ако ме подържи така още малко, аз ще се изкуша да изтърся нещо, като например някое самопризнание.

— Самоубил ли се е? — обадих се, за да сложа край на играта.

— Вие така ли предполагате?

— Предполагах, че ще го заваря жив и здрав за срещата ни — сопнах му се в отговор.

— Каква ви беше срещата?

— Делова.

— А именно?

— Хекстър търгуваше с фючърси — започнах да обяснявам и на секундата се ужасих колко бързо и лесно преминах в минало време. — Комисията за фючърсна търговия възнамерява да повдигне обвинение срещу него и компанията му във връзка с превишаване ограниченията на позициите в договорите за соеви семена през март и април миналата година.

— Това би ли могло да го подтикне да посегне на живота си?

— Едва ли. Дори не подлежи на наказателна отговорност. — Сетих се как Хекстър се хилеше, че актът от двайсет и пет хиляди долара за него би бил нещо като глоба за неправилно паркиране.

— Кога се уговорихте за тази среща?

— В петък, късно следобед.

— Кой друг знаеше за нея?

— Нямам представа. Секретарката му. Моята секретарка. Предполагам, жена му също, след като щеше да се проведе в дома им…

— Познавате ли госпожа Хекстър? — прекъсна ме Русковски.

— Да.

— Близки ли сте?

— Не бих казала. Тя е по-скоро от поколението на майка ми.

— Притежавате ли оръжие?

— Не — излъгах храбро.

— Откога познавате Барт Хекстър?

— Клиент ми е. Почти от година.

— Преди това не се ли познавахте? Може би покрай родителите ви?

— Виждала го бях естествено по разни приеми, но се запознахме едва миналата пролет. Наскоро беше уволнил адвоката си и търсеше нов.

— И нае вас?

— Да.

— А защо точно вас?

Нещо в гласа му и в начина, по който погледът му се разходи по мен, ме накара да настръхна.

— Преценил е, че съм най-добрата — отсякох хладно.

— А не е ли имало и някоя друга причина? — подхвърли цинично той.

— Хайде да се придържаме към фактите по случая.

— Госпожице Милхоланд, аз съм детектив от отдел „Убийства“, а вие се намирате на местопрестъплението — изръмжа Русковски. — Това означава, че на този малък отрязък земя командвам аз. Аз задавам въпросите, вие отговаряте. Не съм длъжен да ви давам обяснения. Няма да се съобразявам с чувствата ви или с репутацията ви. Единственото ми задължение е да си върша работата, което днес означава да открия мръсника, застрелял Барт Хекстър. А пък ако на вас нещо не ви харесва, с удоволствие ще се разпоредя да ви сложат белезници и да ви отведат в полицията, където ще чакате да намеря време, за да разговарям повторно с вас.

— Направо да им завидиш на тия ексхибиционисти, дето могат да избиват комплексите си на работното място — изстрелях аз, вече твърде вбесена, за да мисля за последствията.

Този път паузата продължи достатъчно дълго, за да успея да си представя как през остатъка от неделния ден се радвам на гостоприемството на участъка в Лейк Форест и жъна плодовете, посяти от собствената ми червива уста.

— Последвайте ме — отсече Русковски, завъртя се и делово се отправи към дерето.

Тръгнах след него, като леко подтичвах, за да го настигна. Жълтите лепенки с надпис: „полиция; не влизай!“ вече бяха опасали дърветата около колата и групичка полицаи сновяха напред-назад.

Наближихме и аз се поколебах дали да продължа, защото изведнъж осъзнах какво бе наумил Русковски. Едно е да се натъкнеш на трупа случайно, съвсем друго е да го разглеждаш в детайли.

— Самоубил ли се е? — осмелих се да попитам отдалеч.

— Засега знам само, че имаме мъртвец в ролс-ройс — отговори троснато той.