Елизабет Хейнс
Флирт с мрака (71)

Сряда, 23 януари 2008 г.

Време беше да променя живота си.

Днес отидох да определят състоянието ми. Имах чувството, че с тази си постъпка поемам по друг път.

Районният екип за душевно здраве се помещаваше в Леони Хобс Хаус, на улица, съседна на Уилоу Стрийт. На вид сградата изглеждаше нормално, а не като нашата къща — величествена, с огромни сводести прозорци и входна врата, която се нуждае от боядисване. На портата имаше месингова табела, а по долните прозорци плакати, рекламиращи всичко — от отказване от цигарите до помощна група за преодоляване на следродилна депресия.

Валеше и от това сградата ми се стори по-мрачна, отколкото би изглеждала в слънчево време. Прозорците сякаш плачеха.

Отворих вратата; в антрето беше разположена рецепцията и стълбище към първия етаж. Зад рецепцията следваше някогашния преден салон на къщата, сега натъпкан с бюра и жени, които поставяха листа и папки в разни кутии, разговаряха помежду си и отпиваха от порцелановите си чаши. Стените бяха облепени със здравни плакати.

— Имам час за преглед — обясних аз на жената на рецепцията.

— Кабинетът е горе. Акцентът ви не е местен. Откъде сте?

Беше към петдесетгодишна, с дълга сива коса, сплетена на плитка на гърба, и ореол от свободни кичури около лицето.

— От север — отвърнах аз.

Обикновено така отговарях на всеки, който ме запита в Лондон, и хората го приемаха без повече въпроси.

Тази жена обаче се оказа изключение.

— Вие сте от Ланкастър — обяви тя. — Живях там двайсет години. После се преместих тук. Заплащането е по-добро, но хората не са така мили.

Погледнах към препълнената стая зад нея, където шест-седем жени седяха със стиснати устни и попиваха всяка нейна дума.

Изкачих се по стълбите. На лепнат върху стената оръфан лист с черен маркер услужливо пишеше „Кабинетите са наляво“. След късия коридор вляво попаднах на втора рецепция. Тази бе боядисана в бежово. Зад бюрото нямаше никого, затова се настаних в едно от удобните кресла и зачаках. Бях подранила за часа си.

От вратата вдясно излезе жена, облечена с широк пуловер и джинси; косата й беше вързана на две опашки, щръкнали отстрани на главата й. Устната й беше прободена с халка; имаше красива усмивка и много бели зъби.

— Здравейте — поздрави тя. — Вие вероятно сте Кати Бейли.

— Да.

— Той ще ви приеме след минута. Аз съм Деб, една от сестрите — представи се жената. Продължаваше да ми се усмихва. — Носите ли въпросника?

— Да… — смънках аз и го извадих от чантата.

Деб го пое.

— Това пести време, когато сте вътре — подхвърли тя.

Продължавах да чакам. От дъното на коридора, иззад ъгъла, се чу отварянето на врата и приближаващи се крачки. Почти веднага в приемната надникна глава на мъж.

— Кати Бейли?

Изправих се и го последвах. Непрекъснато мислех за Стюарт. Мислех само за него, докато консултиращият ме психиатър задаваше въпросите си. Казваше се доктор Лайънъл Пари. Разрошената сивееща брада му придаваше неугледен вид. Когато ме попита колко време ми отнема да проверя вратата, прозорците и чекмеджетата, както и всичко останало, си помислих да го излъжа. Проверяването на вратите звучи така глупаво. Знам, нелепо е, но не мога да се спра.

Затова му казах истината. Понякога с часове; понякога закъснявам страшно много за работа и се налага да оставам до по-късно, за да наваксам пропуснатото време. А социалният ми живот? Не ме разсмивайте. Работата ми харесва и вечер не ми се излиза особено.

Започна да ме разпитва за Лий. Казах му за образите, които се мяркат, какво беше правил. Все неща, които се опитвах да забравя. Разказах му и за всичко останало: кошмарите, пристъпите на паника, как се будя в четири през нощта и ме е страх отново да заспя. И за нещата, които гледам да избягвам: социални събирания, места, препълнени с хора, полицията, червени дрехи.

Той ме слушаше, водеше си бележки и от време на време ме поглеждаше.

Аз треперех.

