Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (76)

Събота, 20 март 2004 г.

В събота Лий беше свободен и отново отидохме в Моркъм. Не исках да ходим, но беше по-добре, отколкото да стоим вкъщи. Лицето все още ме болеше, когато го докосвах отстрани, но иначе нямаше никакви видими белези. Беше успял да ме удари достатъчно силно, за да ми изтракат зъбите, но не толкова, че да остави следа.

Беше топло и слънцето напипаше от безоблачното синьо небе. В тежкото движение ни отне доста време да намерим място за паркиране. Най-накрая се наложи да се върнем пеша до плажа на града. Той ме държеше за ръка. Продължавах да се чувствам неспокойно в негово присъствие.

— Съжалявам за случилото се онзи ден — пророни той.

За пръв път го споменаваше.

— За кое точно?

— Знаеш за кое.

— Искам да го изречеш.

Може да бях малко предизвикателна, но сега се чувствах в по-голяма безопасност, когато се движех сред други хора, семейства и деца на колела, отколкото в собствения си дом.

— Съжалявам за спречкването.

— Лий, ти ме удари.

Изглеждаше истински стъписан.

— Не съм.

Спрях и се обърнах да го погледна.

— Шегуваш ли се? — попитах аз. — Удари ме по лицето.

— Реших, че си се спънала и паднала — обясни той. — Както и да е — съжалявам.

Вероятно това беше всичко, което щях да получа като извинение. Продължихме да се разхождаме. Беше достатъчно топло, за да сваля жилетката си. Имаше отлив и морето беше толкова далеч, че почти не го виждах.

— Лий, и аз съжалявам — промълвих аз.

Вдигна ръката ми към устните си, за да я целуне.

— Знаеш, че те обичам — каза той.

Независимо от всичко изражението в очите му и колебливата му усмивка едва не ме подведоха отново.

— Нищо не се получава — подхванах аз. — Не мога така. Страх ме е от теб, Лий. Не искам да съм повече с теб. И за двама ни не е добре.

Видях сянка да преминава през лицето му. Не беше гняв, а по-скоро разочарование. Очаквах да пусне ръката ми, но вместо това той я стисна още по-силно.

— Недей — промълви тихо той. — Недей да го правиш. Миналия път съжаляваше.

— Така е, но оттогава се случиха разни неща.

— Какви неща?

— Ами например ти ме удари. И си говорил за мен с Клер, а и със Силвия. Тя мисли, че полудявам, Лий. Не е честно. Силвия е най-добрата ми приятелка, а си я настроил срещу мен.

— Какво?! — Той се изсмя. — Това ли ти каза?

Усещах как сълзи напират в очите ми. Не исках да плача, не и тук. Седнах на една пейка. Той се настани до мен и отново ме хвана за ръката.

— Каза ли ти как съм узнал телефона й? Даде ми го онази вечер, в „Спред Игъл“. Дойде при мен на бара и поиска да я черпя питие, докато ти беше дявол знае къде. Купих й питие, а тя сложи ръка на чатала ми и ме стисна, после пъхна листче в джоба на сакото ми и поръча да й звънна, ако се отегча.

— Не ти вярвам.

— Напротив, вярваш ми, защото знаеш каква е.

Разтрих ядно бузата си с опакото на ръката.

— Ела насам — подкани ме той и ме придърпа. — Не плачи. Всичко е наред.

Държеше ме нежно обвил раменете ми с две ръце, а аз седях сгушена в него. Прокара пръсти през косата ми и я отметна от лицето.

— Няма защо да се страхуваш, Катрин. Наистина няма защо. Заради ненормалната ми работа не умея да показвам чувствата си. Стресирам се, ядосвам се и забравям кой е насреща. Извинявай, ако съм те изплашил.

Отдръпнах се, за да го погледна в очите.

— А ако бях извикала полиция, Лий? Ако им бях казала какво си направил?

— Най-вероятно щяха да изпратят някой да вземе показания, да им сложат входящ номер и нищо друго нямаше да се случи.

— Наистина ли?

— Или това, или щяха да последват безкрайни вътрешни разследвания и в резултат да загубя работата си и пенсията. — Прокара пръст по бузата ми и изтри последната сълза. — Имам нещо за теб. Искам да го вземеш, независимо от всичко.

Беше пръстен в малка черна кадифена кутийка; платинен пръстен с голям диамант просветна на слънчевата светлина. Не желаех да го докосна, но Лий го пъхна в ръката ми.

— Съзнавам, че началото на връзката ни не е от най-спокойните — увери ме той, — но нещата ще се оправят, повярвай ми. След няколко месеца ще поискам да ме преместят на по-малко напрегната работа и по-често ще мога да си бъда вкъщи. Моля те, кажи, че ще си помислиш, Катрин. Поне помисли, преди да ми отговориш.

Помислих. Питах се какво ще трябва да правя, за да не ме удари повторно, представих си как ще трябва да се прибирам вкъщи навреме, да му обяснявам къде съм, когато не сме заедно, да обличам дрехи по негов избор и да правя точно каквото ми каже.

— Добре — отвърнах аз. — Ще си помисля.

И тогава, на ярката слънчева светлина, той ме целуна; не се съпротивих.

Винаги съм мислила, че жените, които продължават да поддържат връзка и след като ги малтретират, са глупачки. В края на краищата редно е да настъпи момент на осъзнаване, че нещата са поели по лош път, когато изведнъж те обхване страх да бъдеш с партньора си. Според мен точно това е моментът да си тръгнеш. Да скъсаш и да не поглеждаш назад, така си мислех. Защо да оставаш? Бях виждала жени по телевизията или интервюирани в списания, които казват неща от рода на: „Не е толкова просто“, и винаги си бях мислила: просто е! Просто си тръгни и скъсай с него.

Освен момента на осъзнаване — вече отминал за мен — си дадох сметка, че не е толкова лесно да си тръгна. Опитах, после допуснах грешката да го поканя обратно. Това, че бях още влюбена в Лий — в онази нежна, уязвима част, която все още съществуваше у него — представляваше само част от проблема. Появил се бе и ужасният страх какво би направил, ако го провокирам.

Вече не ставаше въпрос да си тръгна, а да побягна.

Трябваше да се спася.