Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (83)

Четвъртък, 14 февруари 2008 г.

След работа в четвъртък се качих на метрото към южния бряг на реката. Купих цветя — фрезии и рози от някаква будка на Виктория — и взех автобус към болницата „Кингс Колидж“.

Слизайки от автобуса там, където преди време видях Силвия, се почувствах особено. Все се оглеждах дали не е наоколо, но нея, естествено, я нямаше. Не беше нито в някой от автобусите, нито на тротоара. Чувствах се странно и защото се намирах така близо до работното място на Стюарт, докато в същия момент той е на стотици километри далеч.

Отне ми известно време да намеря отделението. Най-накрая открих госпожа Макензи. Или спеше, или беше в безсъзнание — дишаше тежко през отворената си уста. Беше отслабнала или си въобразявах; във всеки случай ми се стори дребна като дете в огромното болнично легло. На шкафчето до леглото вече имаше ваза с букет от разцъфнали нарциси. До вазата лежеше картичка.

— Здравейте, госпожо Макензи — промълвих тихо аз, като хем исках да я събудя, хем не исках. — Донесох ви още цветя. Как се чувствате?

Какъв глупав въпрос. Седях на стола за посетители до леглото. Протегнах се и хванах ръката й; беше изненадващо топла, но надупчена от иглите на захранващите я системи.

— Съжалявам, задето не ви открих по-рано — нареждах аз. — Наистина много съжалявам.

Стори ми се, че усещам лек натиск върху ръката си.

— Паднахте ли, госпожо Макензи? Злополука ли беше? — Гласът ми леко трепереше. — Питах се дали някой не ви е изплашил. Дали не сте видели някого или нещо, което да ви стресне.

Отново го усетих: леко стискане.

— Тук сте в безопасност — продължих аз. — Ще ви помогнат да оздравеете. Със Стюарт ще държим жилището ви под око. Не се притеснявайте за нищо.

Трудно ми беше да водя еднопосочен разговор. Погледнах картичката — ръчно изработена с изрисувани цветя. Най-отгоре пишеше: „Оздравявай бързо“. Стана ми любопитно. Вътре пишеше:

Оправяйте се бързо. С обич от Стюарт (апартамент три) и Кати (апартамент две). Х

Помислих си: дано, когато се събуди, си спомня кои сме. Прибавих моите цветя към вазата с нарциси, за да не ходя да търся друг съд, и долях вода от мивката в ъгъла.

— Най-добре да си вървя — обявих аз и отново стиснах ръката й. — Ще дойда скоро пак да ви видя.

Телефонът ми звънна, щом го включих, докато чаках на спирката на автобуса на Денмарк Хил.

— Ало?

— Здравей, аз съм.

— Здрасти.

— Казах, че ще ти звънна.

— Знам. Как мина пътуването?

— Леко беше. Ти как си?

— Добре. В момента съм пред „Модзли“ и чакам автобуса.

— Така ли? Ходи да видиш госпожа М., а?

— Да. Спеше.

— Казаха ли ти как е?

— С никого не говорих. Влязох при нея и останах за малко. Автобусът ми идва.

— Не можеш ли да говориш с мен, докато пътуваш?

Чаках реда си да се кача след възрастна двойка и група тийнейджъри със скейтбордове.

— Бих могла, но предпочитам да не го правя.

— Да ти звънна ли по-късно тогава?

— Ако искаш — отговорих аз и се засмях.

— В колко часа?

— Дай ми поне два часа. Знаеш, че ме чака работа веднага щом се прибера.