Не плачех, още не. Но като говорех за това, се разстройвах.

— Опитвам с дълбоко дишане — споделих забързано. — Опитвам се да контролирам паниката. Понякога успявам.

— Това е добре — отбеляза той. — Значи вече знаете, че владеете положението. Щом понякога контролирате паниката, просто е нужно да продължите да се упражнявате, както и да прибягвате към няколко други техники, докато успеете да я контролирате през цялото време. Поставили сте началото. Много добре сте се справили.

— Благодаря, но всъщност заслугата е на Стюарт, не моя.

— Стюарт?

— Един приятел. Психолог е.

— Дори той да ви е насочил в правилната посока, всъщност вие сте направили избора да се опитате да контролирате паниката си. Никой, освен вас, не е в състояние да го направи.

— Предполагам, че е така…

— И не забравяйте: щом сте постигнали това, можете да постигнете и повече. Това означава, че ще успеете да започнете да контролирате и проверките. Няма да стане веднага, нужно е време, но ще успеете.

— А сега какво следва?

— Ще ви насоча към когнитивно поведенческа психотерапия. Смятам да включа и лекарства, за да ви помогнат срещу пристъпите на паника. Нужно е известно време, преди да започнат да действат, затова не се учудвайте, ако не усетите резултат веднага. Трябва да изчакате поне няколко седмици.

— Опитвала съм с лекарства преди. Предпочитам да ги избягвам.

— Прегледах медицинското ви досие. Лекарствата, предписани ви в болницата, са други. От новите няма да се чувствате замаяна или сънлива. Искам да ги предпиша, защото от отговорите ви съдя, че навярно става въпрос за елементи на посттравмично стресово разстройство — ПТСР, и ОКР.

— Според Стюарт ще е добре, ако бъда пренасочена към доктор Алистър Ходж.

— Да. И аз щях да го предложа. Работи в клиниката тук, както и в „Модзли“. Ще ви дадем направление, а после ще звъннете на секретарката му. Сигурно ще ви назначи час скоро. Междувременно ще кажа на Деб да ви даде номера на кризисния екип, в случай че се нуждаете от него, но се съмнявам.

— По ваше мнение колко време ще отнеме? Да се оправя, имам предвид.

— Трудно е да се прецени — сви рамене той. — Всеки човек е различен. Но ще видите положителни промени след няколко сеанса. И вие ще трябва да се потрудите. То е като в живота: колкото повече вложите, толкова повече ще получите.

Когато най-после излязох отново на улицата, беше тъмно. Вече не валеше. Движението беше спряло; вероятно имаше злополука на кръстовището и това обясняваше задръстването. Автобусите се движеха, защото алеята за тях беше свободна, но все пак се придвижваха бавно.

Имах чувството, че съм направила решителна крачка, че връщане назад няма. След като излязох от болницата, именно от това се плашех най-много. В периода, когато не се контролирах, попаднах изцяло в ръцете на непознати — нито ги харесвах, нито им вярвах, но се налагаше да следвам тяхното разписание и техните указания: те ми нареждаха кога да ям, кога да спя и кога да ходя до тоалетната.

След като за втори път излязох от болницата, знаех, че по-скоро бих умряла, отколкото да се върна там. Напуснах Ланкастър с фалшива усмивка и уверенията при първа възможност да се насоча към местен институт за душевно здраве. Откъснах се от лекарите, сестрите и социалните работници и отвратителната им система, съвършено безсмислена в моите очи. Те направиха възможното: изправиха ме на крака и доста прямо ми обърнаха внимание на факта, че не съм умряла; сега трябваше да се стегна и да продължа напред. Не за пръв път си помислих колко по-добре би било да съм умряла, вместо да се налага да минавам през процеса на възстановяване. Но като се преместих, си дадох сметка, че ако някой ще контролира живота ми, това ще съм аз. Нямаше алтернатива. И поех контрола в свои ръце; контролирах всеки миг от деня, изчислявах отделеното време за каквото и да било до секунда, броях крачките си, планирах броя на чашите чай. Така имах цел, имах причина да слагам единия крак пред другия всеки ден, колкото и кофти да беше, колкото и тежък, мрачен и самотен да беше.

Не исках да загърбя всичко това. Само така се чувствах в безопасност, пък макар и за кратко.