Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (98)

Петък, 11 юни 2004 г.

Когато стигнах на „Хийтроу“, разполагах с по-малко от час да се регистрирам за полета. Последната отсечка от пътуването — да пристигна в Юстън и да се кача на метрото за Падингтън, а оттам да се прехвърля на линията за летището, влачейки през цялото време глупавия куфар — се оказа тежка. Притеснявах се все повече и повече.

Възприех чекирането на гишето на „Американ Еърлайнс“ като повратен момент. Бях тук, намирах се в безопасност. Прекарах няколко минути из магазините в терминала и обмислях дали да харча пари за непотребни неща. Не си бях купувала бельо отпреди да срещна Лий. Ако си бях купила, щеше да ме обвини, че го правя, защото спя с друг. Докоснах деликатни дантелени пликчета и се чудех дали да не си ги купя. В следващия момент, поглеждайки към претъпкания с хора терминал, зърнах фигура, която поразително приличаше на него. Затаих дъх, но мъжът се обърна и се оказа, че въобще не е Лий.

Той е в Ланкастър, повторих си аз. Според него съм на работа. На седемстотин километра оттук е, а дори да разбере, че съм заминала, на борда на самолета ще бъда в безопасност, докато той пристигне тук. Вече нищо не можеше да направи.

Въпреки това страшно ми се искаше да съм в залата на заминаващите. Нямаше защо да се мотая тук.

При всяка крачка, която правех, имах чувството, че ме следят. Дори тук, на километри от вкъщи, на километри от Лий, накъдето и да погледнех, виждах лицето му. Щеше да е прекрасно да избягам от всичко това.

Наредих се на опашката, за да мина през гишето и да вляза в залата на заминаващите. Хвърлих последен поглед към морето от лица на хора в терминала, тръгнали по работа или на почивка. Някои в костюми, други по бермуди и със слънчеви очила. Почти бях преминала. Още няколко крачки, два часа в залата и ще съм на самолета; ще бъда свободна.

И изведнъж го видях как върви към мен с безизразни очи и лице.

Опашката се бавеше при детектора, не можех да остана тук.

Хукнах припряно към човек от охраната; мъжът в униформа вървеше спокойно сред хората и не подозираше какво ще го връхлети. Без да го погледна повече, се насочих натам. Ако бях погледнала, щях да видя как Лий размахва служебната си значка и как очите на охранителя се разширяват от учудване, докато летя към него. Бях готова да викам: „Помощ, помощ“… Вместо да застане между мен и Лий, вместо да се превърне в мой защитник, в мой спасител, той ме сграбчи и ме събори на пода с лице и колене, опрени в твърдия гранит, държеше ръцете ми, докато Лий щракна белезници на китките ми. Лий се изправи и задъхано обяви: „Хванахме те. Не можеш да избягаш“, а охранителят мълчаливо сияеше: беше му се удала възможност да участва в нещо толкова вълнуващо едва през втория ден от службата му тук.

Чух се да проплаквам:

— Моля ви, помогнете ми… Той не ме арестува… Нищо не съм направила…

Нямаше никаква полза.

Мъжът помогна на Лий да ме изправи на крака.

— Благодаря ти, приятел — похвали го Лий.

— Няма никакъв проблем. Нужна ли ви е още помощ?

— Не. В камионетката имам подкрепление. Отново благодаря.

Всичко свърши за минута. В камионетката, разбира се, нямаше никакво подкрепление. Дори нямаше камионетка, а кола, оставена на аварийни светлини точно при входа. Като ме стискаше здраво за лакътя, той ме изведе от сградата.

Можех да се опитам да избягам, но беше безсмислено.

— Бъди добро момиче, Катрин — посъветва ме той. — Бъди добра. Знаеш, че така трябва.

Бутна ме на задната седалка. Очаквах да затвори вратата, да седне отпред и да подкара, но той се настани до мен.

Нямам спомен какво се случи после.