Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (99)

Петък, 14 март 2008 г.

При следващата среща с Алистър му признах, че преживявам трудни моменти. Разказах му за навика на Лий да размества вещите ми и да ги крие, за червеното копче в джоба на джинсите си. По изражението му се досещах, че досега не е чувал подобна история, макар да се стараеше да не му проличи. Вероятно мислеше, че аз съм го направила, и се питаше дали не страдам и от някаква психоза.

Чест му прави, защото се държеше едновременно и успокоително, и строго. Каквото и да се бе случило, копчето си е копче и не означава нищо. Светът е пълен с червени предмети, обясняваше той, и те са съвършено безобидни. Червеното копче всъщност не ме бе наранило. Намираше се в джоба ми, бях го докоснала, нивото на напрежението ми се бе увеличило, но като се изключи това, то не ме е наранило, нали?

Не копчето е проблемът, исках да изкрещя, а как е попаднало в джоба ми! Нямаше смисъл обаче да го обсъждаме. Той не можеше да ми помогне, а аз бях привикнала хората да не ми вярват. Исках отново да се обадя в полицията, да ме уверят, че Лий още е на километри далеч. Като цяло обаче едно нещо започваше да ми се изяснява. Както ме съветваше Алистър, трябваше да се науча да не съм жертвата — нито на себе си, нито на друг. Нуждаех се от сили, за да се боря с лошите неща, подхвърлени ми от живота; нужно бе отново да взема контрола в свои ръце.

За момента Алистър предложи да се съсредоточим върху ПТСР-то. Работата върху посттравматичното стресово разстройство включваше няколко елемента. При появата на видения от миналото или на мисли за Лий не биваше да се съпротивлявам, а да ги оставя да идват и да си отиват.

Сетих се как със Стюарт седяхме в кафенето в Брайтън и той каза нещо подобно за мъжа, който ме стресна тогава. Трябваше да се науча, че засега подобни мисли са част от заболяването.

— Предпочитам въобще да не ме връхлитат такива мисли — признах аз. — Въобще не си представям как ще го приема.

— Запомни едно, Кати: тези мисли трябва да отидат някъде. В момента те са в главата ти и не могат да излязат. Затова те разстройват така. Мислите те връхлитат, а ти се стремиш да ги изтласкаш в дъното на съзнанието си. Гониш ги, но те се връщат, защото съзнанието ти не ги е осмислило. Ако ги оставиш да се появят, ако ги обмислиш и преработиш, ще се освободиш от тях. Не се страхувай от тях. Те са само мисли.

Говореше с благ и изключително успокояващ тон. Опитах се да си представя Стюарт на негово място: седи, слуша за отчаянието, за мъката, за самотата на хората и как вече не разбират света, как искат на всичко да се сложи край.

Прибрах се вкъщи и се опитах да смеля чутото.

Истината беше, че проверките не ми носеха удоволствие, никога не ми бяха носили. Те представляваха по-скоро облекчение и ми осигуряваха временно изтласкване на ужаса. Алистър ми подсказа няколко начина да намаля стреса, причинен от факта, че проверката може да не е извършена качествено.

По-рано вечерта, точно след като се прибрах от работа, звънна телефонът. Първо си помислих за Стюарт, но се оказа полицейски офицер Холандс. Сърцето ми заби лудо. Очаквах да ми съобщи какво ли не за Лий: изчезнал е, споделил е с някого, че идва да ме преследва, подвел е някой колега да му каже адреса ми.

— Говорих с колегата си от участъка в Ланкастър.

— И?

— Пратили човек да провери господин Брайтман сутринта, след като ми звъннахте. Не гарантирам, че не е идвал при вас, но е малко вероятно. Колегата го заварил в леглото, защото предишната нощ бил на работа. Работи в нощен клуб в града. Офицерът проверил. Вечерта, когато ми звъннахте, наистина е бил на работа. Не е невъзможно да е пътувал до Лондон, но не ми се струва вероятно. Имате ли други причини да мислите, че знае къде се намирате?

— Не — въздъхнах аз. — Но добре го познавам и знам какъв е. Не е ли редно да има някакво удостоверение, ако работи като портиер?

— Не е портиер. Събира мръсните чаши. При пускането му на свобода не са поставени условия и все пак останах с впечатлението, че колегите в Ланкастър го държат под око. Успокойте се. Ако е смятал да ви издирва, вече щеше да го е направил. Имате ми телефона, нали?

— Да.

— Ако мислите, че някой е в апартамента ви, наберете 911.

— Добре.

Щеше ми се да мога да се отърся от тягостното чувство. Въпросът не беше дали ще открие къде се намирам, а кога. Единствената причина да не се бе появил още — ако допуснех, че съм оставила завесите дръпнати и разсеяно съм взела отнякъде облечено в сатен червено копче — е, че не знаеше къде съм.

Щом разбереше, щеше да се появи.